Ричард Докинс – Поленови зрънца и магически куршуми

Шофирах из селските райони на Англия с дъщеря си Джулиет, тогава шестгодишна, когато тя посочи някакви цветя край пътя. Попитах я за какво мисли, че служат дивите цветя. А тя отвърна доста дълбокомислено. „Две неща,“ каза тя. „Да красят света и да помагат на пчеличките да правят мед за нас.“ Бях трогнат от нейния отговор и с неохота й отвърнах, че той не е верен.

Отговорът на моето малко момиченце не бе далеч от това, което биха отговорили много възрастни през историята. Дълго време се е вярвало, че грубото творение е тук за наша изгода. Първата глава на Сътворение е категорична. Човекът властва над всички живи твари, а животните и растенията са тук за наша наслада и в наша полза. Както историкът сър Кийт Томас документира в своята книга „Човекът и естественият свят“, тази нагласа е доминирала средновековния християнски свят и оказва влияние до наши дни. През деветнадесети век, преподобният Уилям Кърби мислил, че бълхата е належаща подбуда за чистоплътност. Дивите зверове, според епископ Джеймс Пилкингтън от времето на Елизабет I, служели за подхранване на човешкия кураж и осигурявали полезна подготовка за война. Конските мухи, според един писател от 18-ти век, са сътворени с цел „хората да упражняват острота на интелекта и сръчност, за да се предпазят от тях“. Омарите са снабдени с твърди черупки, за да усъвършенстваме сръчността си при упражнението с разчупването на техните щипци преди да ги изядем. Друг почтителен средновековен писател вярвал, че тревите са тук в наша полза: добре е за нашия дух да работим усилено, докато скубем плевел.

Животните са привилегировани да споделят нашето наказание, заради греха на Адам. По въпроса, Кийт Томас цитира епископ от 17-ти век: „Каквото и зло да се стовари връз тях не е за тяхно наказание, а част от нашето.“ Това сигурно е огромна утеха за тях. През 1653 г., Хенри Мор вярвал, че кравите и овцете са дарени с живот, единствено за да съхраняват месото си свежо, „докато не се наложи да ги изядем“. Логическото заключение на този тип мислене от 17-век е, че животните всъщност нямат търпение да бъдат изядени.

Фазанът, яребицата и чучулигата
хвръкнали до твоя дом, като към Ковчега.
Говедото по своя воля се прибрало вкъщи –
в кланицата, вкупом с ярето;
и всеки звяр оттам насетне
в жертва се принесъл доброволно.

Дъглас Адамс преекспонира човешката самонадеяност в една футуристично чудновата ситуация, описана в Ресторант „На края на Вселената“, част от брилянтната сага „Пътеводител на галактическия стопаджия“.

До масата на Зейфод Бийблброкс се приближи едно голямо млекодайно животно от рода на говедата — едро, добре угоено и охранено четириного, с огромни влажни очи, малки рога и с една почти подкупваща усмивка на устните си.
— Добър вечер — измуча то и се отпусна тежко на бутовете си. — Аз съм Специалитетът на деня. Мога ли да ви препоръчам някои части на тялото си?
Изгрухтя и примлясна няколко пъти, намести се по-удобно на задните си части и се загледа спокойно в клиентите.
Думите му предизвикаха изумление и смут у Артър и Трилиън, безразличие у Форд Префект и остро чувство на глад у Зейфод Бийблброкс.
— Може би парче от моята плешка? — предложи животното. — Задушено в бяло вино?
— Ъъъ, ВАШАТА плешка? — прошепна Артър ужасено.
— Естествено, че моята, сър — изпръхтя доволно животното, — как мога да предлагам чужди плешки.
Зейфод скочи на крака и започна да ръчка и опипва плешката на животното с разбиране.
— Бутът ми също е много хубав — гордо заяви животното. — Правих специални упражнения и се храних с много зърно, за да е месото му сочно и хубаво.
Оригна се леко, примлясна и започна да преживя. Като сдъвка храната, отново я глътна.
— Или може би предпочитате нещо печено на фурна? — добави то.
— Да не искате да кажете, че това животно наистина иска да го изядем? — прошепна Трилиън на Форд.
— Аз ли? — каза Форд с безжизнен израз в очите. — Аз нищо не искам да кажа.
— Това е направо ужасно — възкликна Артър, — най-отвратителното нещо, което някога съм чувал.
— Какво те тревожи, землянино? — попита Зейфод, като насочи вниманието си към огромния бут на животното.
— Просто не мога да ям от животно, което стои пред мен и ме кани да го изям — каза Артър. — Жестоко е.
— А по-добре ли е да ядеш от животно, което не иска да бъде изядено? — каза Зейфод.
— Не е в това работата — възрази Артър. Но сетне се замисли. — Добре — каза той, — може и в това да е работата. Но все едно, сега няма да го мисля. Просто ще… ъъъ…
Вселената вилнееше около него в предсмъртна агония.
— Мисля, че ще си взема само една зелена салата — измърмори той.
— Позволете ми да ви посъветвам да опитате черния ми дроб — обърна се животното към него. — Трябва да е станал много апетитен и крехък, месеци наред се тъпча насила.
— Само зелена салата — заяви твърдо Артър.
— Само зелена салата? — попита животното, като ококори неодобрително очи.
— Да не искате да кажете — рече му Артър, — че не бива да си взема зелена салата?
— Знаете ли — отвърна животното, — познавам много зеленчуци, които са категорични по този въпрос. Ето защо се реши веднъж завинаги да се сложи край на този заплетен проблем, като се създаде животно, което наистина желае да бъде изядено и е способно да го заяви ясно и убедително. И ето ме пред вас.
Насили се и успя да направи лек поклон.
— Чаша вода, ако обичате — каза Артър.
— Вижте какво — каза Зейфод, — ние искаме да се наядем, а не да водим кулинарни спорове. Четири пържоли алангле, ако обичате, и по-бързо. Не сме яли от петстотин седемдесет и шест милиарда години.
Животното се изправи тежко на крака. Измуча слабо.
— Позволете ми, сър, да ви поздравя за мъдрия избор. Наистина е много добър — каза то. — Ей сега ще отида и ще се застрелям.
Обърна се и смигна приятелски на Артър.
— Не се тревожете, сър — каза му то, — ще го направя по най-хуманен начин…
И без да бърза, тръгна, клатушкайки се, към кухнята.

(Превод от английски: Саркис Асланян.)

Историята на Дъглас Адамс, разбира се, е отявлено хумористична, но, доколкото мога да преценя, следните разсъждения за естеството на банана са предназначени да се тълкуват сериозно. Цитирам дословно текста, който бе учтиво предоставен от един от многото ми кореспонденти-креационисти.

Забележете, че бананът:

  1. е оформен за човешка ръка;
  2. има грапава повърхност;
  3. има външни индикатори за съдържанието вътре: зелено – твърде рано; жълто – точно на време; черно – твърде късно;
  4. има дръжка за отваряне на опаковката;
  5. има перфорирана опаковка;
  6. има биоразградима опаковка;
  7. е оформен за човешка уста;
  8. е заострен на върха за улеснено проникване;
  9. е приятен за вкусовите рецептори;
  10. е заоблен към лицето, за да улесни процеса на хранене.

Нагласата, че живите същества присъстват тук за наша изгода, все още доминира културата ни, дори там където опорните й точки вече не съществуват. За целите на научното разбиране е нужно да възприемем поглед към естествения свят, който не поставя човека в центъра. Ако твърдим, че животните и растенията присъстват в света с някаква цел, то със сигурност това не е целта да служат на човека. Трябва да се научим да гледаме на света през нечовешки очи. В случая на цветята, с които започнахме нашата дискусия, е поне малко по-практично да гледаме на тях през очите на пчелите и другите създания, които допринасят за тяхното опрашване.

Целият живот на пчелите се върти около изпъстрения, благоуханен, изобилстващ от сладък нектар свят на цветята. Не говоря само за медоносните пчели, тъй като има хиляди различни видове пчели и всички те зависят изцяло от цветята. Ларвите им се хранят с цветен прашец, докато ценното гориво за техните пълнолетни летящи мотори е нектарът, който също така им бива предоставен единствено от цветята. Когато казвам „предоставен за тях“ нямам предвид като съвсем безкористен дар. Поленът, за разлика от нектара, не се предоставя непорочно за пчелите, тъй като растенията произвеждат полен главно за своите собствени цели. Пчелите са поканени да консумират част от прашеца, защото предоставят изключително важна услуга, като го пренасят от едно цвете на друго. Но нектарът е по-краен случай. Неговата raison d’être [житейска цел – бел. пр.] се изчерпва напълно с това да служи за храна на пчелите. Нектарът се произвежда в огромни количество, единствено за да подкупва пчелите и другите опрашители. Пчелите се трудят усилено за своята сладка награда. За производството на един килограм мед от детелина, пчелите трябва да посетят около 20 милиона цвята.

„Цветята,“ биха казали пчелите, „са тук, за да ни доставят цветен прашец и нектар.“ Дори пчелите не са съвсем прави. Но те имат далеч по трезва представа от нас хората, ако мислим, че цветята са тук за наша изгода. Дори можем да кажем, че цветята, поне пъстрите и атрактивните, са пъстри и атрактивни, защото са били „култивирани“ от пчелите, пеперудите, колибритата и други опрашители. Оригиналната лекция, на която базирам тази глава, бе озаглавена „Ултравиолетовата градина“. Това е иносказание. Ултравиолетовата светлина е вид светлина, която ние не можем да видим. Пчелите могат, те я виждат като отделен цвят, понякога наричан „пчелно пурпурно“. Цветята изглеждат различно през очите на пчелите (Фигура 8.1). И по тази причина, въпросът „За какво служат цветята?“ е въпрос, който е по-удачно да изследваме през очите на пчелите, отколкото през човешките.

 Figure 8.1 (a) evening primrose, Oenothra, photographed using visible (by humans) light; (b) the same, photographed by ultra-violet light (which insects can see but we can't) to show the star-shaped pattern in the centre. Presumably this pattern helps guide insects to the nectar and pollen.


Фигура 8.1 (a) безстъблена иглика, Oenothera, заснета чрез видима (за хората) светлина; (b) същото растение, заснето чрез ултравиолетова светлина (видима за насекомите, но не и за нас), демонстрира звездоподобна шарка в центъра си. Предполага се, че тази шарка насочва насекомите към нектара и цветния прашец.

„Ултравиолетовата градина“ взима под внимание несвойственото за нас пчелно зрение, за да илюстрира различна от нашата гледна точка относно това на кого или на какво „служат“ цветята – и всички други живи създания. Ако цветята имаха очи, техният светоглед би изглеждал дори още по-странен за нас от чудатото ултравиолетово пчелно зрение. Как биха изглеждали пчелите в очите на растението? За какво служат пчелите от гледна точка на цветята? Те са навигирани ракети за бомбардиране с цветен прашец от едно цвете на друго. Произходът на това изисква обяснение.

Първо, има добри генетични причини за предпочитане на кръстосано опрашване чрез полен от друго растение. Инцестовото самооплождане би загубило от ползите на половото възпроизводство (каквито и да са те, което само по себе си е интересен въпрос). Дърво, което опрашва женските си цветове с полен от собствените си мъжки цветове, със същия успех би могло изобщо да пропусне фазата на опрашване. Би било по-ефикасно да произведе растителен клонинг на себе си. Разбира се, много растения правят точно това и трябва да поясним. Но, както видяхме по-рано, съществуват и условия, при които са нужни дори допълнителни обяснения за разбъркването на нечии гени с тези на друг индивид. Ще е нужно да направим обемисто отклонение, за да обясним детайлно аргументите, но би трябвало да има някакви съществени ползи за играта на полова ролетка, в противен случай естественият отбор не би позволил тази игра да бъде движеща фикс-идея сред почти всички представители на животинското и растително царство. Каквито и да са тези ползи, те до голяма степен биха се изпарили, ако, вместо да комбинирате свои гени с тези на друг индивид, просто ги разбъркате с втори, идентичен набор от собствените си гени.

Цветовете нямат друга роля в живота на своето растение, различна от това да обменят гени с друго растение, което разполага с различен набор от гени. Някои, като тревите, го правят чрез вятъра. Въздухът е щедро отрупан с полен, от който само миниатюрна част има късмета да бъде отвят върху женските части на друг цвят от същия вид (друга значителна част бива отвята в носовете и очите на страдащите от сенна хрема). Методът на опрашване е случаен и, от определена гледна точка, прахоснически. Често по-ефективното решение е да бъдат експлоатирани крилата и мускулите на насекомите (или други носители, като прилепи или колибри). Тази техника насочва полена много по-директно към целта и следователно е нужно далеч по-малко количество полен. От друга страна, това изисква допълнителен разход за примамване на насекомите. Част от бюджета отива за реклама – ярко оцветени венчелистчета и натрапливи благоухания. Друга част отива за подкупи от нектар.

Insect-mimicking orchid. Iberian Ophrys, Ophrys vernixia.

Фигура 8.2 Орхидея, имитираща насекомо. Иберийска орхидея, Ophrys vernixia.

Нектарът е висококачествено авиационно гориво за насекомото, а производството на нектар струва скъпо на растението. Някои растения се отказват от този разход и вместо това усвояват измамни рекламни трикове. Най-известни са онези орхидеи, чиито цветове приличат и миришат на женски насекоми (Фигура 8.2). Мъжките насекоми се опитват да копулират с цветовете и по невнимание биват натоварени с торбички цветен прашец или, в другия край на веригата, разтоварени от прашеца. Съществуват пчелни орхидеи, които имитират женски пчели, както и също толкова специализирани орхидеи, имитиращи мухи и оси. Една от орхидеите, имитиращи оси, подходящо назована чукова орхидея, държи своята бутафорна женска оса на върха на подвижно пружиниращо стълбче, като този своеобразен ударник бива запънат на фиксирано разстояние от онази част на цвета, която съхранява торбичките с цветен прашец (Фигура 8.3). Щом мъжката оса се приземи върху бутафорната женска, ресорът бива отпуснат. Мъжката оса започва да се блъска бясно и многократно в наковалнята, съхраняваща торбичките с цветен прашец. Докато мъжкият успее да се освободи, гърбът му е натоварен с две поленови торбички.

Hammer orchid, Drakaea fitzgeraldii: (a) the wasp alights on the lure; the hinge buckles, slamming the wasp's back repeatedly against the pollinia.

Фигура 8.3 Чукова орхидея, Drakaea fitzgeraldii: (a) осата каца върху примамката; (b) пружиниращият механизъм се отприщва и многократно удря гърба на осата в „наковалнята“, съхраняваща цветния прашец.

Също толкова изобретателна е така наречената орхидея-кофа (Coryanthes), която функционира подобно на насекомоядно растение, но с една важна разлика. Обемистият цвят съдържа значително количество течност, примамливо парфюмирана с миризмата на любовния химикал, отделян от женските на определен вид пчели.

Мъжкият от същия вид е привлечен от аромата на течността, пада в капана и почти се удавя. Единственият изход е през тесен тунел. Борещият се за живота си мъжки в крайна сметка намира изхода и се провира през него към спасението. В края на тунела се намира сложен преходен механизъм, където той бива заклещен в рамките на няколко минути, преди да се изхлузи на свобода. В процеса на това последно усилие на портала на тунела, две големи поленови сакчета биват прецизно прехвърлени на гърба му. После той излита и – вероятно натъжен, но не и поумнял – пада в капана на друга орхидея-кофа. Отново почти се удавя, отново се измъква с мъка през тунела и отново е задържан за известно време на изхода. Тогава втората орхидея го освобождава от товара и опрашването е завършено.

Но нека не обръщаме сериозно внимание на това „натъжен, но не и поумнял“. Както винаги, трябва да устоим на изкушението да вменим съзнателно намерение. В случая, изкушението е по-голямо за самото растение. Правилният начин да разсъждаваме какво се случва и от двете страни е да мислим за тях като несъзнателно изградени машини. Цветният прашец, който съдържа гени за изграждането на орхидеи-кофи, манипулиращи пчели, се пренася от пчелите. Цветният прашец, който съдържа гени, които са по-малко успешни в контролирането на пчелното поведение, е по-малко вероятно да бъде пренесен от пчели. И така, с течение на поколенията, орхидеите се усъвършенстват в манипулацията на пчели (макар че, трябва да признаем, пчелните орхидеи на практика не са чак толкова успешни в примамването на пчели).

Тези удивителни орхидеи въплъщават един важен аспект на стратегията за опрашване. Много цветя усърдно специализират в това да привлекат конкретен животински вид, който да извършва опрашването. В тропиците на Новия Свят, червените цилиндрични цветя са индикация за опрашване от колибри. Червеното е ярък и привлекателен цвят в очите на птиците (насекомите изобщо не долавят червеното като цвят). Дългите тесни цилиндри изключват всички опрашители, освен тези с дълги тесни човки – колибри. Други цветя се стараят усърдно да бъдат опрашвани единствено от пчели и, както вече отбелязахме, цветовете им са често оцветени и нашарени с фигури в невидимата (за хората) ултравиолетова част на светлинния спектър. Други пък биват опрашвани само от нощни молци. Те често са бели на цвят и предпочитат да използват миризмите пред видимата реклама. Вероятно кулминационният стадий на прогресията към специално партньорство на опрашване е неразделното дуо на смокиновите дървета и техните специфични видове смокинови оси, които пасват като длан в ръкавица. Те са примерът, с който започва и свършва нашата книга. Но защо растенията трябва да са толкова придирчиви относно това кой ги опрашва?

Както можем да предположим, ползата от култивирането на специализирани опрашители е по-крайна версия на ползата от животни-опрашители въобще, вместо растението да разчита изцяло на вятъра. Така се стеснява целта. Опрашването чрез вятъра е извънредно разточително. Опрашването чрез случайни летящи животни е по-удачно, но все още изисква прахосничество. Пчелата, която посещава твоя цвят, може да се приземи върху цвят на различен вид и твоят цветен прашец ще бъде пропилян. Поленът, разнасян от обикновените пчели не се сипе така произволно из селските райони като полена на опрашваните от вятъра треви, но все пак е относително безразборно разхвърлян наоколо. За разлика от специализирания вид пчели на орхидеята-кофа или специализираната смокинова оса на смокиновото дърво. Насекомото лети безпогрешно към целта, като миниатюрна навигирана ракета, или както се нарича на медицински жаргон – „магически куршум“, право към конкретна цел от гледна точка на растението, чийто цветен прашец пренася. В случая на смокиновата оса, това, както ще видим, означава не просто друго смокиново дърво, а друго смокиново дърво от точно определен вид от 900 различни вида смокини. Назначаването на специализирани опрашители позволява огромни спестявания спрямо производството на цветен прашец. От друга страна, този ход поражда и специализирани разходи, и не е учудващо, че някои растения предпочитат да се придържат към разточителния вятър за свой опрашител. Други растителни видове са устроени да прилагат междинна техника от спектъра между шрапнел и магически куршум. Смокините вероятно са най-крайно зависими от магическия куршум на конкретен вид опрашители и ще ги запазим като пример за нашата кулминация в последната глава.

Да се върнем на пчелите. Те предлагат изключително богат набор от услуги за опрашване. Изчислено е, че само в Германия медоносните пчели опрашват около десет трилиона цвята в рамките на един единствен летен ден. Също така е изчислено, че 30% от всички човешки храни се извличат от растения, опрашвани от пчелите, а икономиката на Нова Зеландия би се сринала, ако пчелите изчезнат. Цветята сигурно биха казали, че житейската цел на пчелите е да разнасят техния цветен прашец.

Макар да изглежда сякаш колоритните и благоуханни цветя по света са поставени там за нашата изгода, това определено не е така. Цветята обитават градината на насекомите, мистериозна ултравиолетова градина, и въпреки цялата ни суета, нашата роля е неуместна. Цветята са култивирани и одомашнени от незапомнени времена, но, с изключение на един много къс съвременен период, градинарите са били пчели и пеперуди, не ние. Цветята използват пчелите и пчелите използват цветята. И двете страни на това партньорство са оформени една от друга. В известен смисъл и двете страни са одомашнени, култивирани взаимно. Градинарството в ултравиолетовата градина е двупосочно. Пчелите култивират цветята за своите цели. А цветята одомашняват пчелите за своите.

Партньорства като тези са често срещани в еволюцията. Съществуват т.нар. мравчени градини от епифити (растения, които растат на повърхността на други живи растения), които мравките засяват като носят семена на определен вид и ги заравят в почвата на своето люпило. Растенията израстват от повърхността на люпилото и техните листа осигуряват храна за мравките. Установено е, че някои растения виреят по-добре, ако корените им се намират в мравчено гнездо. Други мравки и термити специализират в култивирането на гъби под земята, засяват спорите, плевят посева, за да го предпазят от съревноваващи се видове гъби, и наторяват реколтата с компост от сдъвкани листа. В случая на известните мравки листорези от тропиците на Новия Свят, всички усилия за събиране на фураж на тяхната масивна колония от около осем милиона индивида са насочени директно към добива на прясно отрязани листа. Те са способни да унищожат дадена местност с безпощадна експедитивност, подобно на напаст от скакалци. И все пак листата, които добиват не са предназначени за храна на мравките или техните ларви, а служат изцяло за облагородяване на гъбената реколта. Мравките ядат само гъби, които виреят единствено в гнездата на техния определен вид. Гъбите биха казали, че мравките съществуват, само за да отглеждат гъби, а мравките биха казали, че гъбите съществуват, само за да служат за храна на мравките.

Вероятно най-забележителният пример от всички мравколюбиви растения са епифити, виреещи в Югоизточна Азия, които развиват огромен закръглен израстък в стеблото, наречен псевдолуковица. Псевдолуковицата крие лабиринт от кухини. Този лабиринт толкова наподобява онези, които мравките обикновено дълбаят сами в почвата, че е естествено да предположим моделиращата намеса на мравките. Но това не е така. Кухините са направени от растението и мравките живеят в тях. (Фигура 8.4)

Figure 8.4 A plant that provides custom-made accommodation for ants in return for protection. Cross-section of a pseudo-bulb of Myrmecodia pentasperma.

Фигура 8.4 Растение, което предлага направено по мярка жилище за мравките в замяна на защита. Напречно сечение на псевдолуковица от Myrmecodia pentasperma.

Figure 8.5 Acacia thorn. Another example of cooperation between ants and plants. These bulbous thorns are hollowed out conveniently for ants.

Фигура 8.5 Трън от акация. Друг пример за сътрудничество между мравки и растения. Тези издути тръни са удобно издълбани за мравките.

По-известни са видовете мравки, които живеят в специално издълбаните тръни на акациевите дървета (Фигура 8.5). Тръните са издути и твърди, растението ги произвежда кухи очевидно не по друга причина, а за да служат за подслон на мравките. От тази уговорка растенията печелят защита, осигурена от свирепите жила на мравките. Това е демонстрирано чрез елегантно прости експерименти. Акациите, чиито мравки са убити от инсектицид, скоро страдат от завишените опустошителни действия на тревопасните животни. Мравките, ако мислят изобщо, мислят, че акациевите тръни служат за изгода на мравките. Акациите мислят, че мравките служат за защита от нашественици. В такъв случай трябва ли да мислим за всеки един член от подобно партньорство, като трудещ се за благото на другия? По-добре е да мислим за тях като единици, използващи другия за своя изгода. Като форма на взаимна експлоатация, при която всеки печели от другия, достатъчно за да остойности разходите от своята помощ.

Еколозите често не устояват на изкушението да възприемат всички форми на живот като комунална група за взаимопомощ. Растенията са основните енергийни жътвари на общността. Те улавят лъчите на слънцето и правят енергията му достъпна за цялата общност. Те допринасят за общността като биват изяждани. Растителноядните, включително изобилстващите видове растителноядни насекоми, представляват тръбопровода, по който слънчевата енергия бива канализирана от първичните производители, растенията, до по-висши нива на хранителната верига, насекомоядните, малки и големи месоядни. Когато животните се очистват от хранителните отпадъци или умрат, техните жизнени химикали биват рециклирани от чистачи като торните бръмбари и ровещите бръмбари, които от своя страна прехвърлят ценния товар към почвените бактерии, които накрая правят хранителните вещества отново достъпни за растенията.

Тази удобно добронамерена картина на циркулацията на енергията и останалите ресурси не би била твърде погрешна, ако бъде ясно разбрано, че участниците не го правят за доброто на кръга. Те са в кръга за своя изгода. Торният бръмбар събира изпражнения и ги складира за храна. Фактът, че той и неговият вид по този начин извършват услуга на почистване и рециклиране, която е ценна за другите обитатели на средата, е строго случаен.

Тревата е важна хранителна суровина за цяла общност от тревопасни, а тревопасните наторяват тревата. Дори е вярно, че, ако премахнете тревопасните, много от тревите ще загинат. Но това не значи, че дадено тревисто растение съществува, за да бъде изядено, или пък има някаква полза от това да бъде изядено. Ако тревистото растение би могло да изрази копнежите си по някакъв начин, то би предпочело да не бъде изядено. Тогава как ще решим парадокса, че, ако премахнем тревопасните, тревите ще умрат? Отговорът е, че, макар нито едно растение да не желае да бъде изядено, тревите имат по-голяма толерантност към това отколкото могат да си позволят много други растения (по тази причина ги използваме за ливади, които са предвидени да бъдат косени). Докато дадена местност се пасе или коси активно, растенията, които се конкурират с тревите не могат да се установят. Дърветата не намират опора, защото техните млади стръкчета са унищожавани. Но, ако индивидуалното тревисто растение може да се измъкне от пашата, по-добре за него.

Започнахме с критика на общоразпространената заблуда, че цветята и животните присъстват на света, за да служат изцяло на хората, че добитъкът послушно очаква да бъде изяден и т.н. Малко по-удачно е да подкрепим идеята, че тяхната роля е да служат на другите, с които споделят естествено еволюирала взаимозависимост: цветята в полза на печелите, пчелите в полза на цветята, тръните на акацията в полза на мравките, а техните мравки в полза на акациите. Но схващането, че създанията съществуват „за доброто“ на други създания, се базира рисковано на reductio ad absurdum [логическа заблуда, която се изразява в отхвърляне на дадено твърдение чрез аргумента, че, ако твърдението бъде прието за вярно, това води до абсурд – бел.пр.]. Трябва да се разграничим от популярната екозаблуда, холистичният граал на всички индивиди, които се стремят да задоволят общото благо, екосистемата, „Гея“ . Време е да станем педантични и да изясним какво точно имаме предвид, когато говорим за живо създание, което съществува „в полза на всичко“. Какво точно значи „в полза на нещо“? За какво служат цветята и пчелите, осите и смокините, слоновете и брисълконските борове (Balfourianae) – какво е истинското предназначение на всички форми на живот? Коя е тази върховна единица, в чиято „полза“ служи живото тяло или част от живо тяло?

Отговорът е ДНК. Това е дълбок и педантично отмерен отговор, доказателствата в негова защита са недвусмислени, но има нужда от обяснение. Това е обяснението, което искам да представя в тази и следващата глава. Ще започна като се върна към дъщеря ми.

Веднъж тя страдаше от силна треска и покрай нея страдах и аз, обикалях тревожно около леглото й, правех й компреси със студена вода. Съвременните лекари биха ме уверили, че здравето й не е било подложено на сериозен риск, но лишеното от сън съзнание на любящия баща не можеше да прогони мисълта за безбройните случаи на детска смърт от предишни векове и агонията покрай всяка отделна загуба. Самият Чарлз Дарвин така и не се възстановил психически от непонятната смърт на своята обична дъщеря Ани. Очевидната неправда на нейното заболяване вероятно е допринесла за отказа му от религиозната вяра. Ако Джулиет се бе обърнала към мен и ме бе попитала, като сърцераздирателен отглас на безгрижния ни разговор от по-рано, „За какво служат вирусите?“, как се предполагаше да отговоря?

За какво служат вирусите? Да ни направят по-добри и по-силни чрез триумф над бедствията? (Като „ползите“ от Аушвиц, според аргументацията на един професор по теология, с когото дебатирах в предаване за една британска телевизия.) Да избият толкова от нас, колкото е нужно да се предотврати пренаселване на света? (Особена „благодат“ за страните, където ефективните контрацептиви са забранени от теологичната власт.) Да ни накажат за греховете ни? (В случая на вируса на СПИН, ще откриете голям брой ентусиасти, които са съгласни с това твърдение. Как да не съжалиш средновековните теолози, че този възхитително нравоучителен патоген не се е подвизавал по тяхно време?) Всички тези отговори отново са прекалено човекоцентрични, макар и в отрицателен смисъл. Вирусите, като всичко останало в природата, не се интересуват от хората, нито в положителен, нито в отрицателен смисъл. Вирусите са кодирани програмни инструкции, написани на езика на ДНК, и служат в полза на самите инструкции. Инструкциите гласят „Копирай ме и ме разпространи“ и онези, които са подчиняват, са същите, с които се срещаме. Това е всичко. Това обяснение е най-близо да окончателен отговор на въпроса „Какъв е смисълът на вирусите?“ Изглежда този смисъл е безсмислен и желая да наблегна точно на това заключение. Ще го направя като използвам паралелния пример за компютърните вируси. Аналогията между същинските вируси и компютърните вируси е доста удачна и същевременно просветляваща.

Компютърният вирус е просто компютърна програма, написана на език от същия тип, като всяка друга компютърна програма, и се придвижва чрез същия асортимент от медийни устройства. Например, гъвкави магнитни дискове (дискети; флопи) или мрежа от компютри, телефонни кабели, модеми и софтуер, наречен Интернет. Всяка компютърна програма е просто набор от инструкции. Инструкции за какво? Могат да бъдат за всичко. Някои програми са набор от инструкции за изчисляване на сметки. Текстовите редактори са набор от инструкции за прием на въведени думи, манипулация на думите в рамките на екрана и евентуално отпечатване на готовия текст. Други програми, като ChessGenius 2, която наскоро победи гросмайстора Каспаров, са инструкции за гениална игра на шах. Компютърният вирус е програма, съдържаща инструкции, които казват нещо от сорта на: „Всеки път, когато попаднеш на нов компютърен диск, направи мое копие и го прехвърли на този диск.“ Това е копираща се програма. Случайно тя може да казва и нещо повече, например: „Изтрий целия твърд диск“. Или може да накара компютъра да говори, с тънък роботизиран глас да произнася думите „Без паника“. Но това е между другото. Запазената марка на компютърния вирус, неговата идентична черта, е това, че съдържа инструкцията „Копирай ме“, написана на език, на който се подчиняват компютрите.

Хората вероятно не виждат причина да се подчиняват на такива грубо заповеднически команди, но компютрите робски изпълняват всичко, стига да е написано на техния конкретен език. „Копирай ме“ ще бъде изпълнено с такава готовност като „Обърни наопаки тази матрица“ или „Отпечатай курсивно този параграф“ или „Премести тази пешка два квадрата напред“. В допълнение, има изобилие от възможности за кръстосана инфекция. Компютърните потребители развратно обменят флопи дискове, приятелите си разменят програми с игри, както и полезни програми. Лесно ще забележим, че, когато много дискове се споделят безразборно, програма, гласяща „Копирай ме на всеки диск, на който се натъкнеш“, би се разпространила по света като варицела. Скоро ще има стотици копия от нея и броят им ще се увеличава. В днешно време, покрай многобройните пресичащи се в киберпространството информационни магистрали, възможностите за високоскоростна кръстосана инфекция с компютърни вируси са дори по-благоприятни.

Изкушаващо е да възразим срещу безцелността на подобни паразитни програми, както направих, когато говорих за болестотворните вируси. Каква е ползата от програма, която гласи единствено „Размножи тази програма“? Несъмнено тя ще бъде размножена, но подобно усилие, което е напълно самоцелно, не е ли абсурдно ненужно? Разбира се! То е порочно безплодно. Но няма значение, че е безплодно и безцелно в такъв смисъл. Може да е напълно безцелно и пак да се разпространи. Разпространява се, защото се разпространява, защото се разпространява. Фактът, че по пътя си не върши нищо полезно – дори би могло да навреди – не се намира никъде. В света на компютрите и обмяната на дискове, вирусът оцелява, просто защото оцелява.

Биологичните вируси са същите. В основата си вирусът е просто програма, написана на езика на ДНК, която наподобява компютърен език до такава степен, че дори бива изписана в дигитален код. Като компютърен вирус, биологичният вирус казва просто „Копирай ме и ме разпространи“. Както и в случая на компютърните вируси, ние не предполагаме, че ДНК на даден вирус желае да се размножи. Просто от всички възможни начини, по които би могла да се пренареди ДНК, само подредбата, изписваща инструкциите „Разпространи ме“ се разпространява. По неволя светът се напълва с такива програма. Още веднъж, като компютърните вируси, те са тук, защото са тук, защото са тук. Ако не въплътяваха инструкции, които да подсигурят тяхното съществуване, те нямаше да съществуват.

Единствената важна разлика между двата вида вируси е, че компютърните вируси са проектирани с творческите усилия на пакостливи или злонамерени хора, докато биологичните вируси еволюират чрез мутация и естествен отбор. Ако биологичният вирус носи лоши последствия, като кихане или смърт, то те са странични продукти или симптоми на неговите методи за разпространяване. Лошите ефекти на компютърните вируси понякога са подобни. Прочутият интернет червей, който се подвизаваше в мрежите на Съединените щати на 2 ноември 1988, допринесе с лоши ефекти, като всички от тях бяха неумишлени странични продукти (технически, компютърният червей е различен от компютърния вирус, но разликите не са съществени за нашия пример). Копия на програмата отнеха процесорно време и пространство от паметта на компютрите, като това доведе до блокирането на близо 6000 компютри. Компютърните вируси, както сме виждали, понякога имат лоши ефекти, които не са случайни странични продукти или симптоми, а съвсем доброволни прояви на чиста злост. Вместо да спомагат за разпространението на паразита, тези злонамерени ефекти често го забавят. Същинските вируси не биха направили нещо толкова човекоцентрично, освен ако не са проектирани в лаборатория, целяща да произведе биологично оръжие. Вирусите, еволюирали по естествен път, не се отклоняват от своя път, за да ни убият или да ни накарат да страдаме. Те нямат интерес от това дали страдаме или не. Ако изпитваме болка, то това е страничен продукт на тяхното самоцелно разпространение.

Инструкцията „Копирай ме“, като всяка инструкция, е безполезна, освен ако не съответства на механизъм, настроен да й се подчинява. Светът на компютрите е добро и приятелско място за програми, гласящи „Копирай ме“. Компютрите, свързани чрез интернет, подпомагани от хора, заемащи помежду си дискове, представляват рай за една самокопираща се компютърна програма. В известен смисъл, бръмчащият компютърен механизъм, готов да копира и изпълнява инструкции, умолява да бъде експлоатиран от всяка програма, която гласи „Копирай ме“. В случая на ДНК вирусите, готовият механизъм за копиране и изпълнение на инструкции е клетката, целият сложен набор от джаджи като информационната РНК (иРНК), рибозомната РНК (рРНК) и различните видове транспортна РНК (тРНК), всяка от тях пасва чрез прецизен заключващ механизъм на своя собствена аминокиселина. Ако желаете да се запознаете с подробностите, учебникът на Джеймс Уотсън Молекулярна биология на гена е пределно ясен. За нашите цели е достатъчно да разберем, първо, че всяка клетка съдържа миниатюрен аналог на компютърен механизъм за подчиняване на инструкции и, второ, че машинният език за всички клетки, във всички същества на Земята, е идентичен. (Впрочем, компютърните вируси нямат този лукс: DOS вирусите не могат да инфектират Mac операционна система и обратно.) Инструкциите на компютърните вируси и ДНК вирусите биват изпълнявани, защото са закодирани на език, който е робски почитан в съответните среди, където се озовават те.

Но откъде идва този услужлив копиращ и изпълняващ инструкции механизъм? Той не просто се случва. Трябва да бъде изграден. В случая на компютърните вируси, механизмът е изграден от хора. В случая на ДНК вирусите, механизмът са клетките на другите същества. А кой произвежда тези други същества, тези хора, слонове, хипопотами, чиито клетки правят живота толкова лек за вирусите? Отговорът е: произвежда ги друга самокопираща се ДНК. ДНК, която „принадлежи“ на хората и на слоновете. И тъй, какво са големите същества като слонове, черешови дървета, мишки? (Казвам „големи“, защото дори една мишка е много много голяма от перспективата на един вирус.) И в чия полза присъстват на света мишките, слоновете, цветята?

Близо сме до окончателен отговор на всички въпроси от този тип. Цветята и слоновете имат същото „предназначение“ като всеки друг представител от царствата на живота, те служат за разпространение на програми, гласящи „Копирай ме“, написани на ДНК език. Цветята служат за разпространение на копия на инструкции за производство на още цветя. Слоновете служат за разпространение на копия на инструкции за производства на още слонове. Птиците служат за разпространение на копия на инструкции за производство на още птици. Клетките на слона не могат да различат дали инструкциите, на които се подчиняват робски, са вирусни инструкции или слонски инструкции. Също като в стиховете от „Леката бригада“ на Тенисън, когато някой се провиква, „Тяхна без отговор, тяхна без причина, тяхна, за да действат или да умрат“.

Употребявам думат „слон“ като нарицателно за всички големи, автономни създания – цветя или пчели, хора или кактуси, дори бактерии. Вирусните инструкции, както видяхме, гласят „Копирай ме“. Какво гласят слонските инструкции? Това е основното прозрение, което желая да ви разкрия в края на тази глава. Слонските инструкции също гласят „Копирай ме“, но те го казват по много по-заобиколен начин. ДНК на един слон представлява гигантска програма, аналогична на компютърна програма. Също като вирусната ДНК, тази програма по същество гласи „Копирай ме“, но тя съдържа почти фантастично огромно отклонение, което е основна част за ефективното изпълнение на фундаменталното й послание. Това отклонение е слон. Програмата гласи: „Копирай ме по заобиколния маршрут чрез първоначално изграждане на слон.“ Слонът се храни, за да расте; расте, за да съзрее; съзрява, за да се чифтоса и да възпроизведе нови слонове; възпроизвежда нови слонове, за да разпространи нови копия на оригиналните програмни инструкции.

Можем да кажем същото за части от създания. Клюнът на пауна, събиращ храна, която поддържа пауна жив, е средство за косвено разпространение на инструкции за производство на паунови клюнове. Опашката на мъжкия паун е средство за разпространение на инструкции за производство на още паунови опашки. Върши работа, защото привлича женски пауни. Добра е в събирането на женски, така както клюнът е добър в събирането на храна. Мъжките с най-красиви опашки ще имат най-много деца, които ще предадат копията на гени за красиви пера. Затова опашките на пауните са толкова красиви. Фактът, че за нас са красиви, е случаен страничен продукт. Опашката на пауна е разпространител на гени и работи чрез очите на женските.

Крилата са средства за разпространение на генетични инструкции за производство на крила. В случая на пауна, те доказват своята полза като съхранител на гени, особено когато птицата бъде изненадана от хищник и се изстреля бързо във въздуха. Растенията си служат с нещо сходно на летателни органи за своите семена (Фигура 8.6), но въпреки това, относно растенията, повечето хора вероятно не биха били доволни от употребата на думата „летателен“ в същинския й смисъл. Растенията, изглежда, не летят и нямат крила.

Но почакайте! От гледна точка на растението, то не се нуждае от свои собствени крила, ако разполага с крилата на пчела или тези на пеперуда, които ще извършат работата за него. Всъщност, не бих възразил да наречем крилата на пчела растителни крила. Те са летателни органи, използвани от растението за пренос на полен от едно цвете на друго. Цветята са средства за пренос на растителна ДНК към следващото поколение. Те изпълняват същата служба като опашката на пауна, но, вместо да привличат женски пауни, привличат пчели. Освен това няма разлики. Точно както опашката на пауна действа по заобиколен начин върху крачните мускули на женската, карайки я да върви към мъжкия и да се чифтоса с него, така пъстротата и шарките на един растителен цвят, неговите аромати и неговия нектар, оказват влияние върху крилата на пчелите, пеперудите, колибритата. Пчелите са привлечени от цветята. Крилата им пърхат и разнасят полена от едно цвете на друго. Крилата на пчелите могат с право да бъдат наречени цветни крила, тъй като разнасят цветни гени, толкова, колкото и пчелни.

Figure 8.6 DNA with wings: sycamore and dandelion seeds.

Фигура 8.6 ДНК с крила: семена на клен и глухарче.

Телата на слоновете не могат да ни кажат дали работят за разпространението на слонска ДНК или вирусна ДНК, както крилата на пчелите не могат да ни кажат дали работят за разпространението на пчелна ДНК или цветна ДНК. Изглежда, ако оставим настрана изключителни случаи като заблудените пчели, които прахосват време да копулират с пчелни орхидеи, те работят и за двете. Изпълнителният механизъм на пчелите не възприема разлика между собствена ДНК и поленова ДНК. Пауните и пчелите, цветята и слоновете отстояват своята ДНК също толкова, колкото отстояват и ДНК на паразитиращите вируси. Вирусната ДНК е програма, която гласи: „Копирай ме по прост и директен начин, като използваш готовия механизъм на клетката домакин.“ Слонската ДНК гласи: „Копирай ме по сложен и заобиколен начин, който включва първо изграждането на слон.“ Цветната ДНК гласи: „Копирай ме по още по-сложен и заобиколен начин: първо, изгради цвете и, второ, използвай това цвете да въздействаш, чрез непреки влияния като прелъстителен нектар, върху крилата на пчела (която вече е удобно изградена според спецификациите на друг набор от ДНК, „собствената“ ДНК на пчелата) да пренесат надалеч поленовите зрънца, в които се намират същите ДНК инструкции.“ В следващата глава ще подходим към същото заключение, но от друга посока.

Източник: Dawkins, Richard. (1996) Climbing Mount Improbable. Chapter 8: Pollen Grains and Magic Bullets. London: Penguin Books.

Превод: Димитър Кръстев.

Още за любознателните:

Пълен видео запис на оригиналната лекция, озаглавена „Ултравиолетовата градина“:

Максимално реалистична анимация на ДНК в действие:

Advertisements

Най-влиятелният учен, за когото може би никога не сте чували

Източник на оригиналния текст

Александър фон Хумболт - автопортрет.

Александър фон Хумболт – автопортрет.

Вгледайте се в автопортрета на Александър фон Хумболт от 1814 г. и ще надникнете в очите на човек, който се е стремил да види и разбере всичко. В този момент от живота му, на възраст 45 години, Хумболт вече се е самообразовал във всяка научна дисциплина, прекарал е повече от пет години в научен поход из Южна Америка, извървявайки около 10 000 км, въвел е нови методи за изразяване на географските данни, поставил е световен рекорд в алпинизма, който не е бил подобрен в продължение на 30 години и е доказал себе си като един от най-важните учени в историята, спомагайки за изграждането на много от днешните природни науки.

Роденият в Берлин Хумболт понякога е наричан „последният ренесансов човек“ – той въплъщавал цялото знание за света, което е било известно на хората по онова време. Последните три десетилетия на живота си той прекарал в писане на своя „Космос“, опит да бъде предоставен научен разказ за всички аспекти на природата. (Може да свалите електронния вариант на първи том от книгата в превод на английски безплатно от онлайн архива „Проект Гутенберг“ – gutenberg.org/ebooks/14565 – бел.пр.) Макар и неговото колосално творческо начинание да остава недовършено в деня на смъртта му през 1859 г., четирите завършени тома са едни от най-амбициозните научни трудове, публикувани някога, като разкриват невероятния обхват на неговата проницателност.

An 1823 map using Humboldt’s innovation of isotherm lines, which connect points that average the same temperature.

Карта от 1823 г. Използвани са иновативните изотермични линии на Хумболт, които свързват географски точки с еднаква средна температура.

През своето съществуване, Хумболт търсил взаимовръзките в живота. Днес знанието може да изглежда безнадеждно откъслечно. Природните и хуманитарните науки говорят на различни езици, научните дисциплини често изглеждат несъизмерими, а университетът прилича по-скоро на мултиверситет. На този фон, Хумболт представлява стремежът към откриването на всеобхващащ ред; само ако се вгледаме достатъчно дълбоко ще забележим заплетена скрита хармония.

Позовавайки се на тази амбиция в „Космос“, Хумболт пише:

Главният импулс, който ме насочваше, бе искреният стремеж да разбера явленията, съпътстващи физическите обекти в тяхната взаимосвързаност и да представя природата като едно велико цяло, движено и одушевено от вътрешни сили.

За да разбере природния ред в неговата цялост, обаче, Хумболт трябвало да се отдаде на „специални клонове на проучването,“ без които „всеки опит да бъде предоставена величествена и всеобхватна перспектива на вселената би бил нищо повече от напразна илюзия.“

An 1817 Humboldt manuscript showing a geographic distribution of plants.  APS Museum

Ръкопис на Хумболт от 1817 г., показващ географското разпределение на растенията.

Убеждението на Хумболт за единството на космоса, също така, има огромен принос за разбирането на човечеството. Той отхвърлил възгледите за разделянето на света на Стар и Нов, като ги възприемал за назадничави и вредни. Чрез своите геологически, метеорологични и ботанически карти той показал, че отдалечени части на земното кълбо могат да бъдат по-близки една към друга, отколкото спрямо непосредствените си съседи. Когато Хумболт проучвал човечеството, той бил по-впечатлен от общите неща между хората, не толкова от разликите. Всъщност, той бил ревностен защитник на свободата на всички народи.

Когато Хумболт бил упълномощен от испанската корона за своите изследователски начинания, той действал от подбуди, различни от тези на европейците, които първи били посетили същите далечни земи. За разлика от тях, той нямал интерес да експлоатира земята и туземните народи за лична изгода. Той видял Южна Америка не като плячка, чакаща да бъде отнесена в Европа, а като врата към велики открития, която чака да бъде отворена. През нея, той щял да разкрие сродни отношения, несъзнавани дотогава, между обширни места и видовете, които ги обитават.

Humboldt and colleague Aimé Bonpland in front of the Chimborazo volcano in Ecuador.

Хумболт и неговия спътник Еме Бонплан пред вулкана Чимборасо в Еквадор.

Друга част от наследството на Хумболт е апетитът към изследването и приключенията. Според Хумболт, този, който изучава света, трябва да излезе навън, да срещне пряко разнородните му преображения. Хумболт насърчавал учените да превърнат самия свят в лаборатория, служейки си с всяко сетиво и инструмент на науката, за да наблюдават, измерват и документират.

Тази слабост към приключенията може да се усети в писането на Хумболт. Учените днес пишат в пасивен тон, сякаш някакви незаинтересовани или дори безплътни фигури извършват научната работа. Хумболт ни напомня, че, въпреки всичко, изследователят е една от най-важните съставки на науката. Любопитството е искрата, която прави проучването възможно и същевременно източникът на вълнение, който го поддържа. В допълнение, игнорирането на личността на изследващия създава опасност от безотговорно и безчовечно отношение, което Хумболт осъждал.

Хумболт, няколко години преди смъртта му.

Хумболт, няколко години преди смъртта му.

Отвъд финансовата подкрепа и покровителството му на други учени, сред които геологът Луи Агасис и бащата на органичната химия Юстус фон Либих, най-великият дар на Хумболт може би е неговата трайна сила да вдъхновява. Освободителят Симон Боливар пише за него: „Истинският октривател на Южна Америка е Хумболт, тъй като неговият труд е много по-ценен за нашия народ от усилията на всички завоеватели.“ А Чарлз Дарвин, който описва Хумболт като „най-великият научен пътешественик, живял някога,“ казва, че неговите книги „събудиха в мен изгарящ стремеж да добавя дори най-скромен принос в благородната структура на естествените науки.“

Ралф Уолдо Емерсън пише за Хумболт: „Той е едно от онези чудеса на света, които изникват от време на време, сякаш да ни демонстрират възможностите на човешкия ум.“ Хумболт дори оказва огромно влияние върху поезията на Уолт Уитман, който пазел копие на „Космос“ на бюрото си за вдъхновение, докато пишел „Стръкчета трева“. Тези примери свидетелстват за това колко е мощен духът на Хумболт, който до ден днешен вдъхновява поколения от изследователи да дръзнат да опознаят света и скритите му взаимовръзки.

Автор на статията: Ричард Гундерман.

Превод от английски: Димитър Кръстев.

Цитати от книгите на Хумболт (източник WikiQuote):

„Равноденствените региони на Америка“ (1814-1829)

  • Посветен от най-ранна възраст на изучаването на природата, чувствайки с ентусиазъм дивата прелест на една страна, закриляна от планини и древни гори, в своите пътешествия аз преживях радости, които щедро компенсираха лишенията, неизменно съпътстващи изпълнения с труд и тревоги живот.
  • Една от най-благородните черти на съвременната цивилизация, отличаващи я от състоянието на човечеството в по-далечни времена, е това, че тя е разширила сбора на нашите представи, направила ни е по-способни да възприемаме връзката между физическия и интелектуалния свят, и е хвърлила светлина върху предмети, които досега занимаваха само малцина учени, тъй като върху тези предмети се разсъждаваше поотделно и от по-тясна перспектива.
  • Изразът на суета и самовлюбеност става по-малко обиден, когато запази своята простота и искреност.
  • Въображението ни се удивлява само от това, което е велико; но влюбеният в природната философия ум трябва да разсъждава по равно и върху малките неща.
  • За да осъществим подобрение без суматоха трябва да бъдат изградени нови институции; те ще ни помогнат да се отървем от онези, които варваризмът на вековете е осветил. Един ден ще изглежда невероятно, че до 1826 г. на Големите Антили не съществува закон, който да предотврати продажбата на невръстни деца и отделянето от родителите им, или да забрани унизителния обичай, при който негрите биват белязани с нагорещено желязо, само за да направим този човешки добитък по-разпознаваем.

„Космос“ (1845 – 1847)

  • Главният импулс, който ме насочваше, бе искреният стремеж да разбера явленията, съпътстващи физическите обекти в тяхната взаимосвързаност и да представя природата като едно велико цяло, движено и одушевено от вътрешни сили.
  • Като поддържаме единството на човешкия вид, ние същевременно отблъскваме депресиращото предположение за превъзходството и малоценността на човешките раси. Има нации, които са по-отворени към култивиране, по-цивилизовани, по-облагородени от впрягането на разума в сравнение с други, но никоя нация по същество не е по-висша от другите. Всички са свободни в еднаква степен; свобода, която в по-грубите условия на обществото, принадлежи само на индивида, но която, в общества, разчитащи на политически институции, придобива статут на право за цялата общност.
  • От най-отдалечените мъглявини и от обикалящите една около друга двойни звезди, се спускаме към най-дребните организми на животинското царство, проявили се в дълбините на океана или на сушата, и към деликатните растителни кълнове, които прикриват голата стръмнина на коронования с лед планински връх; способни сме да подредим природните явления според закони, които знаем отчасти; но други закони, които имат по-мистериозна природа, властват над по-високите сфери на органичния свят, където принадлежи човешкият вид с всичките си разнородни структури, творческата си интелектуална мощ и езиците, които е сътворил. Физическите очертания на природата прекъсват в точката, където започва сферата на интелекта и нов свят на ума се разкрива пред нас. Той бележи лимита, но не го задминава.

Из „Природата на вселената“, Фред Хойл

Земята, видяна отвън

От момента, в който се сдобием с фотография на Земята, заснета отвън, ще добавим, в емоционален смисъл, още едно измерение към своите възприятия. Общоприетата идея за движението е, по същество, двуизмерна идея. Засяга единствено транспортирането от едно място на повърхността на Земята към друго. Колко от нас осъзнават, че едва няколко километра атмосфера над главите ни ни делят от пълно замръзване? Освен нищожното движение на самолета, движението нагоре все още не значи нищо за нас. Но веднъж щом възможността за движение, насочено навън, стане толкова ясна за обикновения човек по време на футболен мач, колкото за учения в неговата лаборатория, веднъж щом същинската изолираност на Земята бъде осъзната от всеки човек, без значение от неговата националност или убеждения, една нова идея, по-мощна от всяка друга в историята, ще бъде освободена. И мисля, че това нетолкова далечно развитие би могло да бъде за добро, тъй като би трябвало да изобличи безплодието на националистичния стремеж. Точно по този начин Новата Космология би могла да повлияе цялата организация на човешкото общество.

Първото изображение на Земята в нейната цялост, заснето от астронавти по време на мисията "Аполо 8". Източник: http://history.nasa.gov/ap08fj/photos/a/as08-16-2593hr.jpg

Първото изображение на Земята в нейната цялост, заснето от астронавти по време на мисията „Аполо 8“. Източник: NASA.

***

[…] Ако ни бяха достъпни подробни исторически записки, би било интересно да изследваме предубежденията на древните гърци, които отхвърлили възгледите на Аристарх. Тези възгледи били забравени, докато не били възродени от Коперник, почти 2000 години по-късно.

Конфликтът между теорията на Коперник и Римокатолическата църква е добре познат, особено частта, която Галилео е изиграл в него. По време на курса от лекции на тема „Християнството и историята“, професор Хърбърт Бътърфийлд предлага една смирена апология за поведението на Църквата. Макар и да се насладих на лекциите на професор Бътърфийлд, се опасявам, че по този въпрос е невъзможно да се съглася с него. Считам твърденията на опонентите на Галилео, като примери, съответстващи на афоризма на хумориста Джон Билингс: „Това, което прави човека глупак, не е онова, което не знае, а онова, което знае, но не е правилно.“ Теорията на Коперник не претендира да бъде вярна или истинска в някакъв абсолютен смисъл, тя просто е единствената гледна точка, от която би могло да се постигне прогрес по онова време. Накратко, нейната добродетел е в простото й устройство, което бива демонстрирано с удивителна яснота и умение от Галилео.

***

В тези лекции се опитвах да подчертая доминиращата космическа роля на водорода, най-простият химичен елемент. Хелият, следващият елемент, се произвежда в значителни количества във вътрешните райони на нормални звезди, като нашето Слънце. Но, освен водорода и хелия, всички други елементи са изключително редки, общата им маса се равнява на едва една стотна част от масата на Слънцето. В сравнение с това, ситуацията на Земята и другите планети е напълно противоположна, там водородът и хелият допринасят далеч по-малко от сложните атоми на желязото, калция, силиция, магнезия и алуминия. Този контраст води до два важни извода. Първо, виждаме, че материалът, изтръгнат от Слънцето изобщо не би бил подходящ за формацията на планетите, каквито ги познаваме. Неговият състав би бил безнадеждно погрешен. Вторият извод, до който ни води споменатият контраст, е че Слънцето е нормално, а Земята е аномалия. Междузвездният газ и повечето звезди са изградени от материал, подобен на слънчевия, а не на земния. Трябва да разберете, че, в космическия смисъл, пространството, което обитавате в момента, е направено от погрешен материал. Вие самите сте чудатост. Вие сте рядкост, предмет с колекционерска стойност в Космоса.

***

Експлозия на Свръхнова

Следващата стъпка е да скицираме характеристиките на звездата, която е придружавала нашето Слънце в миналото. Трябва да е била значително по-масивна от Слънцето. Трябва да е била много специална звезда. Трябва да е била звезда, която е експлодирала с невиждана сила. Подобни звезди са познати на изследователите на космоса като свръхнови. Благодарение до голяма степен на двамата астрономи от обсерваторията Маунт Уилсън, Бааде и Минковски, вече знаем доста за тези експлозии. Повечето от материалът от свръхновата – тоест, значително повече материал, отколкото съдържа цялото Слънце – бива изхвърлен сред космоса като огромен облак от свирепо нагорещен газ, движещ се със скорост от десетки милиони километри в час. За няколко дни съпътстващата взрива светлина успява да изравни по сила лъчението на всичките 10 000 000 000 звезди в Галактиката. Подобен холокост е вдъхнал живот на Земята и останалите планети.

[…]

Според резултатите на Бааде и Минковски температурата във вътрешността на свръхнова надхвърля 300 пъти температурата в центъра на Слънцето. При такава температура са възможни най-различни ядрени преобразувания, случващи се с огромна скорост. Превъплъщението на водорода в хелии, което е толкова значимо във вътрешността на Слънцето, тук губи своя блясък. Вместо това, хелият се преобразува в елементи с високо атомно тегло: магнезий, алуминий, силиций, желязо, олово, уран и други. Значимостта на това е очевидна. Това значи, че последният дар на звездата, акомпанирала Слънцето, е гигантски газов облак с точния състав, нужен за формирането на Земята и останалите планети.

Мъглявината Рак, заснета от космическия телескоп Хъбъл, представлява останките на свръхнова

Мъглявината Рак, заснета от космическия телескоп Хъбъл, представлява останките на свръхнова, светлината от чиято експлозия е достигнала човечеството за пръв път преди 1000 години и е документирана през 1054г. от китайски астрономи. Това, което наблюдаваме на компютърно преработеното изображение е газов облак с диаметър 6 светлинни години, завихрян (в центъра си със скорост, близка до светлинната) от неутронна звезда, която представлява ултраплътното смачкано ядро на взривилия се гигант, въртящо се около себе си 30 пъти в секунда. Мъглявината Рак отстои на 6 500 светлинни години от Слънчевата система.

Поглед към бъдещето

Според моите възгледи, ненапътстваното въображение на човека само по себе си е неспособно да си представи структури, като тези, които се опитах да опиша пред вас в изминалите няколко лекции. Никой литературен гений не би могъл да измисли история дори и на една стотна толкова фантастична, колкото трезвите факти, разкрити от астрономическата наука. Нужно е само да сравните резултатите от изследването на Вселената с историите на знаменити майстори на фантастиката като Жул Верн и Хърбърт Уелс, за да видите, че фактите са многократно по-въздействащи от измислицата.

***

През историята на науката, разни хора настоятелно са намеквали, че определени въпроси са отвъд обхвата на аргументираното проучване, и всеки път е доказвано, че тези хора грешат. […] Целият опит ни учи, че никой досега не е задавал прекалено много въпроси

***

А сега бих искал да обърна внимание на съвременните религиозни вярвания. В Библията има доста космология. Моето впечатление от тази книга е, че тя съдържа едни удивителни възгледи, имайки предвид времето, когато е била писана. Но смятам, че трудно би могло да се отрече, че космологията на древните юдеи е само бледо петънце, в сравнение с помитащото великолепие на картината, разкрита ни от модерната наука. Това ме кара да си задам въпроса: Разумно ли е да предполагаме, че юдеите са били предопределени да разбират мистерии далеч по-дълбоки от всичко, което бих могъл да проумея, когато е съвсем ясно, че те са били напълно невежи относно много въпроси, чиито решения днес са банално очевидни? Не, изглежда ми, че религията е един сляп опит да намерим изход от действително ужасяващата ситуация, в която се намираме: бидейки насред тази изцяло фантастична вселена без ни най-малка представа защо сме тук. Не е чудно тогава, че много хора изпитват нуждата от някаква вяра, която им носи чувство за сигурност, и нищо чудно, че такива хора се ядосват на хора като мен, които твърдят, че тази сигурност е илюзорна. Но на мен, също като на тях, ситуацията изобщо не ми харесва. Разликата е, че аз не виждам дори и най-минимално преимущество в това да заблуждавам себе си.

[Относно въпроса „продължава ли да съществува човешкото съзнание след смъртта?“] Няколко авторитета на религиозната доктрина ме увериха, че твърденията ми [че дори християните не могат да си представят живота след смъртта без връзка с познатия ни физически свят] са погрешни и че християните всъщност си представят съществуване без физически взаимовръзки. Ако това е така, то християните явно са дарени със сетива, които другите не притежават. Според мен дори е невъзможно да напишеш половин дузина смислени изречения, относно подобно съществуване, които да не включват някаква препратка към физическия свят.

Превод от английски: Димитър Кръстев.

Източник на текста: Hoyle, Fred. The Nature of the Universe: A Series of Broadcast Lectures. Basil Blackwell Oxford, 1950.