Ъ Гели Гандрил и магията на книгите

Тазгодишният 24 май бе най-просветеният ден в живота ми. Една случайно попаднала в ръцете ми брошурка за фестивала HowTheLightGetsIn ме отведе в малко градче с огромна душа, наречено Hay-on-Wye (или Y Gelli Gandryll на местния език).

Снимка: telegraph.co.uk.

Снимка: telegraph.co.uk.

Бях привлечен от два дебата, които щяха да се състоят там. Bang Goes the Big Bang бе едната тема, разнищена с прекрасно чувство за хумор от хора, чиито лица са ни познати от документалните филми за вселената и едва ли съм си представял, че ще ги видя някога на живо: теоретичният физик Roger Penrose, космологът, специалист по теориите за мултивселената, Laura Mersini-Houghton и квантовият теоретик John Ellis, заемащ ръководен пост в CERN и по-известен с това, че през 1986 в статия за Nature изковава (както се казва на чист български) научния термин „теория на всичко„.

От ляво надясно: John Ellis, Laura Mersini-Houghton, символичният домакин David Malone (независим режисьор на документални филми, изследващи темите религия, наука, философия, излъчвани по британските телевизионни канали BBC и Channel 4), Roger Penrose.

От ляво: Lawrence Krauss (на видео стената), Angie Hobbs, историкът Rana Mitter в ролята на арбитер, Mary Midgley.

От ляво надясно: Lawrence Krauss (на видео-стената), Angie Hobbs, историкът Rana Mitter в ролята на арбитер, Mary Midgley.

Другият дебат бе озаглавен Philosophy Bites Back. В този „спор“ между философия и физична наука се сражаваха дамите Angie Hobbs и Mary Midgley срещу американския физик Lawrence Krauss, превърнал се в култова личност за невярващата (в богове и свръхестествени сили) младеж по света, най-вече с познанията си за същността на вселената, присмехулното отрицание на религията, уверения изказ и железните доводи в защита на своите твърдения. Уви, Краус се намираше чак в Австралия и присъства на живо само чрез видеовръзка през скайп. Естествено, недълго след началото на дебата, той обърна спора в добре познатото наука-срещу-религия, наблягайки върху безполезността на безкрайните философски томове, развиващи хипотези, които нямат емпирична почва. Беше като кратко встъпление към научния скептицизъм с всичките важни опорни точки, напр. разясняване на разликата между научна теория и употребата на думата „теория“ в ежедневната реч. Разбира се, съперничките в спора обвиниха Краус в прекомерен материализъм и дори използваха любимия оксиморон на всеки алтернативен гуру: научен догматизъм, – поставяйки на едно равнище по житейска стойност смътните философски въпроси и конкретните практични изпитания на модерната физика. Лорънс Краус категорично отказваше да се съгласи. Като цяло беше забавно.

Разположен на границата между Уелс и Англия и борещ се за независимост от Обединеното кралство, Хей е популярна дестинация за любители на книгите от цял свят, със своите 41 книжарници, 25 антикварни (две от които предлагат избор от над 200 000 заглавия).

 Richard Booth's bookstore


Вдясно на снимката виждате първата книгопродавалница в Хей-он-Уай, открита от Richard Booth през 1962г. Мястото е известно като „най-голямата книжарница за употребявани книги в Европа“. Снимка: urban75.org. Изглед отвътре: Richard Booth’s Bookshop.

Едва ли има нужда да споменавам, че тези неочаквани подробности се отразиха зле на банковата ми сметка – за сметка на което пък обемът на багажа ми за връщане набъбна значително. За библиофилите Хей-он-Уай е това, което е Лас Вегас за заклетите комарджии. Добре, че нямах много време до последния автобус. И добре, че на следващия ден трябваше да ходя на работа.

Открита книжарница в Хей. Снимкa: urban75.org.

Сдобих се с: оригинални заглавия на Fred HoyleEdward O. WilsonStephen Jay GouldJames Lovelock; експерименталната Historia Universalis на David Hurst; огромен годишен журнал по антропология от 50-те години с интересни статии за Балканите; почти забравения opus magnum Forms of Animal Life на покойния оксфордски професор по анатомия и физиология George Rolleston (книга, която тежи около 2 килограма и описва възможно най-изчерпателно основните форми на животински живот (много са!), познати ни до края на 19-ти век, когато е публикувано и съответното издание, което купих за смешните 7 паунда! – цената на един дюнер в Англия или почти минималното заплащане за един работен час); шест книги на Richard Dawkins, които бяха подписани лично от него и които запълват колекцията ми в България, като ме правят горд притежател на всички негови книги издавани някога.

Благодарности на Sadhana Harris, че ме снима с телефона си, точно когато батерията на шибаната

Благодарности на Sadhana Harris, че ме снима с телефона си, когато батерията на шибаната „сапунерка“ ме предаде и то в най-важния момент. Sadhana, wherever you are, may reason, peace and love be upon you!

За жалост, разбрах твърде късно за паралелния и много по-мащабен Hay Festival – ежегоден фестивал за литература и изкуство, където съвсем ненадейно засякох раздаващия автографи Докинс. Според Уикипедия, през 2001 Бил Клинтън описва същия този фестивал като „Уудсток на ума“. И съвсем не е далеч от истината. Може би догодина ще уважа цялото събитие както подобава.

Още една от малкото снимки, които успях да щракна за спомен от фестивала.

Още една от малкото снимки, които успях да щракна за спомен от фестивала. Прилича на входа на къщата на Билбо Бегинс и е направено изцяло от книги. Наричам това „Портал към знанието“ и го пожелавам на всеки.

Цялата история около книжната слава на Хей разбрах впоследствие, едва когато тръгнах да пиша този текст. На фона на сивата емигрантска реалност, която обитавам през последните два месеца, това магическо кътче ми се стори като абсурдно недоразумение във време-пространството. Докато обикалях фестивалните шатри, а после се разхождах из уличките на града, бях обзет от тиха еуфория. Кипях да споделя преживяването с близък човек, но не можех, защото бях сам. Е, запознах се с интересни англичани. Навсякъде пропагандирах другото провеждащо се паралелно по същото време в България подобно събитие, наречено Рацио, което задължително щях да посетя ако си бях у дома. Съжалявам само, че, притиснат от километричната опашка от чакащи за автограф, не събрах достатъчно смелост да заговоря Докинс и евентуално да го поканя да изнесе лекция в България (едва ли щеше да ме вземе на сериозно). Но поне го видях отблизо, благодарих му за шестте подписа и цялостното му творчество, а той се усмихна. Уверих се, че е човек, обикновен английски дядка, доста изнервен от тегавото присъствие на поредните почитатели и рутинното раздаване на автографи.

(Допълнение от 17/02/2015) Видео-записи на Philosophy Bites Back и Bang Goes the Big Bang.

Реклами

Записки на един животохолик

Някъде през 2007-ма, когато бе създаден, този блог бе предвиден за личен дневник, достъпен само за ограничен брой приятели и познати. Тогава той носеше работното заглавие ексцесии/любов/прогрес – грубо описание на онова, което ме вълнуваше по време на ранните публикации. Впоследствие започнах да пиша неща, засягащи обществени въпроси и съответно разреших достъпа до предоставената тук информация на всеки непознат интернет-потребител.

Като се има предвид, че почти всяка обществена тема е спорна и противоречива, заради различната степен на информираност на хората, които я разглеждат, съвсем естествено предположих, че много от тях биха възприели първосигнално някои мои публикации като неуместни, обидни, скандални и прочие. Винаги съм бил отворен за критика и дискусии, но самоцелното сипене на омразни реплики по мой адрес ме плашеше и то много, сега вече не толкова. Та, може би, това беше причината да прекръстя блога на ироничното бездарни излияния – заглавие, което имаше две основни функции: първо, да смири гордостта ми и да ми напомня колко незначителен съм действително аз, живеещият върху „една прашинка, уловена в лъч светлина“*; другата функция на това заглавие бе да отблъсне всеки, който съди прибързано и да предотврати изявата на всеки, който буквално би нарекъл труда ми с тези думи.

Но с времето започнах да се замислям как всички ние съдим прибързано и че това всъщност не е порок, а естествена реакция на способността ни за съждение – реакция, която служи за интелектуалното израстването на всеки индивид, като засилва скоростта на прием на нова информация. И все пак, често скоростта е за сметка на качеството, като на свой ред това оставя огромни празнини в хорското познание, а празнините биват запълнени от фалш и откровени лъжи. Вредите от бързото хранене (с информация) се натрупват и биха могли да доведат до трайни увреждани на (общо)човешкия организъм.

Всеки публицист е длъжен да се съобразява с условностите на човешката природа, ако държи да бъде разбран от своите читатели. Самоиронията е възможна само от позицията на нравствена сила – качество, което много хора биха сгрешили (а вероятно припознали правилно) с надменност, нарцисизъм, арогантност. Затова самоиронията отблъсква, предизвиква жлъч, когато е явна, когато изглежда като натрапено остроумие. Колкото по-деликатен e сарказмът, с риск да остане незабелязан, толкова е по-ценен. Всеки непринуден жест рано или късно се превръща в заповед, а вероятно е заповед от самото начало. Може би всеки жест е предназначен да бъде открит и удостоен с подобаващо реципрочен жест? Тоест, всеки жест, по същество, е принуда.

Затова реших да предам по-представителен вид на този блог и затова отново сменям заглавието. Този път с нещо, което (привидно) не е породено от афект и съответно е (привидно) неафектиращо. Последното заглавие бе в рязък дисонанс с някои по-сериозни публикации и вероятно е създавало пречка за постигане на внушението, което съм търсил чрез тях. Сегашното заглавие е по-зряло и неутрално, както целя да бъдат възприемани и онези по-сериозни публикации. Също така, новото заглавие крие алюзия за една от книгите на любим автор** – именно тази (недодялана и мръснишка) книга ми разкри необятния свят на литературата, вдъхнови ме да чета и да пиша повече, запозна ме с художествени похвати и автори, които продължават да ме удивляват със своята прямота и своя усет за психологическата действителност, която ни изпълва.

Съдържанието на блога остава същото: смес от величествените ми писмени творения и пълнеж от чужди трудове на бездарни автори, занимаващи се с култура, наука, изкуство, философия, скептицизъм. И ако у вас остане дори грам съмнение за уважението, което изпитвам към личностите, на чиито трудове се позовавам… нека Аллах да ви накаже! Защото аз ви прощавам. Толкова съм великодушен.

ПИЙТЕ от живота и за живота!

НАЗДРАВЕ!

* Карл Сейгън, "Бледа синя точица"
** Чарлз Буковски, "Записки на стария мръсник"

Условности на смешното

Има ли лоши шеги? Разбира се. По същество всички шеги са лоши. Да бъдеш добър никога не е забавно, от гледна точка на дееца.

Смехът е форма на пречистващо насилие, необходимо за психическото оцеляване на индивида. Като всеки акт на агресия, хуморът придобива обществена стойност, когато се извършва със съгласието на потърпевшите страни. Само тогава, от етична гледна точка, хуморът може да се счита за невинен, също като секса по взаимно съгласие и убийството по време на война.

Всеки човек има право да бъде сериозен, стеснителен, депресиран или просто тъжен, или, иначе казано, темерут – затова, когато бива натрапван, хуморът е невъзможен. До каква степен имаме право да влезем в конфликт с чуждото настроение, решава обкръжението от хора.

*

Кое е по-голяма проява на лош вкус: да се натрапваш или да обръщаш внимание на натрапника?

*

Да бъдеш искрен е проява на добър дух и лоши обноски. Ако насреща си имаш човек, който намила глупост след глупост, никак няма да е прилично да го наречеш глупак, но същевременно това ще бъде най-ефективният начин да се придържаш към истината. Ако ползите от твоя труд зависят от волята на един глупак, в краткосрочен план няма да е практично да бъдеш искрен, но в дългосрочен план този риск често се оправдава.