Ричард Докинс – Поленови зрънца и магически куршуми

Шофирах из селските райони на Англия с дъщеря си Джулиет, тогава шестгодишна, когато тя посочи някакви цветя край пътя. Попитах я за какво мисли, че служат дивите цветя. А тя отвърна доста дълбокомислено. „Две неща,“ каза тя. „Да красят света и да помагат на пчеличките да правят мед за нас.“ Бях трогнат от нейния отговор и с неохота й отвърнах, че той не е верен.

Отговорът на моето малко момиченце не бе далеч от това, което биха отговорили много възрастни през историята. Дълго време се е вярвало, че грубото творение е тук за наша изгода. Първата глава на Сътворение е категорична. Човекът властва над всички живи твари, а животните и растенията са тук за наша наслада и в наша полза. Както историкът сър Кийт Томас документира в своята книга „Човекът и естественият свят“, тази нагласа е доминирала средновековния християнски свят и оказва влияние до наши дни. През деветнадесети век, преподобният Уилям Кърби мислил, че бълхата е належаща подбуда за чистоплътност. Дивите зверове, според епископ Джеймс Пилкингтън от времето на Елизабет I, служели за подхранване на човешкия кураж и осигурявали полезна подготовка за война. Конските мухи, според един писател от 18-ти век, са сътворени с цел „хората да упражняват острота на интелекта и сръчност, за да се предпазят от тях“. Омарите са снабдени с твърди черупки, за да усъвършенстваме сръчността си при упражнението с разчупването на техните щипци преди да ги изядем. Друг почтителен средновековен писател вярвал, че тревите са тук в наша полза: добре е за нашия дух да работим усилено, докато скубем плевел.

Животните са привилегировани да споделят нашето наказание, заради греха на Адам. По въпроса, Кийт Томас цитира епископ от 17-ти век: „Каквото и зло да се стовари връз тях не е за тяхно наказание, а част от нашето.“ Това сигурно е огромна утеха за тях. През 1653 г., Хенри Мор вярвал, че кравите и овцете са дарени с живот, единствено за да съхраняват месото си свежо, „докато не се наложи да ги изядем“. Логическото заключение на този тип мислене от 17-век е, че животните всъщност нямат търпение да бъдат изядени.

Фазанът, яребицата и чучулигата
хвръкнали до твоя дом, като към Ковчега.
Говедото по своя воля се прибрало вкъщи –
в кланицата, вкупом с ярето;
и всеки звяр оттам насетне
в жертва се принесъл доброволно.

Дъглас Адамс преекспонира човешката самонадеяност в една футуристично чудновата ситуация, описана в Ресторант „На края на Вселената“, част от брилянтната сага „Пътеводител на галактическия стопаджия“.

До масата на Зейфод Бийблброкс се приближи едно голямо млекодайно животно от рода на говедата — едро, добре угоено и охранено четириного, с огромни влажни очи, малки рога и с една почти подкупваща усмивка на устните си.
— Добър вечер — измуча то и се отпусна тежко на бутовете си. — Аз съм Специалитетът на деня. Мога ли да ви препоръчам някои части на тялото си?
Изгрухтя и примлясна няколко пъти, намести се по-удобно на задните си части и се загледа спокойно в клиентите.
Думите му предизвикаха изумление и смут у Артър и Трилиън, безразличие у Форд Префект и остро чувство на глад у Зейфод Бийблброкс.
— Може би парче от моята плешка? — предложи животното. — Задушено в бяло вино?
— Ъъъ, ВАШАТА плешка? — прошепна Артър ужасено.
— Естествено, че моята, сър — изпръхтя доволно животното, — как мога да предлагам чужди плешки.
Зейфод скочи на крака и започна да ръчка и опипва плешката на животното с разбиране.
— Бутът ми също е много хубав — гордо заяви животното. — Правих специални упражнения и се храних с много зърно, за да е месото му сочно и хубаво.
Оригна се леко, примлясна и започна да преживя. Като сдъвка храната, отново я глътна.
— Или може би предпочитате нещо печено на фурна? — добави то.
— Да не искате да кажете, че това животно наистина иска да го изядем? — прошепна Трилиън на Форд.
— Аз ли? — каза Форд с безжизнен израз в очите. — Аз нищо не искам да кажа.
— Това е направо ужасно — възкликна Артър, — най-отвратителното нещо, което някога съм чувал.
— Какво те тревожи, землянино? — попита Зейфод, като насочи вниманието си към огромния бут на животното.
— Просто не мога да ям от животно, което стои пред мен и ме кани да го изям — каза Артър. — Жестоко е.
— А по-добре ли е да ядеш от животно, което не иска да бъде изядено? — каза Зейфод.
— Не е в това работата — възрази Артър. Но сетне се замисли. — Добре — каза той, — може и в това да е работата. Но все едно, сега няма да го мисля. Просто ще… ъъъ…
Вселената вилнееше около него в предсмъртна агония.
— Мисля, че ще си взема само една зелена салата — измърмори той.
— Позволете ми да ви посъветвам да опитате черния ми дроб — обърна се животното към него. — Трябва да е станал много апетитен и крехък, месеци наред се тъпча насила.
— Само зелена салата — заяви твърдо Артър.
— Само зелена салата? — попита животното, като ококори неодобрително очи.
— Да не искате да кажете — рече му Артър, — че не бива да си взема зелена салата?
— Знаете ли — отвърна животното, — познавам много зеленчуци, които са категорични по този въпрос. Ето защо се реши веднъж завинаги да се сложи край на този заплетен проблем, като се създаде животно, което наистина желае да бъде изядено и е способно да го заяви ясно и убедително. И ето ме пред вас.
Насили се и успя да направи лек поклон.
— Чаша вода, ако обичате — каза Артър.
— Вижте какво — каза Зейфод, — ние искаме да се наядем, а не да водим кулинарни спорове. Четири пържоли алангле, ако обичате, и по-бързо. Не сме яли от петстотин седемдесет и шест милиарда години.
Животното се изправи тежко на крака. Измуча слабо.
— Позволете ми, сър, да ви поздравя за мъдрия избор. Наистина е много добър — каза то. — Ей сега ще отида и ще се застрелям.
Обърна се и смигна приятелски на Артър.
— Не се тревожете, сър — каза му то, — ще го направя по най-хуманен начин…
И без да бърза, тръгна, клатушкайки се, към кухнята.

(Превод от английски: Саркис Асланян.)

Историята на Дъглас Адамс, разбира се, е отявлено хумористична, но, доколкото мога да преценя, следните разсъждения за естеството на банана са предназначени да се тълкуват сериозно. Цитирам дословно текста, който бе учтиво предоставен от един от многото ми кореспонденти-креационисти.

Забележете, че бананът:

1. е оформен за човешка ръка;
2. има грапава повърхност;
3. има външни индикатори за съдържанието вътре: зелено – твърде рано; жълто – точно на време; черно – твърде късно;
4. има дръжка за отваряне на опаковката;
5. има перфорирана опаковка;
6. има биоразградима опаковка;
7. е оформен за човешка уста;
8. е заострен на върха за улеснено проникване;
9. е приятен за вкусовите рецептори;
10. е заоблен към лицето, за да улесни процеса на хранене.

Нагласата, че живите същества присъстват тук за наша изгода, все още доминира културата ни, дори там където опорните й точки вече не съществуват. За целите на научното разбиране е нужно да възприемем поглед към естествения свят, който не поставя човека в центъра. Ако твърдим, че животните и растенията присъстват в света с някаква цел, то със сигурност това не е целта да служат на човека. Трябва да се научим да гледаме на света през нечовешки очи. В случая на цветята, с които започнахме нашата дискусия, е поне малко по-практично да гледаме на тях през очите на пчелите и другите създания, които допринасят за тяхното опрашване.

Целият живот на пчелите се върти около изпъстрения, благоуханен, изобилстващ от сладък нектар свят на цветята. Не говоря само за медоносните пчели, тъй като има хиляди различни видове пчели и всички те зависят изцяло от цветята. Ларвите им се хранят с цветен прашец, докато ценното гориво за техните пълнолетни летящи мотори е нектарът, който също така им бива предоставен единствено от цветята. Когато казвам „предоставен за тях“ нямам предвид като съвсем безкористен дар. Поленът, за разлика от нектара, не се предоставя непорочно за пчелите, тъй като растенията произвеждат полен главно за своите собствени цели. Пчелите са поканени да консумират част от прашеца, защото предоставят изключително важна услуга, като го пренасят от едно цвете на друго. Но нектарът е по-краен случай. Неговата raison d’être [житейска цел – бел. пр.] се изчерпва напълно с това да служи за храна на пчелите. Нектарът се произвежда в огромни количество, единствено за да подкупва пчелите и другите опрашители. Пчелите се трудят усилено за своята сладка награда. За производството на един килограм мед от детелина, пчелите трябва да посетят около 20 милиона цвята.

„Цветята,“ биха казали пчелите, „са тук, за да ни доставят цветен прашец и нектар.“ Дори пчелите не са съвсем прави. Но те имат далеч по трезва представа от нас хората, ако мислим, че цветята са тук за наша изгода. Дори можем да кажем, че цветята, поне пъстрите и атрактивните, са пъстри и атрактивни, защото са били „култивирани“ от пчелите, пеперудите, колибритата и други опрашители. Оригиналната лекция, на която базирам тази глава, бе озаглавена „Ултравиолетовата градина“. Това е иносказание. Ултравиолетовата светлина е вид светлина, която ние не можем да видим. Пчелите могат, те я виждат като отделен цвят, понякога наричан „пчелно пурпурно“. Цветята изглеждат различно през очите на пчелите (Фигура 8.1). И по тази причина, въпросът „За какво служат цветята?“ е въпрос, който е по-удачно да изследваме през очите на пчелите, отколкото през човешките.

Фигура 8.1 (a) безстъблена иглика, Oenothera, заснета чрез видима (за хората) светлина; (b) същото растение, заснето чрез ултравиолетова светлина (видима за насекомите, но не и за нас), демонстрира звездоподобна шарка в центъра си. Предполага се, че тази шарка насочва насекомите към нектара и цветния прашец.

„Ултравиолетовата градина“ взима под внимание несвойственото за нас пчелно зрение, за да илюстрира различна от нашата гледна точка относно това на кого или на какво „служат“ цветята – и всички други живи създания. Ако цветята имаха очи, техният светоглед би изглеждал дори още по-странен за нас от чудатото ултравиолетово пчелно зрение. Как биха изглеждали пчелите в очите на растението? За какво служат пчелите от гледна точка на цветята? Те са навигирани ракети за бомбардиране с цветен прашец от едно цвете на друго. Произходът на това изисква обяснение.

Първо, има добри генетични причини за предпочитане на кръстосано опрашване чрез полен от друго растение. Инцестовото самооплождане би загубило от ползите на половото възпроизводство (каквито и да са те, което само по себе си е интересен въпрос). Дърво, което опрашва женските си цветове с полен от собствените си мъжки цветове, със същия успех би могло изобщо да пропусне фазата на опрашване. Би било по-ефикасно да произведе растителен клонинг на себе си. Разбира се, много растения правят точно това и трябва да поясним. Но, както видяхме по-рано, съществуват и условия, при които са нужни дори допълнителни обяснения за разбъркването на нечии гени с тези на друг индивид. Ще е нужно да направим обемисто отклонение, за да обясним детайлно аргументите, но би трябвало да има някакви съществени ползи за играта на полова ролетка, в противен случай естественият отбор не би позволил тази игра да бъде движеща фикс-идея сред почти всички представители на животинското и растително царство. Каквито и да са тези ползи, те до голяма степен биха се изпарили, ако, вместо да комбинирате свои гени с тези на друг индивид, просто ги разбъркате с втори, идентичен набор от собствените си гени.

Цветовете нямат друга роля в живота на своето растение, различна от това да обменят гени с друго растение, което разполага с различен набор от гени. Някои, като тревите, го правят чрез вятъра. Въздухът е щедро отрупан с полен, от който само миниатюрна част има късмета да бъде отвят върху женските части на друг цвят от същия вид (друга значителна част бива отвята в носовете и очите на страдащите от сенна хрема). Методът на опрашване е случаен и, от определена гледна точка, прахоснически. Често по-ефективното решение е да бъдат експлоатирани крилата и мускулите на насекомите (или други носители, като прилепи или колибри). Тази техника насочва полена много по-директно към целта и следователно е нужно далеч по-малко количество полен. От друга страна, това изисква допълнителен разход за примамване на насекомите. Част от бюджета отива за реклама – ярко оцветени венчелистчета и натрапливи благоухания. Друга част отива за подкупи от нектар.

Фигура 8.2 Орхидея, имитираща насекомо. Иберийска орхидея, Ophrys vernixia.

Нектарът е висококачествено авиационно гориво за насекомото, а производството на нектар струва скъпо на растението. Някои растения се отказват от този разход и вместо това усвояват измамни рекламни трикове. Най-известни са онези орхидеи, чиито цветове приличат и миришат на женски насекоми (Фигура 8.2). Мъжките насекоми се опитват да копулират с цветовете и по невнимание биват натоварени с торбички цветен прашец или, в другия край на веригата, разтоварени от прашеца. Съществуват пчелни орхидеи, които имитират женски пчели, както и също толкова специализирани орхидеи, имитиращи мухи и оси. Една от орхидеите, имитиращи оси, подходящо назована чукова орхидея, държи своята бутафорна женска оса на върха на подвижно пружиниращо стълбче, като този своеобразен ударник бива запънат на фиксирано разстояние от онази част на цвета, която съхранява торбичките с цветен прашец (Фигура 8.3). Щом мъжката оса се приземи върху бутафорната женска, ресорът бива отпуснат. Мъжката оса започва да се блъска бясно и многократно в наковалнята, съхраняваща торбичките с цветен прашец. Докато мъжкият успее да се освободи, гърбът му е натоварен с две поленови торбички.

Фигура 8.3 Чукова орхидея, Drakaea fitzgeraldii: (a) осата каца върху примамката; (b) пружиниращият механизъм се отприщва и многократно удря гърба на осата в „наковалнята“, съхраняваща цветния прашец.

Също толкова изобретателна е така наречената орхидея-кофа (Coryanthes), която функционира подобно на насекомоядно растение, но с една важна разлика. Обемистият цвят съдържа значително количество течност, примамливо парфюмирана с миризмата на любовния химикал, отделян от женските на определен вид пчели.

Мъжкият от същия вид е привлечен от аромата на течността, пада в капана и почти се удавя. Единственият изход е през тесен тунел. Борещият се за живота си мъжки в крайна сметка намира изхода и се провира през него към спасението. В края на тунела се намира сложен преходен механизъм, където той бива заклещен в рамките на няколко минути, преди да се изхлузи на свобода. В процеса на това последно усилие на портала на тунела, две големи поленови сакчета биват прецизно прехвърлени на гърба му. После той излита и – вероятно натъжен, но не и поумнял – пада в капана на друга орхидея-кофа. Отново почти се удавя, отново се измъква с мъка през тунела и отново е задържан за известно време на изхода. Тогава втората орхидея го освобождава от товара и опрашването е завършено.

Но нека не обръщаме сериозно внимание на това „натъжен, но не и поумнял“. Както винаги, трябва да устоим на изкушението да вменим съзнателно намерение. В случая, изкушението е по-голямо за самото растение. Правилният начин да разсъждаваме какво се случва и от двете страни е да мислим за тях като несъзнателно изградени машини. Цветният прашец, който съдържа гени за изграждането на орхидеи-кофи, манипулиращи пчели, се пренася от пчелите. Цветният прашец, който съдържа гени, които са по-малко успешни в контролирането на пчелното поведение, е по-малко вероятно да бъде пренесен от пчели. И така, с течение на поколенията, орхидеите се усъвършенстват в манипулацията на пчели (макар че, трябва да признаем, пчелните орхидеи на практика не са чак толкова успешни в примамването на пчели).

Тези удивителни орхидеи въплъщават един важен аспект на стратегията за опрашване. Много цветя усърдно специализират в това да привлекат конкретен животински вид, който да извършва опрашването. В тропиците на Новия Свят, червените цилиндрични цветя са индикация за опрашване от колибри. Червеното е ярък и привлекателен цвят в очите на птиците (насекомите изобщо не долавят червеното като цвят). Дългите тесни цилиндри изключват всички опрашители, освен тези с дълги тесни човки – колибри. Други цветя се стараят усърдно да бъдат опрашвани единствено от пчели и, както вече отбелязахме, цветовете им са често оцветени и нашарени с фигури в невидимата (за хората) ултравиолетова част на светлинния спектър. Други пък биват опрашвани само от нощни молци. Те често са бели на цвят и предпочитат да използват миризмите пред видимата реклама. Вероятно кулминационният стадий на прогресията към специално партньорство на опрашване е неразделното дуо на смокиновите дървета и техните специфични видове смокинови оси, които пасват като длан в ръкавица. Те са примерът, с който започва и свършва нашата книга. Но защо растенията трябва да са толкова придирчиви относно това кой ги опрашва?

Както можем да предположим, ползата от култивирането на специализирани опрашители е по-крайна версия на ползата от животни-опрашители въобще, вместо растението да разчита изцяло на вятъра. Така се стеснява целта. Опрашването чрез вятъра е извънредно разточително. Опрашването чрез случайни летящи животни е по-удачно, но все още изисква прахосничество. Пчелата, която посещава твоя цвят, може да се приземи върху цвят на различен вид и твоят цветен прашец ще бъде пропилян. Поленът, разнасян от обикновените пчели не се сипе така произволно из селските райони като полена на опрашваните от вятъра треви, но все пак е относително безразборно разхвърлян наоколо. За разлика от специализирания вид пчели на орхидеята-кофа или специализираната смокинова оса на смокиновото дърво. Насекомото лети безпогрешно към целта, като миниатюрна навигирана ракета, или както се нарича на медицински жаргон – „магически куршум“, право към конкретна цел от гледна точка на растението, чийто цветен прашец пренася. В случая на смокиновата оса, това, както ще видим, означава не просто друго смокиново дърво, а друго смокиново дърво от точно определен вид от 900 различни вида смокини. Назначаването на специализирани опрашители позволява огромни спестявания спрямо производството на цветен прашец. От друга страна, този ход поражда и специализирани разходи, и не е учудващо, че някои растения предпочитат да се придържат към разточителния вятър за свой опрашител. Други растителни видове са устроени да прилагат междинна техника от спектъра между шрапнел и магически куршум. Смокините вероятно са най-крайно зависими от магическия куршум на конкретен вид опрашители и ще ги запазим като пример за нашата кулминация в последната глава.

Да се върнем на пчелите. Те предлагат изключително богат набор от услуги за опрашване. Изчислено е, че само в Германия медоносните пчели опрашват около десет трилиона цвята в рамките на един единствен летен ден. Също така е изчислено, че 30% от всички човешки храни се извличат от растения, опрашвани от пчелите, а икономиката на Нова Зеландия би се сринала, ако пчелите изчезнат. Цветята сигурно биха казали, че житейската цел на пчелите е да разнасят техния цветен прашец.

Макар да изглежда сякаш колоритните и благоуханни цветя по света са поставени там за нашата изгода, това определено не е така. Цветята обитават градината на насекомите, мистериозна ултравиолетова градина, и въпреки цялата ни суета, нашата роля е неуместна. Цветята са култивирани и одомашнени от незапомнени времена, но, с изключение на един много къс съвременен период, градинарите са били пчели и пеперуди, не ние. Цветята използват пчелите и пчелите използват цветята. И двете страни на това партньорство са оформени една от друга. В известен смисъл и двете страни са одомашнени, култивирани взаимно. Градинарството в ултравиолетовата градина е двупосочно. Пчелите култивират цветята за своите цели. А цветята одомашняват пчелите за своите.

Партньорства като тези са често срещани в еволюцията. Съществуват т.нар. мравчени градини от епифити (растения, които растат на повърхността на други живи растения), които мравките засяват като носят семена на определен вид и ги заравят в почвата на своето люпило. Растенията израстват от повърхността на люпилото и техните листа осигуряват храна за мравките. Установено е, че някои растения виреят по-добре, ако корените им се намират в мравчено гнездо. Други мравки и термити специализират в култивирането на гъби под земята, засяват спорите, плевят посева, за да го предпазят от съревноваващи се видове гъби, и наторяват реколтата с компост от сдъвкани листа. В случая на известните мравки листорези от тропиците на Новия Свят, всички усилия за събиране на фураж на тяхната масивна колония от около осем милиона индивида са насочени директно към добива на прясно отрязани листа. Те са способни да унищожат дадена местност с безпощадна експедитивност, подобно на напаст от скакалци. И все пак листата, които добиват не са предназначени за храна на мравките или техните ларви, а служат изцяло за облагородяване на гъбената реколта. Мравките ядат само гъби, които виреят единствено в гнездата на техния определен вид. Гъбите биха казали, че мравките съществуват, само за да отглеждат гъби, а мравките биха казали, че гъбите съществуват, само за да служат за храна на мравките.

Вероятно най-забележителният пример от всички мравколюбиви растения са епифити, виреещи в Югоизточна Азия, които развиват огромен закръглен израстък в стеблото, наречен псевдолуковица. Псевдолуковицата крие лабиринт от кухини. Този лабиринт толкова наподобява онези, които мравките обикновено дълбаят сами в почвата, че е естествено да предположим моделиращата намеса на мравките. Но това не е така. Кухините са направени от растението и мравките живеят в тях. (Фигура 8.4)

Фигура 8.4 Растение, което предлага направено по мярка жилище за мравките в замяна на защита. Напречно сечение на псевдолуковица от Myrmecodia pentasperma.

Фигура 8.5 Трън от акация. Друг пример за сътрудничество между мравки и растения. Тези издути тръни са удобно издълбани за мравките.

По-известни са видовете мравки, които живеят в специално издълбаните тръни на акациевите дървета (Фигура 8.5). Тръните са издути и твърди, растението ги произвежда кухи очевидно не по друга причина, а за да служат за подслон на мравките. От тази уговорка растенията печелят защита, осигурена от свирепите жила на мравките. Това е демонстрирано чрез елегантно прости експерименти. Акациите, чиито мравки са убити от инсектицид, скоро страдат от завишените опустошителни действия на тревопасните животни. Мравките, ако мислят изобщо, мислят, че акациевите тръни служат за изгода на мравките. Акациите мислят, че мравките служат за защита от нашественици. В такъв случай трябва ли да мислим за всеки един член от подобно партньорство, като трудещ се за благото на другия? По-добре е да мислим за тях като единици, използващи другия за своя изгода. Като форма на взаимна експлоатация, при която всеки печели от другия, достатъчно за да остойности разходите от своята помощ.

Еколозите често не устояват на изкушението да възприемат всички форми на живот като комунална група за взаимопомощ. Растенията са основните енергийни жътвари на общността. Те улавят лъчите на слънцето и правят енергията му достъпна за цялата общност. Те допринасят за общността като биват изяждани. Растителноядните, включително изобилстващите видове растителноядни насекоми, представляват тръбопровода, по който слънчевата енергия бива канализирана от първичните производители, растенията, до по-висши нива на хранителната верига, насекомоядните, малки и големи месоядни. Когато животните се очистват от хранителните отпадъци или умрат, техните жизнени химикали биват рециклирани от чистачи като торните бръмбари и ровещите бръмбари, които от своя страна прехвърлят ценния товар към почвените бактерии, които накрая правят хранителните вещества отново достъпни за растенията.

Тази удобно добронамерена картина на циркулацията на енергията и останалите ресурси не би била твърде погрешна, ако бъде ясно разбрано, че участниците не го правят за доброто на кръга. Те са в кръга за своя изгода. Торният бръмбар събира изпражнения и ги складира за храна. Фактът, че той и неговият вид по този начин извършват услуга на почистване и рециклиране, която е ценна за другите обитатели на средата, е строго случаен.

Тревата е важна хранителна суровина за цяла общност от тревопасни, а тревопасните наторяват тревата. Дори е вярно, че, ако премахнете тревопасните, много от тревите ще загинат. Но това не значи, че дадено тревисто растение съществува, за да бъде изядено, или пък има някаква полза от това да бъде изядено. Ако тревистото растение би могло да изрази копнежите си по някакъв начин, то би предпочело да не бъде изядено. Тогава как ще решим парадокса, че, ако премахнем тревопасните, тревите ще умрат? Отговорът е, че, макар нито едно растение да не желае да бъде изядено, тревите имат по-голяма толерантност към това отколкото могат да си позволят много други растения (по тази причина ги използваме за ливади, които са предвидени да бъдат косени). Докато дадена местност се пасе или коси активно, растенията, които се конкурират с тревите не могат да се установят. Дърветата не намират опора, защото техните млади стръкчета са унищожавани. Но, ако индивидуалното тревисто растение може да се измъкне от пашата, по-добре за него.

Започнахме с критика на общоразпространената заблуда, че цветята и животните присъстват на света, за да служат изцяло на хората, че добитъкът послушно очаква да бъде изяден и т.н. Малко по-удачно е да подкрепим идеята, че тяхната роля е да служат на другите, с които споделят естествено еволюирала взаимозависимост: цветята в полза на печелите, пчелите в полза на цветята, тръните на акацията в полза на мравките, а техните мравки в полза на акациите. Но схващането, че създанията съществуват „за доброто“ на други създания, се базира рисковано на reductio ad absurdum [логическа заблуда, която се изразява в отхвърляне на дадено твърдение чрез аргумента, че, ако твърдението бъде прието за вярно, това води до абсурд – бел.пр.]. Трябва да се разграничим от популярната екозаблуда, холистичният граал на всички индивиди, които се стремят да задоволят общото благо, екосистемата, „Гея“ . Време е да станем педантични и да изясним какво точно имаме предвид, когато говорим за живо създание, което съществува „в полза на всичко“. Какво точно значи „в полза на нещо“? За какво служат цветята и пчелите, осите и смокините, слоновете и брисълконските борове (Balfourianae) – какво е истинското предназначение на всички форми на живот? Коя е тази върховна единица, в чиято „полза“ служи живото тяло или част от живо тяло?

Отговорът е ДНК. Това е дълбок и педантично отмерен отговор, доказателствата в негова защита са недвусмислени, но има нужда от обяснение. Това е обяснението, което искам да представя в тази и следващата глава. Ще започна като се върна към дъщеря ми.

Веднъж тя страдаше от силна треска и покрай нея страдах и аз, обикалях тревожно около леглото й, правех й компреси със студена вода. Съвременните лекари биха ме уверили, че здравето й не е било подложено на сериозен риск, но лишеното от сън съзнание на любящия баща не можеше да прогони мисълта за безбройните случаи на детска смърт от предишни векове и агонията покрай всяка отделна загуба. Самият Чарлз Дарвин така и не се възстановил психически от непонятната смърт на своята обична дъщеря Ани. Очевидната неправда на нейното заболяване вероятно е допринесла за отказа му от религиозната вяра. Ако Джулиет се бе обърнала към мен и ме бе попитала, като сърцераздирателен отглас на безгрижния ни разговор от по-рано, „За какво служат вирусите?“, как се предполагаше да отговоря?

За какво служат вирусите? Да ни направят по-добри и по-силни чрез триумф над бедствията? (Като „ползите“ от Аушвиц, според аргументацията на един професор по теология, с когото дебатирах в предаване за една британска телевизия.) Да избият толкова от нас, колкото е нужно да се предотврати пренаселване на света? (Особена „благодат“ за страните, където ефективните контрацептиви са забранени от теологичната власт.) Да ни накажат за греховете ни? (В случая на вируса на СПИН, ще откриете голям брой ентусиасти, които са съгласни с това твърдение. Как да не съжалиш средновековните теолози, че този възхитително нравоучителен патоген не се е подвизавал по тяхно време?) Всички тези отговори отново са прекалено човекоцентрични, макар и в отрицателен смисъл. Вирусите, като всичко останало в природата, не се интересуват от хората, нито в положителен, нито в отрицателен смисъл. Вирусите са кодирани програмни инструкции, написани на езика на ДНК, и служат в полза на самите инструкции. Инструкциите гласят „Копирай ме и ме разпространи“ и онези, които са подчиняват, са същите, с които се срещаме. Това е всичко. Това обяснение е най-близо да окончателен отговор на въпроса „Какъв е смисълът на вирусите?“ Изглежда този смисъл е безсмислен и желая да наблегна точно на това заключение. Ще го направя като използвам паралелния пример за компютърните вируси. Аналогията между същинските вируси и компютърните вируси е доста удачна и същевременно просветляваща.

Компютърният вирус е просто компютърна програма, написана на език от същия тип, като всяка друга компютърна програма, и се придвижва чрез същия асортимент от медийни устройства. Например, гъвкави магнитни дискове (дискети; флопи) или мрежа от компютри, телефонни кабели, модеми и софтуер, наречен Интернет. Всяка компютърна програма е просто набор от инструкции. Инструкции за какво? Могат да бъдат за всичко. Някои програми са набор от инструкции за изчисляване на сметки. Текстовите редактори са набор от инструкции за прием на въведени думи, манипулация на думите в рамките на екрана и евентуално отпечатване на готовия текст. Други програми, като ChessGenius 2, която наскоро победи гросмайстора Каспаров, са инструкции за гениална игра на шах. Компютърният вирус е програма, съдържаща инструкции, които казват нещо от сорта на: „Всеки път, когато попаднеш на нов компютърен диск, направи мое копие и го прехвърли на този диск.“ Това е копираща се програма. Случайно тя може да казва и нещо повече, например: „Изтрий целия твърд диск“. Или може да накара компютъра да говори, с тънък роботизиран глас да произнася думите „Без паника“. Но това е между другото. Запазената марка на компютърния вирус, неговата идентична черта, е това, че съдържа инструкцията „Копирай ме“, написана на език, на който се подчиняват компютрите.

Хората вероятно не виждат причина да се подчиняват на такива грубо заповеднически команди, но компютрите робски изпълняват всичко, стига да е написано на техния конкретен език. „Копирай ме“ ще бъде изпълнено с такава готовност като „Обърни наопаки тази матрица“ или „Отпечатай курсивно този параграф“ или „Премести тази пешка два квадрата напред“. В допълнение, има изобилие от възможности за кръстосана инфекция. Компютърните потребители развратно обменят флопи дискове, приятелите си разменят програми с игри, както и полезни програми. Лесно ще забележим, че, когато много дискове се споделят безразборно, програма, гласяща „Копирай ме на всеки диск, на който се натъкнеш“, би се разпространила по света като варицела. Скоро ще има стотици копия от нея и броят им ще се увеличава. В днешно време, покрай многобройните пресичащи се в киберпространството информационни магистрали, възможностите за високоскоростна кръстосана инфекция с компютърни вируси са дори по-благоприятни.

Изкушаващо е да възразим срещу безцелността на подобни паразитни програми, както направих, когато говорих за болестотворните вируси. Каква е ползата от програма, която гласи единствено „Размножи тази програма“? Несъмнено тя ще бъде размножена, но подобно усилие, което е напълно самоцелно, не е ли абсурдно ненужно? Разбира се! То е порочно безплодно. Но няма значение, че е безплодно и безцелно в такъв смисъл. Може да е напълно безцелно и пак да се разпространи. Разпространява се, защото се разпространява, защото се разпространява. Фактът, че по пътя си не върши нищо полезно – дори би могло да навреди – не се намира никъде. В света на компютрите и обмяната на дискове, вирусът оцелява, просто защото оцелява.

Биологичните вируси са същите. В основата си вирусът е просто програма, написана на езика на ДНК, която наподобява компютърен език до такава степен, че дори бива изписана в дигитален код. Като компютърен вирус, биологичният вирус казва просто „Копирай ме и ме разпространи“. Както и в случая на компютърните вируси, ние не предполагаме, че ДНК на даден вирус желае да се размножи. Просто от всички възможни начини, по които би могла да се пренареди ДНК, само подредбата, изписваща инструкциите „Разпространи ме“ се разпространява. По неволя светът се напълва с такива програма. Още веднъж, като компютърните вируси, те са тук, защото са тук, защото са тук. Ако не въплътяваха инструкции, които да подсигурят тяхното съществуване, те нямаше да съществуват.

Единствената важна разлика между двата вида вируси е, че компютърните вируси са проектирани с творческите усилия на пакостливи или злонамерени хора, докато биологичните вируси еволюират чрез мутация и естествен отбор. Ако биологичният вирус носи лоши последствия, като кихане или смърт, то те са странични продукти или симптоми на неговите методи за разпространяване. Лошите ефекти на компютърните вируси понякога са подобни. Прочутият интернет червей, който се подвизаваше в мрежите на Съединените щати на 2 ноември 1988, допринесе с лоши ефекти, като всички от тях бяха неумишлени странични продукти (технически, компютърният червей е различен от компютърния вирус, но разликите не са съществени за нашия пример). Копия на програмата отнеха процесорно време и пространство от паметта на компютрите, като това доведе до блокирането на близо 6000 компютри. Компютърните вируси, както сме виждали, понякога имат лоши ефекти, които не са случайни странични продукти или симптоми, а съвсем доброволни прояви на чиста злост. Вместо да спомагат за разпространението на паразита, тези злонамерени ефекти често го забавят. Същинските вируси не биха направили нещо толкова човекоцентрично, освен ако не са проектирани в лаборатория, целяща да произведе биологично оръжие. Вирусите, еволюирали по естествен път, не се отклоняват от своя път, за да ни убият или да ни накарат да страдаме. Те нямат интерес от това дали страдаме или не. Ако изпитваме болка, то това е страничен продукт на тяхното самоцелно разпространение.

Инструкцията „Копирай ме“, като всяка инструкция, е безполезна, освен ако не съответства на механизъм, настроен да й се подчинява. Светът на компютрите е добро и приятелско място за програми, гласящи „Копирай ме“. Компютрите, свързани чрез интернет, подпомагани от хора, заемащи помежду си дискове, представляват рай за една самокопираща се компютърна програма. В известен смисъл, бръмчащият компютърен механизъм, готов да копира и изпълнява инструкции, умолява да бъде експлоатиран от всяка програма, която гласи „Копирай ме“. В случая на ДНК вирусите, готовият механизъм за копиране и изпълнение на инструкции е клетката, целият сложен набор от джаджи като информационната РНК (иРНК), рибозомната РНК (рРНК) и различните видове транспортна РНК (тРНК), всяка от тях пасва чрез прецизен заключващ механизъм на своя собствена аминокиселина. Ако желаете да се запознаете с подробностите, учебникът на Джеймс Уотсън „Молекулярна биология на гена“  е пределно ясен. За нашите цели е достатъчно да разберем, първо, че всяка клетка съдържа миниатюрен аналог на компютърен механизъм за подчиняване на инструкции и, второ, че машинният език за всички клетки, във всички същества на Земята, е идентичен. (Впрочем, компютърните вируси нямат този лукс: DOS вирусите не могат да инфектират Mac операционна система и обратно.) Инструкциите на компютърните вируси и ДНК вирусите биват изпълнявани, защото са закодирани на език, който е робски почитан в съответните среди, където се озовават те.

Но откъде идва този услужлив копиращ и изпълняващ инструкции механизъм? Той не просто се случва. Трябва да бъде изграден. В случая на компютърните вируси, механизмът е изграден от хора. В случая на ДНК вирусите, механизмът са клетките на другите същества. А кой произвежда тези други същества, тези хора, слонове, хипопотами, чиито клетки правят живота толкова лек за вирусите? Отговорът е: произвежда ги друга самокопираща се ДНК. ДНК, която „принадлежи“ на хората и на слоновете. И тъй, какво са големите същества като слонове, черешови дървета, мишки? (Казвам „големи“, защото дори една мишка е много много голяма от перспективата на един вирус.) И в чия полза присъстват на света мишките, слоновете, цветята?

Близо сме до окончателен отговор на всички въпроси от този тип. Цветята и слоновете имат същото „предназначение“ като всеки друг представител от царствата на живота, те служат за разпространение на програми, гласящи „Копирай ме“, написани на ДНК език. Цветята служат за разпространение на копия на инструкции за производство на още цветя. Слоновете служат за разпространение на копия на инструкции за производства на още слонове. Птиците служат за разпространение на копия на инструкции за производство на още птици. Клетките на слона не могат да различат дали инструкциите, на които се подчиняват робски, са вирусни инструкции или слонски инструкции. Също като в стиховете от „Леката бригада“ на Тенисън, когато някой се провиква, „Тяхна без отговор, тяхна без причина, тяхна, за да действат или да умрат“.

Употребявам думат „слон“ като нарицателно за всички големи, автономни създания – цветя или пчели, хора или кактуси, дори бактерии. Вирусните инструкции, както видяхме, гласят „Копирай ме“. Какво гласят слонските инструкции? Това е основното прозрение, което желая да ви разкрия в края на тази глава. Слонските инструкции също гласят „Копирай ме“, но те го казват по много по-заобиколен начин. ДНК на един слон представлява гигантска програма, аналогична на компютърна програма. Също като вирусната ДНК, тази програма по същество гласи „Копирай ме“, но тя съдържа почти фантастично огромно отклонение, което е основна част за ефективното изпълнение на фундаменталното й послание. Това отклонение е слон. Програмата гласи: „Копирай ме по заобиколния маршрут чрез първоначално изграждане на слон.“ Слонът се храни, за да расте; расте, за да съзрее; съзрява, за да се чифтоса и да възпроизведе нови слонове; възпроизвежда нови слонове, за да разпространи нови копия на оригиналните програмни инструкции.

Можем да кажем същото за части от създания. Клюнът на пауна, събиращ храна, която поддържа пауна жив, е средство за косвено разпространение на инструкции за производство на паунови клюнове. Опашката на мъжкия паун е средство за разпространение на инструкции за производство на още паунови опашки. Върши работа, защото привлича женски пауни. Добра е в събирането на женски, така както клюнът е добър в събирането на храна. Мъжките с най-красиви опашки ще имат най-много деца, които ще предадат копията на гени за красиви пера. Затова опашките на пауните са толкова красиви. Фактът, че за нас са красиви, е случаен страничен продукт. Опашката на пауна е разпространител на гени и работи чрез очите на женските.

Крилата са средства за разпространение на генетични инструкции за производство на крила. В случая на пауна, те доказват своята полза като съхранител на гени, особено когато птицата бъде изненадана от хищник и се изстреля бързо във въздуха. Растенията си служат с нещо сходно на летателни органи за своите семена (Фигура 8.6), но въпреки това, относно растенията, повечето хора вероятно не биха били доволни от употребата на думата „летателен“ в същинския й смисъл. Растенията, изглежда, не летят и нямат крила.

Но почакайте! От гледна точка на растението, то не се нуждае от свои собствени крила, ако разполага с крилата на пчела или тези на пеперуда, които ще извършат работата за него. Всъщност, не бих възразил да наречем крилата на пчела растителни крила. Те са летателни органи, използвани от растението за пренос на полен от едно цвете на друго. Цветята са средства за пренос на растителна ДНК към следващото поколение. Те изпълняват същата служба като опашката на пауна, но, вместо да привличат женски пауни, привличат пчели. Освен това няма разлики. Точно както опашката на пауна действа по заобиколен начин върху крачните мускули на женската, карайки я да върви към мъжкия и да се чифтоса с него, така пъстротата и шарките на един растителен цвят, неговите аромати и неговия нектар, оказват влияние върху крилата на пчелите, пеперудите, колибритата. Пчелите са привлечени от цветята. Крилата им пърхат и разнасят полена от едно цвете на друго. Крилата на пчелите могат с право да бъдат наречени цветни крила, тъй като разнасят цветни гени, толкова, колкото и пчелни.

Фигура 8.6 ДНК с крила: семена на клен и глухарче.

Телата на слоновете не могат да ни кажат дали работят за разпространението на слонска ДНК или вирусна ДНК, както крилата на пчелите не могат да ни кажат дали работят за разпространението на пчелна ДНК или цветна ДНК. Изглежда, ако оставим настрана изключителни случаи като заблудените пчели, които прахосват време да копулират с пчелни орхидеи, те работят и за двете. Изпълнителният механизъм на пчелите не възприема разлика между собствена ДНК и поленова ДНК. Пауните и пчелите, цветята и слоновете отстояват своята ДНК също толкова, колкото отстояват и ДНК на паразитиращите вируси. Вирусната ДНК е програма, която гласи: „Копирай ме по прост и директен начин, като използваш готовия механизъм на клетката домакин.“ Слонската ДНК гласи: „Копирай ме по сложен и заобиколен начин, който включва първо изграждането на слон.“ Цветната ДНК гласи: „Копирай ме по още по-сложен и заобиколен начин: първо, изгради цвете и, второ, използвай това цвете да въздействаш, чрез непреки влияния като прелъстителен нектар, върху крилата на пчела (която вече е удобно изградена според спецификациите на друг набор от ДНК, „собствената“ ДНК на пчелата) да пренесат надалеч поленовите зрънца, в които се намират същите ДНК инструкции.“ В следващата глава ще подходим към същото заключение, но от друга посока.

Източник: Dawkins, Richard. (1996) Climbing Mount Improbable. Chapter 8: Pollen Grains and Magic Bullets. London: Penguin Books.

Превод: Димитър Кръстев.

Още за любознателните:

• „Себичният ген“ , Ричард Докинс.
• „Най-великото шоу на Земята“ , Ричард Докинс.
• „Геномът: автобиография на един биологичен вид“ , Мат Ридли.
• „ДНК: Тайната на живота“ , Джеймс Д. Уотсън, Андрю Бери.
• „Животът на Земята“ , Дейвид Атънбъро.
• Мравки-робовладелци – из „Произход на видовете“ от Чарлз Дарвин.
• Как да отгледаме планета – разказ за доминиращата роля на растенията в еволюцията на животните.
• Планета на микробите – из „Кратка история на почти всичко“ от Бил Брайсън.
• Джеймс Лавлок и Земята като единен организъм – в тази немного стара публикация уверено хваля хипотезата „Гея“ на Джеймс Лавлок, макар отпреди това да бях запознат с теорията за себичния ген. Огромната доза патос, която съм употребил в изказа си тогава, днес ми изглежда смешно, като разкрива огромното ми неразбиране за онова, върху което съм разсъждавал. Въпреки изкушението от възможността за самоцензура, предпочитам да оставя текста в автентичния му вид, без да го редактирам. Нека бъде нагледно, че там, където господства емоцията, е трудно да се намери място за разум и логика, но си струва да опитаме да надскочим пристрастията в търсенето на по-дълбока истина за начините, по които се движи света в нас и около нас. Онова, което компрометира мисълта е застоят на убежденията, липсата на нови данни, липсата на стремеж за опровержение или все по-пълноценно разбиране на вече познатото. Ако липсват индикации за промяна в убежденията, липсват индикации за развитие. – Бел. пр.

Пълен видео запис на оригиналната лекция, озаглавена „Ултравиолетовата градина“:

Максимално реалистична анимация на ДНК в действие:

Младите бонобо предлагат утешителни прегръдки и секс

Автор/Източник: Ella Davies/ BBC Nature
Превод: Димитър Кръстев

Младите бонобо утешават своите побратими човекоподобни с прегръдки и секс, твърдят учените.

Макар бонобо да са известни като „съпричастните“ човекоподобни, изследователите преди смятаха, че утешителното поведение е твърде сложно, за да бъде изразено от подрастващи.

Но проучване в резервата Лола Йа Бонобо в Демократична Република Конго, разкриват, че младоците често успокояват загубилите в социални кавги.

Изследователите също така открили, че индивидите, отгледани от своите майки, са по-склонни да предложат утеха, в сравнение с техните осиротели събратя.

Резултатите са публикувани в журнала PLoS One.

Д-р Зана Клей, от университета Емори в Атланта, САЩ, е ръководител на проучването в резервата, близо до Киншаса. В това убежище за животни биват реабилитирани спасените [най-вече от бракониери] бонобо, този резерват е най-големият по рода си в света.

„Прекарала съм дълго време в наблюдение на бонобо през годините, и ми е направило впечатление как подрастващите бонобо се отнасят към жертвите, за да ги утешат,“ д-р Клей споделя с екипа на BBC Nature.

„Ето защо намирам за озадачаващо, че литературата за човекоподобни маймуни е съсредоточена единствено върху утешителните навици при зрелите индивиди, действително преди никой не е обръщал внимание на подрастващите.“

Бонобо са добре познати с близките взаимоотношения, които формират, и умиротворителното си поведение, включително и сексуалната активност, която прилагат, за да намалят напрежението.

Все пак, процесът на утешаване на стресиран приятел бе смятан за твърде сложно поведение, изискващо усъвършенствани познавателни умения.

Учените смятаха, че незрелите бонобо, които нямат опита на възрастните, не биха били способни да съзрат какво е подходящото поведение в тези ситуации.

При все това, д-р Клей и колегите й наблюдавали как бонобо от всички възрасти извършват физически контакт с натъжените жертви на конфликти, предлагайки утешителна прегръдка или сексуален контакт.

„При бонобо, утешителното поведение приема множество форми, които включват прегръщане, докосване, потупване и широк спектър от сексуални контакти,“ обяснява д-р Клей.

„Сексуалното поведение е изключително важна част от сдобряването и предоставянето на утеха при бонобо, докато целуването – наблюдавано при шимпанзетата – липсва.“

Известно е, че бонобо обичат да се почесват взаимно, когато са изнервени, но изглежда, според проучването, утешителният контакт измества този тип взаимно почесване.

Приятел в нужда

Изследователите откриват, че младите индивиди са, всъщност, особено чувствителни към останалите, като по този начин поставят под съмнение стари теории, които твърдят, че младите са лишени от такава чувствителност.

„Това проучване набляга на факта, че, подобно на хората, чувствителността към емоционалното състояние на другите всъщност се появява в много ранна възраст при бонобо и вероятно не изисква толкова сложни познавателни процеси, както бе смятано преди време,“ коментира д-р Клей.

Вместо това, биолозите предполагат, близостта вероятно е главният фактор при утешителното поведение.

Embracing is one of the many ways bonobos comfort others

По време на проучването, д-р Клей забелязала, че близките странични наблюдатели по-често утешавали ощетените индивиди, подобно на близките роднини и „приятели“: животни, които не споделят роднински връзки, но споделят близост сред групата.

Анализ на миналото на отделните индивиди също така разкрива, че сираците по-рядко проявявали подобно поведение в сравнение с подрастващите, отгледани от своите майки.

„Открихме, че възпитанието от родителя оказва огромен ефект… което подчертава значението на ранния опит в емоционалното и социалното развитие при животните, нещо, което има нужда от повече внимание при бъдещи изследвания,“ казва д-р Клей.

Тя предполага, че утешителното поведение може би е „вграден“ отговор, които придобива сложност с течение на възрастта.

„Резултатите от това проучване сочат, че утешителното поведение вероятно се базира върху сравнително прости механизми на разграничението „Аз-Другият“, което незадължително изисква множество напреднали познавателни умения.

Все пак, фактът, че човекоподобните се държат по този начин, а маймуните – не, предполага, че човекоподобните притежават специални способности за социализиране, които липсват при маймуните.

В момента извършваме анализи на това как природата на утешителното поведение се променя с възрастта, докато подрастващите предлагат утеха на жертвите, това може би е в противоречие с утехата, която предлагат възрастните.“

Присъединете се към BBC Nature във Facebook и Туитър @BBCNature.

Нашите гени и нашето бъдеще

Може да закупите книгата от сайта на издателя или близката до вас книжарница.

„Събитията, върху които е създадена тази книга, не е невероятно да се случат според предположенията на доктор Дарвин и някои от писалите по въпросите на физиологията в Германия.“

Така започва анонимният предговор на Пърси Биш Шели към романа „Франкенщайн“ на съпругата му Мери Шели — история, оказала много по-голямо въздействие върху въображението на нашия съвременник от всичко, написано от самия поет. Може би никоя друга творба след „Франкенщайн“ не е предала така запомнящо се ужасяващия трепет на науката, намираща се пред прага на откриването на тайната на живота. И вероятно никой не е навлязъл така дълбоко в последствията за обществото, които може да окаже присвояването на такава богоподобна власт.

Идеята за оживяването на неживото и усъвършенстването на зародилия се естествено на Земята живот, е завладяла човешкото въображение много преди Мери Шели да публикува творбата си през 1818 година. Гръцката митология разказва за скулптора Пигмалион, който успява да склони богинята на любовта Афродита да вдъхне живот в статуята на красавицата, изваяна от него от слонова кост. Но именно по време на трескавия научен прогрес на Просветлението учените за първи път достигат до идеята, че тайната на живота може би не е недосегаема за човека. Доктор Дарвин, за когото става дума в предговора на „Франкенщайн“, не е всеизвестният Чарлз, а неговият дядо Еразъм; експерименталната му употреба на електричеството, за да вдъхне отново живот в мъртви части на тялото, очарова неговия познат Шели. Сега вече знаем, че изследванията на доктор Дарвин на това, което е наречено „галванизъм“, е било работа в погрешна посока; тайната на живота остава тайна до 1953 година. Едва откриването на двойната спирала и последвалата генетична революция ни дава основание да мислим, че властта, приписвана по традиция единствено на боговете, един ден може да се окаже в наши ръце. Животът, както вече знаем, не е нищо повече от необозрима верига от координирани химически реакции. „Тайната“ към това координиране е невероятно сложният комплекс от записани инструкции, отново химически, в нашата ДНК.

Остава ни обаче да изминем още много дълъг път до пълното разбиране на начина, по който ДНК си върши работата. Познанията ни за човешкото съзнание например са толкова зачатъчни, че все още се използват аргументи, въплъщаващи елементи от витализма, макар тези представи да са развенчани другаде. Така или иначе, и нашето разбиране за живота, и демонстрираната ни способност да го манипулираме, са факти от нашата култура. Затова не е изненадващо, че Мери Шели има много последователи: и хора на изкуството, и учени опитват да предвидят последствията от новите ни генетични познания.

Много от тези усилия са повърхностни и издават неосведомеността на своите създатели за това кое е възможно и кое — не от биологична гледна точка. Един от тези опити обаче се отделя в съзнанието ми като поставящ важни въпроси, при това — по стилен и интригуващ начин. Филмът „Гатака“ на Андрю Никълс от 1997 година ни отвежда до сегашните граници на нашето въображение, представяйки ни едно общество, вманиачено на тема генетично съвършенство. В един бъдещ свят съществуват два типа хора — генетично подобрена управляваща класа и низша класа, която живее с генетичните съвършенства на нашия съвременник. Свръхчувствителният генетичен анализ на ДНК осигурява най-хубавите работни места за генетичния елит, докато „инвалидите“ са подложени на дискриминация на всяка крачка. Героят на „Гатака“ е „инвалидът“ Винсънт (Итън Хоук), заченат от обзета от пламенна страст двойка на задната седалка на автомобил. По-малкият брат на Винсънт, Антон, е създаден по-късно в лаборатория по всички правила на генното инженерство и в резултат е надарен с всички най-хубави генетични атрибути. През цялото детство и юношество Винсънт непрекъснато е принуден да се сеща за собственото си несъвършенство, когато опитва, неизменно безуспешно, да изпревари малкия си брат в плуването. Генетичната дискриминация в крайна сметка принуждава Винсънт да се заеме с тежък физически труд като носач в корпорация „Гатака“.

В „Гатака“ във Винсънт се заражда една невъзможна мечта: да пътува в Космоса. Но за да се квалифицира за подготвяната мисия до Титан, той трябва да скрие „инвалидния“ си статус. Затова приема самоличността на представителя на генетичния елит Джером (Джъд Лоу), някогашен спортист, който, осакатен при злополука, се нуждае от помощта на Винсънт. Винсънт купува мостри от косата и урината на Джером и чрез тях си осигурява незаконно достъп до обучаващата програма за полета. Всичко както изглежда се развива добре, когато той среща подобната на статуетка Айрини (Ума Търман) и се влюбва. Но седмица преди да отлети за Космоса, се случва нещастие: директорът на мисията е убит и при последвалото полицейско разследване на местопрестъплението е открит косъм на „инвалид“. Така падналата мигла на Винсънт го изправя пред заплахата не само да не осъществи мечтата си, но и да бъде несправедливо обвинен в убийството на директора. Печалната му съдба изглежда предопределена, но той успява да избегне кошмарните генетични цедки, докато се открива, че убиецът е друг от директорите на „Гатака“. Краят е полу-хепи: Винсънт ще отлети в Космоса, но без Айрини, в която откриват известни генетични несъвършенства, несъвместими с продължителната мисия в Космоса. В реалността актьорите, които играят ролите на Винсънт и Айрини, имат значително по-голям личен контрол върху живота си. По-късно Итън Хоук и Ума Търман се ожениха и доскоро живееха в Ню Йорк.

Не знам дали някой би пожелал наследниците му да живеят под подобна на генетичната тирания, обрисувана в „Гатака“. Като оставим въпроса дали този сценарий е технически осъществим, нека се обърнем към главния проблем, повдигнат във филма: дали познанията ни за ДНК ще доведат непременно до създаването на генетична каста. Най-песимистично настроените коментатори предвиждат дори още по-ужасен сценарий: може би един ден ще стигнем дотам да създадем раса от клонинги, обречени на робски живот, указан в тяхната ДНК. Вместо да опитваме да подсилим слабите, няма ли да насочим усилията си, за да направим силните още по-силни? И, най-важното, редно ли е изобщо да манипулираме човешките гени? Отговорите на тези въпроси зависят до голяма степен от възгледите ни за човешката природа.

До голяма степен днешната масова параноя за опасностите около манипулирането на човешката генетика, се дължи на отчитането на един реално съществуващ факт — нашия егоизъм, този аспект от нашата природа, който еволюцията е вложила в нас, за да подпомогне оцеляването ни, ако е нужно, дори за сметка на другите. Критиците виждат свят, в който генетичното знание ще се използва само за задълбочаване на пропастта между привилегированите (намиращите се в по-изгодна позиция да извличат дивиденти от своите гени) и угнетените (които генетиката може да постави в още по-неизгодно положение). Но подобен възглед признава само едната страна на човека.

Аз виждам по съвсем друг начин последствията от нарастващите ни генетични познания, защото признавам съществуването и на другата страна. Колкото и да са предразположени към конкуриране, хората са също така дълбоко социални по природа. Състраданието към нуждаещите се или нещастните е също толкова реален елемент от нашата природа, както и тенденцията да се усмихваме, когато сме щастливи. Макар някои съвременни морални терористи да са склонни да приписват лишените ни от егоизъм импулси в крайна сметка пак на егоистични съображения — на проявата на любезност и доброта се гледа единствено като на средство да си осигурим същото в замяна — фактът, че сме уникален социален вид, не може да се отрече. Откакто нашите прадеди са обединили за първи път усилията си, за да убият мамут за вечеря, сътрудничеството между индивидите е сърцевината на човешката история на успеха. Като се има предвид мощното еволюционно предимство на колективните действия, естественият подбор най-вероятно ни е надарил с желанието другите (и следователно и обществото като цяло) също да успяват, а не да се провалят.

Дори тези, които приемат, че стремежът да се подобри съдбата на другите е част от човешката природа, не са единодушни за най-добрия начин, по който трябва да се процедира. Това се превърна в постоянна тема за обществени и политически дебати. Според преобладаващото мнение, най-добрият начин да помогнем на съгражданите си, е като се справим с проблемите, свързани с изхранването и отглеждането им. Потенциалът за продуктивен живот на недохранените, лишените от любов и образование човешки същества, е доста по-малък. Както видяхме, възпитанието, макар и много съществено, има своите граници, които изпъкват особено драстично в случаите на значителни генетични пречки. Дори при съвършено съставена хранителна програма и обучение, момчетата с тежка форма на чупливата X хромозома никога няма да бъдат в състояние да се грижат за себе си. Нито пък допълнителното и най-вдъхновено обучение на бавно учещите ще им даде възможност да застанат в челните редици в това отношение. Следователно, ако сериозно възнамеряваме да усъвършенстваме образованието, няма как, с чиста съвест, да се ограничим до търсенето на решение в отглеждането и възпитанието. Аз обаче подозирам, че образователната политика прекалено често е дело на политиците; лъскавият лозунг „нито едно дете да не изостава“ им се нрави, точно защото срещу него няма какво да се възрази. Но децата ще продължават да изостават, ако продължаваме да настояваме, че всички имат еднакъв потенциал за учене.

Все още не сме разбрали защо едни деца учат по-бързо от други и не знам кога ще го разберем. Но като се има предвид колко биологични прозрения, немислими само преди петдесет години, станаха възможни благодарение на генетичната революция, въпросът става излишен. Той изглежда по-скоро така: готови ли сме да впрегнем неоспоримо необозримия потенциал на генетиката, за да подобрим човешкото състояние, както индивидуалното, така и колективното? И, може би най-близко стоящата пред нас задача — ще се възползваме ли от насоките, които ни дава генетиката, за да съобразим по-успешно обучението с индивидуалните нужди на нашите деца? Кое ще предпочетем — хапче, позволяващо на момчетата с чуплива X хромозома да ходят на училище с другите деца или хапче, благодарение на което учещите по-бавно деца да настигнат своите връстници, на които бързото учене се удава естествено? Ами такива, дори още по-далечни перспективи като генната терапия на яйцеклетката или сперматозоида? След като идентифицираме свързаните с проблема гени, ще пожелаем ли да трансформираме бавно учещите деца в бързо учещи още преди да са родени? Тук не става дума за научна фантастика: вече сме в състояние да подобряваме паметта на мишки. Защо тогава да не направим същото и с хора?

Питам се как щяхме да реагираме на тези възможности, ако човешката история не познаваше тъмната сянка на евгеничното движение. Дали пак щяхме да потръпваме като чуем термина „генно усилване“? Истината е, че перспективата да внасяме подобрения на гените, които ни е дала природата, притеснява хората. Когато обсъждаме гените си, ние сме склонни да приемем, че това, което е направила природата, е най-доброто. Като отопляваме домовете си с парно и вземаме антибиотици, за да се справим с инфекциите, в своето всекидневие ние се отклоняваме от замисъла на природата, но стане ли дума за генетика, бързаме да размахаме знаме с лозунга „природата знае най-добре“. Поради тази причина смятам, че е най-вероятно генетичното подобрение да бъде прието чрез усилията му да предотврати болестите.

Генната терапия на яйцеклетката или сперматозоида има потенциал да направи хората резистентни срещу пораженията на HIV. Процедурите на рекомбинантната ДНК, благодарение на които растителните молекулярни генетици създадоха картофи, резистентни на поразяващите картофите вируси, могат със същия успех да направят хората резистентни срещу СПИН. Но трябва ли да преследваме подобна цел? Някои биха казали, че вместо да променяме гените на хората, би трябвало да концентрираме усилията си в излекуването на тези, които можем, и да втълпим на останалите колко опасен е безразборният секс? Но според мен подобна моралистична реакция е абсолютно неморална. Образованието се оказа мощно, но безнадеждно незадоволително оръжие в нашата война. Сега, докато пиша тези редове, навлизаме в третото десетилетие на породената в световен мащаб криза от СПИН; най-големите ни научни умове се оказват безпомощни пред забележителната способност на вируса да се изплъзва от опитите да бъде контролиран. Засега разпространението на болестта в развитите държави е забавено, но огромни части от планетата цъкат като демографски бомби със закъснител. Ужасява ме мисълта за бъдещето в тези региони, чието население не е нито достатъчно богато, нито достатъчно образовано, за да реагира ефективно. Можем само да се надяваме да бъдат произведени силни антивирусни лекарства или ефикасни ваксини срещу HIV, икономически достъпни за всеки, независимо в коя точка на планетата се намира. Но като се има предвид как се развиват терапиите до този момент, не изглежда особено вероятно в скоро време да станем свидетели на особен напредък. Тъжното е, че тези, които предлагат да се използва генната терапия, модифицираща половите клетки за борба със СПИН преди зачеването на новия организъм, ще трябва да изчакат, докато традиционните надежди преминат в отчаяние — и доведат до глобална катастрофа — преди да им бъде дадена зелена светлина за действие.

По целия свят сега правителствата забраняват на учените да добавят ДНК към човешките полови клетки, подкрепяни от различни избиратели. Религиозните групи, според които намесването в човешките полови клетки е равносилно на присвояване на Божествени функции, са едни от главните вдъхновители на опозицията на масите. От друга страна, светските критици се страхуват да не би това да доведе до кошмарни социални трансформации като изобразената в „Гатака“, когато естествените различия между хората се подсилват и се слага край и на последните останки от ратуващото за равенство общество. Съгласен съм, че въз основа на подобни страхове може да се създаде вълнуващ сценарий, но според мен той ще намери реализация единствено в рамките на изкуството.

Но дори ако допуснем хипотетично, че подсилването на гените би могло, като всяка мощна технология, да се използва за престъпни цели, нуждата да я развиваме става още по-голяма. Като се има предвид, че е почти невъзможно да се потисне технологичният прогрес и голяма част от забранените сега неща са на път да навлязат в практиката, ще посмеем ли да възпрем изследователската дейност в тази област и да рискуваме така да позволим друга култура, която не споделя нашите ценности, да придобие надмощие? От времето, когато някой от нашите предци е превърнал за първи път пръчката в копие, изходът на конфликтите в цялата ни история се е определял от технологията. Нека не забравяме, че Хитлер подлагаше на отчаян натиск физиците на Третия райх да разработят ядрено оръжие. Може би един ден борбата срещу някой друг Хитлер ще зависи именно от степента ни на овладяване на генетичните технологии.

Аз виждам само един действително разумен аргумент за забавяне напредъка в областта на усилване на човешките гени. Повечето учени споделят същата тази несигурност — възможно ли е генната терапия на човешките полови клетки някога да бъде осъществена безопасно? Случаят с Джес Гелсингер хвърли голяма сянка върху генната терапия като цяло. Заслужава си да се отбележи обаче, че, противно на очакванията, безопасното осъществяване на генната терапия на яйцеклетката или сперматозоида би трябвало да бъде по-лесно, отколкото на соматичната клетъчна терапия. Във втория случай вкарваме гени в милиарди клетки и винаги съществува вероятност, както стана неотдавна във Франция с детето с тежък комбиниран синдром на имунен дефицит (ТКСИД), жизненоважен ген или гени в някоя от тези клетки да бъде увреден и резултатът да бъде кошмарният страничен ефект във вид на рак. При генната терапия на половите клетки ние вкарваме ДНК в една-единствена клетка и затова целият процес може да се следи много по-обстойно. Залогът в генната терапия на яйцеклетката или сперматозоида обаче, е дори още по-висок: проваленият експеримент би довел до немислима катастрофа — раждането на човешко същество, увредено, може би в невероятно тежка форма, в резултат на извършени над гените му манипулации. Последствията биха били трагични. Ще страда не само засегнатото семейство; ще изгуби цялото човечество, защото това ще се превърне в огромна пречка за науката.

При провеждането на експерименти с генна терапия на мишки ничия кариера не страда, нито пък се прекратява финансиране. Но ако усилията да се подобри генетичното състояние доведат до още по-силно влошаване, а не до подобряване състоянието на деца, опитите да се впрегне мощта на ДНК с цел подобряване потенциала на нашия живот, ще бъдат отложени с години. Не трябва да пристъпваме към опити за прилагане на дадена технология върху хора, преди да сме усъвършенствали методите за вкарване на функционални гени в най-близките ни роднини. Но дори когато сме в състояние да усилваме безопасно гените на маймуните и шимпанзетата (с които близостта ни е дори още по-голяма), ще се изисква голям кураж, за да опитаме да го приложим и върху хора; риск винаги ще има. Всъщност за осъществяването на традиционните медицински процедури, особено новите, се изисква не по-малка смелост: мозъчната хирургия също крие значителни рискове, но пациентите прибягват до нея, когато потенциалната полза надхвърля опасността.

Според мен, въпреки риска, трябва да погледнем изключително сериозно на генната терапия на половите клетки. Надявам се само биолозите, които споделят моите възгледи, да удържат своите позиции в предстоящите дебати и да не се уплашат от неизбежния критицизъм. Някои от нас вече познават болката, когато ни приравнят с евгенистите. Но това не е висока цена, ако благодарение на нея успеем да измъкнем генетиката от пороя несправедливи обвинения. Ако такава работа бъде наречена „евгеника“, тогава аз наистина съм евгенист.

През цялата ми кариера, от откриването на двойната спирала, благоговението ми пред величието на еволюцията, вложила невероятни неща във всяка наша клетка, може да бъде сравнено само с тревогата от жестоката произволност на проявата на генетичните дефекти, особено защото се разбива животът на хиляди деца. В миналото това бе данъкът, който се плаща на естествения подбор, едновременно чудодейно ефективен и противно брутален процес, за да елиминира вредните генетични мутации. Днес естественият подбор все по-често си казва думата: роденото с болестта на Тей-Сакс дете, което умира до няколко години, от безстрастна биологична перспектива е жертва на подбора с цел ограничаване мутацията на болестта на Тей-Сакс. Но сега, когато идентифицирахме голяма част от мутациите, причинили толкова мъка на хората от векове, ние имаме възможност да накараме естествения подбор да отстъпи. Разбира се, вече разполагаме с възможности за изследване и всеки би се замислил сериозно, преди да създаде дете с болестта на Тей-Сакс. Перспективата за бебето е да живее три-четири години в безкрайни страдания, преди смъртта да го спаси милостиво от мизерията. Затова, ако съществува върховен етичен въпрос, засягащ огромното ново генетично познание, създадено от Проекта за изучаване на човешкия геном, според мен това е бавното темпо, с което тези знания се прилагат за намаляване на човешкото страдание. Ако не говорим за несигурността на генните терапии, извънредно безсъвестно е да се отлага използването на вече доказаните ползи. Фактът, че в нашето напреднало в медицинско отношение общество почти никоя жена не се изследва за мутация за чуплива X хромозома цяло десетилетие след неговото откриване, е доказателство единствено за невежество или непримиримост. Всяка жена, четяща тези редове, би трябвало да си даде сметка, че едно от най-важните неща, които е в състояние да направи като потенциална майка, е да се осведоми за генетичните опасности за неродените й деца, като потърси наличието на мутирали гени в своя род и в рода на своя партньор, или директно в зародиша на детето, което вече е заченала. И никой да не опитва да твърди, че жената няма право на подобно знание. Достъпът до него е нейно право, така както е нейно право да действа в зависимост от него. Все пак именно тя ще понесе непосредствено последствията.

Възгледите ми по този въпрос бяха посрещнати много студено в Германия преди две години. Публикуването на моето есе: „Етични изводи от Проекта за изучаване на човешкия геном“ във високоуважавания вестник „Франкфуртер алгемайне цайтунг“ предизвика буря от критики. Може би точно това бе искал редакторът: без мое знание, още по-малко — съгласие, вестникът бе сложил на есето ми ново заглавие, дело на преводача: „Етика на генома — защо не би трябвало да оставяме бъдещето на човешката раса на Господ“. Макар да не споделям никакви религиозни възгледи и да не го пазя в тайна, никога не бих превърнал позицията си в провокация към вярващите хора. Последва изненадващо враждебна реакция от страна на един човек на науката, председателя на Немската държавна камара на лекарите; той ме обвини, че „следвам логиката на нацистите, които правят разлика между живот, който си заслужава да живееш, и живот, който не си заслужава да живееш“. Ден по-късно в същия вестник се появи статия със заглавие „Неетично предложение“. Нейният автор, Хенинг Ритер, убеден в собствената си правота, твърдеше, че в Германия решението дали да се сложи край на живота на генетично увреден зародиш никога няма да бъде личен въпрос. Той обаче само доказа непознаването си на закона на своята нация: в съвременна Германия зависи единствено от бременната жена, след като чуе съвета на лекаря, дали да износи докрай бременността си.

Най-почтените критици бяха тези, които се опираха открито върху собствените си убеждения, вместо да експлоатират ужасяващите аспекти на немското минало. Уважаваният президент на Германия Йоханес Рау се противопостави на моите възгледи с твърдението, че „ценностите и разумът не се базират само върху знанието“. Като практикуващ протестант, той открива истините в религиозните откровения, докато аз, като учен, завися само от наблюденията и експериментите. Следователно трябва да преценявам действията въз основа на моралната си интуиция. И не виждам нищо друго освен ненужна вреда от отказа на достъп на жените до пренаталното диагностициране, докато бъде открит лек за въпросните дефекти. В един не толкова сдържан коментар, протестантският теолог Дитмар Мийт нарече моето есе „Етика на ужаса“, изхождайки от твърдението ми, че по-големите познания ще дадат на хората по-съвършени отговори на етичните дилеми. Наличието на дилема обаче говори, че трябва да се прави избор, и според моите разбирания наличието на избор е за предпочитане пред неговата липса. Ако една жена научи, че плодът в утробата й е поразен от болестта на Тей-Сакс, днес тя е изправена пред дилемата какво да направи, но поне сега вече има избор, за разлика отпреди. Макар да съм сигурен, че много немски учени са съгласни с мен, повечето изглежда предпочитат да пазят мълчание заради политическото минало и религиозното настояще; с изключение на скъпия ми приятел Бено Мюлер-Хил, чиято смела книга „Убийствена наука“ (Todliche Wissenschaft) все още терзае немските академични среди, никой немски учен не сметна за нужно да се изкаже в моя защита.

Не оспорвам правото на хората да търсят в религията своя морален компас, но протестирам срещу схващането на доста религиозни хора, че атеистите живеят в морален вакуум. Тези от нас, които не чувстват нужда от морален кодекс, написан в някой древен том, по мое мнение имат достъп до вродена морална интуиция, отдавна оформена от естествения подбор, за да поощрява съжителството в групи на нашите предци.

Пукнатината между традицията и мирянството, отворена за първи път през епохата на Просвещението, повече или по-малко близка до сегашната си форма, определя мястото на биологията в обществото от Викторианския период. Някои ще продължават да вярват, че човекът е създание на Господ, на чиято воля трябва да служим, други ще продължават да уважават емпиричните доказателства, според които хората са продукт на еволюционните промени, станали в продължение на милиони поколения. Гимназиалният учител от Тенеси Джон Скоупс, печално известен с това, че през 1925 година бил осъден, задето преподавал за еволюцията, символично отново и отново е изправян пред съда и през двайсет и първи век; религиозните фундаменталисти, с чието мнение се съобразяват при определяне на учебния план на обществените училища, продължават да изискват да се преподава религиозната история като сериозна алтернатива на дарвинизма. С директното си противопоставяне на религиозните разкази за сътворението, еволюцията е най-прякото нахлуване на науката в областта на религията и предизвиква остри отбранителни реакции. Възможно е, успоредно с нарастването на генетичното познание през идните векове, когато все повече хора ще започнат да се осъзнават като продукт на случайното хвърляне на генетичния зар — случайно смесване на гените на техните родители и няколко, също толкова инцидентни мутации — да започне да се почита нов гносис, много по-древен от днешните религии. Възможно е нашата ДНК, книгата с инструкции на човешкото сътворение, да се превърне в конкурент на религиозните писания като пазител на истината.

Аз може и да не съм религиозен, но пак виждам в писанията много дълбоко истинни неща. В първото послание до коринтяните например, апостол Павел пише:

Да говоря всички езици човешки и ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или цимбал, що звучи. Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да премесвам, — щом любов нямам, нищо не съм.

Според мен апостол Павел е оповестил същината на нашия човешки род. Именно любовта, импулсът, който ни кара да милеем и да се грижим едни за други, е причината за нашето оцеляване и успех на планетата. И пак този импулс ще запази нашето бъдеще, докато обхождаме непознатите генетични територии. Тъй като тя е толкова фундаментална за човешката ни природа, аз съм убеден, че умението да обичаме е записано някъде в нашето ДНК; светският Павел би казал, че любовта е най-големият подарък от нашите гени за човечеството. И ако един ден тези гени също могат да бъдат подсилени от науката, за да победят дребнавата омраза и насилието, как това може да се отрази зле на човечеството?

Създателите на „Гатака“ не само представят невярно мрачна картина за нашето бъдеще, ами добавят и следния рекламен ред, насочен към най-дълбоките предубеждения срещу генетичното познание: „Не съществува ген за човешкия дух.“ Колко жалко — и опасно — е, че толкова много хора искат да бъде така. Ако разкритата от ДНК истина може да бъде приета без страх, няма защо да губим надежда за тези, които ще дойдат след нас.

Източник: Джеймс Д. Уотсън, Андрю Бери. ДНК: Тайната на живота. ИК ИнфоДАР, 2004. (c)
Превод от английски: Красимира Матева (c)

За авторите

Джеймс Дюуи Уотсън (роден през 1928), е молекулярен биолог, генетик, и зоолог, известен най-вече като съоткривател на структурата на ДНК през 1953г. с Франсис Крик. Уотсън, Крик, и Морис Уилкинс си поделят Нобеловата награда за физиология или медицина през 1962г.“за откритията им, засягащи молекулярната структура на нуклеиновите киселини и значението им за информационния трансфер в живите организми“.

Андрю Бери (роден през 1963), автор на докторска дисертация за генетиката на плодовата мушица, е младши изследовател към Музея по сравнителна зоология при Харвардския университет. Писател и преподавател, той е издател на събраните съчинения „Безкрайни тропици“ на викторианския биолог Алфред Ръсел Уолъс.