Ричард Докинс – Поленови зрънца и магически куршуми

Шофирах из селските райони на Англия с дъщеря си Джулиет, тогава шестгодишна, когато тя посочи някакви цветя край пътя. Попитах я за какво мисли, че служат дивите цветя. А тя отвърна доста дълбокомислено. „Две неща,“ каза тя. „Да красят света и да помагат на пчеличките да правят мед за нас.“ Бях трогнат от нейния отговор и с неохота й отвърнах, че той не е верен.

Отговорът на моето малко момиченце не бе далеч от това, което биха отговорили много възрастни през историята. Дълго време се е вярвало, че грубото творение е тук за наша изгода. Първата глава на Сътворение е категорична. Човекът властва над всички живи твари, а животните и растенията са тук за наша наслада и в наша полза. Както историкът сър Кийт Томас документира в своята книга „Човекът и естественият свят“, тази нагласа е доминирала средновековния християнски свят и оказва влияние до наши дни. През деветнадесети век, преподобният Уилям Кърби мислил, че бълхата е належаща подбуда за чистоплътност. Дивите зверове, според епископ Джеймс Пилкингтън от времето на Елизабет I, служели за подхранване на човешкия кураж и осигурявали полезна подготовка за война. Конските мухи, според един писател от 18-ти век, са сътворени с цел „хората да упражняват острота на интелекта и сръчност, за да се предпазят от тях“. Омарите са снабдени с твърди черупки, за да усъвършенстваме сръчността си при упражнението с разчупването на техните щипци преди да ги изядем. Друг почтителен средновековен писател вярвал, че тревите са тук в наша полза: добре е за нашия дух да работим усилено, докато скубем плевел.

Животните са привилегировани да споделят нашето наказание, заради греха на Адам. По въпроса, Кийт Томас цитира епископ от 17-ти век: „Каквото и зло да се стовари връз тях не е за тяхно наказание, а част от нашето.“ Това сигурно е огромна утеха за тях. През 1653 г., Хенри Мор вярвал, че кравите и овцете са дарени с живот, единствено за да съхраняват месото си свежо, „докато не се наложи да ги изядем“. Логическото заключение на този тип мислене от 17-век е, че животните всъщност нямат търпение да бъдат изядени.

Фазанът, яребицата и чучулигата
хвръкнали до твоя дом, като към Ковчега.
Говедото по своя воля се прибрало вкъщи –
в кланицата, вкупом с ярето;
и всеки звяр оттам насетне
в жертва се принесъл доброволно.

Дъглас Адамс преекспонира човешката самонадеяност в една футуристично чудновата ситуация, описана в Ресторант „На края на Вселената“, част от брилянтната сага „Пътеводител на галактическия стопаджия“.

До масата на Зейфод Бийблброкс се приближи едно голямо млекодайно животно от рода на говедата — едро, добре угоено и охранено четириного, с огромни влажни очи, малки рога и с една почти подкупваща усмивка на устните си.
— Добър вечер — измуча то и се отпусна тежко на бутовете си. — Аз съм Специалитетът на деня. Мога ли да ви препоръчам някои части на тялото си?
Изгрухтя и примлясна няколко пъти, намести се по-удобно на задните си части и се загледа спокойно в клиентите.
Думите му предизвикаха изумление и смут у Артър и Трилиън, безразличие у Форд Префект и остро чувство на глад у Зейфод Бийблброкс.
— Може би парче от моята плешка? — предложи животното. — Задушено в бяло вино?
— Ъъъ, ВАШАТА плешка? — прошепна Артър ужасено.
— Естествено, че моята, сър — изпръхтя доволно животното, — как мога да предлагам чужди плешки.
Зейфод скочи на крака и започна да ръчка и опипва плешката на животното с разбиране.
— Бутът ми също е много хубав — гордо заяви животното. — Правих специални упражнения и се храних с много зърно, за да е месото му сочно и хубаво.
Оригна се леко, примлясна и започна да преживя. Като сдъвка храната, отново я глътна.
— Или може би предпочитате нещо печено на фурна? — добави то.
— Да не искате да кажете, че това животно наистина иска да го изядем? — прошепна Трилиън на Форд.
— Аз ли? — каза Форд с безжизнен израз в очите. — Аз нищо не искам да кажа.
— Това е направо ужасно — възкликна Артър, — най-отвратителното нещо, което някога съм чувал.
— Какво те тревожи, землянино? — попита Зейфод, като насочи вниманието си към огромния бут на животното.
— Просто не мога да ям от животно, което стои пред мен и ме кани да го изям — каза Артър. — Жестоко е.
— А по-добре ли е да ядеш от животно, което не иска да бъде изядено? — каза Зейфод.
— Не е в това работата — възрази Артър. Но сетне се замисли. — Добре — каза той, — може и в това да е работата. Но все едно, сега няма да го мисля. Просто ще… ъъъ…
Вселената вилнееше около него в предсмъртна агония.
— Мисля, че ще си взема само една зелена салата — измърмори той.
— Позволете ми да ви посъветвам да опитате черния ми дроб — обърна се животното към него. — Трябва да е станал много апетитен и крехък, месеци наред се тъпча насила.
— Само зелена салата — заяви твърдо Артър.
— Само зелена салата? — попита животното, като ококори неодобрително очи.
— Да не искате да кажете — рече му Артър, — че не бива да си взема зелена салата?
— Знаете ли — отвърна животното, — познавам много зеленчуци, които са категорични по този въпрос. Ето защо се реши веднъж завинаги да се сложи край на този заплетен проблем, като се създаде животно, което наистина желае да бъде изядено и е способно да го заяви ясно и убедително. И ето ме пред вас.
Насили се и успя да направи лек поклон.
— Чаша вода, ако обичате — каза Артър.
— Вижте какво — каза Зейфод, — ние искаме да се наядем, а не да водим кулинарни спорове. Четири пържоли алангле, ако обичате, и по-бързо. Не сме яли от петстотин седемдесет и шест милиарда години.
Животното се изправи тежко на крака. Измуча слабо.
— Позволете ми, сър, да ви поздравя за мъдрия избор. Наистина е много добър — каза то. — Ей сега ще отида и ще се застрелям.
Обърна се и смигна приятелски на Артър.
— Не се тревожете, сър — каза му то, — ще го направя по най-хуманен начин…
И без да бърза, тръгна, клатушкайки се, към кухнята.

(Превод от английски: Саркис Асланян.)

Историята на Дъглас Адамс, разбира се, е отявлено хумористична, но, доколкото мога да преценя, следните разсъждения за естеството на банана са предназначени да се тълкуват сериозно. Цитирам дословно текста, който бе учтиво предоставен от един от многото ми кореспонденти-креационисти.

Забележете, че бананът:

  1. е оформен за човешка ръка;
  2. има грапава повърхност;
  3. има външни индикатори за съдържанието вътре: зелено – твърде рано; жълто – точно на време; черно – твърде късно;
  4. има дръжка за отваряне на опаковката;
  5. има перфорирана опаковка;
  6. има биоразградима опаковка;
  7. е оформен за човешка уста;
  8. е заострен на върха за улеснено проникване;
  9. е приятен за вкусовите рецептори;
  10. е заоблен към лицето, за да улесни процеса на хранене.

Нагласата, че живите същества присъстват тук за наша изгода, все още доминира културата ни, дори там където опорните й точки вече не съществуват. За целите на научното разбиране е нужно да възприемем поглед към естествения свят, който не поставя човека в центъра. Ако твърдим, че животните и растенията присъстват в света с някаква цел, то със сигурност това не е целта да служат на човека. Трябва да се научим да гледаме на света през нечовешки очи. В случая на цветята, с които започнахме нашата дискусия, е поне малко по-практично да гледаме на тях през очите на пчелите и другите създания, които допринасят за тяхното опрашване.

Целият живот на пчелите се върти около изпъстрения, благоуханен, изобилстващ от сладък нектар свят на цветята. Не говоря само за медоносните пчели, тъй като има хиляди различни видове пчели и всички те зависят изцяло от цветята. Ларвите им се хранят с цветен прашец, докато ценното гориво за техните пълнолетни летящи мотори е нектарът, който също така им бива предоставен единствено от цветята. Когато казвам „предоставен за тях“ нямам предвид като съвсем безкористен дар. Поленът, за разлика от нектара, не се предоставя непорочно за пчелите, тъй като растенията произвеждат полен главно за своите собствени цели. Пчелите са поканени да консумират част от прашеца, защото предоставят изключително важна услуга, като го пренасят от едно цвете на друго. Но нектарът е по-краен случай. Неговата raison d’être [житейска цел – бел. пр.] се изчерпва напълно с това да служи за храна на пчелите. Нектарът се произвежда в огромни количество, единствено за да подкупва пчелите и другите опрашители. Пчелите се трудят усилено за своята сладка награда. За производството на един килограм мед от детелина, пчелите трябва да посетят около 20 милиона цвята.

„Цветята,“ биха казали пчелите, „са тук, за да ни доставят цветен прашец и нектар.“ Дори пчелите не са съвсем прави. Но те имат далеч по трезва представа от нас хората, ако мислим, че цветята са тук за наша изгода. Дори можем да кажем, че цветята, поне пъстрите и атрактивните, са пъстри и атрактивни, защото са били „култивирани“ от пчелите, пеперудите, колибритата и други опрашители. Оригиналната лекция, на която базирам тази глава, бе озаглавена „Ултравиолетовата градина“. Това е иносказание. Ултравиолетовата светлина е вид светлина, която ние не можем да видим. Пчелите могат, те я виждат като отделен цвят, понякога наричан „пчелно пурпурно“. Цветята изглеждат различно през очите на пчелите (Фигура 8.1). И по тази причина, въпросът „За какво служат цветята?“ е въпрос, който е по-удачно да изследваме през очите на пчелите, отколкото през човешките.

 Figure 8.1 (a) evening primrose, Oenothra, photographed using visible (by humans) light; (b) the same, photographed by ultra-violet light (which insects can see but we can't) to show the star-shaped pattern in the centre. Presumably this pattern helps guide insects to the nectar and pollen.


Фигура 8.1 (a) безстъблена иглика, Oenothera, заснета чрез видима (за хората) светлина; (b) същото растение, заснето чрез ултравиолетова светлина (видима за насекомите, но не и за нас), демонстрира звездоподобна шарка в центъра си. Предполага се, че тази шарка насочва насекомите към нектара и цветния прашец.

„Ултравиолетовата градина“ взима под внимание несвойственото за нас пчелно зрение, за да илюстрира различна от нашата гледна точка относно това на кого или на какво „служат“ цветята – и всички други живи създания. Ако цветята имаха очи, техният светоглед би изглеждал дори още по-странен за нас от чудатото ултравиолетово пчелно зрение. Как биха изглеждали пчелите в очите на растението? За какво служат пчелите от гледна точка на цветята? Те са навигирани ракети за бомбардиране с цветен прашец от едно цвете на друго. Произходът на това изисква обяснение.

Първо, има добри генетични причини за предпочитане на кръстосано опрашване чрез полен от друго растение. Инцестовото самооплождане би загубило от ползите на половото възпроизводство (каквито и да са те, което само по себе си е интересен въпрос). Дърво, което опрашва женските си цветове с полен от собствените си мъжки цветове, със същия успех би могло изобщо да пропусне фазата на опрашване. Би било по-ефикасно да произведе растителен клонинг на себе си. Разбира се, много растения правят точно това и трябва да поясним. Но, както видяхме по-рано, съществуват и условия, при които са нужни дори допълнителни обяснения за разбъркването на нечии гени с тези на друг индивид. Ще е нужно да направим обемисто отклонение, за да обясним детайлно аргументите, но би трябвало да има някакви съществени ползи за играта на полова ролетка, в противен случай естественият отбор не би позволил тази игра да бъде движеща фикс-идея сред почти всички представители на животинското и растително царство. Каквито и да са тези ползи, те до голяма степен биха се изпарили, ако, вместо да комбинирате свои гени с тези на друг индивид, просто ги разбъркате с втори, идентичен набор от собствените си гени.

Цветовете нямат друга роля в живота на своето растение, различна от това да обменят гени с друго растение, което разполага с различен набор от гени. Някои, като тревите, го правят чрез вятъра. Въздухът е щедро отрупан с полен, от който само миниатюрна част има късмета да бъде отвят върху женските части на друг цвят от същия вид (друга значителна част бива отвята в носовете и очите на страдащите от сенна хрема). Методът на опрашване е случаен и, от определена гледна точка, прахоснически. Често по-ефективното решение е да бъдат експлоатирани крилата и мускулите на насекомите (или други носители, като прилепи или колибри). Тази техника насочва полена много по-директно към целта и следователно е нужно далеч по-малко количество полен. От друга страна, това изисква допълнителен разход за примамване на насекомите. Част от бюджета отива за реклама – ярко оцветени венчелистчета и натрапливи благоухания. Друга част отива за подкупи от нектар.

Insect-mimicking orchid. Iberian Ophrys, Ophrys vernixia.

Фигура 8.2 Орхидея, имитираща насекомо. Иберийска орхидея, Ophrys vernixia.

Нектарът е висококачествено авиационно гориво за насекомото, а производството на нектар струва скъпо на растението. Някои растения се отказват от този разход и вместо това усвояват измамни рекламни трикове. Най-известни са онези орхидеи, чиито цветове приличат и миришат на женски насекоми (Фигура 8.2). Мъжките насекоми се опитват да копулират с цветовете и по невнимание биват натоварени с торбички цветен прашец или, в другия край на веригата, разтоварени от прашеца. Съществуват пчелни орхидеи, които имитират женски пчели, както и също толкова специализирани орхидеи, имитиращи мухи и оси. Една от орхидеите, имитиращи оси, подходящо назована чукова орхидея, държи своята бутафорна женска оса на върха на подвижно пружиниращо стълбче, като този своеобразен ударник бива запънат на фиксирано разстояние от онази част на цвета, която съхранява торбичките с цветен прашец (Фигура 8.3). Щом мъжката оса се приземи върху бутафорната женска, ресорът бива отпуснат. Мъжката оса започва да се блъска бясно и многократно в наковалнята, съхраняваща торбичките с цветен прашец. Докато мъжкият успее да се освободи, гърбът му е натоварен с две поленови торбички.

Hammer orchid, Drakaea fitzgeraldii: (a) the wasp alights on the lure; the hinge buckles, slamming the wasp's back repeatedly against the pollinia.

Фигура 8.3 Чукова орхидея, Drakaea fitzgeraldii: (a) осата каца върху примамката; (b) пружиниращият механизъм се отприщва и многократно удря гърба на осата в „наковалнята“, съхраняваща цветния прашец.

Също толкова изобретателна е така наречената орхидея-кофа (Coryanthes), която функционира подобно на насекомоядно растение, но с една важна разлика. Обемистият цвят съдържа значително количество течност, примамливо парфюмирана с миризмата на любовния химикал, отделян от женските на определен вид пчели.

Мъжкият от същия вид е привлечен от аромата на течността, пада в капана и почти се удавя. Единственият изход е през тесен тунел. Борещият се за живота си мъжки в крайна сметка намира изхода и се провира през него към спасението. В края на тунела се намира сложен преходен механизъм, където той бива заклещен в рамките на няколко минути, преди да се изхлузи на свобода. В процеса на това последно усилие на портала на тунела, две големи поленови сакчета биват прецизно прехвърлени на гърба му. После той излита и – вероятно натъжен, но не и поумнял – пада в капана на друга орхидея-кофа. Отново почти се удавя, отново се измъква с мъка през тунела и отново е задържан за известно време на изхода. Тогава втората орхидея го освобождава от товара и опрашването е завършено.

Но нека не обръщаме сериозно внимание на това „натъжен, но не и поумнял“. Както винаги, трябва да устоим на изкушението да вменим съзнателно намерение. В случая, изкушението е по-голямо за самото растение. Правилният начин да разсъждаваме какво се случва и от двете страни е да мислим за тях като несъзнателно изградени машини. Цветният прашец, който съдържа гени за изграждането на орхидеи-кофи, манипулиращи пчели, се пренася от пчелите. Цветният прашец, който съдържа гени, които са по-малко успешни в контролирането на пчелното поведение, е по-малко вероятно да бъде пренесен от пчели. И така, с течение на поколенията, орхидеите се усъвършенстват в манипулацията на пчели (макар че, трябва да признаем, пчелните орхидеи на практика не са чак толкова успешни в примамването на пчели).

Тези удивителни орхидеи въплъщават един важен аспект на стратегията за опрашване. Много цветя усърдно специализират в това да привлекат конкретен животински вид, който да извършва опрашването. В тропиците на Новия Свят, червените цилиндрични цветя са индикация за опрашване от колибри. Червеното е ярък и привлекателен цвят в очите на птиците (насекомите изобщо не долавят червеното като цвят). Дългите тесни цилиндри изключват всички опрашители, освен тези с дълги тесни човки – колибри. Други цветя се стараят усърдно да бъдат опрашвани единствено от пчели и, както вече отбелязахме, цветовете им са често оцветени и нашарени с фигури в невидимата (за хората) ултравиолетова част на светлинния спектър. Други пък биват опрашвани само от нощни молци. Те често са бели на цвят и предпочитат да използват миризмите пред видимата реклама. Вероятно кулминационният стадий на прогресията към специално партньорство на опрашване е неразделното дуо на смокиновите дървета и техните специфични видове смокинови оси, които пасват като длан в ръкавица. Те са примерът, с който започва и свършва нашата книга. Но защо растенията трябва да са толкова придирчиви относно това кой ги опрашва?

Както можем да предположим, ползата от култивирането на специализирани опрашители е по-крайна версия на ползата от животни-опрашители въобще, вместо растението да разчита изцяло на вятъра. Така се стеснява целта. Опрашването чрез вятъра е извънредно разточително. Опрашването чрез случайни летящи животни е по-удачно, но все още изисква прахосничество. Пчелата, която посещава твоя цвят, може да се приземи върху цвят на различен вид и твоят цветен прашец ще бъде пропилян. Поленът, разнасян от обикновените пчели не се сипе така произволно из селските райони като полена на опрашваните от вятъра треви, но все пак е относително безразборно разхвърлян наоколо. За разлика от специализирания вид пчели на орхидеята-кофа или специализираната смокинова оса на смокиновото дърво. Насекомото лети безпогрешно към целта, като миниатюрна навигирана ракета, или както се нарича на медицински жаргон – „магически куршум“, право към конкретна цел от гледна точка на растението, чийто цветен прашец пренася. В случая на смокиновата оса, това, както ще видим, означава не просто друго смокиново дърво, а друго смокиново дърво от точно определен вид от 900 различни вида смокини. Назначаването на специализирани опрашители позволява огромни спестявания спрямо производството на цветен прашец. От друга страна, този ход поражда и специализирани разходи, и не е учудващо, че някои растения предпочитат да се придържат към разточителния вятър за свой опрашител. Други растителни видове са устроени да прилагат междинна техника от спектъра между шрапнел и магически куршум. Смокините вероятно са най-крайно зависими от магическия куршум на конкретен вид опрашители и ще ги запазим като пример за нашата кулминация в последната глава.

Да се върнем на пчелите. Те предлагат изключително богат набор от услуги за опрашване. Изчислено е, че само в Германия медоносните пчели опрашват около десет трилиона цвята в рамките на един единствен летен ден. Също така е изчислено, че 30% от всички човешки храни се извличат от растения, опрашвани от пчелите, а икономиката на Нова Зеландия би се сринала, ако пчелите изчезнат. Цветята сигурно биха казали, че житейската цел на пчелите е да разнасят техния цветен прашец.

Макар да изглежда сякаш колоритните и благоуханни цветя по света са поставени там за нашата изгода, това определено не е така. Цветята обитават градината на насекомите, мистериозна ултравиолетова градина, и въпреки цялата ни суета, нашата роля е неуместна. Цветята са култивирани и одомашнени от незапомнени времена, но, с изключение на един много къс съвременен период, градинарите са били пчели и пеперуди, не ние. Цветята използват пчелите и пчелите използват цветята. И двете страни на това партньорство са оформени една от друга. В известен смисъл и двете страни са одомашнени, култивирани взаимно. Градинарството в ултравиолетовата градина е двупосочно. Пчелите култивират цветята за своите цели. А цветята одомашняват пчелите за своите.

Партньорства като тези са често срещани в еволюцията. Съществуват т.нар. мравчени градини от епифити (растения, които растат на повърхността на други живи растения), които мравките засяват като носят семена на определен вид и ги заравят в почвата на своето люпило. Растенията израстват от повърхността на люпилото и техните листа осигуряват храна за мравките. Установено е, че някои растения виреят по-добре, ако корените им се намират в мравчено гнездо. Други мравки и термити специализират в култивирането на гъби под земята, засяват спорите, плевят посева, за да го предпазят от съревноваващи се видове гъби, и наторяват реколтата с компост от сдъвкани листа. В случая на известните мравки листорези от тропиците на Новия Свят, всички усилия за събиране на фураж на тяхната масивна колония от около осем милиона индивида са насочени директно към добива на прясно отрязани листа. Те са способни да унищожат дадена местност с безпощадна експедитивност, подобно на напаст от скакалци. И все пак листата, които добиват не са предназначени за храна на мравките или техните ларви, а служат изцяло за облагородяване на гъбената реколта. Мравките ядат само гъби, които виреят единствено в гнездата на техния определен вид. Гъбите биха казали, че мравките съществуват, само за да отглеждат гъби, а мравките биха казали, че гъбите съществуват, само за да служат за храна на мравките.

Вероятно най-забележителният пример от всички мравколюбиви растения са епифити, виреещи в Югоизточна Азия, които развиват огромен закръглен израстък в стеблото, наречен псевдолуковица. Псевдолуковицата крие лабиринт от кухини. Този лабиринт толкова наподобява онези, които мравките обикновено дълбаят сами в почвата, че е естествено да предположим моделиращата намеса на мравките. Но това не е така. Кухините са направени от растението и мравките живеят в тях. (Фигура 8.4)

Figure 8.4 A plant that provides custom-made accommodation for ants in return for protection. Cross-section of a pseudo-bulb of Myrmecodia pentasperma.

Фигура 8.4 Растение, което предлага направено по мярка жилище за мравките в замяна на защита. Напречно сечение на псевдолуковица от Myrmecodia pentasperma.

Figure 8.5 Acacia thorn. Another example of cooperation between ants and plants. These bulbous thorns are hollowed out conveniently for ants.

Фигура 8.5 Трън от акация. Друг пример за сътрудничество между мравки и растения. Тези издути тръни са удобно издълбани за мравките.

По-известни са видовете мравки, които живеят в специално издълбаните тръни на акациевите дървета (Фигура 8.5). Тръните са издути и твърди, растението ги произвежда кухи очевидно не по друга причина, а за да служат за подслон на мравките. От тази уговорка растенията печелят защита, осигурена от свирепите жила на мравките. Това е демонстрирано чрез елегантно прости експерименти. Акациите, чиито мравки са убити от инсектицид, скоро страдат от завишените опустошителни действия на тревопасните животни. Мравките, ако мислят изобщо, мислят, че акациевите тръни служат за изгода на мравките. Акациите мислят, че мравките служат за защита от нашественици. В такъв случай трябва ли да мислим за всеки един член от подобно партньорство, като трудещ се за благото на другия? По-добре е да мислим за тях като единици, използващи другия за своя изгода. Като форма на взаимна експлоатация, при която всеки печели от другия, достатъчно за да остойности разходите от своята помощ.

Еколозите често не устояват на изкушението да възприемат всички форми на живот като комунална група за взаимопомощ. Растенията са основните енергийни жътвари на общността. Те улавят лъчите на слънцето и правят енергията му достъпна за цялата общност. Те допринасят за общността като биват изяждани. Растителноядните, включително изобилстващите видове растителноядни насекоми, представляват тръбопровода, по който слънчевата енергия бива канализирана от първичните производители, растенията, до по-висши нива на хранителната верига, насекомоядните, малки и големи месоядни. Когато животните се очистват от хранителните отпадъци или умрат, техните жизнени химикали биват рециклирани от чистачи като торните бръмбари и ровещите бръмбари, които от своя страна прехвърлят ценния товар към почвените бактерии, които накрая правят хранителните вещества отново достъпни за растенията.

Тази удобно добронамерена картина на циркулацията на енергията и останалите ресурси не би била твърде погрешна, ако бъде ясно разбрано, че участниците не го правят за доброто на кръга. Те са в кръга за своя изгода. Торният бръмбар събира изпражнения и ги складира за храна. Фактът, че той и неговият вид по този начин извършват услуга на почистване и рециклиране, която е ценна за другите обитатели на средата, е строго случаен.

Тревата е важна хранителна суровина за цяла общност от тревопасни, а тревопасните наторяват тревата. Дори е вярно, че, ако премахнете тревопасните, много от тревите ще загинат. Но това не значи, че дадено тревисто растение съществува, за да бъде изядено, или пък има някаква полза от това да бъде изядено. Ако тревистото растение би могло да изрази копнежите си по някакъв начин, то би предпочело да не бъде изядено. Тогава как ще решим парадокса, че, ако премахнем тревопасните, тревите ще умрат? Отговорът е, че, макар нито едно растение да не желае да бъде изядено, тревите имат по-голяма толерантност към това отколкото могат да си позволят много други растения (по тази причина ги използваме за ливади, които са предвидени да бъдат косени). Докато дадена местност се пасе или коси активно, растенията, които се конкурират с тревите не могат да се установят. Дърветата не намират опора, защото техните млади стръкчета са унищожавани. Но, ако индивидуалното тревисто растение може да се измъкне от пашата, по-добре за него.

Започнахме с критика на общоразпространената заблуда, че цветята и животните присъстват на света, за да служат изцяло на хората, че добитъкът послушно очаква да бъде изяден и т.н. Малко по-удачно е да подкрепим идеята, че тяхната роля е да служат на другите, с които споделят естествено еволюирала взаимозависимост: цветята в полза на печелите, пчелите в полза на цветята, тръните на акацията в полза на мравките, а техните мравки в полза на акациите. Но схващането, че създанията съществуват „за доброто“ на други създания, се базира рисковано на reductio ad absurdum [логическа заблуда, която се изразява в отхвърляне на дадено твърдение чрез аргумента, че, ако твърдението бъде прието за вярно, това води до абсурд – бел.пр.]. Трябва да се разграничим от популярната екозаблуда, холистичният граал на всички индивиди, които се стремят да задоволят общото благо, екосистемата, „Гея“ . Време е да станем педантични и да изясним какво точно имаме предвид, когато говорим за живо създание, което съществува „в полза на всичко“. Какво точно значи „в полза на нещо“? За какво служат цветята и пчелите, осите и смокините, слоновете и брисълконските борове (Balfourianae) – какво е истинското предназначение на всички форми на живот? Коя е тази върховна единица, в чиято „полза“ служи живото тяло или част от живо тяло?

Отговорът е ДНК. Това е дълбок и педантично отмерен отговор, доказателствата в негова защита са недвусмислени, но има нужда от обяснение. Това е обяснението, което искам да представя в тази и следващата глава. Ще започна като се върна към дъщеря ми.

Веднъж тя страдаше от силна треска и покрай нея страдах и аз, обикалях тревожно около леглото й, правех й компреси със студена вода. Съвременните лекари биха ме уверили, че здравето й не е било подложено на сериозен риск, но лишеното от сън съзнание на любящия баща не можеше да прогони мисълта за безбройните случаи на детска смърт от предишни векове и агонията покрай всяка отделна загуба. Самият Чарлз Дарвин така и не се възстановил психически от непонятната смърт на своята обична дъщеря Ани. Очевидната неправда на нейното заболяване вероятно е допринесла за отказа му от религиозната вяра. Ако Джулиет се бе обърнала към мен и ме бе попитала, като сърцераздирателен отглас на безгрижния ни разговор от по-рано, „За какво служат вирусите?“, как се предполагаше да отговоря?

За какво служат вирусите? Да ни направят по-добри и по-силни чрез триумф над бедствията? (Като „ползите“ от Аушвиц, според аргументацията на един професор по теология, с когото дебатирах в предаване за една британска телевизия.) Да избият толкова от нас, колкото е нужно да се предотврати пренаселване на света? (Особена „благодат“ за страните, където ефективните контрацептиви са забранени от теологичната власт.) Да ни накажат за греховете ни? (В случая на вируса на СПИН, ще откриете голям брой ентусиасти, които са съгласни с това твърдение. Как да не съжалиш средновековните теолози, че този възхитително нравоучителен патоген не се е подвизавал по тяхно време?) Всички тези отговори отново са прекалено човекоцентрични, макар и в отрицателен смисъл. Вирусите, като всичко останало в природата, не се интересуват от хората, нито в положителен, нито в отрицателен смисъл. Вирусите са кодирани програмни инструкции, написани на езика на ДНК, и служат в полза на самите инструкции. Инструкциите гласят „Копирай ме и ме разпространи“ и онези, които са подчиняват, са същите, с които се срещаме. Това е всичко. Това обяснение е най-близо да окончателен отговор на въпроса „Какъв е смисълът на вирусите?“ Изглежда този смисъл е безсмислен и желая да наблегна точно на това заключение. Ще го направя като използвам паралелния пример за компютърните вируси. Аналогията между същинските вируси и компютърните вируси е доста удачна и същевременно просветляваща.

Компютърният вирус е просто компютърна програма, написана на език от същия тип, като всяка друга компютърна програма, и се придвижва чрез същия асортимент от медийни устройства. Например, гъвкави магнитни дискове (дискети; флопи) или мрежа от компютри, телефонни кабели, модеми и софтуер, наречен Интернет. Всяка компютърна програма е просто набор от инструкции. Инструкции за какво? Могат да бъдат за всичко. Някои програми са набор от инструкции за изчисляване на сметки. Текстовите редактори са набор от инструкции за прием на въведени думи, манипулация на думите в рамките на екрана и евентуално отпечатване на готовия текст. Други програми, като ChessGenius 2, която наскоро победи гросмайстора Каспаров, са инструкции за гениална игра на шах. Компютърният вирус е програма, съдържаща инструкции, които казват нещо от сорта на: „Всеки път, когато попаднеш на нов компютърен диск, направи мое копие и го прехвърли на този диск.“ Това е копираща се програма. Случайно тя може да казва и нещо повече, например: „Изтрий целия твърд диск“. Или може да накара компютъра да говори, с тънък роботизиран глас да произнася думите „Без паника“. Но това е между другото. Запазената марка на компютърния вирус, неговата идентична черта, е това, че съдържа инструкцията „Копирай ме“, написана на език, на който се подчиняват компютрите.

Хората вероятно не виждат причина да се подчиняват на такива грубо заповеднически команди, но компютрите робски изпълняват всичко, стига да е написано на техния конкретен език. „Копирай ме“ ще бъде изпълнено с такава готовност като „Обърни наопаки тази матрица“ или „Отпечатай курсивно този параграф“ или „Премести тази пешка два квадрата напред“. В допълнение, има изобилие от възможности за кръстосана инфекция. Компютърните потребители развратно обменят флопи дискове, приятелите си разменят програми с игри, както и полезни програми. Лесно ще забележим, че, когато много дискове се споделят безразборно, програма, гласяща „Копирай ме на всеки диск, на който се натъкнеш“, би се разпространила по света като варицела. Скоро ще има стотици копия от нея и броят им ще се увеличава. В днешно време, покрай многобройните пресичащи се в киберпространството информационни магистрали, възможностите за високоскоростна кръстосана инфекция с компютърни вируси са дори по-благоприятни.

Изкушаващо е да възразим срещу безцелността на подобни паразитни програми, както направих, когато говорих за болестотворните вируси. Каква е ползата от програма, която гласи единствено „Размножи тази програма“? Несъмнено тя ще бъде размножена, но подобно усилие, което е напълно самоцелно, не е ли абсурдно ненужно? Разбира се! То е порочно безплодно. Но няма значение, че е безплодно и безцелно в такъв смисъл. Може да е напълно безцелно и пак да се разпространи. Разпространява се, защото се разпространява, защото се разпространява. Фактът, че по пътя си не върши нищо полезно – дори би могло да навреди – не се намира никъде. В света на компютрите и обмяната на дискове, вирусът оцелява, просто защото оцелява.

Биологичните вируси са същите. В основата си вирусът е просто програма, написана на езика на ДНК, която наподобява компютърен език до такава степен, че дори бива изписана в дигитален код. Като компютърен вирус, биологичният вирус казва просто „Копирай ме и ме разпространи“. Както и в случая на компютърните вируси, ние не предполагаме, че ДНК на даден вирус желае да се размножи. Просто от всички възможни начини, по които би могла да се пренареди ДНК, само подредбата, изписваща инструкциите „Разпространи ме“ се разпространява. По неволя светът се напълва с такива програма. Още веднъж, като компютърните вируси, те са тук, защото са тук, защото са тук. Ако не въплътяваха инструкции, които да подсигурят тяхното съществуване, те нямаше да съществуват.

Единствената важна разлика между двата вида вируси е, че компютърните вируси са проектирани с творческите усилия на пакостливи или злонамерени хора, докато биологичните вируси еволюират чрез мутация и естествен отбор. Ако биологичният вирус носи лоши последствия, като кихане или смърт, то те са странични продукти или симптоми на неговите методи за разпространяване. Лошите ефекти на компютърните вируси понякога са подобни. Прочутият интернет червей, който се подвизаваше в мрежите на Съединените щати на 2 ноември 1988, допринесе с лоши ефекти, като всички от тях бяха неумишлени странични продукти (технически, компютърният червей е различен от компютърния вирус, но разликите не са съществени за нашия пример). Копия на програмата отнеха процесорно време и пространство от паметта на компютрите, като това доведе до блокирането на близо 6000 компютри. Компютърните вируси, както сме виждали, понякога имат лоши ефекти, които не са случайни странични продукти или симптоми, а съвсем доброволни прояви на чиста злост. Вместо да спомагат за разпространението на паразита, тези злонамерени ефекти често го забавят. Същинските вируси не биха направили нещо толкова човекоцентрично, освен ако не са проектирани в лаборатория, целяща да произведе биологично оръжие. Вирусите, еволюирали по естествен път, не се отклоняват от своя път, за да ни убият или да ни накарат да страдаме. Те нямат интерес от това дали страдаме или не. Ако изпитваме болка, то това е страничен продукт на тяхното самоцелно разпространение.

Инструкцията „Копирай ме“, като всяка инструкция, е безполезна, освен ако не съответства на механизъм, настроен да й се подчинява. Светът на компютрите е добро и приятелско място за програми, гласящи „Копирай ме“. Компютрите, свързани чрез интернет, подпомагани от хора, заемащи помежду си дискове, представляват рай за една самокопираща се компютърна програма. В известен смисъл, бръмчащият компютърен механизъм, готов да копира и изпълнява инструкции, умолява да бъде експлоатиран от всяка програма, която гласи „Копирай ме“. В случая на ДНК вирусите, готовият механизъм за копиране и изпълнение на инструкции е клетката, целият сложен набор от джаджи като информационната РНК (иРНК), рибозомната РНК (рРНК) и различните видове транспортна РНК (тРНК), всяка от тях пасва чрез прецизен заключващ механизъм на своя собствена аминокиселина. Ако желаете да се запознаете с подробностите, учебникът на Джеймс Уотсън Молекулярна биология на гена е пределно ясен. За нашите цели е достатъчно да разберем, първо, че всяка клетка съдържа миниатюрен аналог на компютърен механизъм за подчиняване на инструкции и, второ, че машинният език за всички клетки, във всички същества на Земята, е идентичен. (Впрочем, компютърните вируси нямат този лукс: DOS вирусите не могат да инфектират Mac операционна система и обратно.) Инструкциите на компютърните вируси и ДНК вирусите биват изпълнявани, защото са закодирани на език, който е робски почитан в съответните среди, където се озовават те.

Но откъде идва този услужлив копиращ и изпълняващ инструкции механизъм? Той не просто се случва. Трябва да бъде изграден. В случая на компютърните вируси, механизмът е изграден от хора. В случая на ДНК вирусите, механизмът са клетките на другите същества. А кой произвежда тези други същества, тези хора, слонове, хипопотами, чиито клетки правят живота толкова лек за вирусите? Отговорът е: произвежда ги друга самокопираща се ДНК. ДНК, която „принадлежи“ на хората и на слоновете. И тъй, какво са големите същества като слонове, черешови дървета, мишки? (Казвам „големи“, защото дори една мишка е много много голяма от перспективата на един вирус.) И в чия полза присъстват на света мишките, слоновете, цветята?

Близо сме до окончателен отговор на всички въпроси от този тип. Цветята и слоновете имат същото „предназначение“ като всеки друг представител от царствата на живота, те служат за разпространение на програми, гласящи „Копирай ме“, написани на ДНК език. Цветята служат за разпространение на копия на инструкции за производство на още цветя. Слоновете служат за разпространение на копия на инструкции за производства на още слонове. Птиците служат за разпространение на копия на инструкции за производство на още птици. Клетките на слона не могат да различат дали инструкциите, на които се подчиняват робски, са вирусни инструкции или слонски инструкции. Също като в стиховете от „Леката бригада“ на Тенисън, когато някой се провиква, „Тяхна без отговор, тяхна без причина, тяхна, за да действат или да умрат“.

Употребявам думат „слон“ като нарицателно за всички големи, автономни създания – цветя или пчели, хора или кактуси, дори бактерии. Вирусните инструкции, както видяхме, гласят „Копирай ме“. Какво гласят слонските инструкции? Това е основното прозрение, което желая да ви разкрия в края на тази глава. Слонските инструкции също гласят „Копирай ме“, но те го казват по много по-заобиколен начин. ДНК на един слон представлява гигантска програма, аналогична на компютърна програма. Също като вирусната ДНК, тази програма по същество гласи „Копирай ме“, но тя съдържа почти фантастично огромно отклонение, което е основна част за ефективното изпълнение на фундаменталното й послание. Това отклонение е слон. Програмата гласи: „Копирай ме по заобиколния маршрут чрез първоначално изграждане на слон.“ Слонът се храни, за да расте; расте, за да съзрее; съзрява, за да се чифтоса и да възпроизведе нови слонове; възпроизвежда нови слонове, за да разпространи нови копия на оригиналните програмни инструкции.

Можем да кажем същото за части от създания. Клюнът на пауна, събиращ храна, която поддържа пауна жив, е средство за косвено разпространение на инструкции за производство на паунови клюнове. Опашката на мъжкия паун е средство за разпространение на инструкции за производство на още паунови опашки. Върши работа, защото привлича женски пауни. Добра е в събирането на женски, така както клюнът е добър в събирането на храна. Мъжките с най-красиви опашки ще имат най-много деца, които ще предадат копията на гени за красиви пера. Затова опашките на пауните са толкова красиви. Фактът, че за нас са красиви, е случаен страничен продукт. Опашката на пауна е разпространител на гени и работи чрез очите на женските.

Крилата са средства за разпространение на генетични инструкции за производство на крила. В случая на пауна, те доказват своята полза като съхранител на гени, особено когато птицата бъде изненадана от хищник и се изстреля бързо във въздуха. Растенията си служат с нещо сходно на летателни органи за своите семена (Фигура 8.6), но въпреки това, относно растенията, повечето хора вероятно не биха били доволни от употребата на думата „летателен“ в същинския й смисъл. Растенията, изглежда, не летят и нямат крила.

Но почакайте! От гледна точка на растението, то не се нуждае от свои собствени крила, ако разполага с крилата на пчела или тези на пеперуда, които ще извършат работата за него. Всъщност, не бих възразил да наречем крилата на пчела растителни крила. Те са летателни органи, използвани от растението за пренос на полен от едно цвете на друго. Цветята са средства за пренос на растителна ДНК към следващото поколение. Те изпълняват същата служба като опашката на пауна, но, вместо да привличат женски пауни, привличат пчели. Освен това няма разлики. Точно както опашката на пауна действа по заобиколен начин върху крачните мускули на женската, карайки я да върви към мъжкия и да се чифтоса с него, така пъстротата и шарките на един растителен цвят, неговите аромати и неговия нектар, оказват влияние върху крилата на пчелите, пеперудите, колибритата. Пчелите са привлечени от цветята. Крилата им пърхат и разнасят полена от едно цвете на друго. Крилата на пчелите могат с право да бъдат наречени цветни крила, тъй като разнасят цветни гени, толкова, колкото и пчелни.

Figure 8.6 DNA with wings: sycamore and dandelion seeds.

Фигура 8.6 ДНК с крила: семена на клен и глухарче.

Телата на слоновете не могат да ни кажат дали работят за разпространението на слонска ДНК или вирусна ДНК, както крилата на пчелите не могат да ни кажат дали работят за разпространението на пчелна ДНК или цветна ДНК. Изглежда, ако оставим настрана изключителни случаи като заблудените пчели, които прахосват време да копулират с пчелни орхидеи, те работят и за двете. Изпълнителният механизъм на пчелите не възприема разлика между собствена ДНК и поленова ДНК. Пауните и пчелите, цветята и слоновете отстояват своята ДНК също толкова, колкото отстояват и ДНК на паразитиращите вируси. Вирусната ДНК е програма, която гласи: „Копирай ме по прост и директен начин, като използваш готовия механизъм на клетката домакин.“ Слонската ДНК гласи: „Копирай ме по сложен и заобиколен начин, който включва първо изграждането на слон.“ Цветната ДНК гласи: „Копирай ме по още по-сложен и заобиколен начин: първо, изгради цвете и, второ, използвай това цвете да въздействаш, чрез непреки влияния като прелъстителен нектар, върху крилата на пчела (която вече е удобно изградена според спецификациите на друг набор от ДНК, „собствената“ ДНК на пчелата) да пренесат надалеч поленовите зрънца, в които се намират същите ДНК инструкции.“ В следващата глава ще подходим към същото заключение, но от друга посока.

Източник: Dawkins, Richard. (1996) Climbing Mount Improbable. Chapter 8: Pollen Grains and Magic Bullets. London: Penguin Books.

Превод: Димитър Кръстев.

Още за любознателните:

Пълен видео запис на оригиналната лекция, озаглавена „Ултравиолетовата градина“:

Максимално реалистична анимация на ДНК в действие:

Advertisements

Молекулярни сравнения

Откъс от книгата-->

Както скелетът е непроменлив при всички гръбначни животни, макар отделните кости да се различават, и както екзоскелетът на ракообразните е непроменлив при всички ракообразни, докато отделните „тръбички“ варират, така ДНК кодът е непроменлив при всички живи същества, докато самите индивидуални гени варират. Този наистина учудващ факт показва по-ясно от всичко останало, че всички живи същества имат общ прародител. Не само генетичният код, но и цялата генна/протеинова система за осигуряване на живота е еднаква при всички животни, растения, гъбички, бактерии, археи и вируси. Варира написаното в кода, а не самият код. И когато сравним написаното в кода – самите генетични поредици във всички тези различни същества – откриваме същия вид йерархично дърво на приликата откриваме същото родословно дърво – макар много по-задълбочено и убедително изложено – както и при скелета на гръбначните животни, скелета на ракообразните и всъщност целия модел от анатомични прилики във всички живи царства.

Еволюционно дърво на живота, показващо родословните връзки между видовете, чиито геноми са били секвенцирани към 2006г. Самият център представлява последният общ прародител на всичкия живот на земята. Различните цветове съответстват на трите надцарства (или домени) на живота: розовото представлява всички Еукариоти (животни, растения и гъби); синьото представлява Бактерии; а зеленото представлява Археи. Забележете присъствието на homo sapiens (човек) на второ място отдясно наляво в розовия сегмент. Светлите и тъмни участъци по протежение на външния кръг съответстват на отделните клади (разклонения): най-десният розов участък е Животни, лилавото от лявата му страна са Аскомицети (Торбести гъби), а със светло синьо от дясно са обозначени Firmicutes (тип бактерии). Първоизточник на изображението.

Ако загрявате постепенно ДНК, идва момент – някъде около 85°C – когато връзките между двете вериги на двойната спирала се прекъсват и двете спирали се разделят. Може да мислите за 85°C или каквато и да се окаже температурата, като за „точка на топене“. Ако оставите ДНК да се охлади, всяка отделна спирала спонтанно се свързва с друга отделна спирала, или фрагмент от отделна спирала, с които може да образува чифт, използвайки обичайните правила на двойната спирала за образуване на базови двойки. Вероятно мислите, че това ще бъде винаги партньорът, от който е била отделена и с който, разбира се, си съответстват съвършено. Това наистина е възможно, но обикновено нещата не са толкова прости. Фрагменти ДНК откриват други фрагменти, с които могат да образуват двойка, и най-често те не са първоначалните им партньори. И действително, ако добавите разделени фрагменти ДНК от друг вид, фрагменти от самотните вериги са в състояние да се свържат с фрагменти от отделни вериги от друг вид по същия начин, по който биха се свързали с фрагменти от отделни вериги от съответния вид. А и защо да не го правят? Това е забележителното заключение на революцията в молекулярната биология, открито от Уотсън и Крик, че ДНК си е просто ДНК. Тя не се „интересува“ дали е ДНК на човек, ДНК на шимпанзе или ДНК на ябълка. Фрагментите ще се свързват с готовност с допълващи ги фрагменти винаги, когато ги открият. Силата на свързването обаче не е винаги еднаква. Самотните вериги ДНК се свързват по-здраво със съответстващите им самотни вериги, отколкото със самотните вериги, с които имат по-малко сходство. Става така, защото повече от „буквите“ на ДНК („базите“ на Уотсън и Крик) откриват противоположни партньори, с които не могат да създадат двойка. В резултат връзките на веригите са отслабени – като цип с липсващи зъби.

Просто отиди и виж

Откъс от книгата–>

И така, разполагаме с чудесна документация във вид на фосили за постепенната промяна по целия път от Луси и „ходещото изправено шимпанзе“ отпреди 3 милиона години до днес. Как се справят с този богат доказателствен материал отричащите историята? Някои – чрез буквално отричане. Сблъсках се с това в интервюто, което направих за документалния филм на Канал 4 „Геният на Чарлз Дарвин“ през 2008 година. Интервюирах Уенди Райт, президент на Concerned Women for America („Загрижени жени за Америка“). Мнението й, че „хапчето за след това“ е най-добрият приятел на педофила“, дава добра представа за способността й да разсъждава и тя оправда изцяло очакванията по време на нашето интервю. За телевизионния документален филм бе използвана само малка част от това интервю. Следва интервюто в доста по-пълен вид, но очевидно за целите на тази глава съм се ограничил до местата, където обсъждаме фосилите, документиращи човешкия произход.

Уенди Райт: Имам предвид, че еволюционистите все още не разполагат с научни основания да го потвърдят. Но става така, че науката, която не подкрепя каузата на еволюцията, се орязва от цензурата. Като например, че няма доказателства за еволюцията, преминаваща от вид към вид. Ако е така, ако еволюцията наистина е станала, тогава със сигурност, независимо дали минава от птиците към бозайниците, или дори отвъд това, със сигурност щеше да има поне едно доказателство.

Ричард Докинс: Доказателствата са огромно количество. Съжалявам, но вие продължавате да го повтаряте като някаква мантра, защото просто слушате само себе си. Искам да кажа, само си отворете очите и погледнете доказателствата.

У. Р.: Покажете ми ги, покажете ми, покажете ми костите, покажете ми черупките, покажете ми доказателства за междинните стадии от един вид към друг.

Р. Д.: Всеки път когато се открие фосил, който е междинна форма между два вида, хората казват: „А, сега вече имаме две празнини, където преди имаше само една“. Искам да кажа, че почти всеки открит фосил е междинна форма между две неща.

У. Р. (смее се): Ако беше така, Националният музей по естествена история „Смитсониън“ щеше да бъде пълен с тези примери, но няма нищо такова.

Р. Д.: Но той е пълен… що се отнася до хората, от времето на Дарвин досега е събрано огромно количество доказателствен материал за междинни форми във вид на човешки фосили, например различни видове Australopithecus и… после разполагаме с Homo habilis – те са между Australopithecus, който е по-стар вид, и Homo sapiens, който е по-нов вид. Искам да кажа, защо не ги виждате като междинни форми?

У. Р.: …ако за еволюцията има действителни доказателства, тогава те би трябвало да бъдат изложени в музеите, а не само в илюстрациите.

Р. Д.: Току-що ви обясних за Australopithecus, Homo habilis, Homo erectus, Homo sapiens – архаичния Homo sapiens и после съвременния Homo sapiens – това е прекрасна поредица от междинни форми.

У. Р.: Все още липсват материални доказателства, така че…

Р. Д.: Материалните доказателства ги има. Отидете в музея и ги вижте… Ясно е, че не ги нося тук, но може да отидете в който и да е музей и да видите Australopithecus, може да видите Homo habilis, Homo erectus, може да видите архаичен Homo sapiens и съвременен Homo sapiens. Прекрасна поредица от междинни форми. Защо продължавате да повтаряте: „Представете ми доказателства“, след като съм го направил? Отидете в музея и вижте.

У. Р.: Ходила съм. Ходила съм в музеи и въпреки това много от нас все още не са убедени…

Р. Д.: Вие видяхте ли, видяхте ли Homo erectus?

У. Р.: И си мисля за тези усилия, тези доста агресивни усилия да ни убедите и да ни цензурирате. Струва ми се, че толкова много хора все още не вярват в еволюцията именно поради чувството на неудовлетвореност. Ако еволюционистите бяха толкова убедени в своите вярвания, нямаше да опитват да цензурират информацията. Това показва, че на еволюцията все още й липсват доста неща и все още е под въпрос.

Р. Д.: Аз… признавам, че съм неудовлетворен. И то е заради факта, че ви разказах за четири-пет фосила… (Уенди се изсмива)… а вие, изглежда, просто не обръщате внимание на това, което говоря… Защо не отидете да видите тези фосили?

У. Р.: …ако бяха в музеите, в които съм ходила многократно, щях да ги огледам обективно, но това, към което се връщам…

Р. Д.: Те са в музея.

У. Р.: Това, към което се връщам, е, че философията на еволюцията може до доведе до идеологии, които ще се окажат разрушителни за човешката раса…

Р. Д.: Да, но не е ли по-добре вместо да сочите неправилното разбиране на дарвинизма, който по ужасен начин се използва от политиците, да опитате да разберете дарвинизма, и тогава ще бъдете в позицията на човек, способен да обори въпросните ужасни неправилни разбирания.

У. Р.: Ами, толкова често сме принуждавани от агресивността на привържениците на еволюцията. Не може да се каже, че се крием от тази информация, която продължавате да представяте. Не може да се каже, че не ни е известна, защото не можем да се отървем от нея. Постоянно ни я натрапват. Но според мен неудовлетворението ви се дължи на факта, че мнозина от нас, които са видели вашата информация, пак не възприемат идеологията ви.

Р. Д.: Вие виждали ли сте Homo erectus? Виждали ли сте Homo habilis? Виждали ли сте Australopithecus? Зададох ви този въпрос.

У. Р.: Онова, което съм виждала, е, че в музеите и в учебниците, където твърдят, че показват еволютивните различия между видовете, всъщност разчитат на илюстрации и рисунки… не на материални доказателства.

Р. Д.: Е, може да ви се наложи да отидете в Националния музей на Найроби, за да видите оригиналните фосили, но отливки от фосили – точни копия на съответните фосили – може да видите във всеки голям музей, който си направите труда да посетите.

У. Р.: Защо сте толкова агресивен? Защо е толкова важно за вас всички да вярват в това, в което вярвате вие?

Р. Д.: Аз не говоря за вярвания, говоря за факти. Разказах ви за конкретни фосили и всеки път когато ви питам за тях, вие избягвате въпроса и минавате към нещо друго.

У. Р.: …Може да има неизброимо количество материални доказателства, а не само нещо изолирано, но повтарям, доказателства няма.

Р. Д.: Засегнах темата за фосилите на хоминиди, защото предположих, че те ще представляват най-голям интерес за вас, но може да откриете подобни фосили от всяка група гръбначни животни, която ви дойде наум.

У. Р.: Но аз предпочитам да се върна на въпроса защо е толкова важно за вас всички да вярват в еволюцията…

Р. Д.: Думата „вярвам“ не ми допада. Предпочитам просто да помоля хората да погледнат доказателствата и моля и вас за същото – да погледнете доказателствата… Искам да посещавате музеите и да се вглеждате във фактите, а не да вярвате, като ви казват, че няма доказателства. Просто отидете и вижте доказателствата.

У. Р. (смее се): И да, и това, което бих казала…

Р. Д.: Не е смешно. Искам да кажа – отидете наистина, отидете. Разказах ви за фосилите от хоминиди и вие може да отидете и да видите еволюцията на коня, може да отидете и да видите еволюцията на ранните бозайници, може да отидете и да видите еволюцията на рибите, може да отидете и да видите прехода от риба към живеещи на суша земноводни и влечуги. Всяко едно от тези неща ще откриете в който и да е добър музей. Само отворете очи и гледайте фактите.

У. Р.: И аз бих казала да си отворите очите и да видите общностите, построени от хората, които вярват в един любящ Бог, който е създал всеки един от нас...[*лична бележка]

Ако имате нерви да изтърпите цялото интервю, може да го гледате тук.

В интервюто може да изглежда, че напразно и упорито се опитвам да доведа до съзнанието й молбата да отиде в някой музей и да види, но наистина имах предвид това. Тези хора са обучени да казват: „Няма фосили, покажете ми доказателствата, покажете ми поне един фосил…“ и го правят толкова често, че в крайна сметка започват да вярват в него. Затова реших да направя експеримент и да спомена на тази жена за три-четири фосила и да не й позволя просто да ги игнорира. Резултатите са потискащи и са добър пример за най-разпространената практика, използвана от отричащите историята, когато се изправят пред доказателствата на историята, а именно – просто не им обръщай внимание и повтаряй мантрата: „Покажете ми фосилите. Къде са фосилите? Няма фосили. Покажете ми само един междинен фосил, това е всичко, за което моля…“

Други се затормозяват с имена, а неизбежната тенденция на имената е, че правят фалшиво разграничение там, където такова няма. Всеки фосил, който има потенциал да бъде междинен, се класифицира или като Homo, или като Australopithecus. Никой никога не е класифициран като междинен. Следователно междинни форми няма. Но, както вече обясних, това е неизбежно следствие от условностите на зоологичната номенклатура, а не факт на реалния свят. Най-съвършената междинна форма, която бихте могли да си представите, пак би получила етикет или като Homo, или като Australopithecus. И вероятно щеше да бъде наричана Homo от половината палеонтолози и Australopithecus – от другата половина. И, за жалост, вместо да се съберат и да се съгласят, че нееднозначността на междинните фосили е тъкмо това, което би трябвало да се очаква за еволюцията, засега палеонтолозите само създават фалшиви представи, като едва ли не получават инфаркт поради терминологичните си несъгласия.

Това напомня донякъде правното разграничаване на пълнолетен и непълнолетен. За юридически цели и за да се определи дали даденият младеж е достатъчно възрастен, за да гласува или да постъпи в армията, е нужно да се направи абсолютно разграничаване. През 1969 година юридическата възраст за гласуване във Великобритания беше свалена от двайсет и една на осемнайсет години (през 1971 година същата промяна беше направена и в САЩ). Сега се говори да бъде свалена до 16 години. Но, каквато и да е юридическата възраст за гласуване, никой не мисли сериозно, че още на другата сутрин след осемнайсетия (или двайсет и първия, или шестнайсетия) рожден ден младежът действително става друг човек. Никой не вярва сериозно, че има два типа хора – пълнолетни и непълнолетни и между тях няма „междинни форми“. Очевидно всички сме наясно, че целият период на израстване представлява едно дълго упражнение, в което „междинните форми“ се сменят една след друга. И може да се каже, че някои хора така и не порастват истински. По същия начин еволюцията на човека от нещо като Australopithecus afarensis до архаичния Homo sapiens представлява непрекъсната поредица от родители, раждащи деца, които със сигурност щяха да бъдат поставени от един съвременен таксономист в същия вид като своите родители. От перспективата, която им дава възможност да погледнат назад във времето, и поради причини, които не се различават особено от юридическите, съвременните таксономисти настояват да поставят етикет на всеки фосил, който трябва да казва нещо от рода на Australopithecus или Homo. На табелките в музеите определено е недопустимо да се пише „по средата между Australopithecus africanus и Homo habilis„. Отричащите историята се хващат за тази условност – поставянето на наименования – като за доказателство за липсата на междинни форми в реалния свят. Със същото основание бихте могли да кажете, че няма такова нещо като юноша, защото който и човек да вземете, се оказва или гласуващ пълнолетен (на осемнайсет или повече години), или негласуващо дете (под осемнайсет години). Все едно да заявим, че юридическата необходимост от съществуване на праг за гласуване доказва, че юноши не съществуват.

Да се върнем отново към фосилите. Ако привържениците на креационизма са прави, Australopithecus е „просто човекоподобна маймуна“, следователно неговите предци нямат нищо общо с търсенето на „липсващи звена“. Въпреки това бихме могли да насочим за малко вниманието си към тях. Съществуват някои, макар и доста фрагментарни следи. Ardipithecus, който е живял преди 4-5 милиона години, е познат предимно чрез зъбите си, но са намерени достатъчно кости от черепа и стъпалата, за да могат повечето занимавали се с тях анатоми да предположат, че е ходел изправен. Горе-долу същото заключение е направено от съответните откриватели на два дори още по-стари фосила, Orrorin („Човекът на Милениума“)[**] и Sahelanthropus („Тумай“).

Sahelanthropus

Sahelanthropus е забележителен и с голямата си възраст (6 милиона години, близък по възраст с общия ни предшественик с шимпанзетата), и с това, че е открит далече на запад от Рифт Вали (в Чад, където прякорът му „Тумай“ означава „надежда за живот“). Някои палеонтолози се отнасят скептично към направеното от откривателите на Orrorin и Sahelanthropus твърдение, че са били двуноги. И, както би могъл да отбележи някой циник, част от съмняващите се във всеки подобен проблемен фосил са от откривателите на другите фосили!

Палеоантропологията, повече от другите научни сфери, е разяждана – или може би оживявана – от съперничества. Трябва да признаем, че летописът от фосили, свързващ ходещата изправена човекоподобна маймуна Australopithecus с (вероятно) общия ни четириног предшественик с шимпанзетата, е все още беден. Ние не знаем как далечните ни прадеди са се изправили на задните си крака.Нужни са ни повече фосили. Но нека поне се порадваме на добрия летопис от фосили, с който разполагаме – за разлика от Дарвин, [който не е разполагал с толкова богат доказателствен материал] – показващ еволютивния преход от Australopithecus, с характерните за шимпанзе размери на главния мозък, до съвременния Homo sapiens, с подобния си на балон череп и голям мозък.

В този раздел давам постоянно изображение на черепи и ви насърчавам да ги сравнявате. Може би сте забелязали например колко е изпъкнала муцуната и ръбът на веждите на някои фосили. Понякога разликата е доста неуловима, което подпомага вникването в постепенния преход от един фосил към друг, по-късен. Но сега искам да ви запозная с едно усложнение, което ще се развие до интересен въпрос сам по себе си. Промените, настъпващи в живота на отделния индивид, докато расте, са във всеки случай далеч по-зрелищни от промените, които наблюдаваме при сравняването на зрелите индивиди със следващи поколения.

Шимпанзе малко преди раждането

Тази снимка е на череп на шимпанзе малко преди раждането. Той очевидно се различава напълно от черепа на зряло шимпанзе и прилича много повече на човешки череп (както на зрелия индивид, така и на бебешкия). Има една широко репродуцирана снимка на бебе и на възрастно шимпанзе, използвана често като илюстрация на интересната идея, че в човешката еволюция характеристиките на растящия индивид се запазват и в зрелостта (или – което не е задължително да бъде вярно – съзряваме полово, когато тялото ни все още не е достигнало стадия на зрелост). Реших, че снимката изглежда прекалено добре, за да е истинска, и я изпратих на колегата Дезмънд Морис за експертно мнение. Попитах го дали може да е фалшификат. И дали е виждал малко шимпанзе, приличащо толкова на човек? Д-р Морис е скептичен по отношение на гърба и раменете, но няма никакви проблеми със самата глава.  „Характерна за шимпанзетата е приведената напред стойка, а тук виждаме съвсем изправен човешки врат. Но ако вземем само главата, на снимката може да се вярва“. Шийла Лий, която подготви снимковия материал за тази книга, изнамери оригиналния източник на въпросната прочута снимка – експедиция до Конго от 1909-1915 година, организирана от Американския музей по естествена история. Животните били мъртви при правенето на снимките и тя отбелязва, че фотографът, Хърбърт Ланг, също така е и препаратор. Лесно може да се предположи, че странната човешка стойка на бебето шимпанзе е резултат от лошо изпълнено напълване… ако не беше фактът, че, според музея, Ланг е фотографирал спесиментите преди да ги напълни. Така или иначе, позата на едно мъртво шимпанзе може да бъде наместена по начин, невъзможен, ако шимпанзето е живо. Както изглежда, заключението на Дезмънд Морис бе потвърдено. Човешката поза на раменете на бебето шимпанзе може да е подозрителна, но на главата може да се разчита.

Снимка на Ланг на бебе шимпанзе и на зряло шимпанзе

Ако приемете главата както си е, макар раменете да не издържат добре бремето на автентичността, веднага може да видите как сравняването на черепи на фосили на зрели индивиди може да ни заблуди. Или, казано по-конструктивно, драстичната разлика между главите на младия и на зрелия спесимен показва колко лесно дадена характеристика, като изпъкналостта на муцуната, може да се промени в правилната посока, за да придобие (повече или по-малко) човешки вид. Ембрионологията на шимпанзетата „знае“ как да прави подобна на човешката глава, когато преминава през бебешките си години. Изглежда твърде вероятно, че като е еволюирал през различни междинни форми до Homo sapiens, скъсявайки постепенно муцуната си, Australopithecus го е постигнал по явния път на запазване на бебешките характеристики и през зрелостта (процесът, наречен неотения, споменат във Втора глава). Във всеки случай, голяма част от еволютивните промени се осъществяват чрез промени, при които едни части растат в сравнение с други. Това се нарича „хетерохроничен („по различно време“) растеж“. С това искам да кажа, че еволютивните промени не изглеждат толкова сложни, щом приемем наблюдаваните факти на ембриологичните промени. Ембрионите се формират посредством диференциален растеж – различни техни части растат с различна скорост. Черепът на шимпанзето-бебе се превръща в череп на зряло животно посредством бърз растеж на костите на челюстите и муцуната в сравнение с другите кости на черепа. Да повторим – всяко животно от всеки вид се променя по време на собственото си ембрионално развитие по-драстично, отколкото формата на типичния зрял индивид се променя от поколение на поколение с преминаването на геологичните епохи. И това е моето въведение към главата за ембриологията и нейната връзка с еволюцията.

Автор: Ричард Докинс

Превод: Красимира Матева

Бележки

↩ Обратно към текста

* Ако гледате на всичко това без чувство за хумор, подобен разговор би могъл да ви отчая напълно от живота, заради наблюдаваните (и предполагаеми) последствия от действията на една значително голяма част от човешкото население, които разсъждават (или по-скоро отказват да разсъждават) като Уенди Райт. Вие колко често се сблъсквате в ежедневието си с хора като Уенди и какъв е вашият подход към тях? Възхищавам се на добронамереността и търпението на Докинс, защото аз лично не бих бил способен на такова нещо.

Смятате ли, като мен, че броят на уендитата, които наблюдаваме от телевизионния екран е прекалено голям и далеч надминава границите на безобидно забавното? На всичкото отгоре обществото понякога най-упорито нарича някои от тях лидери, а пък други дори са безспорно начетени интелектуалци, които ако не е заради зверския им инат да отричат фактите, няма как да не харесаме иначе. – Д. К.

↩ Обратно към текста

** Орорин на местния диалект означава Първичния човек, а е наречен „Човекът на Милениума“, защото е открит през 2000 година.

Препоръчителни материали:

Human Evolution Timeline Interactive | The Smithsonian Institution’s Human Origins Program.

Еволюция на човека | Уикипедия.

Symphony of Science – The Greatest Show on Earth (featuring Richard Dawkins, David Attenborough and Bill Nye)

Хумор:

A Simple-Minded Lust for Intermediates – Някои мои мисли, вдъхновени от американските креационисти.