Свободно слово – реч на Кристофър Хичинс

Следното е откъс от дебат, проведен в Университета на Торонто през ноември 2006 г. Постановлението на дебата е „Свободата на изразяване трябва да включва и право да обиждаме“. Кристофър Хичинс защитава позицията „За“.

Пожар! Пожар, пожар… пожар! Сега го чухте. Очевидно не бе вик в препълнен театър, тъй като, изглежда, го изрекох в столовата на Хогуортс, но смисълът е ясен. Всички помним глуповатото решение на прехваления съдия Оливър Уендъл Холмс, който потърсил пример за това кога би било уместно да ограничим речта или да я осъдим като действие, и избрал крещенето на думата „пожар“ в препълнен театър[1]. Често забравяме, обаче, че онова, което той извършил във въпросното дело, било да изпрати в затвора група социалисти, говорещи идиш, чиято литература, публикувана на език, който повечето американци не разбирали, се противопоставяла на решението на президента Уилсън за участие в Първата световна война и въвличането на САЩ в този кръвопролитен конфликт, от който говорещите идиш социалисти били избягали, напускайки Русия. Всъщност, би било също толкова приемливо да се твърди, че говорещите идиш социалисти, които били вкарани в затвора, благодарение на отличното решение на прехваления съдия Оливър Уендъл Холмс, били истинските огнеборци – били онези, които алармирали за пожар, когато наистина имало пожар в един действително препълнен театър. И кой би могъл да отсъди правдиво?

Помислете добре върху този въпрос, дами и господа, братя и сестри, надявам се, мога да кажа, другари и приятели. Изключвам себе си от милото предложение за закрила на говорещия, което ми бе великодушно отправено при откриването на този дебат. Всеки, който иска да изрече нещо обидно за или към мен е съвсем свободен да го стори и нека заповяда на свой собствен риск, но преди да го направи, той трябва да положи, както смятам, всички ние сме длъжни да го направим, освежителен курс върху класическите текстове по този въпрос, които са следните: „Ареопагитика“[2] на Джон Милтън, Ареопаг е великият атински хълм, място за дискусия и свободно изразяване; встъпителните слова на Томас Пейн към „Ерата на разума“[3]; и, бих казал, есето „За свободата“[4] на Джон Стюарт Мил, където темата е нашироко разнищена…

Ще се осмеля да обобщя творчеството на тези трима джентълмени, представители на великата традиция на едно типично английско своеволие. Те казват следното: Правото не е просто на страната на всеки, който говори и иска да бъде чут. Правото е на страната на всеки от публиката, който иска да слуша и да чуе, и всеки път, когато затваряте устата на някого, вие ставате затворник на собствените си действия, защото лишавате себе си от правото да чуете нещо. С други думи, вашето собствено право да чуете и съответната информация да бъде изложена пред вас, при всички случаи, е толкова значимо, колкото и правото на другия да изрази своите възгледи. Както казва Джон Стюарт Мил, ако цялото общество бе съгласно за истината и красотата, и стойността на дадено твърдение, цялото общество, освен един единствен човек, то тогава ще бъде от изключителна важност този единствен еретик да бъде изслушан, тъй като бихме могли да почерпим полза от неговите скандални и вероятно отвратителни възгледи.

В по-скорошни времена, същото е изказано най-добре, мисля, от една моя лична героиня, Роза Люксембург, която казва, че свободата на словото е безсмислена, освен ако не значи свободата на човека, който мисли различно[5]. Моят добър приятел Джон О’Съливан, бивш редактор на National Review[6] и вероятно най-консервативният и реакционно настроен католик, когото познавам, веднъж каза нещо в смисъла на малък мисловен експеримент: „Ако чуете папата да твърди, че вярва в бог, предполагате, че папата отново си върши работата добре. Ако чуете папата да твърди, че е започнал да се съмнява в съществуването на бог, предполагате, че може би той иска да каже нещо важно.“

Ако всеки в Северна Америка е принуден да посещава училищни занятия, посветени на чувствителността или на зачитането на Холокоста и бива наставляван да учи крайните изводи, макар всъщност тази страна или Северна Америка, или Обединеното кралство, да са били безучастни, докато се е случвало, но, да речем, сякаш за компенсация, всеки е принуден да преглътне официалната, неподлежаща на съмнения история, която имаме в момента, като великия морален пример, великия съвременен еквивалент на морално деградивната Втора световна война, един начин да смирим нервната си съвест относно тази битка, ако такъв е случаят с всеки един от нас и един човек се изправи и каже, „Знаете ли какво, този холокост… не съм сигурен, че дори се е състоял. Всъщност, убеден съм, че това е измислица. В интерес на истината, започвам да се чудя дали цялото това нещо не е погрешно тълкуване на факта, че евреите сами са нанесли щети върху себе си“. Този човек не само има право да говори, правото на този човек да говори заслужава извънредна защита, защото това, което има да каже със сигурност му е отнело някакво усилие.

Може би, вероятно, съдържа зрънце историческа истина. Може, по всяка вероятност, да накара хората да се замислят защо знаят това, което си мислят, че знаят. Как да съм сигурен, че знам дадено нещо, след като винаги са ме учили, че същото е вярно и никога не съм чувал друго? Струва си да разсъждаваме върху въпроси от следния тип: Какво бихте направили, ако срещнете представител на Обществото „Плоска Земя“?[7] Като се замисля, как бих могъл да докажа, че Земята е кръгла? Сигурен ли съм относно теорията на еволюцията? Знам, че се предполага, че е истина. Но ето някой, който казва, че няма такова нещо, всичко е интелигентен дизайн[8]. Доколко съм убеден в собствените си възгледи? Не намирайте утеха в измамната сигурност на консенсуса и чувството, че, каквото и да мислите, сте в изгодна позиция, защото стоите безопасно на страната на моралното мнозинство.

Един от моментите в близкото минало от моя живот, с които се гордея най-силно, е защитата на британския историк Дейвид Ървинг, който сега е в затвора в Австрия не за друго, а заради вероятността да изрече една неприветлива мисъл на австрийска земя. Той дори не е казал нищо в Австрия. Дори не е обвинен в изричането на нещо. Tой е обвинен, защото вероятно е планирал да каже нещо, което нарушава един австрийски закон, който твърди, че в нашата смела малка тиролска република е позволено да се изучава една единствена версия на събитията от Втората световна война. Републиката, която ни даде Курт Валдхайм като генерален секретар на ООН, мъж, издирван в няколко страни за военни престъпления. Сещате се, страната, която поддържа Йорг Хайдер, лидерът на собствената им фашистка партия, в управлението, което изпрати Дейвид Ървинг в затвора. Знаете ли кои са двете неща, които са направили Австрия известна, които са изградили репутацията на тази страна? Докато сме на темата…? Надявам се в залата да има австрийци, които да се смутят от това. За жалост или не, двете най-велики постижения на Австрия са да убеди света, че Хитлер е германец, а Бетовен е роден във Виена. Сега, към тази горда репутация, те могат да добавят, че най-сетне са добили куража да се изправят лице в лице с миналото си и са тикнали в затвора британски историк без да е извършил престъпление, само за това, че е изразил мисъл в писмен вид и това е скандално и трудно намирам подкрепа, когато твърдя това, но не ми пука. Нямам нужда от сподвижник, моето собствено мнение е достатъчно за мен и претендирам за правото то да бъде защитено въпреки всякакъв консенсус, въпреки всяко мнозинство, навсякъде, по всяко време и всеки, който не е съгласен с това, може да си изтегли номерче, да се нареди на опашката и да ми целуне задника!

Не знам колко от вас чувстват, че не са достатъчно зрели да вземат решения сами за себе си и мислят, че имат нужда да бъдат предпазени от допълнението на Дейвид Ървинг към дневниците на Гьобелс, от които, например, научих повече за Третия Райх, отколкото от изучаването на Хю Тревър-Ропър и Алън Дж. П. Тейлър взети заедно, докато бях в Оксфорд. Но за тези, които смятат, че могат да мислят самостоятелно, препоръчвам друг кратък курс за опресняване на паметта. Не само гледайте отново филма и пиесата, но прочетете прекрасния сценарий на „Човек на всички времена“ от Робърт Болт. Някои от вас сигурно помнят момента, в който сър Томас Мор решава, че по-скоро ще избере смъртта, отколкото да излъже и да предаде вярата си. Тогава Мор води спор с един особено жесток прокурор в лова на вещици (гладен и амбициозен мъж, слуга на краля) и казва на този човек, „Бихте нарушили закона, за да накажете Дявола, нали?“ А прокурорът, ловецът на вещици, отговаря: „Да го наруша? Бих потъпкал всеки закон в Англия, ако можех, за да го заловя.“ И Мор казва, „Да, естествено, че бихте го сторил. Но после, когато приклещите Дявола и той се обърне към вас, кого ще потърсите за помощ? След като всички закони в Англия са потъпкани и ненужни, кой ще ви защити тогава?“ Помнете, дами и господа, че всеки път, когато нарушите или предложите да бъде нарушено свободното слово на някой друг, вие, по силата на това действие, сами си навличате беля, защото другият въпрос, повдигнат от съдия Оливър Уендъл Холмс е следният: „Кой решава?“ На кого се пада честта да реши коя реч е опасна или кой е опасният говорител? Кой е в състояние да определи предварително какви са вредите от словото, за които знаем достатъчно, че да ги предотвратим? На кого ще присъдите тази длъжност? Кого ще удостоите със задачата да бъде цензорът? Както гласи един стар анекдот: човекът, който трябва да изчете всичката порнография, за да реши кое е годно за публикация и кое – не, ще бъде, вероятно, най-поквареният човек.

Чухте ли някой говорител от опозицията на това постановление – красноречив, както бе един от тях, – на когото бихте доверили задачата да решава вместо вас какво може да четете? На когото бихте възложили работата да решава за вас? Да ви освободи от отговорността да изслушвате онова, което може би трябва да чуете? Сещате ли се за някого? Вдигнете ръка, ако знаете човек, на когото да поверите тази работа? Някой има ли предложение? Искате да кажете, че в цяла Канада няма човек, достатъчно добър, да реши какво мога да чета и да слушам? Нямах представа, но ето, че има закон, който твърди, че би трябвало да има такъв човек или подточка на някакъв закътан закон, който го твърди. Е, тогава, този закон да върви по дяволите! Той ви подканва да бъдете лъжци и лицемери и да отричате това, което очевидно вече знаете. Относно този придирчив[9] инстинкт, в общи линии знаем всичко, което трябва да знаем и го знаем от дълго време. Идва от друга стара история за друг велик англичанин – извинете, че съм толкова конкретен тази вечер – д-р Самюел Джонсън, великият лексикограф, авторът на първия – би трябвало да кажа компилатор[10] – на първия голям речник на английския език. Когато бил завършен, различни делегации очаквали д-р Джонсън: хората, които искали да го поздравят за благородството и качеството на неговия труд – представители на Камарата на общините и Камарата на лордовете; а също и делегация от уважавани дами от Лондон, които го посрещнали с думите: „Д-р Джонсън, радваме се, че не сте включили скверни и неприлични думи във вашия речник.“ „Дами,“ отвърнал Джонсън, „поздравявам ви, че сте съумели да ги потърсите“. Всеки, който може да разбере тази шега – доволен съм да установя, че около 10% от вас могат – схваща проблема с цензурата, особено когато дадена изява бъде цензурирана преди самата й поява, само при установяване на намерения за нейната поява. Този вид цензура е известен в САЩ като „prior restraint“ и е забранен от Първата поправка към Конституцията. Не може да се установи предварително кои думи са уместни или неуместни, никой не притежава познанието за подобно решение и – по-конкретно – би трябвало да заподозрем мотивите на онези, които го правят, в частност: мотивите на онези, които са решени да бъдат обидени; на онези, които ще преминат през съкровищница на английския език, като първия лексикон на д-р Джонсън, в търсене на мръсни думи, за да задоволят себе си и някакъв инстинкт, за който не смея да спекулирам.

И така, напълно съм убеден, че основният източник на омраза в света е религията и организираната религия. Абсолютно съм убеден. Радвам се, че аплодирате, защото това е голям проблем за онези, които са в опозиция на днешното постановление, нали? Как ще забранят религията? Как ще спрат изразa на религиозно отвращение, омраза и фанатизъм? Говоря, като човек, който често е мишена на тези неща, и не само в реторична форма. Отправяли са ми много смъртни заплахи. Познавам хора, живеещи близо до дома ми във Вашингтон, поне двама-трима, за които вероятно и вие сте чували, които сега не могат да отидат никъде без охрана, заради критиката, която са отправяли към една конкретна монотеистична религия. И това се случва в столицата на Съединените Щати. Тъй че, знам за какво говоря и също трябва да отбележа, че онзи тип хора, които ми звънят, за да ми кажат, че знаят кое училище посещават децата ми, и казват, че знаят номера на дома ми и къде живея, и какво ще сторят на децата и на жена ми, и на мен, и чиито думи съм принуден да взема на сериозно, защото са причинявали подобни неща на мои познати… това са същите хора, които ще търсят протекция от закона против омразното слово, ако изрека това, което мисля за религията им, – което ще направя точно сега. Нямам никакви, както бихте ги нарекли, етични предубеждения. Никакви скрупули от този сорт. Погаждам се някак с хора от всякакъв произход или сексуална ориентация, или езикова група, освен, разбира се, хората от Йоркшир, които са абсолютно нетърпими.

Започвам да негодувам срещу объркването, което ни се налага тези дни – и тази вечер чухме отново същото – размиване на границите между религиозни убеждения, богохулство, етничност, ругатни и нещо, което някои биха нарекли мултикултурен етикет. Сега често се случва хората да използват израза „анти-ислямски расизъм“, сякаш атакуването на религията е атака срещу дадена етническа група. Думата „ислямофобия“, всъщност, започва да трупа срама, запазен за т. нар. расови предразсъдъци. Това е сублимна и много подла инсинуация, която трябва да бъде преборена. Някои ще питат какво правим, когато Фалуел[11] твърди, че мрази педалите? Ами ако неговите думи подстрекават към насилие? Библията казва, че трябва да мразим педалите. Щом Фалуел го казва, той го казва, защото Библията го твърди, значи е прав. Да, може да накара хората да излязат навън и да употребят насилие. И какво ще направите, за да го спрете? Вие се изправяте срещу група от хора, които ще кажат „Посягаш на моята Библия, ще повикам полицията и ще докладвам за омразно слово!“ И сега какво ще правите, когато сте изкопали този капан за себе си? Някой каза, че антисемитизмът и Кристалната нощ са в резултат на десет години активен тормоз над евреите. Десет години? Сигурно се шегувате, това е резултатът от 2000 години християнство, основано на една строфа от една глава от евангелието на св. Йоан, което довело до погром след погром, след всяка великденска литургия, всяка година, в продължение на стотици години, защото там пише, че евреите изцапали ръцете си с кръвта на Христос и това бреме ще тегне над тях до последното им поколение. Това е гарант и основен мотив за антиеврейските погроми. Какво ще направите? Къде е сега назначителната ви подточка в закона? Казва ли, че евангелието от Йоан трябва да бъде цензурирано? Дали аз, – който съм чел Фройд и знам какво е бъдещето на една илюзия, и знам, че религиозните убеждения са незаличими, докато отговаряме на описанието на глупав слабоеволюирал вид бозайници, – дали мисля, че някакъв канадски закон ще реши този проблем? Моля ви, проблемът е следният: нашият префронтален лоб е твърде малък, а адреналните ни жлези са твърде големи и разположението на палеца ни може би не служи за чак толкова благородни цели. Страхуваме се от мрака и от смъртта. Вярваме в истините на свещените книги, които са толкова тъпи и зле фабрикувани, че дори едно дете, – впрочем всички деца го правят, ако обърнете внимание на въпросите им, – може да види през тях. Мисля, че трябва да се отнасяме с присмех и омраза, и отвращение към религията, и претендирам за това право.

Но нека не преиначаваме нещата – в момента не всички монотеистични религии са еднакви. Те всички са основани на една и съща илюзия. Изплагиатствани са една от друга. Но има една, в частност, която, по настоящем, представлява сериозна заплаха, не само срещу свободата на словото, срещу свободата на изразяване, но и срещу много други свободи. Това е религията, която въплъщава ужасната троица: самоненавист, самодоволство и самосъжаление. Говоря за войнствения ислям. В глобален мащаб, това е гигантска сила. Гигантска власт. Контролира неизмерими количества петрол, богатства, няколко големи страни с несметно финансово състояние. Изпомпва идеологиите на уахабизма и салафизма навред целия свят; трови обществата навсякъде, където се засели; съсипва умовете на децата; обезличава младите в своите медресета; обучава хората в актове на насилие; превръща убийството, самоубийството и смъртта в култ. Това прави войнствения ислям в глобален мащаб, като оказва доста силно влияние. В нашите общества се възприема като нещо, което би могло да обиди вярата на едно покорно малцинство, чиято вяра заслужава всяка протекция, присъща на малката и уязвима група.

Тази религия твърди доста грандиозни неща за себе си, не мислите ли? Твърди, че е последното откровение. Твърди, че Бог е проговорил на един неграмотен бизнесмен в Арабския полуостров, три пъти, чрез един архангел, а материалът в резултат на това, – както виждате сами, когато го четете, – е до голяма степен изплагиатстван от Стария и Новия Завет. Всъщност почти цялата история е неособено умело копирана от Стария и Новия Завет. Този текст трябва да бъде приет като божествено откровение и като крайната и неизменна дума на бог, и тези, които не признават това откровение, трябва да бъдат третирани като добитък, неверници, роби. Ще ви кажа нещо: мисля, че Мохамед никога не е чул онези гласове, не ми се вярва. Вероятността да съм прав срещу вероятността един овчар, който не можел да чете, да е записал части от Стария и Новия Завет, продиктувани му от архангел, мисля, ме поставя доста по-близо до позицията на обективно коректен. Но кой е поставен под заплаха? Човекът, който дава гласност на това и казва „по-добре да слушам, защото ако не го правя съм в опасност“ или аз, който мисля, че това е толкова нелепо, че дори си струва да публикуваме карикатури върху него. И ето, следват плакатите и виковете, и воят, и призивите „Обезглавете ги!“ Това се случва в Лондон… това е в Торонто… това е в Ню Йорк. Това се случва сред нас. „Обезглавете ги!“, „Обезглавете онези, които карикатурят исляма!“ Дали ги арестуват заради омразно слово? Не. Мога ли да се забъркам в неприятности, заради това, което току-що казах за пророка Мохамед? Да, мога. Къде са приоритетите ви, дами и господа? Вие се отказвате от най-ценното във вашето общество и се отказвате без битка, и дори поощрявате хората, които искат да отрекат правото ви да се съпротивлявате. Засрамете се, докато го правите! Използвайте времето, което ви е останало по най-добрия начин. Това наистина е сериозно.

И така, ако погледнете където и да било, тъй като тази вечер обърнахме внимание на различни оплаквания и болежки: „Какво ще стане с горките гейове… горките евреи… проклетите жени, които не могат да издържат на тормоза…?“ И робите, и техните потомци, и племената, които не са оцелели и чиято земя е била конфискувана. Търсете, където искате, гарант за робство, за подчинението на жените като движимо имущество, за изгарянето и бичуването на хомосексуалистите – позволение за всички тези неща ще намерите в една известна книга, която стои на всеки амвон във всеки град, и във всяка синагога, и всяка джамия. И после пробвайте да съберете две и две, за да установите, че силата, която е основен източник на омраза е също и главният претендент за цензура, и като осъзнаете, че тази вечер сте изправени пред една крайно погрешна антитеза, надявам се, няма какво да ви спре да подкрепите постановлението на дебата с кънтящото одобрение, което заслужава. Ужасно ви благодаря. Лека нощ. Не се бойте.

___________________________________________________________

↩ Обратно към текста
1. Предизвикването на масова паника е сред най-старите основания за изключение от свободата на словото. През 1919 г. знаменитият съдия Оливър Уендъл Холмс в своите мотиви по делото Schenck v. United States пише, че „дори най-засилената защита на свободата на словото няма да защити човек, който заблуждаващо извика „пожар“ в салона на препълнен театър“. – С изключение на някои леки корекции от мен, словоредът в тази пояснителна бележка е дело на юриста Христо Иванов, справка: „А когато театърът реално гори?“ – статия в mediapool.bg относно предлаганите от БНБ промени в Наказателния кодекс.

↩ Обратно към текста
2. Първи български превод, публикуван в брой 86/EСЕН на сп. “Християнство и култура”; благодарности на Мартин Осиковски за положения труд. Линк към оригиналния текст на английски.

↩ Обратно към текста
3. Линк към оригиналния текст на английски. Откъс от памфлета „Здравият разум“ на български.

↩ Обратно към текста
4. На български, превод – Силвия Радева. Оригинал на английски.

↩ Обратно към текста
5. „Свобода само за членовете на правителството, само за партийните членове, колкото и да са многобройни, не е свобода. Свободата винаги е свобода на инакомислещите. По същество политическата свобода зависи не от фанатиците на „справедливостта“, а по-скоро от всички стабилизиращи, полезни и изчистващи действия на дисидентите. Ако свободата стане привилегия, функцията на политическата свобода е нарушена.“ — Из статията „Руската революция. Критическа оценка на слабостите“, публикувана през 1920 г. след убийството на Роза Люксембург. Източник: Уикицитат.

↩ Обратно към текста
6. „Най-четеното и влиятелно“ консервативно списание в САЩ, което излиза два пъти в месеца.

↩ Обратно към текста
7. „Хиляди още вярват, че Земята е плоска“ – vesti.bg.

↩ Обратно към текста
8. „Просто отиди и виж [доказателствата за еволюцията]“ – откъс от книгата на Ричард Докинс „Най-великото шоу на Земята„.

↩ Обратно към текста
9. Тук Хичинс използва думата censorious – анлг. крайно критичен, осъдителен, придирчив, като прилагателно, производно от censere – лат. оценявам, съдя. Справка: етимология на думата „цензура“.

↩ Обратно към текста
10. Компилаторът (англ. compiler, от compile – съчетавам, съставям) е компютърна програма, която превежда (компилира) даден компютърен изходен код в семантично отговарящ код на език от (обикновено) по-ниско ниво. – Уикипедия.

↩ Обратно към текста
11. Джери Фалуел, старши е американски пастор към Южната баптистка конвенция, телевангелист и активен привърженик на консервативната политика. Основател на мегацърква в Линчбърг, щата Вирджиния. Умира през май 2007 г. – Уикипедия.

Превод от английски и пояснителни бележки: Димитър Кръстев.

Истински детектив – разговор за религията

Не съм експерт по сериалите, но признавам, че понякога съм ставал жертва на тяхната пристрастяваща мощ. Последно такъв беше случаят с гениалния като изпълнение и замисъл Breaking Bad. True Detective има потенциала да си съперничи с него.

„Истински детектив“ е новата размазваща продукция на HBO.  Този сериал може да бъде описан накратко като сблъсък между простоватия чар на американския Юг и мрачната интелигентност на философа Ницше, с примес на окултна извратеност.

Зад стандартния криминален сюжет ще станете свидетели на отлична кинематография, добра актьорска игра, невероятно добър саундтрак, психологически задълбочени персонажи и сценарий, изпълнен с множество стойностни разсъждения за естеството на човешкия живот, каквито рядко откриваме сред посредствената тиня на масовите телевизионни продукции.

Тук ще споделя любимата си сцена от трети епизод на дебютния първи сезон. Епизодът се нарича „Заключената стая“ и в своята цялост е едно от най-сполучливите филмови изпълнения, които съм гледал:

Транскрипция на репликите от сцената:

Детектив Мартин Харт (Уди Харелсън): Църквата на възкресението, много старомодни вярващи. Можете да си представите какво мислеше г-н Умник.

***

Детектив Ръст Кол (Матю Макконъхи): Какъв ли е средният коефициент на интелигентност на тези хора, как мислиш?

Дет. Мартин Харт: Успяваш ли да видиш Тексас от своя пиедестал? Какво знаеш ти за тези хора?

Дет. Ръст Кол: Просто наблюдение и дедукция. Виждам склонност към ленивост, бедност, и жажда за приказки. Пускат последните си пари в малки, плетени панери. Може да се предположи, че никой от тях няма да открие ядрения синтез.

Дет. Мартин Харт: Виждаш ли? Това е арогантното ти поведение. Не всеки иска да седи сам, и да лъска пред учебника по криминалистика. Някои хора обичат общността си, общото благо.

Дет. Ръст Кол: Ако общото благо е това, да вярваш в приказки, не виждам кое му е благото.

Пастор Териът: Вашата болка ви е оковала. Отделила ви е от сърцето ви, а аз виждам много добри сърца тук. Гледам ви и виждам много добри сърца. Виждам много любов тук.

Дет. Мартин Харт: Можеш ли да си представиш, какво щяха да правят хората, ако не вярваха в нищо?

Дет. Ръст Кол: Същото като сега, само че някъде навън.

Дет. Мартин Харт: Пълни глупости. Ще започнат да се избиват, ще настъпи разврат, знаеш го.

Дет. Ръст Кол: Ако един човек се държи достойно, само защото очаква някаква божествена награда, тогава братко, този човек е скапан боклук. И аз бих искал да разоблича колкото се може повече такива хора.

Дет. Мартин Харт: (саркастично) А твоята преценка за това кои хора са боклуци е безпогрешна. Да не мислиш, че твоята тетрадка е нещо като скрижал?

Дет. Ръст Кол: Какво ти говори за живота фактът, че хората трябва да се събират заедно и да си разказват легенди, които противоречат на всеки възможен закон на вселената, само за да преодолеят поредния проклет ден? Какво говори това за твоята реалност, Марти?

Дет. Мартин Харт: Когато започнеш да говориш така, звучиш паникьосан.

***

Детектив Томас Папаня: И мислиш, че всичко това е измама? И хората просто грешат?

Дет. Ръст Кол: Определено. Още откакто първата маймуна погледнала слънцето и казала на втората: „Той каза да ми дадеш храната си.“ Хората са толкова слаби, че предпочитат да си хвърлят парите в шадравана, вместо да си купят храна.

***

Пастор Териът: Исусе Христе, приеми ни в обятията Си. Защото фалшът в живота ми не познава истината за Теб. Ти помръдваш всяка прашинка. Всяко листенце, в неговата прелест.

***

Дет. Ръст Кол: Прехвърлят самоомразата си към по-висок авторитет. Това е пречистване. Той попива техния ужас. Ефективността му е пропорционална на увереността, която може да им вдъхне. Някои лингвистични антрополози смятат, че религията е лингвистичен вирус, който променя мозъчните връзки и притъпява критичното мислене.

Дет. Мартин Харт: Аз не мога да го кажа с такива високопарни думи, но за човек, който не вижда смисъл в живота, определено мислиш за това твърде много. И все още звучиш паникьосан.

Дет. Ръст Кол: Поне не съм се засилил с колата срещу стената.

***

Тук свършва сцената от горния видео клип. По-нататък Ръст Кол продължава мисълта си така:

Всичко, което имаме, аз го наричам капана на живота. Генетично заложена увереност, че нещата ще се променят. Ще се преместиш в друг град и ще срещнеш най-добрите си приятели. Че ще се влюбиш и ще бъдеш удовлетворен. Да бъдеш удовлетворен и да спреш да търсиш, каквото и да означава, мамка му. Ние сме като празни делви насред буря, никога не получаваме удовлетворение. До самия край, никога не спираме да търсим… Нищо никога не свършва.

Превод от английски: Петър Хараланов

_____________________________________________________________________

Официален разпространител на сериала у нас е HBO Bulgaria – по този ТВ канал може да гледате новите епизоди всеки понеделник от 21:05, както и онлайн в HBO GO.

Трансгресията. Из „Еротизмът“ от Жорж Батай

Трансгресията не е отричане на забраната;
тя я преодолява и допълва

Онова, което затруднява говоренето за забрана, е не само променливостта на обектите, до които тя се отнася, но и нелогичният й характер. По повод на един и същи обект никога не е невъзможно и противоположното твърдение. Няма забрана, която да не може да бъде трансгресирана. Трансгресията често бива приемана, дори често бива предписвана.

Изкушаваме се да избухнем в смях, представяйки си как тържествената заповед „Не убивай!“ бива последвана от благославяне на армиите и от „Te Deum“ на апотеоза. Без никакво уреждане на съгласуваността помежду им, забраната бива последвана от убийството! Насилието на войните несъмнено е предателство спрямо Бога на Новия Завет, но не се противопоставя по същия начин на Бога на Армиите от Стария Завет. Ако забраната бе дадена в границите на разума, тя би означавала осъждане на войните и би ни изправяла пред следния избор: или да я приемем и да направим всичко възможно за премахване на убийството по време на война, или да се бием и да смятаме този закон за лъжовен. Но самите забрани, върху които се опира светът на разума, не са рационални. В началото, спокойното противопоставяне на насилието нямало да бъде достатъчно, за да се прокара разделителна линия между двата свята, ако противопоставянето само̀ не действало по някакъв начин с насилие; ако някакво силно отрицателно чувство не правело насилието ужасяващо за всички, то сам разумът нямало да може да определи достатъчно властно границите на подхлъзване към това насилие. Пред проявите на крайно развилняване можело да се изпитват вече единствено ужас и потрес, лишаващи от разсъдък. Такава е природата на табуто, което прави възможен спокойния разумен свят, но само̀, по принципа си, е трепет, обземащ не ума, а чувствителността, както действа и самото насилие (по същество човешкото насилие е последица не от пресметливост, а от състояния на чувствата: гняв, страх, желание…). Ако искаме да разберем онова безразличие към логиката, което неизменно е свързано със забраните, трябва да държим сметка за техния ирационален характер. В ирационалната област, където ни затваря нашето разглеждане на забраните, трябва да кажем: „Понякога бива престъпена някоя ненакърнима забрана, което не означава, че тя е престанала да бъда ненакърнима“. Дори можем да стигнем до следното абсурдно твърдение: „забраната съществува, за да бъде престъпвана“. Това твърдение не е – както изглежда на пръв поглед – някакво обзалагане, а е точният изказ на неизбежната връзка между емоции с противоположен смисъл. Под въздействие на отрицателната емоция ние трябва да се подчиняваме на забраната. Ако емоцията е положителна, престъпваме забраната. Стореното престъпване по естеството си не може да премахне възможността и смисъла на противоположната емоция: то дори е нейно оправдание и източник. Нямаше да се ужасяваме по същия начин от насилието, ако не си давахме сметка, ако не осъзнавахме поне смътно, че то би могло да отведе и нас самите до най-лошото.

Твърдението: „забраната съществува, за да бъде престъпвана“, трябва да направи понятен факта, че забраната на убийството, макар и универсална, съвсем не се противопоставя на войната. Дори съм съгласен, че без тази забрана войната е невъзможна, немислима!

Животните, които не познават забрани, не са стигнали от своите битки до онова организирано начинание, каквото е войната. В някакъв смисъл войната се свежда до колективно организиране на агресивни прояви. Подобно на труда, и тя е колективно организирана; подобно на труда, и тя си поставя някаква цел, следва промисления проект на онези, които я водят. При все това не можем да кажем, че войната и насилието са противоположни едно на друго. Ала войната е организирано насилие. Трансгресирането на забраната не е животинското насилие. То е пак насилие, но извършвано от същество, притежаващо разум (при нужда поставящо мъдростта в служба на насилието). Във всеки случай забраната е прагът и само отвъд него е възможно убийството; и колективно войната се определя от това, че прагът е преминат.

Ако трансгресията в собствен смисъл на думата, като нещо противоположно на непознаване на забраната, нямаше този ограничен характер, тя би била завръщане към насилието – към животинското насилие. В действителност тя не е нищо такова. Организираната трансгресия образува заедно със забраната цялост, която определя социалния живот. Самата честота (и редовност) на трансгресиите не затвърждава ли ненакърнимата здравина на забраната, на която тя винаги е очакваното допълнение: така, както диастоличното движение допълва систолата или както едно избухване бива предизвикано от предшестващото го свиване. Свиването изостря избухването, без да му е подчинено. Тази истина изглежда нова, макар че е основана върху незапомнен опит. Но тя наистина противоречи на света на дискурса, от който произлиза науката. Ето защо я намираме просто за късно изречена. Марсел Мос – може би най-забележителният интерпретатор на историята на религиите – си е давал сметка за нея и устно я е изказвал в лекциите си. Но този важен възглед прозира само в малък брой показателни изречения от неговото публикувано творчество. Едва Роже Кайоа, използвайки лекциите и съветите на Мос, пръв представя в своята „теория за празника“ разработка върху трансгресията.

Неограничената трансгресия

Често самата трансгресия на забраната е точно толкова подчинена на правила, колкото същата тази забрана. Не става дума за свобода; смисълът на трансгресията е: в даден момент и до-еди-къде си еди-какво си е възможно. Но едно начално, ограничено позволение може да развихри неограничения импулс към насилие: бариерите не просто са премахнати; дори може да се наложи в момента на трансгресията те да бъдат заздравени. Загрижеността за следване на някакво правило понякога преобладава в трансгресията: защото ограничаването на безредния кипеж е по-трудно, след като той вече е започнал.

Все пак, по изключение е мислима и неограничената трансгресия.

Ще дам достоен за внимание пример за това.

Случва се насилието някак да залее забраната. Изглежда (може да изглежда), че след като законът е станал безсилен, оттук нататък няма нищо здраво, което да може да сдържа насилието. По същество смъртта надхвърля забраната, противопоставяща се на насилието, което теоретично е причина за смъртта: най-често последващото оттук чувство за скъсване води до незначително разстройване, с което са способни да се справят погребалните обичаи и празника, ритуално уреждащи и ограничаващи безредните импулси. Но ако смъртта вземе превес над едно суверенно същество, което по същността си сякаш е тържествувало над нея, тогава това чувство за скъсване надделява и безредието става безгранично.

Кайоа дава следното описание на поведенията на някои океанийски племена [цитираните по-долу текстове са откъс от книгата „Човекът и свещеното“ – бел. Д. К.]:

„Когато социалният и природният живот бива сгъстено представен в сакралната личност на владетеля, тогава тъкмо часът на неговата смърт определя критичния миг и именно той дава път на ритуалните позволености. В такъв случай те придобиват вид, строго съответстващ на връхлетялото злощастие. Светотатството е в областта на социалното. То се върши като посегателство към величието, йерархията и властта… Никога не се оказва ни най-малка съпротива на буйстването на народа: то се разглежда като също тъй необходимо, каквото е било и подчиняването, приживе на покойника. На Сандвичевите острови тълпата, научавайки за смъртта на владетеля, започва да върши всички онези деяния, на които в обичайно време се гледа като на престъпни: тя пали пожари, граби и убива, а от жените се очаква публично да проституират… На островите Фиджи фактите са още по-ясни: смъртта на владетеля дава сигнал за грабене, подчинените племена нахлуват в столицата и вършат там всякакви хулиганства и грабителства.

Но въпреки това подобни трансгресии все така представляват светотатства. Те са посегателства над правилата, които в навечерието им са изглеждали най-свещени и ненакърними и са обречени на следния ден отново да станат такива. Те наистина приемат облика на най-тежки светотатства.“

За отбелязване е, че безредието се проявява в „изострения период на зараза и мръсотия, какъвто представлява смъртта“, във „времето на нейната пълна и очевидна, във висша степен активна и заразна вирулентност“. То „свършва заедно с окончателното отпадане на разлагащите се вещества от трупа на владетеля, когато от тленното вече не остава друго, освен твърдия и очистен, неизгниващ скелет“.

В това развихряне на насилието се откроява механизмът на трансгресията. Човекът е пожелал, повярвал е, че налага принуда над природата, противопоставяйки й общо взето онова нейно отхвърляне, каквото представлява забраната. Ограничавайки в самия себе си порива на насилието, той е сметнал, че същевременно го ограничава и в действителността. Но ако бе забелязал колко неефикасна е бариерата, която е пожелал да постави пред насилието, тогава границите, които сам е възнамерявал да спазва, биха изгубили смисъла, който са имали за него: след като неговите сдържани дотогава импулси са се развихрили, оттам насетне той свободно е убивал, престанал е да усмирява сексуалните си изблици и вече не се е боял публично и без задръжки да прави онова, което дотогава е правел само потайно. Тъй като тялото на владетеля било област на агресивно разлагане, то цялото общество пък минавало под властта на насилието. Бариерата неспособна да защити живота на владетеля от вирулентността на смъртта, нямало да може да се противопостави ефикасно и не ексцесиите, които непрекъснато поставяли в опасност социалния ред.

Никаква ясно определена граница не организира тези „тежки светотатства“, които смъртта на владетеля отприщва. И все пак превръщането на покойника в изчистен скелет поставя предел във времето на това безформено изригване на позволеността. Дори в този неблагоприятен случай трансгресията няма нищо общо с първичната свобода на животинския живот: тя отваря достъп до онова, което е отвъдно спрямо обичайно съблюдаваните граници, ала запазва тези граници. Трансгресията надхвърля – без да го разрушава – профанния свят, чието допълнение тя е. Човешкото общество не е само светът на труда. Съставят го едновременно – или последователно – профанният свят и сакралният свят, които са двете негови взаимодопълващи се форми. Профанният свят е светът на забраните. Сакралният свят се разтваря за ограничени трансгресии. Това е светът на празника, на суверените и боговете.

Източник: „Еротизмът„, Жорж Батай, ИК „Критика и хуманизъм“, 1998, глава V, „Трансгресията“, стр. 66-70.

Превод: Антоанета Колева