Свободно слово – реч на Кристофър Хичинс

Следното е откъс от дебат, проведен в Университета на Торонто през ноември 2006 г. Постановлението на дебата е „Свободата на изразяване трябва да включва и право да обиждаме“. Кристофър Хичинс защитава позицията „За“.

Пожар! Пожар, пожар… пожар! Сега го чухте. Очевидно не бе вик в препълнен театър, тъй като, изглежда, го изрекох в столовата на Хогуортс, но смисълът е ясен. Всички помним глуповатото решение на прехваления съдия Оливър Уендъл Холмс, който потърсил пример за това кога би било уместно да ограничим речта или да я осъдим като действие, и избрал крещенето на думата „пожар“ в препълнен театър[1]. Често забравяме, обаче, че онова, което той извършил във въпросното дело, било да изпрати в затвора група социалисти, говорещи идиш, чиято литература, публикувана на език, който повечето американци не разбирали, се противопоставяла на решението на президента Уилсън за участие в Първата световна война и въвличането на САЩ в този кръвопролитен конфликт, от който говорещите идиш социалисти били избягали, напускайки Русия. Всъщност, би било също толкова приемливо да се твърди, че говорещите идиш социалисти, които били вкарани в затвора, благодарение на отличното решение на прехваления съдия Оливър Уендъл Холмс, били истинските огнеборци – били онези, които алармирали за пожар, когато наистина имало пожар в един действително препълнен театър. И кой би могъл да отсъди правдиво?

Помислете добре върху този въпрос, дами и господа, братя и сестри, надявам се, мога да кажа, другари и приятели. Изключвам себе си от милото предложение за закрила на говорещия, което ми бе великодушно отправено при откриването на този дебат. Всеки, който иска да изрече нещо обидно за или към мен е съвсем свободен да го стори и нека заповяда на свой собствен риск, но преди да го направи, той трябва да положи, както смятам, всички ние сме длъжни да го направим, освежителен курс върху класическите текстове по този въпрос, които са следните: „Ареопагитика“[2] на Джон Милтън, Ареопаг е великият атински хълм, място за дискусия и свободно изразяване; встъпителните слова на Томас Пейн към „Ерата на разума“[3]; и, бих казал, есето „За свободата“[4] на Джон Стюарт Мил, където темата е нашироко разнищена…

Ще се осмеля да обобщя творчеството на тези трима джентълмени, представители на великата традиция на едно типично английско своеволие. Те казват следното: Правото не е просто на страната на всеки, който говори и иска да бъде чут. Правото е на страната на всеки от публиката, който иска да слуша и да чуе, и всеки път, когато затваряте устата на някого, вие ставате затворник на собствените си действия, защото лишавате себе си от правото да чуете нещо. С други думи, вашето собствено право да чуете и съответната информация да бъде изложена пред вас, при всички случаи, е толкова значимо, колкото и правото на другия да изрази своите възгледи. Както казва Джон Стюарт Мил, ако цялото общество бе съгласно за истината и красотата, и стойността на дадено твърдение, цялото общество, освен един единствен човек, то тогава ще бъде от изключителна важност този единствен еретик да бъде изслушан, тъй като бихме могли да почерпим полза от неговите скандални и вероятно отвратителни възгледи.

В по-скорошни времена, същото е изказано най-добре, мисля, от една моя лична героиня, Роза Люксембург, която казва, че свободата на словото е безсмислена, освен ако не значи свободата на човека, който мисли различно[5]. Моят добър приятел Джон О’Съливан, бивш редактор на National Review[6] и вероятно най-консервативният и реакционно настроен католик, когото познавам, веднъж каза нещо в смисъла на малък мисловен експеримент: „Ако чуете папата да твърди, че вярва в бог, предполагате, че папата отново си върши работата добре. Ако чуете папата да твърди, че е започнал да се съмнява в съществуването на бог, предполагате, че може би той иска да каже нещо важно.“

Ако всеки в Северна Америка е принуден да посещава училищни занятия, посветени на чувствителността или на зачитането на Холокоста и бива наставляван да учи крайните изводи, макар всъщност тази страна или Северна Америка, или Обединеното кралство, да са били безучастни, докато се е случвало, но, да речем, сякаш за компенсация, всеки е принуден да преглътне официалната, неподлежаща на съмнения история, която имаме в момента, като великия морален пример, великия съвременен еквивалент на морално деградивната Втора световна война, един начин да смирим нервната си съвест относно тази битка, ако такъв е случаят с всеки един от нас и един човек се изправи и каже, „Знаете ли какво, този холокост… не съм сигурен, че дори се е състоял. Всъщност, убеден съм, че това е измислица. В интерес на истината, започвам да се чудя дали цялото това нещо не е погрешно тълкуване на факта, че евреите сами са нанесли щети върху себе си“. Този човек не само има право да говори, правото на този човек да говори заслужава извънредна защита, защото това, което има да каже със сигурност му е отнело някакво усилие.

Може би, вероятно, съдържа зрънце историческа истина. Може, по всяка вероятност, да накара хората да се замислят защо знаят това, което си мислят, че знаят. Как да съм сигурен, че знам дадено нещо, след като винаги са ме учили, че същото е вярно и никога не съм чувал друго? Струва си да разсъждаваме върху въпроси от следния тип: Какво бихте направили, ако срещнете представител на Обществото „Плоска Земя“?[7] Като се замисля, как бих могъл да докажа, че Земята е кръгла? Сигурен ли съм относно теорията на еволюцията? Знам, че се предполага, че е истина. Но ето някой, който казва, че няма такова нещо, всичко е интелигентен дизайн[8]. Доколко съм убеден в собствените си възгледи? Не намирайте утеха в измамната сигурност на консенсуса и чувството, че, каквото и да мислите, сте в изгодна позиция, защото стоите безопасно на страната на моралното мнозинство.

Един от моментите в близкото минало от моя живот, с които се гордея най-силно, е защитата на британския историк Дейвид Ървинг, който сега е в затвора в Австрия не за друго, а заради вероятността да изрече една неприветлива мисъл на австрийска земя. Той дори не е казал нищо в Австрия. Дори не е обвинен в изричането на нещо. Tой е обвинен, защото вероятно е планирал да каже нещо, което нарушава един австрийски закон, който твърди, че в нашата смела малка тиролска република е позволено да се изучава една единствена версия на събитията от Втората световна война. Републиката, която ни даде Курт Валдхайм като генерален секретар на ООН, мъж, издирван в няколко страни за военни престъпления. Сещате се, страната, която поддържа Йорг Хайдер, лидерът на собствената им фашистка партия, в управлението, което изпрати Дейвид Ървинг в затвора. Знаете ли кои са двете неща, които са направили Австрия известна, които са изградили репутацията на тази страна? Докато сме на темата…? Надявам се в залата да има австрийци, които да се смутят от това. За жалост или не, двете най-велики постижения на Австрия са да убеди света, че Хитлер е германец, а Бетовен е роден във Виена. Сега, към тази горда репутация, те могат да добавят, че най-сетне са добили куража да се изправят лице в лице с миналото си и са тикнали в затвора британски историк без да е извършил престъпление, само за това, че е изразил мисъл в писмен вид и това е скандално и трудно намирам подкрепа, когато твърдя това, но не ми пука. Нямам нужда от сподвижник, моето собствено мнение е достатъчно за мен и претендирам за правото то да бъде защитено въпреки всякакъв консенсус, въпреки всяко мнозинство, навсякъде, по всяко време и всеки, който не е съгласен с това, може да си изтегли номерче, да се нареди на опашката и да ми целуне задника!

Не знам колко от вас чувстват, че не са достатъчно зрели да вземат решения сами за себе си и мислят, че имат нужда да бъдат предпазени от допълнението на Дейвид Ървинг към дневниците на Гьобелс, от които, например, научих повече за Третия Райх, отколкото от изучаването на Хю Тревър-Ропър и Алън Дж. П. Тейлър взети заедно, докато бях в Оксфорд. Но за тези, които смятат, че могат да мислят самостоятелно, препоръчвам друг кратък курс за опресняване на паметта. Не само гледайте отново филма и пиесата, но прочетете прекрасния сценарий на „Човек на всички времена“ от Робърт Болт. Някои от вас сигурно помнят момента, в който сър Томас Мор решава, че по-скоро ще избере смъртта, отколкото да излъже и да предаде вярата си. Тогава Мор води спор с един особено жесток прокурор в лова на вещици (гладен и амбициозен мъж, слуга на краля) и казва на този човек, „Бихте нарушили закона, за да накажете Дявола, нали?“ А прокурорът, ловецът на вещици, отговаря: „Да го наруша? Бих потъпкал всеки закон в Англия, ако можех, за да го заловя.“ И Мор казва, „Да, естествено, че бихте го сторил. Но после, когато приклещите Дявола и той се обърне към вас, кого ще потърсите за помощ? След като всички закони в Англия са потъпкани и ненужни, кой ще ви защити тогава?“ Помнете, дами и господа, че всеки път, когато нарушите или предложите да бъде нарушено свободното слово на някой друг, вие, по силата на това действие, сами си навличате беля, защото другият въпрос, повдигнат от съдия Оливър Уендъл Холмс е следният: „Кой решава?“ На кого се пада честта да реши коя реч е опасна или кой е опасният говорител? Кой е в състояние да определи предварително какви са вредите от словото, за които знаем достатъчно, че да ги предотвратим? На кого ще присъдите тази длъжност? Кого ще удостоите със задачата да бъде цензорът? Както гласи един стар анекдот: човекът, който трябва да изчете всичката порнография, за да реши кое е годно за публикация и кое – не, ще бъде, вероятно, най-поквареният човек.

Чухте ли някой говорител от опозицията на това постановление – красноречив, както бе един от тях, – на когото бихте доверили задачата да решава вместо вас какво може да четете? На когото бихте възложили работата да решава за вас? Да ви освободи от отговорността да изслушвате онова, което може би трябва да чуете? Сещате ли се за някого? Вдигнете ръка, ако знаете човек, на когото да поверите тази работа? Някой има ли предложение? Искате да кажете, че в цяла Канада няма човек, достатъчно добър, да реши какво мога да чета и да слушам? Нямах представа, но ето, че има закон, който твърди, че би трябвало да има такъв човек или подточка на някакъв закътан закон, който го твърди. Е, тогава, този закон да върви по дяволите! Той ви подканва да бъдете лъжци и лицемери и да отричате това, което очевидно вече знаете. Относно този придирчив[9] инстинкт, в общи линии знаем всичко, което трябва да знаем и го знаем от дълго време. Идва от друга стара история за друг велик англичанин – извинете, че съм толкова конкретен тази вечер – д-р Самюел Джонсън, великият лексикограф, авторът на първия – би трябвало да кажа компилатор[10] – на първия голям речник на английския език. Когато бил завършен, различни делегации очаквали д-р Джонсън: хората, които искали да го поздравят за благородството и качеството на неговия труд – представители на Камарата на общините и Камарата на лордовете; а също и делегация от уважавани дами от Лондон, които го посрещнали с думите: „Д-р Джонсън, радваме се, че не сте включили скверни и неприлични думи във вашия речник.“ „Дами,“ отвърнал Джонсън, „поздравявам ви, че сте съумели да ги потърсите“. Всеки, който може да разбере тази шега – доволен съм да установя, че около 10% от вас могат – схваща проблема с цензурата, особено когато дадена изява бъде цензурирана преди самата й поява, само при установяване на намерения за нейната поява. Този вид цензура е известен в САЩ като „prior restraint“ и е забранен от Първата поправка към Конституцията. Не може да се установи предварително кои думи са уместни или неуместни, никой не притежава познанието за подобно решение и – по-конкретно – би трябвало да заподозрем мотивите на онези, които го правят, в частност: мотивите на онези, които са решени да бъдат обидени; на онези, които ще преминат през съкровищница на английския език, като първия лексикон на д-р Джонсън, в търсене на мръсни думи, за да задоволят себе си и някакъв инстинкт, за който не смея да спекулирам.

И така, напълно съм убеден, че основният източник на омраза в света е религията и организираната религия. Абсолютно съм убеден. Радвам се, че аплодирате, защото това е голям проблем за онези, които са в опозиция на днешното постановление, нали? Как ще забранят религията? Как ще спрат изразa на религиозно отвращение, омраза и фанатизъм? Говоря, като човек, който често е мишена на тези неща, и не само в реторична форма. Отправяли са ми много смъртни заплахи. Познавам хора, живеещи близо до дома ми във Вашингтон, поне двама-трима, за които вероятно и вие сте чували, които сега не могат да отидат никъде без охрана, заради критиката, която са отправяли към една конкретна монотеистична религия. И това се случва в столицата на Съединените Щати. Тъй че, знам за какво говоря и също трябва да отбележа, че онзи тип хора, които ми звънят, за да ми кажат, че знаят кое училище посещават децата ми, и казват, че знаят номера на дома ми и къде живея, и какво ще сторят на децата и на жена ми, и на мен, и чиито думи съм принуден да взема на сериозно, защото са причинявали подобни неща на мои познати… това са същите хора, които ще търсят протекция от закона против омразното слово, ако изрека това, което мисля за религията им, – което ще направя точно сега. Нямам никакви, както бихте ги нарекли, етични предубеждения. Никакви скрупули от този сорт. Погаждам се някак с хора от всякакъв произход или сексуална ориентация, или езикова група, освен, разбира се, хората от Йоркшир, които са абсолютно нетърпими.

Започвам да негодувам срещу объркването, което ни се налага тези дни – и тази вечер чухме отново същото – размиване на границите между религиозни убеждения, богохулство, етничност, ругатни и нещо, което някои биха нарекли мултикултурен етикет. Сега често се случва хората да използват израза „анти-ислямски расизъм“, сякаш атакуването на религията е атака срещу дадена етническа група. Думата „ислямофобия“, всъщност, започва да трупа срама, запазен за т. нар. расови предразсъдъци. Това е сублимна и много подла инсинуация, която трябва да бъде преборена. Някои ще питат какво правим, когато Фалуел[11] твърди, че мрази педалите? Ами ако неговите думи подстрекават към насилие? Библията казва, че трябва да мразим педалите. Щом Фалуел го казва, той го казва, защото Библията го твърди, значи е прав. Да, може да накара хората да излязат навън и да употребят насилие. И какво ще направите, за да го спрете? Вие се изправяте срещу група от хора, които ще кажат „Посягаш на моята Библия, ще повикам полицията и ще докладвам за омразно слово!“ И сега какво ще правите, когато сте изкопали този капан за себе си? Някой каза, че антисемитизмът и Кристалната нощ са в резултат на десет години активен тормоз над евреите. Десет години? Сигурно се шегувате, това е резултатът от 2000 години християнство, основано на една строфа от една глава от евангелието на св. Йоан, което довело до погром след погром, след всяка великденска литургия, всяка година, в продължение на стотици години, защото там пише, че евреите изцапали ръцете си с кръвта на Христос и това бреме ще тегне над тях до последното им поколение. Това е гарант и основен мотив за антиеврейските погроми. Какво ще направите? Къде е сега назначителната ви подточка в закона? Казва ли, че евангелието от Йоан трябва да бъде цензурирано? Дали аз, – който съм чел Фройд и знам какво е бъдещето на една илюзия, и знам, че религиозните убеждения са незаличими, докато отговаряме на описанието на глупав слабоеволюирал вид бозайници, – дали мисля, че някакъв канадски закон ще реши този проблем? Моля ви, проблемът е следният: нашият префронтален лоб е твърде малък, а адреналните ни жлези са твърде големи и разположението на палеца ни може би не служи за чак толкова благородни цели. Страхуваме се от мрака и от смъртта. Вярваме в истините на свещените книги, които са толкова тъпи и зле фабрикувани, че дори едно дете, – впрочем всички деца го правят, ако обърнете внимание на въпросите им, – може да види през тях. Мисля, че трябва да се отнасяме с присмех и омраза, и отвращение към религията, и претендирам за това право.

Но нека не преиначаваме нещата – в момента не всички монотеистични религии са еднакви. Те всички са основани на една и съща илюзия. Изплагиатствани са една от друга. Но има една, в частност, която, по настоящем, представлява сериозна заплаха, не само срещу свободата на словото, срещу свободата на изразяване, но и срещу много други свободи. Това е религията, която въплъщава ужасната троица: самоненавист, самодоволство и самосъжаление. Говоря за войнствения ислям. В глобален мащаб, това е гигантска сила. Гигантска власт. Контролира неизмерими количества петрол, богатства, няколко големи страни с несметно финансово състояние. Изпомпва идеологиите на уахабизма и салафизма навред целия свят; трови обществата навсякъде, където се засели; съсипва умовете на децата; обезличава младите в своите медресета; обучава хората в актове на насилие; превръща убийството, самоубийството и смъртта в култ. Това прави войнствения ислям в глобален мащаб, като оказва доста силно влияние. В нашите общества се възприема като нещо, което би могло да обиди вярата на едно покорно малцинство, чиято вяра заслужава всяка протекция, присъща на малката и уязвима група.

Тази религия твърди доста грандиозни неща за себе си, не мислите ли? Твърди, че е последното откровение. Твърди, че Бог е проговорил на един неграмотен бизнесмен в Арабския полуостров, три пъти, чрез един архангел, а материалът в резултат на това, – както виждате сами, когато го четете, – е до голяма степен изплагиатстван от Стария и Новия Завет. Всъщност почти цялата история е неособено умело копирана от Стария и Новия Завет. Този текст трябва да бъде приет като божествено откровение и като крайната и неизменна дума на бог, и тези, които не признават това откровение, трябва да бъдат третирани като добитък, неверници, роби. Ще ви кажа нещо: мисля, че Мохамед никога не е чул онези гласове, не ми се вярва. Вероятността да съм прав срещу вероятността един овчар, който не можел да чете, да е записал части от Стария и Новия Завет, продиктувани му от архангел, мисля, ме поставя доста по-близо до позицията на обективно коректен. Но кой е поставен под заплаха? Човекът, който дава гласност на това и казва „по-добре да слушам, защото ако не го правя съм в опасност“ или аз, който мисля, че това е толкова нелепо, че дори си струва да публикуваме карикатури върху него. И ето, следват плакатите и виковете, и воят, и призивите „Обезглавете ги!“ Това се случва в Лондон… това е в Торонто… това е в Ню Йорк. Това се случва сред нас. „Обезглавете ги!“, „Обезглавете онези, които карикатурят исляма!“ Дали ги арестуват заради омразно слово? Не. Мога ли да се забъркам в неприятности, заради това, което току-що казах за пророка Мохамед? Да, мога. Къде са приоритетите ви, дами и господа? Вие се отказвате от най-ценното във вашето общество и се отказвате без битка, и дори поощрявате хората, които искат да отрекат правото ви да се съпротивлявате. Засрамете се, докато го правите! Използвайте времето, което ви е останало по най-добрия начин. Това наистина е сериозно.

И така, ако погледнете където и да било, тъй като тази вечер обърнахме внимание на различни оплаквания и болежки: „Какво ще стане с горките гейове… горките евреи… проклетите жени, които не могат да издържат на тормоза…?“ И робите, и техните потомци, и племената, които не са оцелели и чиято земя е била конфискувана. Търсете, където искате, гарант за робство, за подчинението на жените като движимо имущество, за изгарянето и бичуването на хомосексуалистите – позволение за всички тези неща ще намерите в една известна книга, която стои на всеки амвон във всеки град, и във всяка синагога, и всяка джамия. И после пробвайте да съберете две и две, за да установите, че силата, която е основен източник на омраза е също и главният претендент за цензура, и като осъзнаете, че тази вечер сте изправени пред една крайно погрешна антитеза, надявам се, няма какво да ви спре да подкрепите постановлението на дебата с кънтящото одобрение, което заслужава. Ужасно ви благодаря. Лека нощ. Не се бойте.

___________________________________________________________

↩ Обратно към текста
1. Предизвикването на масова паника е сред най-старите основания за изключение от свободата на словото. През 1919 г. знаменитият съдия Оливър Уендъл Холмс в своите мотиви по делото Schenck v. United States пише, че „дори най-засилената защита на свободата на словото няма да защити човек, който заблуждаващо извика „пожар“ в салона на препълнен театър“. – С изключение на някои леки корекции от мен, словоредът в тази пояснителна бележка е дело на юриста Христо Иванов, справка: „А когато театърът реално гори?“ – статия в mediapool.bg относно предлаганите от БНБ промени в Наказателния кодекс.

↩ Обратно към текста
2. Първи български превод, публикуван в брой 86/EСЕН на сп. “Християнство и култура”; благодарности на Мартин Осиковски за положения труд. Линк към оригиналния текст на английски.

↩ Обратно към текста
3. Линк към оригиналния текст на английски. Откъс от памфлета „Здравият разум“ на български.

↩ Обратно към текста
4. На български, превод – Силвия Радева. Оригинал на английски.

↩ Обратно към текста
5. „Свобода само за членовете на правителството, само за партийните членове, колкото и да са многобройни, не е свобода. Свободата винаги е свобода на инакомислещите. По същество политическата свобода зависи не от фанатиците на „справедливостта“, а по-скоро от всички стабилизиращи, полезни и изчистващи действия на дисидентите. Ако свободата стане привилегия, функцията на политическата свобода е нарушена.“ — Из статията „Руската революция. Критическа оценка на слабостите“, публикувана през 1920 г. след убийството на Роза Люксембург. Източник: Уикицитат.

↩ Обратно към текста
6. „Най-четеното и влиятелно“ консервативно списание в САЩ, което излиза два пъти в месеца.

↩ Обратно към текста
7. „Хиляди още вярват, че Земята е плоска“ – vesti.bg.

↩ Обратно към текста
8. „Просто отиди и виж [доказателствата за еволюцията]“ – откъс от книгата на Ричард Докинс „Най-великото шоу на Земята„.

↩ Обратно към текста
9. Тук Хичинс използва думата censorious – анлг. крайно критичен, осъдителен, придирчив, като прилагателно, производно от censere – лат. оценявам, съдя. Справка: етимология на думата „цензура“.

↩ Обратно към текста
10. Компилаторът (англ. compiler, от compile – съчетавам, съставям) е компютърна програма, която превежда (компилира) даден компютърен изходен код в семантично отговарящ код на език от (обикновено) по-ниско ниво. – Уикипедия.

↩ Обратно към текста
11. Джери Фалуел, старши е американски пастор към Южната баптистка конвенция, телевангелист и активен привърженик на консервативната политика. Основател на мегацърква в Линчбърг, щата Вирджиния. Умира през май 2007 г. – Уикипедия.

Превод от английски и пояснителни бележки: Димитър Кръстев.

Бележка под линия: Разочарован съм от Николай Михайлов

Просто отиди и виж*

–––––––––––––––––––––––––––––––––––

* Преди няколко дни открих, че един доскоро дълбоко уважаван от мен ерудит с неподражаемо изискан и богат изказ, всъщност е изгубил способността си на елементарен и справедлив аналитичен размисъл по отношение на собственото си родословие, макар вероятно да е прочел безброй книги на различна тематика, колкото аз може би никога няма да прочета. Става дума за д-р Николай Михайлов, фин познавач на човешката душевност и повече от добър анализатор на политическата ситуация в България, но, както излиза, изключителен невежа по отношение на естествената история и историческите доказателства.

Разбира се, винаги съм бил наясно с неговото пристрастие към християнската религия, но това никога не ми е пречило да уважавам личността му, начинът му на мислене и богатата му философско-литературна култура. Това мое уважение продължи до момента, в който прочетох едно негово насмешливо и просто невярно изказване спрямо Дарвин, което ми дойде напълно изневиделица, както четях неговата, иначе, за пореден път, издържана и, според мен, правилна мисъл, този път относно явлението кич. Става въпрос за едно скорошно интервю с д-р Михайлов за вестник „Капитал“, озаглавено „Истината и само истината„.

Д-р Михайлов споменава името на Милан Кундера, което ми хареса, защото самия Кундера в една от книгите си, подробно изказва мнението си относно кича, но разликата е там, че Кундера, който лично смятам за върховен естет и един от най-добрите съвременни писатели, според мен, никога не би и помислил да отъждествява трудовете на Дарвин с нещо кичозно, а още повече с остарялата порно-актриса Чичолина (чието име ако потърсите в Гугъл, ще откриете много снимки (тези, на които е облечена), на които тя носи типичното за набожните курви християнско кръстче, което предполагам цели по някакъв начин да успокоява нейната психика или да компенсира „пред хората“ това, че тя обожава да прави нещо, което от обществото е заклеймено като неморално или, да речем, подбудено от долни сатанински страсти).

Но да се върнем на статията от „Капитал“. На въпроса „Не улеснихме ли всичко това с отсъствието на вяра?“ [Допълнение към предишния въпрос „Има ли кичът и зловещо лице?“], Николай Михайлов отговаря така:

Споменаването на Бог се счита лош тон в съвременната западна култура. Религиозният е преживяван като абнормна, културно неадекватна фигура, в най-добрия случай като жертва на мило суеверие. Съвременният човек е останал с впечатление, че Бог не съществува и че това е очевидно. Опитът за проблематизиране на тази „очевидност“ се посреща на нож или с издайническо нетърпение по причина на засекретена несигурност. Атеизмът е масово суеверие, абсурдна идея за безпричинен свят, възникнал от нищото, самодостатъчен и неподсъден. От Просвещението насам Бог е изтикан в ъгъл на Космоса, никой не знае къде като персона нон грата. Няма нищо по-скандално за съвременния потребител от идеята за небесен „одит“ върху пазара на наслажденията. Пазарът е безгранична свобода, там се разпореждат Дарвин и Чичолина. Животът не се преживява като дар, а като собственост. Суверенитетът върху тази собственост обосновава право на каприз и своеволие. Смисълът е резултат на прищявката, лично хрумване. Атеизмът е опустошителен за човешката цивилизация, започват да проумяват това. […]

Няма да коментирам в подробности, защото темата за Бог и религията е прекалено обширна. Само ще спомена накратко какви впечатления остави у мен това изказване на „доктора“ и по-конкретно неуважителното му отношение към труда на Чарлз Дарвин. В случая, отклонението на Николай Михайлов е повече от глуповато и неуместно. Когато го прочетох се почувствах дълбоко наранен и предаден, заради някаква безсмислена агресия и, необяснимо за мен, настойчиво отричане на фактите.

Все пак, мисля, че разбирам мотивите за неговото изказване и го подкрепям ако цели да осмее човешката алчност и жестокост. Но тук той определено бърка вестоносеца с обичайните извършители на престъплението, тук той определено пренебрегва огромно количество (и качество) доказателства, които съвсем неумишлено оборват идеята, че в  преклонението пред едно всевластно художествено същество като неговия Бог се крият ползи и ценности за човечеството, които могат да бъдат открити и да произлязат само и единствено от религиозната вяра. Нарочно използвам думата „неумишлено“, защото никой не знае защо, Дарвин просто констатира как работи онова, което наблюдаваме в природата.

Просто отиди и виж

Откъс от книгата–>

И така, разполагаме с чудесна документация във вид на фосили за постепенната промяна по целия път от Луси и „ходещото изправено шимпанзе“ отпреди 3 милиона години до днес. Как се справят с този богат доказателствен материал отричащите историята? Някои – чрез буквално отричане. Сблъсках се с това в интервюто, което направих за документалния филм на Канал 4 „Геният на Чарлз Дарвин“ през 2008 година. Интервюирах Уенди Райт, президент на Concerned Women for America („Загрижени жени за Америка“). Мнението й, че „хапчето за след това“ е най-добрият приятел на педофила“, дава добра представа за способността й да разсъждава и тя оправда изцяло очакванията по време на нашето интервю. За телевизионния документален филм бе използвана само малка част от това интервю. Следва интервюто в доста по-пълен вид, но очевидно за целите на тази глава съм се ограничил до местата, където обсъждаме фосилите, документиращи човешкия произход.

Уенди Райт: Имам предвид, че еволюционистите все още не разполагат с научни основания да го потвърдят. Но става така, че науката, която не подкрепя каузата на еволюцията, се орязва от цензурата. Като например, че няма доказателства за еволюцията, преминаваща от вид към вид. Ако е така, ако еволюцията наистина е станала, тогава със сигурност, независимо дали минава от птиците към бозайниците, или дори отвъд това, със сигурност щеше да има поне едно доказателство.

Ричард Докинс: Доказателствата са огромно количество. Съжалявам, но вие продължавате да го повтаряте като някаква мантра, защото просто слушате само себе си. Искам да кажа, само си отворете очите и погледнете доказателствата.

У. Р.: Покажете ми ги, покажете ми, покажете ми костите, покажете ми черупките, покажете ми доказателства за междинните стадии от един вид към друг.

Р. Д.: Всеки път когато се открие фосил, който е междинна форма между два вида, хората казват: „А, сега вече имаме две празнини, където преди имаше само една“. Искам да кажа, че почти всеки открит фосил е междинна форма между две неща.

У. Р. (смее се): Ако беше така, Националният музей по естествена история „Смитсониън“ щеше да бъде пълен с тези примери, но няма нищо такова.

Р. Д.: Но той е пълен… що се отнася до хората, от времето на Дарвин досега е събрано огромно количество доказателствен материал за междинни форми във вид на човешки фосили, например различни видове Australopithecus и… после разполагаме с Homo habilis – те са между Australopithecus, който е по-стар вид, и Homo sapiens, който е по-нов вид. Искам да кажа, защо не ги виждате като междинни форми?

У. Р.: …ако за еволюцията има действителни доказателства, тогава те би трябвало да бъдат изложени в музеите, а не само в илюстрациите.

Р. Д.: Току-що ви обясних за Australopithecus, Homo habilis, Homo erectus, Homo sapiens – архаичния Homo sapiens и после съвременния Homo sapiens – това е прекрасна поредица от междинни форми.

У. Р.: Все още липсват материални доказателства, така че…

Р. Д.: Материалните доказателства ги има. Отидете в музея и ги вижте… Ясно е, че не ги нося тук, но може да отидете в който и да е музей и да видите Australopithecus, може да видите Homo habilis, Homo erectus, може да видите архаичен Homo sapiens и съвременен Homo sapiens. Прекрасна поредица от междинни форми. Защо продължавате да повтаряте: „Представете ми доказателства“, след като съм го направил? Отидете в музея и вижте.

У. Р.: Ходила съм. Ходила съм в музеи и въпреки това много от нас все още не са убедени…

Р. Д.: Вие видяхте ли, видяхте ли Homo erectus?

У. Р.: И си мисля за тези усилия, тези доста агресивни усилия да ни убедите и да ни цензурирате. Струва ми се, че толкова много хора все още не вярват в еволюцията именно поради чувството на неудовлетвореност. Ако еволюционистите бяха толкова убедени в своите вярвания, нямаше да опитват да цензурират информацията. Това показва, че на еволюцията все още й липсват доста неща и все още е под въпрос.

Р. Д.: Аз… признавам, че съм неудовлетворен. И то е заради факта, че ви разказах за четири-пет фосила… (Уенди се изсмива)… а вие, изглежда, просто не обръщате внимание на това, което говоря… Защо не отидете да видите тези фосили?

У. Р.: …ако бяха в музеите, в които съм ходила многократно, щях да ги огледам обективно, но това, към което се връщам…

Р. Д.: Те са в музея.

У. Р.: Това, към което се връщам, е, че философията на еволюцията може до доведе до идеологии, които ще се окажат разрушителни за човешката раса…

Р. Д.: Да, но не е ли по-добре вместо да сочите неправилното разбиране на дарвинизма, който по ужасен начин се използва от политиците, да опитате да разберете дарвинизма, и тогава ще бъдете в позицията на човек, способен да обори въпросните ужасни неправилни разбирания.

У. Р.: Ами, толкова често сме принуждавани от агресивността на привържениците на еволюцията. Не може да се каже, че се крием от тази информация, която продължавате да представяте. Не може да се каже, че не ни е известна, защото не можем да се отървем от нея. Постоянно ни я натрапват. Но според мен неудовлетворението ви се дължи на факта, че мнозина от нас, които са видели вашата информация, пак не възприемат идеологията ви.

Р. Д.: Вие виждали ли сте Homo erectus? Виждали ли сте Homo habilis? Виждали ли сте Australopithecus? Зададох ви този въпрос.

У. Р.: Онова, което съм виждала, е, че в музеите и в учебниците, където твърдят, че показват еволютивните различия между видовете, всъщност разчитат на илюстрации и рисунки… не на материални доказателства.

Р. Д.: Е, може да ви се наложи да отидете в Националния музей на Найроби, за да видите оригиналните фосили, но отливки от фосили – точни копия на съответните фосили – може да видите във всеки голям музей, който си направите труда да посетите.

У. Р.: Защо сте толкова агресивен? Защо е толкова важно за вас всички да вярват в това, в което вярвате вие?

Р. Д.: Аз не говоря за вярвания, говоря за факти. Разказах ви за конкретни фосили и всеки път когато ви питам за тях, вие избягвате въпроса и минавате към нещо друго.

У. Р.: …Може да има неизброимо количество материални доказателства, а не само нещо изолирано, но повтарям, доказателства няма.

Р. Д.: Засегнах темата за фосилите на хоминиди, защото предположих, че те ще представляват най-голям интерес за вас, но може да откриете подобни фосили от всяка група гръбначни животни, която ви дойде наум.

У. Р.: Но аз предпочитам да се върна на въпроса защо е толкова важно за вас всички да вярват в еволюцията…

Р. Д.: Думата „вярвам“ не ми допада. Предпочитам просто да помоля хората да погледнат доказателствата и моля и вас за същото – да погледнете доказателствата… Искам да посещавате музеите и да се вглеждате във фактите, а не да вярвате, като ви казват, че няма доказателства. Просто отидете и вижте доказателствата.

У. Р. (смее се): И да, и това, което бих казала…

Р. Д.: Не е смешно. Искам да кажа – отидете наистина, отидете. Разказах ви за фосилите от хоминиди и вие може да отидете и да видите еволюцията на коня, може да отидете и да видите еволюцията на ранните бозайници, може да отидете и да видите еволюцията на рибите, може да отидете и да видите прехода от риба към живеещи на суша земноводни и влечуги. Всяко едно от тези неща ще откриете в който и да е добър музей. Само отворете очи и гледайте фактите.

У. Р.: И аз бих казала да си отворите очите и да видите общностите, построени от хората, които вярват в един любящ Бог, който е създал всеки един от нас...[*лична бележка]

Ако имате нерви да изтърпите цялото интервю, може да го гледате тук.

В интервюто може да изглежда, че напразно и упорито се опитвам да доведа до съзнанието й молбата да отиде в някой музей и да види, но наистина имах предвид това. Тези хора са обучени да казват: „Няма фосили, покажете ми доказателствата, покажете ми поне един фосил…“ и го правят толкова често, че в крайна сметка започват да вярват в него. Затова реших да направя експеримент и да спомена на тази жена за три-четири фосила и да не й позволя просто да ги игнорира. Резултатите са потискащи и са добър пример за най-разпространената практика, използвана от отричащите историята, когато се изправят пред доказателствата на историята, а именно – просто не им обръщай внимание и повтаряй мантрата: „Покажете ми фосилите. Къде са фосилите? Няма фосили. Покажете ми само един междинен фосил, това е всичко, за което моля…“

Други се затормозяват с имена, а неизбежната тенденция на имената е, че правят фалшиво разграничение там, където такова няма. Всеки фосил, който има потенциал да бъде междинен, се класифицира или като Homo, или като Australopithecus. Никой никога не е класифициран като междинен. Следователно междинни форми няма. Но, както вече обясних, това е неизбежно следствие от условностите на зоологичната номенклатура, а не факт на реалния свят. Най-съвършената междинна форма, която бихте могли да си представите, пак би получила етикет или като Homo, или като Australopithecus. И вероятно щеше да бъде наричана Homo от половината палеонтолози и Australopithecus – от другата половина. И, за жалост, вместо да се съберат и да се съгласят, че нееднозначността на междинните фосили е тъкмо това, което би трябвало да се очаква за еволюцията, засега палеонтолозите само създават фалшиви представи, като едва ли не получават инфаркт поради терминологичните си несъгласия.

Това напомня донякъде правното разграничаване на пълнолетен и непълнолетен. За юридически цели и за да се определи дали даденият младеж е достатъчно възрастен, за да гласува или да постъпи в армията, е нужно да се направи абсолютно разграничаване. През 1969 година юридическата възраст за гласуване във Великобритания беше свалена от двайсет и една на осемнайсет години (през 1971 година същата промяна беше направена и в САЩ). Сега се говори да бъде свалена до 16 години. Но, каквато и да е юридическата възраст за гласуване, никой не мисли сериозно, че още на другата сутрин след осемнайсетия (или двайсет и първия, или шестнайсетия) рожден ден младежът действително става друг човек. Никой не вярва сериозно, че има два типа хора – пълнолетни и непълнолетни и между тях няма „междинни форми“. Очевидно всички сме наясно, че целият период на израстване представлява едно дълго упражнение, в което „междинните форми“ се сменят една след друга. И може да се каже, че някои хора така и не порастват истински. По същия начин еволюцията на човека от нещо като Australopithecus afarensis до архаичния Homo sapiens представлява непрекъсната поредица от родители, раждащи деца, които със сигурност щяха да бъдат поставени от един съвременен таксономист в същия вид като своите родители. От перспективата, която им дава възможност да погледнат назад във времето, и поради причини, които не се различават особено от юридическите, съвременните таксономисти настояват да поставят етикет на всеки фосил, който трябва да казва нещо от рода на Australopithecus или Homo. На табелките в музеите определено е недопустимо да се пише „по средата между Australopithecus africanus и Homo habilis„. Отричащите историята се хващат за тази условност – поставянето на наименования – като за доказателство за липсата на междинни форми в реалния свят. Със същото основание бихте могли да кажете, че няма такова нещо като юноша, защото който и човек да вземете, се оказва или гласуващ пълнолетен (на осемнайсет или повече години), или негласуващо дете (под осемнайсет години). Все едно да заявим, че юридическата необходимост от съществуване на праг за гласуване доказва, че юноши не съществуват.

Да се върнем отново към фосилите. Ако привържениците на креационизма са прави, Australopithecus е „просто човекоподобна маймуна“, следователно неговите предци нямат нищо общо с търсенето на „липсващи звена“. Въпреки това бихме могли да насочим за малко вниманието си към тях. Съществуват някои, макар и доста фрагментарни следи. Ardipithecus, който е живял преди 4-5 милиона години, е познат предимно чрез зъбите си, но са намерени достатъчно кости от черепа и стъпалата, за да могат повечето занимавали се с тях анатоми да предположат, че е ходел изправен. Горе-долу същото заключение е направено от съответните откриватели на два дори още по-стари фосила, Orrorin („Човекът на Милениума“)[**] и Sahelanthropus („Тумай“).

Sahelanthropus

Sahelanthropus е забележителен и с голямата си възраст (6 милиона години, близък по възраст с общия ни предшественик с шимпанзетата), и с това, че е открит далече на запад от Рифт Вали (в Чад, където прякорът му „Тумай“ означава „надежда за живот“). Някои палеонтолози се отнасят скептично към направеното от откривателите на Orrorin и Sahelanthropus твърдение, че са били двуноги. И, както би могъл да отбележи някой циник, част от съмняващите се във всеки подобен проблемен фосил са от откривателите на другите фосили!

Палеоантропологията, повече от другите научни сфери, е разяждана – или може би оживявана – от съперничества. Трябва да признаем, че летописът от фосили, свързващ ходещата изправена човекоподобна маймуна Australopithecus с (вероятно) общия ни четириног предшественик с шимпанзетата, е все още беден. Ние не знаем как далечните ни прадеди са се изправили на задните си крака.Нужни са ни повече фосили. Но нека поне се порадваме на добрия летопис от фосили, с който разполагаме – за разлика от Дарвин, [който не е разполагал с толкова богат доказателствен материал] – показващ еволютивния преход от Australopithecus, с характерните за шимпанзе размери на главния мозък, до съвременния Homo sapiens, с подобния си на балон череп и голям мозък.

В този раздел давам постоянно изображение на черепи и ви насърчавам да ги сравнявате. Може би сте забелязали например колко е изпъкнала муцуната и ръбът на веждите на някои фосили. Понякога разликата е доста неуловима, което подпомага вникването в постепенния преход от един фосил към друг, по-късен. Но сега искам да ви запозная с едно усложнение, което ще се развие до интересен въпрос сам по себе си. Промените, настъпващи в живота на отделния индивид, докато расте, са във всеки случай далеч по-зрелищни от промените, които наблюдаваме при сравняването на зрелите индивиди със следващи поколения.

Шимпанзе малко преди раждането

Тази снимка е на череп на шимпанзе малко преди раждането. Той очевидно се различава напълно от черепа на зряло шимпанзе и прилича много повече на човешки череп (както на зрелия индивид, така и на бебешкия). Има една широко репродуцирана снимка на бебе и на възрастно шимпанзе, използвана често като илюстрация на интересната идея, че в човешката еволюция характеристиките на растящия индивид се запазват и в зрелостта (или – което не е задължително да бъде вярно – съзряваме полово, когато тялото ни все още не е достигнало стадия на зрелост). Реших, че снимката изглежда прекалено добре, за да е истинска, и я изпратих на колегата Дезмънд Морис за експертно мнение. Попитах го дали може да е фалшификат. И дали е виждал малко шимпанзе, приличащо толкова на човек? Д-р Морис е скептичен по отношение на гърба и раменете, но няма никакви проблеми със самата глава.  „Характерна за шимпанзетата е приведената напред стойка, а тук виждаме съвсем изправен човешки врат. Но ако вземем само главата, на снимката може да се вярва“. Шийла Лий, която подготви снимковия материал за тази книга, изнамери оригиналния източник на въпросната прочута снимка – експедиция до Конго от 1909-1915 година, организирана от Американския музей по естествена история. Животните били мъртви при правенето на снимките и тя отбелязва, че фотографът, Хърбърт Ланг, също така е и препаратор. Лесно може да се предположи, че странната човешка стойка на бебето шимпанзе е резултат от лошо изпълнено напълване… ако не беше фактът, че, според музея, Ланг е фотографирал спесиментите преди да ги напълни. Така или иначе, позата на едно мъртво шимпанзе може да бъде наместена по начин, невъзможен, ако шимпанзето е живо. Както изглежда, заключението на Дезмънд Морис бе потвърдено. Човешката поза на раменете на бебето шимпанзе може да е подозрителна, но на главата може да се разчита.

Снимка на Ланг на бебе шимпанзе и на зряло шимпанзе

Ако приемете главата както си е, макар раменете да не издържат добре бремето на автентичността, веднага може да видите как сравняването на черепи на фосили на зрели индивиди може да ни заблуди. Или, казано по-конструктивно, драстичната разлика между главите на младия и на зрелия спесимен показва колко лесно дадена характеристика, като изпъкналостта на муцуната, може да се промени в правилната посока, за да придобие (повече или по-малко) човешки вид. Ембрионологията на шимпанзетата „знае“ как да прави подобна на човешката глава, когато преминава през бебешките си години. Изглежда твърде вероятно, че като е еволюирал през различни междинни форми до Homo sapiens, скъсявайки постепенно муцуната си, Australopithecus го е постигнал по явния път на запазване на бебешките характеристики и през зрелостта (процесът, наречен неотения, споменат във Втора глава). Във всеки случай, голяма част от еволютивните промени се осъществяват чрез промени, при които едни части растат в сравнение с други. Това се нарича „хетерохроничен („по различно време“) растеж“. С това искам да кажа, че еволютивните промени не изглеждат толкова сложни, щом приемем наблюдаваните факти на ембриологичните промени. Ембрионите се формират посредством диференциален растеж – различни техни части растат с различна скорост. Черепът на шимпанзето-бебе се превръща в череп на зряло животно посредством бърз растеж на костите на челюстите и муцуната в сравнение с другите кости на черепа. Да повторим – всяко животно от всеки вид се променя по време на собственото си ембрионално развитие по-драстично, отколкото формата на типичния зрял индивид се променя от поколение на поколение с преминаването на геологичните епохи. И това е моето въведение към главата за ембриологията и нейната връзка с еволюцията.

Автор: Ричард Докинс

Превод: Красимира Матева

Бележки

↩ Обратно към текста

* Ако гледате на всичко това без чувство за хумор, подобен разговор би могъл да ви отчая напълно от живота, заради наблюдаваните (и предполагаеми) последствия от действията на една значително голяма част от човешкото население, които разсъждават (или по-скоро отказват да разсъждават) като Уенди Райт. Вие колко често се сблъсквате в ежедневието си с хора като Уенди и какъв е вашият подход към тях? Възхищавам се на добронамереността и търпението на Докинс, защото аз лично не бих бил способен на такова нещо.

Смятате ли, като мен, че броят на уендитата, които наблюдаваме от телевизионния екран е прекалено голям и далеч надминава границите на безобидно забавното? На всичкото отгоре обществото понякога най-упорито нарича някои от тях лидери, а пък други дори са безспорно начетени интелектуалци, които ако не е заради зверския им инат да отричат фактите, няма как да не харесаме иначе. – Д. К.

↩ Обратно към текста

** Орорин на местния диалект означава Първичния човек, а е наречен „Човекът на Милениума“, защото е открит през 2000 година.

Препоръчителни материали:

Human Evolution Timeline Interactive | The Smithsonian Institution’s Human Origins Program.

Еволюция на човека | Уикипедия.

Symphony of Science – The Greatest Show on Earth (featuring Richard Dawkins, David Attenborough and Bill Nye)

Хумор:

A Simple-Minded Lust for Intermediates – Някои мои мисли, вдъхновени от американските креационисти.