Ричард Докинс – Поленови зрънца и магически куршуми

Шофирах из селските райони на Англия с дъщеря си Джулиет, тогава шестгодишна, когато тя посочи някакви цветя край пътя. Попитах я за какво мисли, че служат дивите цветя. А тя отвърна доста дълбокомислено. „Две неща,“ каза тя. „Да красят света и да помагат на пчеличките да правят мед за нас.“ Бях трогнат от нейния отговор и с неохота й отвърнах, че той не е верен.

Отговорът на моето малко момиченце не бе далеч от това, което биха отговорили много възрастни през историята. Дълго време се е вярвало, че грубото творение е тук за наша изгода. Първата глава на Сътворение е категорична. Човекът властва над всички живи твари, а животните и растенията са тук за наша наслада и в наша полза. Както историкът сър Кийт Томас документира в своята книга „Човекът и естественият свят“, тази нагласа е доминирала средновековния християнски свят и оказва влияние до наши дни. През деветнадесети век, преподобният Уилям Кърби мислил, че бълхата е належаща подбуда за чистоплътност. Дивите зверове, според епископ Джеймс Пилкингтън от времето на Елизабет I, служели за подхранване на човешкия кураж и осигурявали полезна подготовка за война. Конските мухи, според един писател от 18-ти век, са сътворени с цел „хората да упражняват острота на интелекта и сръчност, за да се предпазят от тях“. Омарите са снабдени с твърди черупки, за да усъвършенстваме сръчността си при упражнението с разчупването на техните щипци преди да ги изядем. Друг почтителен средновековен писател вярвал, че тревите са тук в наша полза: добре е за нашия дух да работим усилено, докато скубем плевел.

Животните са привилегировани да споделят нашето наказание, заради греха на Адам. По въпроса, Кийт Томас цитира епископ от 17-ти век: „Каквото и зло да се стовари връз тях не е за тяхно наказание, а част от нашето.“ Това сигурно е огромна утеха за тях. През 1653 г., Хенри Мор вярвал, че кравите и овцете са дарени с живот, единствено за да съхраняват месото си свежо, „докато не се наложи да ги изядем“. Логическото заключение на този тип мислене от 17-век е, че животните всъщност нямат търпение да бъдат изядени.

Фазанът, яребицата и чучулигата
хвръкнали до твоя дом, като към Ковчега.
Говедото по своя воля се прибрало вкъщи –
в кланицата, вкупом с ярето;
и всеки звяр оттам насетне
в жертва се принесъл доброволно.

Дъглас Адамс преекспонира човешката самонадеяност в една футуристично чудновата ситуация, описана в Ресторант „На края на Вселената“, част от брилянтната сага „Пътеводител на галактическия стопаджия“.

До масата на Зейфод Бийблброкс се приближи едно голямо млекодайно животно от рода на говедата — едро, добре угоено и охранено четириного, с огромни влажни очи, малки рога и с една почти подкупваща усмивка на устните си.
— Добър вечер — измуча то и се отпусна тежко на бутовете си. — Аз съм Специалитетът на деня. Мога ли да ви препоръчам някои части на тялото си?
Изгрухтя и примлясна няколко пъти, намести се по-удобно на задните си части и се загледа спокойно в клиентите.
Думите му предизвикаха изумление и смут у Артър и Трилиън, безразличие у Форд Префект и остро чувство на глад у Зейфод Бийблброкс.
— Може би парче от моята плешка? — предложи животното. — Задушено в бяло вино?
— Ъъъ, ВАШАТА плешка? — прошепна Артър ужасено.
— Естествено, че моята, сър — изпръхтя доволно животното, — как мога да предлагам чужди плешки.
Зейфод скочи на крака и започна да ръчка и опипва плешката на животното с разбиране.
— Бутът ми също е много хубав — гордо заяви животното. — Правих специални упражнения и се храних с много зърно, за да е месото му сочно и хубаво.
Оригна се леко, примлясна и започна да преживя. Като сдъвка храната, отново я глътна.
— Или може би предпочитате нещо печено на фурна? — добави то.
— Да не искате да кажете, че това животно наистина иска да го изядем? — прошепна Трилиън на Форд.
— Аз ли? — каза Форд с безжизнен израз в очите. — Аз нищо не искам да кажа.
— Това е направо ужасно — възкликна Артър, — най-отвратителното нещо, което някога съм чувал.
— Какво те тревожи, землянино? — попита Зейфод, като насочи вниманието си към огромния бут на животното.
— Просто не мога да ям от животно, което стои пред мен и ме кани да го изям — каза Артър. — Жестоко е.
— А по-добре ли е да ядеш от животно, което не иска да бъде изядено? — каза Зейфод.
— Не е в това работата — възрази Артър. Но сетне се замисли. — Добре — каза той, — може и в това да е работата. Но все едно, сега няма да го мисля. Просто ще… ъъъ…
Вселената вилнееше около него в предсмъртна агония.
— Мисля, че ще си взема само една зелена салата — измърмори той.
— Позволете ми да ви посъветвам да опитате черния ми дроб — обърна се животното към него. — Трябва да е станал много апетитен и крехък, месеци наред се тъпча насила.
— Само зелена салата — заяви твърдо Артър.
— Само зелена салата? — попита животното, като ококори неодобрително очи.
— Да не искате да кажете — рече му Артър, — че не бива да си взема зелена салата?
— Знаете ли — отвърна животното, — познавам много зеленчуци, които са категорични по този въпрос. Ето защо се реши веднъж завинаги да се сложи край на този заплетен проблем, като се създаде животно, което наистина желае да бъде изядено и е способно да го заяви ясно и убедително. И ето ме пред вас.
Насили се и успя да направи лек поклон.
— Чаша вода, ако обичате — каза Артър.
— Вижте какво — каза Зейфод, — ние искаме да се наядем, а не да водим кулинарни спорове. Четири пържоли алангле, ако обичате, и по-бързо. Не сме яли от петстотин седемдесет и шест милиарда години.
Животното се изправи тежко на крака. Измуча слабо.
— Позволете ми, сър, да ви поздравя за мъдрия избор. Наистина е много добър — каза то. — Ей сега ще отида и ще се застрелям.
Обърна се и смигна приятелски на Артър.
— Не се тревожете, сър — каза му то, — ще го направя по най-хуманен начин…
И без да бърза, тръгна, клатушкайки се, към кухнята.

(Превод от английски: Саркис Асланян.)

Историята на Дъглас Адамс, разбира се, е отявлено хумористична, но, доколкото мога да преценя, следните разсъждения за естеството на банана са предназначени да се тълкуват сериозно. Цитирам дословно текста, който бе учтиво предоставен от един от многото ми кореспонденти-креационисти.

Забележете, че бананът:

1. е оформен за човешка ръка;
2. има грапава повърхност;
3. има външни индикатори за съдържанието вътре: зелено – твърде рано; жълто – точно на време; черно – твърде късно;
4. има дръжка за отваряне на опаковката;
5. има перфорирана опаковка;
6. има биоразградима опаковка;
7. е оформен за човешка уста;
8. е заострен на върха за улеснено проникване;
9. е приятен за вкусовите рецептори;
10. е заоблен към лицето, за да улесни процеса на хранене.

Нагласата, че живите същества присъстват тук за наша изгода, все още доминира културата ни, дори там където опорните й точки вече не съществуват. За целите на научното разбиране е нужно да възприемем поглед към естествения свят, който не поставя човека в центъра. Ако твърдим, че животните и растенията присъстват в света с някаква цел, то със сигурност това не е целта да служат на човека. Трябва да се научим да гледаме на света през нечовешки очи. В случая на цветята, с които започнахме нашата дискусия, е поне малко по-практично да гледаме на тях през очите на пчелите и другите създания, които допринасят за тяхното опрашване.

Целият живот на пчелите се върти около изпъстрения, благоуханен, изобилстващ от сладък нектар свят на цветята. Не говоря само за медоносните пчели, тъй като има хиляди различни видове пчели и всички те зависят изцяло от цветята. Ларвите им се хранят с цветен прашец, докато ценното гориво за техните пълнолетни летящи мотори е нектарът, който също така им бива предоставен единствено от цветята. Когато казвам „предоставен за тях“ нямам предвид като съвсем безкористен дар. Поленът, за разлика от нектара, не се предоставя непорочно за пчелите, тъй като растенията произвеждат полен главно за своите собствени цели. Пчелите са поканени да консумират част от прашеца, защото предоставят изключително важна услуга, като го пренасят от едно цвете на друго. Но нектарът е по-краен случай. Неговата raison d’être [житейска цел – бел. пр.] се изчерпва напълно с това да служи за храна на пчелите. Нектарът се произвежда в огромни количество, единствено за да подкупва пчелите и другите опрашители. Пчелите се трудят усилено за своята сладка награда. За производството на един килограм мед от детелина, пчелите трябва да посетят около 20 милиона цвята.

„Цветята,“ биха казали пчелите, „са тук, за да ни доставят цветен прашец и нектар.“ Дори пчелите не са съвсем прави. Но те имат далеч по трезва представа от нас хората, ако мислим, че цветята са тук за наша изгода. Дори можем да кажем, че цветята, поне пъстрите и атрактивните, са пъстри и атрактивни, защото са били „култивирани“ от пчелите, пеперудите, колибритата и други опрашители. Оригиналната лекция, на която базирам тази глава, бе озаглавена „Ултравиолетовата градина“. Това е иносказание. Ултравиолетовата светлина е вид светлина, която ние не можем да видим. Пчелите могат, те я виждат като отделен цвят, понякога наричан „пчелно пурпурно“. Цветята изглеждат различно през очите на пчелите (Фигура 8.1). И по тази причина, въпросът „За какво служат цветята?“ е въпрос, който е по-удачно да изследваме през очите на пчелите, отколкото през човешките.

Фигура 8.1 (a) безстъблена иглика, Oenothera, заснета чрез видима (за хората) светлина; (b) същото растение, заснето чрез ултравиолетова светлина (видима за насекомите, но не и за нас), демонстрира звездоподобна шарка в центъра си. Предполага се, че тази шарка насочва насекомите към нектара и цветния прашец.

„Ултравиолетовата градина“ взима под внимание несвойственото за нас пчелно зрение, за да илюстрира различна от нашата гледна точка относно това на кого или на какво „служат“ цветята – и всички други живи създания. Ако цветята имаха очи, техният светоглед би изглеждал дори още по-странен за нас от чудатото ултравиолетово пчелно зрение. Как биха изглеждали пчелите в очите на растението? За какво служат пчелите от гледна точка на цветята? Те са навигирани ракети за бомбардиране с цветен прашец от едно цвете на друго. Произходът на това изисква обяснение.

Първо, има добри генетични причини за предпочитане на кръстосано опрашване чрез полен от друго растение. Инцестовото самооплождане би загубило от ползите на половото възпроизводство (каквито и да са те, което само по себе си е интересен въпрос). Дърво, което опрашва женските си цветове с полен от собствените си мъжки цветове, със същия успех би могло изобщо да пропусне фазата на опрашване. Би било по-ефикасно да произведе растителен клонинг на себе си. Разбира се, много растения правят точно това и трябва да поясним. Но, както видяхме по-рано, съществуват и условия, при които са нужни дори допълнителни обяснения за разбъркването на нечии гени с тези на друг индивид. Ще е нужно да направим обемисто отклонение, за да обясним детайлно аргументите, но би трябвало да има някакви съществени ползи за играта на полова ролетка, в противен случай естественият отбор не би позволил тази игра да бъде движеща фикс-идея сред почти всички представители на животинското и растително царство. Каквито и да са тези ползи, те до голяма степен биха се изпарили, ако, вместо да комбинирате свои гени с тези на друг индивид, просто ги разбъркате с втори, идентичен набор от собствените си гени.

Цветовете нямат друга роля в живота на своето растение, различна от това да обменят гени с друго растение, което разполага с различен набор от гени. Някои, като тревите, го правят чрез вятъра. Въздухът е щедро отрупан с полен, от който само миниатюрна част има късмета да бъде отвят върху женските части на друг цвят от същия вид (друга значителна част бива отвята в носовете и очите на страдащите от сенна хрема). Методът на опрашване е случаен и, от определена гледна точка, прахоснически. Често по-ефективното решение е да бъдат експлоатирани крилата и мускулите на насекомите (или други носители, като прилепи или колибри). Тази техника насочва полена много по-директно към целта и следователно е нужно далеч по-малко количество полен. От друга страна, това изисква допълнителен разход за примамване на насекомите. Част от бюджета отива за реклама – ярко оцветени венчелистчета и натрапливи благоухания. Друга част отива за подкупи от нектар.

Фигура 8.2 Орхидея, имитираща насекомо. Иберийска орхидея, Ophrys vernixia.

Нектарът е висококачествено авиационно гориво за насекомото, а производството на нектар струва скъпо на растението. Някои растения се отказват от този разход и вместо това усвояват измамни рекламни трикове. Най-известни са онези орхидеи, чиито цветове приличат и миришат на женски насекоми (Фигура 8.2). Мъжките насекоми се опитват да копулират с цветовете и по невнимание биват натоварени с торбички цветен прашец или, в другия край на веригата, разтоварени от прашеца. Съществуват пчелни орхидеи, които имитират женски пчели, както и също толкова специализирани орхидеи, имитиращи мухи и оси. Една от орхидеите, имитиращи оси, подходящо назована чукова орхидея, държи своята бутафорна женска оса на върха на подвижно пружиниращо стълбче, като този своеобразен ударник бива запънат на фиксирано разстояние от онази част на цвета, която съхранява торбичките с цветен прашец (Фигура 8.3). Щом мъжката оса се приземи върху бутафорната женска, ресорът бива отпуснат. Мъжката оса започва да се блъска бясно и многократно в наковалнята, съхраняваща торбичките с цветен прашец. Докато мъжкият успее да се освободи, гърбът му е натоварен с две поленови торбички.

Фигура 8.3 Чукова орхидея, Drakaea fitzgeraldii: (a) осата каца върху примамката; (b) пружиниращият механизъм се отприщва и многократно удря гърба на осата в „наковалнята“, съхраняваща цветния прашец.

Също толкова изобретателна е така наречената орхидея-кофа (Coryanthes), която функционира подобно на насекомоядно растение, но с една важна разлика. Обемистият цвят съдържа значително количество течност, примамливо парфюмирана с миризмата на любовния химикал, отделян от женските на определен вид пчели.

Мъжкият от същия вид е привлечен от аромата на течността, пада в капана и почти се удавя. Единственият изход е през тесен тунел. Борещият се за живота си мъжки в крайна сметка намира изхода и се провира през него към спасението. В края на тунела се намира сложен преходен механизъм, където той бива заклещен в рамките на няколко минути, преди да се изхлузи на свобода. В процеса на това последно усилие на портала на тунела, две големи поленови сакчета биват прецизно прехвърлени на гърба му. После той излита и – вероятно натъжен, но не и поумнял – пада в капана на друга орхидея-кофа. Отново почти се удавя, отново се измъква с мъка през тунела и отново е задържан за известно време на изхода. Тогава втората орхидея го освобождава от товара и опрашването е завършено.

Но нека не обръщаме сериозно внимание на това „натъжен, но не и поумнял“. Както винаги, трябва да устоим на изкушението да вменим съзнателно намерение. В случая, изкушението е по-голямо за самото растение. Правилният начин да разсъждаваме какво се случва и от двете страни е да мислим за тях като несъзнателно изградени машини. Цветният прашец, който съдържа гени за изграждането на орхидеи-кофи, манипулиращи пчели, се пренася от пчелите. Цветният прашец, който съдържа гени, които са по-малко успешни в контролирането на пчелното поведение, е по-малко вероятно да бъде пренесен от пчели. И така, с течение на поколенията, орхидеите се усъвършенстват в манипулацията на пчели (макар че, трябва да признаем, пчелните орхидеи на практика не са чак толкова успешни в примамването на пчели).

Тези удивителни орхидеи въплъщават един важен аспект на стратегията за опрашване. Много цветя усърдно специализират в това да привлекат конкретен животински вид, който да извършва опрашването. В тропиците на Новия Свят, червените цилиндрични цветя са индикация за опрашване от колибри. Червеното е ярък и привлекателен цвят в очите на птиците (насекомите изобщо не долавят червеното като цвят). Дългите тесни цилиндри изключват всички опрашители, освен тези с дълги тесни човки – колибри. Други цветя се стараят усърдно да бъдат опрашвани единствено от пчели и, както вече отбелязахме, цветовете им са често оцветени и нашарени с фигури в невидимата (за хората) ултравиолетова част на светлинния спектър. Други пък биват опрашвани само от нощни молци. Те често са бели на цвят и предпочитат да използват миризмите пред видимата реклама. Вероятно кулминационният стадий на прогресията към специално партньорство на опрашване е неразделното дуо на смокиновите дървета и техните специфични видове смокинови оси, които пасват като длан в ръкавица. Те са примерът, с който започва и свършва нашата книга. Но защо растенията трябва да са толкова придирчиви относно това кой ги опрашва?

Както можем да предположим, ползата от култивирането на специализирани опрашители е по-крайна версия на ползата от животни-опрашители въобще, вместо растението да разчита изцяло на вятъра. Така се стеснява целта. Опрашването чрез вятъра е извънредно разточително. Опрашването чрез случайни летящи животни е по-удачно, но все още изисква прахосничество. Пчелата, която посещава твоя цвят, може да се приземи върху цвят на различен вид и твоят цветен прашец ще бъде пропилян. Поленът, разнасян от обикновените пчели не се сипе така произволно из селските райони като полена на опрашваните от вятъра треви, но все пак е относително безразборно разхвърлян наоколо. За разлика от специализирания вид пчели на орхидеята-кофа или специализираната смокинова оса на смокиновото дърво. Насекомото лети безпогрешно към целта, като миниатюрна навигирана ракета, или както се нарича на медицински жаргон – „магически куршум“, право към конкретна цел от гледна точка на растението, чийто цветен прашец пренася. В случая на смокиновата оса, това, както ще видим, означава не просто друго смокиново дърво, а друго смокиново дърво от точно определен вид от 900 различни вида смокини. Назначаването на специализирани опрашители позволява огромни спестявания спрямо производството на цветен прашец. От друга страна, този ход поражда и специализирани разходи, и не е учудващо, че някои растения предпочитат да се придържат към разточителния вятър за свой опрашител. Други растителни видове са устроени да прилагат междинна техника от спектъра между шрапнел и магически куршум. Смокините вероятно са най-крайно зависими от магическия куршум на конкретен вид опрашители и ще ги запазим като пример за нашата кулминация в последната глава.

Да се върнем на пчелите. Те предлагат изключително богат набор от услуги за опрашване. Изчислено е, че само в Германия медоносните пчели опрашват около десет трилиона цвята в рамките на един единствен летен ден. Също така е изчислено, че 30% от всички човешки храни се извличат от растения, опрашвани от пчелите, а икономиката на Нова Зеландия би се сринала, ако пчелите изчезнат. Цветята сигурно биха казали, че житейската цел на пчелите е да разнасят техния цветен прашец.

Макар да изглежда сякаш колоритните и благоуханни цветя по света са поставени там за нашата изгода, това определено не е така. Цветята обитават градината на насекомите, мистериозна ултравиолетова градина, и въпреки цялата ни суета, нашата роля е неуместна. Цветята са култивирани и одомашнени от незапомнени времена, но, с изключение на един много къс съвременен период, градинарите са били пчели и пеперуди, не ние. Цветята използват пчелите и пчелите използват цветята. И двете страни на това партньорство са оформени една от друга. В известен смисъл и двете страни са одомашнени, култивирани взаимно. Градинарството в ултравиолетовата градина е двупосочно. Пчелите култивират цветята за своите цели. А цветята одомашняват пчелите за своите.

Партньорства като тези са често срещани в еволюцията. Съществуват т.нар. мравчени градини от епифити (растения, които растат на повърхността на други живи растения), които мравките засяват като носят семена на определен вид и ги заравят в почвата на своето люпило. Растенията израстват от повърхността на люпилото и техните листа осигуряват храна за мравките. Установено е, че някои растения виреят по-добре, ако корените им се намират в мравчено гнездо. Други мравки и термити специализират в култивирането на гъби под земята, засяват спорите, плевят посева, за да го предпазят от съревноваващи се видове гъби, и наторяват реколтата с компост от сдъвкани листа. В случая на известните мравки листорези от тропиците на Новия Свят, всички усилия за събиране на фураж на тяхната масивна колония от около осем милиона индивида са насочени директно към добива на прясно отрязани листа. Те са способни да унищожат дадена местност с безпощадна експедитивност, подобно на напаст от скакалци. И все пак листата, които добиват не са предназначени за храна на мравките или техните ларви, а служат изцяло за облагородяване на гъбената реколта. Мравките ядат само гъби, които виреят единствено в гнездата на техния определен вид. Гъбите биха казали, че мравките съществуват, само за да отглеждат гъби, а мравките биха казали, че гъбите съществуват, само за да служат за храна на мравките.

Вероятно най-забележителният пример от всички мравколюбиви растения са епифити, виреещи в Югоизточна Азия, които развиват огромен закръглен израстък в стеблото, наречен псевдолуковица. Псевдолуковицата крие лабиринт от кухини. Този лабиринт толкова наподобява онези, които мравките обикновено дълбаят сами в почвата, че е естествено да предположим моделиращата намеса на мравките. Но това не е така. Кухините са направени от растението и мравките живеят в тях. (Фигура 8.4)

Фигура 8.4 Растение, което предлага направено по мярка жилище за мравките в замяна на защита. Напречно сечение на псевдолуковица от Myrmecodia pentasperma.

Фигура 8.5 Трън от акация. Друг пример за сътрудничество между мравки и растения. Тези издути тръни са удобно издълбани за мравките.

По-известни са видовете мравки, които живеят в специално издълбаните тръни на акациевите дървета (Фигура 8.5). Тръните са издути и твърди, растението ги произвежда кухи очевидно не по друга причина, а за да служат за подслон на мравките. От тази уговорка растенията печелят защита, осигурена от свирепите жила на мравките. Това е демонстрирано чрез елегантно прости експерименти. Акациите, чиито мравки са убити от инсектицид, скоро страдат от завишените опустошителни действия на тревопасните животни. Мравките, ако мислят изобщо, мислят, че акациевите тръни служат за изгода на мравките. Акациите мислят, че мравките служат за защита от нашественици. В такъв случай трябва ли да мислим за всеки един член от подобно партньорство, като трудещ се за благото на другия? По-добре е да мислим за тях като единици, използващи другия за своя изгода. Като форма на взаимна експлоатация, при която всеки печели от другия, достатъчно за да остойности разходите от своята помощ.

Еколозите често не устояват на изкушението да възприемат всички форми на живот като комунална група за взаимопомощ. Растенията са основните енергийни жътвари на общността. Те улавят лъчите на слънцето и правят енергията му достъпна за цялата общност. Те допринасят за общността като биват изяждани. Растителноядните, включително изобилстващите видове растителноядни насекоми, представляват тръбопровода, по който слънчевата енергия бива канализирана от първичните производители, растенията, до по-висши нива на хранителната верига, насекомоядните, малки и големи месоядни. Когато животните се очистват от хранителните отпадъци или умрат, техните жизнени химикали биват рециклирани от чистачи като торните бръмбари и ровещите бръмбари, които от своя страна прехвърлят ценния товар към почвените бактерии, които накрая правят хранителните вещества отново достъпни за растенията.

Тази удобно добронамерена картина на циркулацията на енергията и останалите ресурси не би била твърде погрешна, ако бъде ясно разбрано, че участниците не го правят за доброто на кръга. Те са в кръга за своя изгода. Торният бръмбар събира изпражнения и ги складира за храна. Фактът, че той и неговият вид по този начин извършват услуга на почистване и рециклиране, която е ценна за другите обитатели на средата, е строго случаен.

Тревата е важна хранителна суровина за цяла общност от тревопасни, а тревопасните наторяват тревата. Дори е вярно, че, ако премахнете тревопасните, много от тревите ще загинат. Но това не значи, че дадено тревисто растение съществува, за да бъде изядено, или пък има някаква полза от това да бъде изядено. Ако тревистото растение би могло да изрази копнежите си по някакъв начин, то би предпочело да не бъде изядено. Тогава как ще решим парадокса, че, ако премахнем тревопасните, тревите ще умрат? Отговорът е, че, макар нито едно растение да не желае да бъде изядено, тревите имат по-голяма толерантност към това отколкото могат да си позволят много други растения (по тази причина ги използваме за ливади, които са предвидени да бъдат косени). Докато дадена местност се пасе или коси активно, растенията, които се конкурират с тревите не могат да се установят. Дърветата не намират опора, защото техните млади стръкчета са унищожавани. Но, ако индивидуалното тревисто растение може да се измъкне от пашата, по-добре за него.

Започнахме с критика на общоразпространената заблуда, че цветята и животните присъстват на света, за да служат изцяло на хората, че добитъкът послушно очаква да бъде изяден и т.н. Малко по-удачно е да подкрепим идеята, че тяхната роля е да служат на другите, с които споделят естествено еволюирала взаимозависимост: цветята в полза на печелите, пчелите в полза на цветята, тръните на акацията в полза на мравките, а техните мравки в полза на акациите. Но схващането, че създанията съществуват „за доброто“ на други създания, се базира рисковано на reductio ad absurdum [логическа заблуда, която се изразява в отхвърляне на дадено твърдение чрез аргумента, че, ако твърдението бъде прието за вярно, това води до абсурд – бел.пр.]. Трябва да се разграничим от популярната екозаблуда, холистичният граал на всички индивиди, които се стремят да задоволят общото благо, екосистемата, „Гея“ . Време е да станем педантични и да изясним какво точно имаме предвид, когато говорим за живо създание, което съществува „в полза на всичко“. Какво точно значи „в полза на нещо“? За какво служат цветята и пчелите, осите и смокините, слоновете и брисълконските борове (Balfourianae) – какво е истинското предназначение на всички форми на живот? Коя е тази върховна единица, в чиято „полза“ служи живото тяло или част от живо тяло?

Отговорът е ДНК. Това е дълбок и педантично отмерен отговор, доказателствата в негова защита са недвусмислени, но има нужда от обяснение. Това е обяснението, което искам да представя в тази и следващата глава. Ще започна като се върна към дъщеря ми.

Веднъж тя страдаше от силна треска и покрай нея страдах и аз, обикалях тревожно около леглото й, правех й компреси със студена вода. Съвременните лекари биха ме уверили, че здравето й не е било подложено на сериозен риск, но лишеното от сън съзнание на любящия баща не можеше да прогони мисълта за безбройните случаи на детска смърт от предишни векове и агонията покрай всяка отделна загуба. Самият Чарлз Дарвин така и не се възстановил психически от непонятната смърт на своята обична дъщеря Ани. Очевидната неправда на нейното заболяване вероятно е допринесла за отказа му от религиозната вяра. Ако Джулиет се бе обърнала към мен и ме бе попитала, като сърцераздирателен отглас на безгрижния ни разговор от по-рано, „За какво служат вирусите?“, как се предполагаше да отговоря?

За какво служат вирусите? Да ни направят по-добри и по-силни чрез триумф над бедствията? (Като „ползите“ от Аушвиц, според аргументацията на един професор по теология, с когото дебатирах в предаване за една британска телевизия.) Да избият толкова от нас, колкото е нужно да се предотврати пренаселване на света? (Особена „благодат“ за страните, където ефективните контрацептиви са забранени от теологичната власт.) Да ни накажат за греховете ни? (В случая на вируса на СПИН, ще откриете голям брой ентусиасти, които са съгласни с това твърдение. Как да не съжалиш средновековните теолози, че този възхитително нравоучителен патоген не се е подвизавал по тяхно време?) Всички тези отговори отново са прекалено човекоцентрични, макар и в отрицателен смисъл. Вирусите, като всичко останало в природата, не се интересуват от хората, нито в положителен, нито в отрицателен смисъл. Вирусите са кодирани програмни инструкции, написани на езика на ДНК, и служат в полза на самите инструкции. Инструкциите гласят „Копирай ме и ме разпространи“ и онези, които са подчиняват, са същите, с които се срещаме. Това е всичко. Това обяснение е най-близо да окончателен отговор на въпроса „Какъв е смисълът на вирусите?“ Изглежда този смисъл е безсмислен и желая да наблегна точно на това заключение. Ще го направя като използвам паралелния пример за компютърните вируси. Аналогията между същинските вируси и компютърните вируси е доста удачна и същевременно просветляваща.

Компютърният вирус е просто компютърна програма, написана на език от същия тип, като всяка друга компютърна програма, и се придвижва чрез същия асортимент от медийни устройства. Например, гъвкави магнитни дискове (дискети; флопи) или мрежа от компютри, телефонни кабели, модеми и софтуер, наречен Интернет. Всяка компютърна програма е просто набор от инструкции. Инструкции за какво? Могат да бъдат за всичко. Някои програми са набор от инструкции за изчисляване на сметки. Текстовите редактори са набор от инструкции за прием на въведени думи, манипулация на думите в рамките на екрана и евентуално отпечатване на готовия текст. Други програми, като ChessGenius 2, която наскоро победи гросмайстора Каспаров, са инструкции за гениална игра на шах. Компютърният вирус е програма, съдържаща инструкции, които казват нещо от сорта на: „Всеки път, когато попаднеш на нов компютърен диск, направи мое копие и го прехвърли на този диск.“ Това е копираща се програма. Случайно тя може да казва и нещо повече, например: „Изтрий целия твърд диск“. Или може да накара компютъра да говори, с тънък роботизиран глас да произнася думите „Без паника“. Но това е между другото. Запазената марка на компютърния вирус, неговата идентична черта, е това, че съдържа инструкцията „Копирай ме“, написана на език, на който се подчиняват компютрите.

Хората вероятно не виждат причина да се подчиняват на такива грубо заповеднически команди, но компютрите робски изпълняват всичко, стига да е написано на техния конкретен език. „Копирай ме“ ще бъде изпълнено с такава готовност като „Обърни наопаки тази матрица“ или „Отпечатай курсивно този параграф“ или „Премести тази пешка два квадрата напред“. В допълнение, има изобилие от възможности за кръстосана инфекция. Компютърните потребители развратно обменят флопи дискове, приятелите си разменят програми с игри, както и полезни програми. Лесно ще забележим, че, когато много дискове се споделят безразборно, програма, гласяща „Копирай ме на всеки диск, на който се натъкнеш“, би се разпространила по света като варицела. Скоро ще има стотици копия от нея и броят им ще се увеличава. В днешно време, покрай многобройните пресичащи се в киберпространството информационни магистрали, възможностите за високоскоростна кръстосана инфекция с компютърни вируси са дори по-благоприятни.

Изкушаващо е да възразим срещу безцелността на подобни паразитни програми, както направих, когато говорих за болестотворните вируси. Каква е ползата от програма, която гласи единствено „Размножи тази програма“? Несъмнено тя ще бъде размножена, но подобно усилие, което е напълно самоцелно, не е ли абсурдно ненужно? Разбира се! То е порочно безплодно. Но няма значение, че е безплодно и безцелно в такъв смисъл. Може да е напълно безцелно и пак да се разпространи. Разпространява се, защото се разпространява, защото се разпространява. Фактът, че по пътя си не върши нищо полезно – дори би могло да навреди – не се намира никъде. В света на компютрите и обмяната на дискове, вирусът оцелява, просто защото оцелява.

Биологичните вируси са същите. В основата си вирусът е просто програма, написана на езика на ДНК, която наподобява компютърен език до такава степен, че дори бива изписана в дигитален код. Като компютърен вирус, биологичният вирус казва просто „Копирай ме и ме разпространи“. Както и в случая на компютърните вируси, ние не предполагаме, че ДНК на даден вирус желае да се размножи. Просто от всички възможни начини, по които би могла да се пренареди ДНК, само подредбата, изписваща инструкциите „Разпространи ме“ се разпространява. По неволя светът се напълва с такива програма. Още веднъж, като компютърните вируси, те са тук, защото са тук, защото са тук. Ако не въплътяваха инструкции, които да подсигурят тяхното съществуване, те нямаше да съществуват.

Единствената важна разлика между двата вида вируси е, че компютърните вируси са проектирани с творческите усилия на пакостливи или злонамерени хора, докато биологичните вируси еволюират чрез мутация и естествен отбор. Ако биологичният вирус носи лоши последствия, като кихане или смърт, то те са странични продукти или симптоми на неговите методи за разпространяване. Лошите ефекти на компютърните вируси понякога са подобни. Прочутият интернет червей, който се подвизаваше в мрежите на Съединените щати на 2 ноември 1988, допринесе с лоши ефекти, като всички от тях бяха неумишлени странични продукти (технически, компютърният червей е различен от компютърния вирус, но разликите не са съществени за нашия пример). Копия на програмата отнеха процесорно време и пространство от паметта на компютрите, като това доведе до блокирането на близо 6000 компютри. Компютърните вируси, както сме виждали, понякога имат лоши ефекти, които не са случайни странични продукти или симптоми, а съвсем доброволни прояви на чиста злост. Вместо да спомагат за разпространението на паразита, тези злонамерени ефекти често го забавят. Същинските вируси не биха направили нещо толкова човекоцентрично, освен ако не са проектирани в лаборатория, целяща да произведе биологично оръжие. Вирусите, еволюирали по естествен път, не се отклоняват от своя път, за да ни убият или да ни накарат да страдаме. Те нямат интерес от това дали страдаме или не. Ако изпитваме болка, то това е страничен продукт на тяхното самоцелно разпространение.

Инструкцията „Копирай ме“, като всяка инструкция, е безполезна, освен ако не съответства на механизъм, настроен да й се подчинява. Светът на компютрите е добро и приятелско място за програми, гласящи „Копирай ме“. Компютрите, свързани чрез интернет, подпомагани от хора, заемащи помежду си дискове, представляват рай за една самокопираща се компютърна програма. В известен смисъл, бръмчащият компютърен механизъм, готов да копира и изпълнява инструкции, умолява да бъде експлоатиран от всяка програма, която гласи „Копирай ме“. В случая на ДНК вирусите, готовият механизъм за копиране и изпълнение на инструкции е клетката, целият сложен набор от джаджи като информационната РНК (иРНК), рибозомната РНК (рРНК) и различните видове транспортна РНК (тРНК), всяка от тях пасва чрез прецизен заключващ механизъм на своя собствена аминокиселина. Ако желаете да се запознаете с подробностите, учебникът на Джеймс Уотсън „Молекулярна биология на гена“  е пределно ясен. За нашите цели е достатъчно да разберем, първо, че всяка клетка съдържа миниатюрен аналог на компютърен механизъм за подчиняване на инструкции и, второ, че машинният език за всички клетки, във всички същества на Земята, е идентичен. (Впрочем, компютърните вируси нямат този лукс: DOS вирусите не могат да инфектират Mac операционна система и обратно.) Инструкциите на компютърните вируси и ДНК вирусите биват изпълнявани, защото са закодирани на език, който е робски почитан в съответните среди, където се озовават те.

Но откъде идва този услужлив копиращ и изпълняващ инструкции механизъм? Той не просто се случва. Трябва да бъде изграден. В случая на компютърните вируси, механизмът е изграден от хора. В случая на ДНК вирусите, механизмът са клетките на другите същества. А кой произвежда тези други същества, тези хора, слонове, хипопотами, чиито клетки правят живота толкова лек за вирусите? Отговорът е: произвежда ги друга самокопираща се ДНК. ДНК, която „принадлежи“ на хората и на слоновете. И тъй, какво са големите същества като слонове, черешови дървета, мишки? (Казвам „големи“, защото дори една мишка е много много голяма от перспективата на един вирус.) И в чия полза присъстват на света мишките, слоновете, цветята?

Близо сме до окончателен отговор на всички въпроси от този тип. Цветята и слоновете имат същото „предназначение“ като всеки друг представител от царствата на живота, те служат за разпространение на програми, гласящи „Копирай ме“, написани на ДНК език. Цветята служат за разпространение на копия на инструкции за производство на още цветя. Слоновете служат за разпространение на копия на инструкции за производства на още слонове. Птиците служат за разпространение на копия на инструкции за производство на още птици. Клетките на слона не могат да различат дали инструкциите, на които се подчиняват робски, са вирусни инструкции или слонски инструкции. Също като в стиховете от „Леката бригада“ на Тенисън, когато някой се провиква, „Тяхна без отговор, тяхна без причина, тяхна, за да действат или да умрат“.

Употребявам думат „слон“ като нарицателно за всички големи, автономни създания – цветя или пчели, хора или кактуси, дори бактерии. Вирусните инструкции, както видяхме, гласят „Копирай ме“. Какво гласят слонските инструкции? Това е основното прозрение, което желая да ви разкрия в края на тази глава. Слонските инструкции също гласят „Копирай ме“, но те го казват по много по-заобиколен начин. ДНК на един слон представлява гигантска програма, аналогична на компютърна програма. Също като вирусната ДНК, тази програма по същество гласи „Копирай ме“, но тя съдържа почти фантастично огромно отклонение, което е основна част за ефективното изпълнение на фундаменталното й послание. Това отклонение е слон. Програмата гласи: „Копирай ме по заобиколния маршрут чрез първоначално изграждане на слон.“ Слонът се храни, за да расте; расте, за да съзрее; съзрява, за да се чифтоса и да възпроизведе нови слонове; възпроизвежда нови слонове, за да разпространи нови копия на оригиналните програмни инструкции.

Можем да кажем същото за части от създания. Клюнът на пауна, събиращ храна, която поддържа пауна жив, е средство за косвено разпространение на инструкции за производство на паунови клюнове. Опашката на мъжкия паун е средство за разпространение на инструкции за производство на още паунови опашки. Върши работа, защото привлича женски пауни. Добра е в събирането на женски, така както клюнът е добър в събирането на храна. Мъжките с най-красиви опашки ще имат най-много деца, които ще предадат копията на гени за красиви пера. Затова опашките на пауните са толкова красиви. Фактът, че за нас са красиви, е случаен страничен продукт. Опашката на пауна е разпространител на гени и работи чрез очите на женските.

Крилата са средства за разпространение на генетични инструкции за производство на крила. В случая на пауна, те доказват своята полза като съхранител на гени, особено когато птицата бъде изненадана от хищник и се изстреля бързо във въздуха. Растенията си служат с нещо сходно на летателни органи за своите семена (Фигура 8.6), но въпреки това, относно растенията, повечето хора вероятно не биха били доволни от употребата на думата „летателен“ в същинския й смисъл. Растенията, изглежда, не летят и нямат крила.

Но почакайте! От гледна точка на растението, то не се нуждае от свои собствени крила, ако разполага с крилата на пчела или тези на пеперуда, които ще извършат работата за него. Всъщност, не бих възразил да наречем крилата на пчела растителни крила. Те са летателни органи, използвани от растението за пренос на полен от едно цвете на друго. Цветята са средства за пренос на растителна ДНК към следващото поколение. Те изпълняват същата служба като опашката на пауна, но, вместо да привличат женски пауни, привличат пчели. Освен това няма разлики. Точно както опашката на пауна действа по заобиколен начин върху крачните мускули на женската, карайки я да върви към мъжкия и да се чифтоса с него, така пъстротата и шарките на един растителен цвят, неговите аромати и неговия нектар, оказват влияние върху крилата на пчелите, пеперудите, колибритата. Пчелите са привлечени от цветята. Крилата им пърхат и разнасят полена от едно цвете на друго. Крилата на пчелите могат с право да бъдат наречени цветни крила, тъй като разнасят цветни гени, толкова, колкото и пчелни.

Фигура 8.6 ДНК с крила: семена на клен и глухарче.

Телата на слоновете не могат да ни кажат дали работят за разпространението на слонска ДНК или вирусна ДНК, както крилата на пчелите не могат да ни кажат дали работят за разпространението на пчелна ДНК или цветна ДНК. Изглежда, ако оставим настрана изключителни случаи като заблудените пчели, които прахосват време да копулират с пчелни орхидеи, те работят и за двете. Изпълнителният механизъм на пчелите не възприема разлика между собствена ДНК и поленова ДНК. Пауните и пчелите, цветята и слоновете отстояват своята ДНК също толкова, колкото отстояват и ДНК на паразитиращите вируси. Вирусната ДНК е програма, която гласи: „Копирай ме по прост и директен начин, като използваш готовия механизъм на клетката домакин.“ Слонската ДНК гласи: „Копирай ме по сложен и заобиколен начин, който включва първо изграждането на слон.“ Цветната ДНК гласи: „Копирай ме по още по-сложен и заобиколен начин: първо, изгради цвете и, второ, използвай това цвете да въздействаш, чрез непреки влияния като прелъстителен нектар, върху крилата на пчела (която вече е удобно изградена според спецификациите на друг набор от ДНК, „собствената“ ДНК на пчелата) да пренесат надалеч поленовите зрънца, в които се намират същите ДНК инструкции.“ В следващата глава ще подходим към същото заключение, но от друга посока.

Източник: Dawkins, Richard. (1996) Climbing Mount Improbable. Chapter 8: Pollen Grains and Magic Bullets. London: Penguin Books.

Превод: Димитър Кръстев.

Още за любознателните:

• „Себичният ген“ , Ричард Докинс.
• „Най-великото шоу на Земята“ , Ричард Докинс.
• „Геномът: автобиография на един биологичен вид“ , Мат Ридли.
• „ДНК: Тайната на живота“ , Джеймс Д. Уотсън, Андрю Бери.
• „Животът на Земята“ , Дейвид Атънбъро.
• Мравки-робовладелци – из „Произход на видовете“ от Чарлз Дарвин.
• Как да отгледаме планета – разказ за доминиращата роля на растенията в еволюцията на животните.
• Планета на микробите – из „Кратка история на почти всичко“ от Бил Брайсън.
• Джеймс Лавлок и Земята като единен организъм – в тази немного стара публикация уверено хваля хипотезата „Гея“ на Джеймс Лавлок, макар отпреди това да бях запознат с теорията за себичния ген. Огромната доза патос, която съм употребил в изказа си тогава, днес ми изглежда смешно, като разкрива огромното ми неразбиране за онова, върху което съм разсъждавал. Въпреки изкушението от възможността за самоцензура, предпочитам да оставя текста в автентичния му вид, без да го редактирам. Нека бъде нагледно, че там, където господства емоцията, е трудно да се намери място за разум и логика, но си струва да опитаме да надскочим пристрастията в търсенето на по-дълбока истина за начините, по които се движи света в нас и около нас. Онова, което компрометира мисълта е застоят на убежденията, липсата на нови данни, липсата на стремеж за опровержение или все по-пълноценно разбиране на вече познатото. Ако липсват индикации за промяна в убежденията, липсват индикации за развитие. – Бел. пр.

Пълен видео запис на оригиналната лекция, озаглавена „Ултравиолетовата градина“:

Максимално реалистична анимация на ДНК в действие:

Теории на конспирацията. Кой вярва в тях и защо? (Недовършен превод)

Кой вярва в теории на конспирацията и защо? Как да установим дали дадена конспиративна теория е вярна или грешна?

1. Конспирации – трудно е да вярваш само в една.

Какво е теория на конспирацията и защо тези теории процъфтяват?

Защо хората вярват в теории на конспирацията? Според изследване, озаглавено „Жив и мъртъв: вярата в противоречащи си теории на конспирацията“, психолозите Майкъл Дж. Ууд, Карън М. Дъглас и Роби М. Сътън от Университета в Кент твърдят, че конспиративната теория е „предполагаем заговор на хора и организации с власт, чието тайно сътрудничество е насочено към изпълнението на някаква (обикновено злонамерена) цел“, която е „всеизвестно устойчива на опровержение“, и която съдържа „нови слоеве на конспирацията, добавяни впоследствие, за да рационализират всяко ново опровержително доказателство“. Щом веднъж повярвате, че „мащабна, злонамерена конспирация би могла да бъде изпълнена успешно в почти перфектно секретни условия, се предполага, че много подобни заговори са възможни.“ Изхождайки от тази кабалистична парадигма, конспирациите могат да бъдат „обяснение по подразбиране за всяко едно събитие – неделим, затворен светоглед, при който убежденията постъпват под формата на взаимноподкрепяща се мрежа, известна като монологична система от вярвания.“

For example, the authors of this study report that “a belief that a rogue cell of MI6 was responsible for [Princess] Diana’s death was correlated with belief in theories that HIV was created in a laboratory, that the moon landing was a hoax, and that governments are covering up the existence of aliens.” The effect continues even when the conspiracies contradict one another. For example, the more participants believed that Diana faked her own death, the more they believed that she was murdered.

They call this process global coherence: “Someone who believes in a significant number of conspiracy theories would naturally begin to see authorities as fundamentally deceptive, and new conspiracy theories would seem more plausible in light of that belief.” Thus, “conspiracy advocates’ distrust of official narratives may be so strong that many alternative theories are simultaneously endorsed in spite of any contractions between them.”

2 INGREDIENTS FOR CONSPIRATORIAL THINKING

Conspiracy theories connect the dots of random events into meaningful patterns (patternicity), and then infuse those patterns with intentional agency (agenticity). Add to this the confirmation bias (the tendency to look for and find confirmatory evidence for what we already believe) and the hindsight bias (after the fact explanation for what you already know happened), and we have the foundation for conspiratorial cognition. As Arthur Goldwag writes in his 2009 book, Cults, Conspiracies, and Secret Societies: “When something momentous happens, everything leading up to and away from the event seems momentous too. Even the most trivial detail seems to glow with significance.” Consider the JFK assassination. “Knowing what we know now…film footage of Dealey Plaza from November 22, 1963, seems pregnant with enigmas and ironies—from the oddly expectant expressions on the faces of the onlookers on the grassy knoll in the instants before the shots were fired (What were they thinking?), to the play of shadows in the background (Could that flash up there on the overpass have been a gun barrel gleaming in the sun?). Each odd excrescence, every random lump in the visual texture seems suspicious.”

Transcendental Conspiracists v. Empiricists

Transcendentalists believe that everything is interconnected and all events happen for a reason, while empiricists think that randomness and coincidence interact with the causal net of our world, and that belief depends on evidence for each individual claim. The problem for skepticism is that transcendentalism is intuitive and empiricism is not. Our propensity for patternicity and agenticity leads us naturally into the transcendental camp of those who see events in the world as unfolding according to a preplanned logic, whereas the empirical method of being skeptical until a claim is proven otherwise requires a concerted effort that most of us do not make.

3 WHAT TRIGGERS BELIEF?

In their 2014 book American Conspiracy Theories the political scientists Joseph Uscinski and Joseph Parent conducted an extensive empirical study on conspiracy theories and found that “Conspiracy theorists are often caricatured as a small demographic composed primarily of middle-aged white male Internet enthusiasts who live in their mothers’ basements,” but that polls reveal that “conspiracy theories permeate all parts of American society and cut across gender, age, race, income, political affiliation, educational level, and occupational status.” They note that in laboratory experiments “researchers have found that inducing anxiety or loss of control triggers respondents to see nonexistent patterns and evoke conspiratorial explanations” and that in the real world “there is evidence that disasters (e.g., earthquakes) and other high-stress situations (e.g., job uncertainty) prompt people to concoct, embrace, and repeat conspiracy theories.” An analysis of tweets, for example, found that people were more likely to tweet about conspiracies surrounding the Fukushima nuclear power plant disaster in Japan the closer they were to it, and those who lived in New York City on 9/11 were more likely to believe that it was an “inside job”.

4 GROUP IDENTITY IS A FACTOR

Group identity is also a factor. African Americans are more likely to believe that the CIA planted crack cocaine in innercity black neighborhoods, created AIDS to kills blacks, and that the Jews control the media. By contrast, white Americans are more likely to believe that the government is conspiring to tax the rich in order to support welfare queens, to take away our guns and abolish the Second Amendment, and even that President Obama is setting up concentration camps for Americans who resist his socialist agenda. This figure from American Conspiracy Theories shows how this political dimension interacts with the propensity of people to believe (or not) conspiracy theories in general.

5 POLITICAL IDEOLOGIES

Political ideologies also play a role in conspiratorial belief, on both the left and the right equally, although each concocts different conspiracies at work. The left suspects that the media and political parties are pawns of the rich, while the right suspects academics and the liberal elite control the same institutions. Climate change conspiracy theories are endorsed primarily by those on the right, GMO conspiracy theories are embraced primarily by those on the left. A figure from American Conspiracy Theories shows very little difference between political orientation and conspiratorial predisposition. The specific conspiracy theories may vary, but not the levels of conspiratorial thinking.

6 EDUCATION MAKES SOME DIFFERENCE

Another interesting finding by Uscinski and Parent is that education makes some difference in reducing conspiratorial thinking, but not as much as we might hope it would. This figure shows what they discovered across the educational spectrum. Even at the post-graduate level more than 1 in 5 Americans show a high predisposition for conspiratorial belief.

References: American Conspiracy Theories by Joseph Uscinski & Joseph Parent. Cults, Conspiracies, and Secret Societies by Arthur Goldwag. “Dead and Alive: Beliefs in Contradictory Conspiracy Theories,” by Michael J. Wood, Karen M. Douglas, and Robbie M. Sutton.

7 TOP TEN WAYS TO TEST CONSPIRACIES

Some conspiracy theories are true, some false. How can one tell the difference? The more the conspiracy theory manifests the following characteristics, the less likely it is to be true.

1.Proof of the conspiracy supposedly emerges from a pattern of “connecting the dots” between events that need not be causally connected. When no evidence supports these connections except the allegation of the conspiracy, or when the evidence fits equally well to other causal connections—or to randomness—the conspiracy theory is likely false.

2.The agents behind the pattern of the conspiracy would need nearly superhuman power to pull it off. Most of the time in most circumstances, people are not nearly so powerful as we think they are.

3.The conspiracy is complex and its successful completion demands a large number of elements.

4.The conspiracy involves large numbers of people who would all need to keep silent about their secrets.

5. The conspiracy encompasses some grandiose ambition for control over a nation, economy or political system. If it suggests world domination, it’s probably false.

6.The conspiracy theory ratchets up from small events that might be true to much larger events that have much lower probabilities of being true.

7. The conspiracy theory assigns portentous and sinister meanings to what are most likely random and insignificant events.

8.The theory tends to commingle facts and speculations without distinguishing between the two and without assigning degrees of probability or of factuality.

9.The theorist is extremely and indiscriminately suspicious of any and all government agencies or private organizations.

10. The conspiracy theorist refuses to consider alternative explanations, rejecting all disconfirming evidence for his theory and blatantly seeking only confirmatory evidence.

8 TESTING 9/11CONSPIRACY CLAIMS

9/11 conspiracy theories are based on a number of testable claims. SKEPTIC magazine consulted demolition expert Brent Blanchard, Director of Field Operations for Protec Documentation Services, a company that documents large building demolitions worldwide, to answer 9 specific claims about 9/11:

Claim #1: The towers collapsed exactly like controlled demolitions.

Protec: No they did not. The key to any demolition investigation is in finding out the “where”—the actual point at which the building failed. All photographic evidence shows World Trade Center buildings 1 and 2 failed at the point of impact. Actual implosion demolitions always start with the bottom floors. Photo evidence shows the lower floors of WTC 1 and 2 were intact until destroyed from above.

Claim #2: But they fell straight down into their own footprint.

Protec: They did not. They followed the path of least resistance and there was a lot of resistance. Buildings of 20 stories or more do not topple over like trees or reinforced towers or smokestacks. Imploding demolitions fall into a footprint because lower stories are removed first. WTC debris was forced out away from the building as the falling mass encountered intact floors.

Claim #3: Explosive charges are seen shooting from several floors just prior to collapse.

Protec: No, air and debris can be seen being violently ejected from the building—a natural and predictable effect of rapid structure collapse.

Claim #4: Steel-frame buildings do not collapse due to fire.

Protec: Many steel-framed buildings have collapsed due to fire.

Claim #5: Witnesses heard explosions.

Protec: All Seismic evidence from many independent sources on 9/11 showed none of the sudden vibration spikes that result from explosive detonations.

Claim #6: Heat generating explosives (thermite?) melted steel at Ground Zero.

Protec: To a man [and woman], demolition workers do not report encountering molten steel, cut beams or any evidence of explosions. Claims of detected traces of thermite are inconclusive.

Claim #7: Ground Zero debris—particularly the large steel columns—were quickly shipped overseas to prevent scrutiny.

Protec: Not according to those who handled the steel. The chain of procession is clearly documented, first at Ground Zero by Protec and later at the Fresh Kills site by Yannuzzi Demolition. The time frame (months) before it was shipped to China was normal.

Claim #8: WTC7 was intentionally “pulled down” with explosives. The building owner himself was quoted as saying he decided to “pull it.”

Protec: Building owners do not have authority over emergency personal at a disaster scene. We have never heard “pull it” used to refer to an explosive demolition. Demolition explosive experts anticipated the collapse of WTC7, and also witnessed it from a few hundred feet away and no one heard detonations.

Claim #9: There is evidence that explosives were used.

Protec: Most of our comments apply to the differences between what people actually saw on 9/11 and what they should have seen had explosives been present. The hundreds of men and women who worked to remove debris from Ground Zero were some of the country’s most experienced and respected demolition veterans. They processed the experience and expertise to recognize evidence of controlled demolition if it existed. None of these people has come forward with suspicions that explosives were used

9 SINGLE FACTS v.CONVERGENCE

The belief that a handful of unexplained anomalies can undermine a well-established theory lies at the heart of all conspiratorial thinking and is easily refuted by noting that beliefs and theories are not built on single facts alone, but on a convergence of evidence from multiple lines of inquiry. All of the “evidence” for a 9/11 conspiracy falls under the rubric of this fallacy. For example, according to 911research.wtc7.net, steel melts at a temperature of 2,777 ° Fahrenheit, but jet fuel burns at only 1,517 °F. No melted steel, no collapsed towers. “The planes did not bring those towers down; bombs did,” says abovetopsecret.com. Wrong. In an article in the Journal of the Minerals, Metals, and Materials Society, M.I.T. engineering professor Dr. Thomas Eager explains why: steel loses 50% of its strength at 1,200°F; 90,000 liters of jet fuel ignited other combustible materials such as rugs, curtains, furniture, and paper, which continued burning after the jet fuel was exhausted, raising temperatures above 1,400 °F and spreading the fire throughout the building; temperature differentials of hundreds of degrees across single steel horizontal trusses caused them to sag, straining and then breaking the angle clips that held them to the vertical columns; once one truss failed, others failed, and when one floor collapsed (along with the ten stories above it) onto the next floor below, that floor then gave way, creating a pancaking effect that triggered the collapse of the 500,000-ton building.

Автори: Майкъл Шърмър и Пат Линс.

Източник на текста и изображенията: skeptic.com/downloads/conspiracy-theories-who-why-and-how.

(Недовършен превод) Томас Маколи за авторското право (1841 г.)

През 1841 г. Томас Бабингтън Маколи изнася реч пред Камарата на общините на британския парламент относно новопредложения тогава закон за авторското право. Тази реч често бива цитирана, но рядко бива четена. Което е срамота, защото тя е брилянтна. (И забавна.) Един от удивително проницателните моменти е когато Маколи предупреждава, че максимализмът на авторското право ще доведе до необуздани незаконни действия, тъй като всеки с лекота би нарушил един закон, който отдавна е загубил всякаква нравствена легитимност.

Понастоящем, държателят на авторското право разполага с обществената съпричастност. Тези, които нарушават авторското право, се възприемат като негодници, които отмъкват залъка от устите на заслужили мъже. Всеки изпитва задоволство, когато те бъдат скастрени от закона и принудени да възстановят нечестно припечелените средства. Нито един търговец с добра репутация не би си позволил да свързват името му с подобни позорни транзакции. Приемете този закон: и обществената съпричастност ще приключи. Мъже, доста по-различни от настоящия тип пиратски книгопродавачи, скоро ще престъпят границите на този нетърпим монопол. Огромни количества капитал ще бъдат впрегнати в оскверняването на този закон. Всяко изкуство ще бъде употребено с цел да се избегне преследването на юридическа отговорност; и цялата нация ще бъде въвлечена в тази интрига… Помнете също, че, щом веднъж нахлуването в литературната собственост спре да бъде смятано за грешно и непочтено, никой не би могъл да определи рамките на тази инвазия. Обществото рядко прави деликатни разлики. Благоразумното авторско право, което съществува днес, ще сподели позора и заплахата на новото авторско право, което се каните да създадете.

Коя по-точно промяна в закона има предвид той? Удължаването на авторското право до абсурдния период от 50 години след смъртта на автора.

Днес законът за авторското право в САЩ важи за цели 70 години след смъртта на автора; до 120 години за корпоративно авторство. За справка: Законодателният акт за удължаване на периода на авторското право, влязъл в сила през 1998 г., известен на английски като Mickey Mouse Protection Act или Sonny Bono Copyright Term Extension Act, в памет на конгресмен Сони Боно, един от активните защитници на този закон. Преди да влезе в политиката, Сони Боно развива кариера в развлекателния бизнес, като музикант и звукозаписен продуцент. Заедно с втората си съпруга сформират популярното дуо „Сони и Шер“. Макар официално да определя себе си като католик, Сони Боно проявява открит интерес към сциентологията.

Това е третата от поредица публикации на тема „интелектуална собственост“, част от свободно достъпния за обществеността сборник с казуси, изготвен от академичните специалисти в областта на интелектуалната собственост и авторското право – проф. Джеймс Бойл и Дженифър Дженкинс. Двамата работят в насока да освободят труда на изкуството и науката от оковите на закостенели институции и да го направят обществено достояние – така, освен, че всеки може да се образова свободно, всеки може и да допринесе с нещо в развитието на сферата, която го вълнува. Ако темата за авторското право ви вълнува, както мен, препоръчвам да се запознаете подробно с текстовете на Джеймс Бойл от сайта му thepublicdomain.org, а сборникът с казуси може да свалите безплатно оттук – thepublicdomain.org/2014/08/26/open-coursebook-in-intellectual-property – за сравнение, един подобен учебник струва около 200лв. Други публикации от сайта на Бойл по темата „интелектуална собственост“ включват: Виктор Юго: пазител на общественото достояние (на английски) и Марк Твен за нуждата от вечно авторско право (на английски).

Считана за един от важните трудове покрай нашумелия дебат за авторското право, книгата на професора по право Джеймс Бойл може да бъде свалена свободно от сайта му.

 

Томас Бабингтън Маколи
Първата реч към Камарата на общините относно авторското право

5 февруари, 1841 г.

Трудно ми е да изкажа становище, което може да бъде разбрано накриво, като враждебно спрямо интересите на литературата и хората на книгите. За мен е мъчително, ще добавя, да

It is painful to me to take a course which may possibly be misunderstood or misrepresented as unfriendly to the interests of literature and literary men. It is painful to me, I will add, to oppose my honorable and learned friend on a question which he has taken up from the purest motives, and which he regards with a parental interest. These feelings have hitherto kept me silent when the law of copyright has been under discussion. But as I am, on full consideration, satisfied that the measure before us will, if adopted, inflict grievous injury on the public, without conferring any compensating advantage on men of letters, I think it my duty to avow that opinion and to defend it.

The first thing to be done. Sir, is to settle on what principles the question is to be argued. Are we free to legislate for the public good, or are we not? Is this a question of expediency, or is it a question of right? Many of those who have written and petitioned against the existing state of things treat the question as one of right. The law of nature, according to them, gives to every man a sacred and indefeasible property in his own ideas, in the fruits of his own reason and imagination. The legislature has indeed the power to take away this property, just as it has the power to pass an act of attainder for cutting off an innocent man’s head without a trial. But, as such an act of attainder would be legal murder, so would an act invading the right of an author to his copy be, according to these gentlemen, legal robbery.

Now, Sir, if this be so, let justice be done, cost what it may. I am not prepared, like my honorable and learned friend, to agree to a compromise between right and expediency, and to commit an injustice for the public convenience. But I must say, that his theory soars far beyond the reach of my faculties. It is not necessary to go, on the present occasion, into a metaphysical inquiry about the origin of the right of property; and certainly nothing but the strongest necessity would lead me to discuss a subject so likely to be distasteful to the House. I agree, I own, with Paley in thinking that property is the creature of the law, and that the law which creates property can be defended only on this ground, that it is a law beneficial to mankind. But it is unnecessary to debate that point. For, even if I believed in a natural right of property, independent of utility and anterior to legislation, I should still deny that this right could survive the original proprietor. . . . Surely, Sir, even those who hold that there is a natural right of property must admit that rules prescribing the manner in which the effects of deceased persons shall be distributed are purely arbitrary, and originate altogether in the will of the legislature. If so. Sir, there is no controversy between my honorable and learned friend and myself as to the principles on which this question is to be argued. For the existing law gives an author copyright during his natural life; nor do I propose to invade that privilege, which I should, on the contrary, be prepared to defend strenuously against any assailant. The only point in issue between us is, how long after an author’s death the state shall recognize a copyright in his representatives and assigns; and it can, I think, hardly be disputed by any rational man that this is a point which the legislature is free to determine in the way which may appear to be most conducive to the general good.

We may now, therefore, I think, descend from these high regions, where we are in danger of being lost in the clouds, to firm ground and clear light. Let us look at this question like legislators, and after fairly balancing conveniences and inconveniences, pronounce between the existing law of copyright, and the law now proposed to us. The question of copyright. Sir, like most questions of civil prudence, is neither black nor white, but gray. The system of copyright has great advantages and great disadvantages; and it is our business to ascertain what these are, and then to make an arrangement under which the advantages may be as far as possible secured, and the disadvantages as far as possible excluded. The charge which I bring against my honorable and learned friend’s bill is this, that it leaves the advantages nearly what they are at present, and increases the disadvantages at least fourfold.

The advantages arising from a system of copyright are obvious. It is desirable that we should have a supply of good books; we cannot have such a supply unless men of letters are liberally remunerated: and the least objectionable way of remunerating them is by means of copyright. You cannot depend for literary instruction and amusement on the leisure of men occupied in the pursuits of active life. Such men may occasionally produce compositions of great merit. But you must not look to such men for works which require deep meditation and long research. Works of that kind you can expect only from persons who make literature the business of their lives. Of these persons few will be found among the rich and the noble. The rich and the noble are not impelled to intellectual exertion by necessity. They may be impelled to intellectual exertion by the desire of distinguishing themselves, or by the desire of benefiting the community. But it is generally within these walls that they seek to signalize themselves and to serve their fellow-creatures. Both their ambition and their public spirit, in a country like this, naturally take a political turn. It is then on men whose profession is literature, and whose private means are not ample, that you must rely for a supply of valuable books. Such men must be remunerated for their literary labor. And there are only two ways in which they can be remunerated. One of those ways is patronage; the other is copyright.

There have been times in which men of letters looked, not to the public, but to the government, or to a few great men, for the reward of their exertions. It was thus in the time of Maecenas and Pollio at Rome, of the Medici at Florence, of Louis the Fourteenth in France, of Lord Halifax and Lord Oxford in this country. Now, Sir, I well know that there are cases in which it is fit and graceful, nay, in which it is a sacred duty to reward the merits or to relieve the distresses of men of genius by the exercise of this species of liberality. But these cases are exceptions. I can conceive no system more fatal to the integrity and independence of literary men than one under which they should be taught to look for their daily bread to the favor of ministers and nobles. I can conceive no system more certain to turn those minds which are formed by nature to be the blessings and ornaments of our species into public scandals and pests.

We have, then, only one resource left. We must betake ourselves to copyright, be the inconveniences of copyright what they may. Those in­con­ve­ni­ences, in truth, are neither few nor small. Copyright is monopoly, and produces all the effects which the general voice of mankind attributes to monopoly. My honorable and learned friend talks very contemptuously of those who are led away by the theory that monopoly makes things dear. That monopoly makes things dear is certainly a theory, as all the great truths which have been established by the experience of all ages and nations, and which are taken for granted in all reasonings, may be said to be theories. It is a theory in the same sense in which it is a theory that day and night follow each other, that lead is heavier than water, that bread nourishes, that arsenic poisons, that alcohol intoxicates.

If, as my honorable and learned friend seems to think, the whole world is in the wrong on this point, if the real effect of monopoly is to make articles good and cheap, why does he stop short in his career of change? Why does he limit the operation of so salutary a principle to sixty years? Why does he consent to anything short of a perpetuity? He told us that in consenting to anything short of a perpetuity he was making a compromise between extreme right and expediency. But if his opinion about monopoly be correct, extreme right and expediency would coincide. Or rather, why should we not restore the monopoly of the East India trade to the East India Company? Why should we not revive all those old monopolies which, in Elizabeth’s reign, galled our fathers so severely that, maddened by intolerable wrong, they opposed to their sovereign a resistance before which her haughty spirit quailed for the first and for the last time? Was it the cheapness and excellence of commodities that then so violently stirred the indignation of the English people? I believe. Sir, that I may safely take it for granted that the effect of monopoly generally is to make articles scarce, to make them dear, and to make them bad. And I may with equal safety challenge my honorable friend to find out any distinction between copyright and other privileges of the same kind; any reason why a monopoly of books should produce an effect directly the reverse of that which was produced by the East India Company’s monopoly of tea, or by Lord Essex’s monopoly of sweet wines. Thus, then, stands the case. It is good that authors should be remunerated; and the least exceptionable way of remunerating them is by a monopoly. Yet monopoly is an evil. For the sake of the good we must submit to the evil; but the evil ought not to last a day longer than is necessary for the purpose of securing the good.

Now, I will not affirm that the existing law is perfect, that it exactly hits the point at which the monopoly ought to cease; but this I confidently say, that the existing law is very much nearer that point than the law proposed by my honorable and learned friend. For consider this; the evil effects of the monopoly are proportioned to the length of its duration. But the good effects for the sake of which we bear with the evil effects are by no means proportioned to the length of its duration. A monopoly of sixty years produces twice as much evil as a monopoly of thirty years, and thrice as much evil as a monopoly of twenty years. But it is by no means the fact that a posthumous monopoly of sixty years gives to an author thrice as much pleasure and thrice as strong a motive as a posthumous monopoly of twenty years. On the contrary, the difference is so small as to be hardly perceptible. We all know how faintly we are affected by the prospect of very distant advantages, even when they are advantages which we may reasonably hope that we shall ourselves enjoy. But an advantage that is to be enjoyed more than half a century after we are dead, by somebody, we know not by whom, perhaps by somebody unborn, by somebody utterly unconnected with us, is really no motive at all to action. It is very probable that in the course of some generations land in the unexplored and unmapped heart of the Australasian continent will be very valuable. But there is none of us who would lay down five pounds for a whole province in the heart of the Australasian continent. We know, that neither we, nor anybody for whom we care, will ever receive a farthing of rent from such a province. And a man is very little moved by the thought that in the year 2000 or 2100, somebody who claims through him will employ more shepherds than Prince Esterhazy, and will have the finest house and gallery of pictures at Victoria or Sydney. Now, this is the sort of boon which my honorable and learned friend holds out to authors. Considered as a boon to them, it is a mere nullity; but considered as an impost on the public, it is no nullity, but a very serious and pernicious reality.

The principle of copyright is this. It is a tax on readers for the purpose of giving a bounty to writers. The tax is an exceedingly bad one; it is a tax on one of the most innocent and most salutary of human pleasures; and never let us forget, that a tax on innocent pleasures is a premium on vicious pleasures. I admit, however, the necessity of giving a bounty to genius and learning. In order to give such a bounty, I willingly submit even to this severe and burdensome tax. Nay, I am ready to increase the tax, if it can be shown that by so doing I should proportionally increase the bounty. My complaint is, that my honorable and learned friend doubles, triples, quadruples, the tax, and makes scarcely any perceptible addition to the bounty. Why, Sir, what is the additional amount of taxation which would have been levied on the public for Dr. Johnson’s works alone, if my honorable and learned friend’s bill had been the law of the land? I have not data sufficient to form an opinion. But I am confident that the taxation on his dictionary alone would have amounted to many thousands of pounds. In reckoning the whole additional sum which the holders of his copyrights would have taken out of the pockets of the public during the last half century at twenty thousand pounds, I feel satisfied that I very greatly underrate it. Now, I again say that I think it but fair that we should pay twenty thousand pounds in consideration of twenty thousand pounds’ worth of pleasure and encouragement received by Dr. Johnson. But I think it very hard that we should pay twenty thousand pounds for what he would not have valued at five shillings.

* * *

But this is not all. I think it right, Sir, to call the attention of the House to an evil, which is perhaps more to be apprehended when an author’s copyright remains in the hands of his family, than when it is transferred to booksellers. I seriously fear that, if such a measure as this should be adopted, many valuable works will be either totally suppressed or grievously mutilated. I can prove that this danger is not chimerical; and I am quite certain that, if the danger be real, the safeguards which my honorable and learned friend has devised are altogether nugatory. That the danger is not chimerical may easily be shown. Most of us, I am sure, have known persons who, very erroneously as I think, but from the best motives, would not choose to reprint Fielding’s novels or Gibbon’s “History of the Decline and Fall of the Roman Empire.” Some gentlemen may perhaps be of opinion that it would be as well if “Tom Jones” and Gibbon’s “History” were never reprinted. I will not, then, dwell on these or similar cases. I will take cases respecting which it is not likely that there will be any difference of opinion here; cases, too, in which the danger of which I now speak is not matter of supposition, but matter of fact.

Take Richardson’s novels. Whatever I may, on the present occasion, think of my honorable and learned friend’s judgment as a legislator, I must always respect his judgment as a critic. He will, I am sure, say that Richardson’s novels are among the most valuable, among the most original, works in our language. No writings have done more to raise the fame of English genius in foreign countries. No writings are more deeply pathetic. No writings, those of Shakespeare excepted, show more profound knowledge of the human heart. . . . Sir, it is my firm belief, that if the law had been what my honorable and learned friend proposes to make it, they would have been suppressed.

I remember Richardson’s grandson well; he was a clergyman in the city of London; he was a most upright and excellent man; but he had conceived a strong prejudice against works of fiction. He thought all novel-reading not only frivolous but sinful. He said,—this I state on the authority of one of his clerical brethren who is now a bishop,—he said that he had never thought it right to read one of his grandfather’s books. Suppose, Sir, that the law had been what my honorable and learned friend would make it. Suppose that the copyright of Richardson’s novels had descended, as might well have been the case, to this gentleman. I firmly believe that he would have thought it sinful to give them a wide circulation. I firmly believe that he would not for a hundred thousand pounds have deliberately done what he thought sinful. He would not have reprinted them.

And what protection does my honorable and learned friend give to the public in such a case? Why, Sir, what he proposes is this: if a book is not reprinted during five years, any person who wishes to reprint it may give notice in the London Gazette: the advertisement must be repeated three times: a year must elapse; and then, if the proprietor of the copyright does not put forth a new edition, he loses his exclusive privilege. Now, what protection is this to the public? What is a new edition? Does the law define the number of copies that make an edition? Does it limit the price of a copy? Are twelve copies on large paper, charged at thirty guineas each, an edition? It has been usual, when monopolies have been granted, to prescribe numbers and to limit prices. But I do not find that my honorable and learned friend proposes to do so in the present case. And, without some such provision, the security which he offers is manifestly illusory. It is my conviction that, under such a system as that which he recommends to us, a copy of “Clarissa” would have been as rare as an Aldus or a Caxton.

I will give another instance. One of the most instructive, interesting, and delightful books in our language is Boswell’s “Life of Johnson.’’ Now it is well known that Boswell’s eldest son considered this book, considered the whole relation of Boswell to Johnson, as a blot in the escutcheon of the family. He thought, not perhaps altogether without reason, that his father had exhibited himself in a ludicrous and degrading light. And thus he became so sore and irritable that at last he could not bear to hear the “Life of Johnson’’ mentioned. Suppose that the law had been what my honorable and learned friend wishes to make it. Suppose that the copyright of Boswells “Life of Johnson” had belonged, as it well might, during sixty years, to Boswell’s eldest son. What would have been the consequence? An unadulterated copy of the finest biographical work in the world would have been as scarce as the first edition of Camden’s “Britannia.”

. . . Sir, of the kindness with which the House has listened to me, that I will not detain you longer. I will only say this, that if the measure before us should pass, and should produce one tenth part of the evil which it is calculated to produce, and which I fully expect it to produce, there will soon be a remedy, though of a very objectionable kind. Just as the absurd Acts which prohibited the sale of game were virtually repealed by the poacher, just as many absurd revenue Acts have been virtually repealed by the smuggler, so will this law be virtually repealed by piratical booksellers.

At present the holder of copyright has the public feeling on his side. Those who invade copyright are regarded as knaves who take the bread out of the mouths of deserving men. Everybody is well pleased to see them restrained by the law, and compelled to refund their ill-gotten gains. No tradesman of good repute will have anything to do with such disgraceful transactions. Pass this law: and that feeling is at an end. Men very different from the present race of piratical booksellers will soon infringe this intolerable monopoly. Great masses of capital will be constantly employed in the violation of the law. Every art will be employed to evade legal pursuit; and the whole nation will be in the plot. On which side indeed should the public sympathy be when the question is whether some book as popular as “Robinson Crusoe” or the “Pilgrim’s Progress” shall be in every cottage, or whether it shall be confined to the libraries of the rich for the advantage of the great-grandson of a bookseller who, a hundred years before, drove a hard bargain for the copyright with the author when in great distress? Remember too that, when once it ceases to be considered as wrong and discreditable to invade literary property, no person can say where the invasion will stop. The public seldom makes nice distinctions. The wholesome copyright which now exists will share in the disgrace and danger of the new copyright which you are about to create. And you will find that, in attempting to impose unreasonable restraints on the reprinting of the works of the dead, you have, to a great extent, annulled those restraints which now prevent men from pillaging and defrauding the living.

Източник: http://www.thepublicdomain.org/2014/07/24/macaulay-on-copyright.

Превод: Димитър Кръстев.

Кой е Томас Маколи?

© Photos.com/Thinkstock

Томас Бабингтън Маколи, барон Маколи от Ротли, е британски есеист, поет, историк и политик, живял в периода 1800-1859 г.

Изключителните умствени заложби на Маколи никога не са били, както при много гении, източник на беди и мисловни терзания. Стига да го бе пожелал, той би могъл да се издигне до високо политическо място, вероятно до най-високото; вместо това, той избира да посвети силите си в изобразяването на английското минало. Владеенето му на литературата е ненадминато. Гръцките и римски творби, съхранени в невероятната му памет, били близки до него от ученическите му години; към тях той добавил литературата на собствената си страна, на Франция, на Испания, на Германия. Притежавал известни ограничения. В по-късната част от живота си той никога не дава индикации за каквито и да било религиозни убеждения, и никак не почитал достойнствата на духовното, за разлика от етичното. Всевъзможните религиозни и философски спекулации са далечни на ума му, и не проявявал никакъв интерес към откритията на науката, с изключение на техническите. Относно изкуството, той сам се определя като невежа, а към музиката бил напълно глух. В игрите, спорта, и физическите умения – дори бръсненето и връзването на вратовръзка – некомпетентността му била пълна. На външен вид, той бил нисък и набит, с ясно изразени черти, които отразявали могъщ ум и откровен характер.

Източник на описанието: Енциклопедия Британика.

За „пиратството“ и любовта към книгите

Огромна част от образованието си (онова живото, което се обновява всеки ден) дължа на Интернет и възможността за свободно споделяне на информация. Благодарение на сайтове като Читанка, The Pirate Bay, /sci/ и благодарение на градската библиотека в Пловдив, тези и други храмове на познанието, които съхраняват стотици хиляди книги, възпитавах и подхранвах у себе си любовта към четенето. А колкото повече четях, толкова повече ми се четеше. И същевременно държа да притежавам в книжен вариант творбите на любимите си автори. Може би, защото така се чувствам по-уверен, че няма да забравя написаното, ако чисто физически се намира близо до мен. Все пак, след четенето на „пиратски“ книги, гледането на „пиратски“ филми, слушането на „пиратска“ музика, определено се възбужда интерес да инвестираш повече време и средства в изкуство, да купуваш повече книги, да ходиш на концерти и кино. Това е едно съвсем естествено явление, което вече е добре познато на голяма част от хората, но, за съжаление, все още се срещат алчни ръбати типове, които смятат, че на човешкото любопитство може да бъде сложен таван. Писателят Нийл Геймън не е от тях.

Ако ви харесва какво говори в това видео, почерпете се с неговата книга „Американски богове“, която той няма против да свалите безплатно от Читанка. Ще ви се услади!