Теории на конспирацията. Кой вярва в тях и защо? (Недовършен превод)

Кой вярва в теории на конспирацията и защо? Как да установим дали дадена конспиративна теория е вярна или грешна?

Conspiracy Theories

1. Конспирации – трудно е да вярваш само в една.

Какво е теория на конспирацията и защо тези теории процъфтяват?

Защо хората вярват в теории на конспирацията? Според изследване, озаглавено „Жив и мъртъв: вярата в противоречащи си теории на конспирацията“, психолозите Майкъл Дж. Ууд, Карън М. Дъглас и Роби М. Сътън от Университета в Кент твърдят, че конспиративната теория е „предполагаем заговор на хора и организации с власт, чието тайно сътрудничество е насочено към изпълнението на някаква (обикновено злонамерена) цел“, която е „всеизвестно устойчива на опровержение“, и която съдържа „нови слоеве на конспирацията, добавяни впоследствие, за да рационализират всяко ново опровержително доказателство“. Щом веднъж повярвате, че „мащабна, злонамерена конспирация би могла да бъде изпълнена успешно в почти перфектно секретни условия, се предполага, че много подобни заговори са възможни.“ Изхождайки от тази кабалистична парадигма, конспирациите могат да бъдат „обяснение по подразбиране за всяко едно събитие – неделим, затворен светоглед, при който убежденията постъпват под формата на взаимноподкрепяща се мрежа, известна като монологична система от вярвания.“

For example, the authors of this study report that “a belief that a rogue cell of MI6 was responsible for [Princess] Diana’s death was correlated with belief in theories that HIV was created in a laboratory, that the moon landing was a hoax, and that governments are covering up the existence of aliens.” The effect continues even when the conspiracies contradict one another. For example, the more participants believed that Diana faked her own death, the more they believed that she was murdered.

They call this process global coherence: “Someone who believes in a significant number of conspiracy theories would naturally begin to see authorities as fundamentally deceptive, and new conspiracy theories would seem more plausible in light of that belief.” Thus, “conspiracy advocates’ distrust of official narratives may be so strong that many alternative theories are simultaneously endorsed in spite of any contractions between them.”


Conspiracy theories connect the dots of random events into meaningful patterns (patternicity), and then infuse those patterns with intentional agency (agenticity). Add to this the confirmation bias (the tendency to look for and find confirmatory evidence for what we already believe) and the hindsight bias (after the fact explanation for what you already know happened), and we have the foundation for conspiratorial cognition. As Arthur Goldwag writes in his 2009 book, Cults, Conspiracies, and Secret Societies: “When something momentous happens, everything leading up to and away from the event seems momentous too. Even the most trivial detail seems to glow with significance.” Consider the JFK assassination. “Knowing what we know now…film footage of Dealey Plaza from November 22, 1963, seems pregnant with enigmas and ironies—from the oddly expectant expressions on the faces of the onlookers on the grassy knoll in the instants before the shots were fired (What were they thinking?), to the play of shadows in the background (Could that flash up there on the overpass have been a gun barrel gleaming in the sun?). Each odd excrescence, every random lump in the visual texture seems suspicious.”

Transcendental Conspiracists v. Empiricists

Transcendentalists believe that everything is interconnected and all events happen for a reason, while empiricists think that randomness and coincidence interact with the causal net of our world, and that belief depends on evidence for each individual claim. The problem for skepticism is that transcendentalism is intuitive and empiricism is not. Our propensity for patternicity and agenticity leads us naturally into the transcendental camp of those who see events in the world as unfolding according to a preplanned logic, whereas the empirical method of being skeptical until a claim is proven otherwise requires a concerted effort that most of us do not make.


In their 2014 book American Conspiracy Theories the political scientists Joseph Uscinski and Joseph Parent conducted an extensive empirical study on conspiracy theories and found that “Conspiracy theorists are often caricatured as a small demographic composed primarily of middle-aged white male Internet enthusiasts who live in their mothers’ basements,” but that polls reveal that “conspiracy theories permeate all parts of American society and cut across gender, age, race, income, political affiliation, educational level, and occupational status.” They note that in laboratory experiments “researchers have found that inducing anxiety or loss of control triggers respondents to see nonexistent patterns and evoke conspiratorial explanations” and that in the real world “there is evidence that disasters (e.g., earthquakes) and other high-stress situations (e.g., job uncertainty) prompt people to concoct, embrace, and repeat conspiracy theories.” An analysis of tweets, for example, found that people were more likely to tweet about conspiracies surrounding the Fukushima nuclear power plant disaster in Japan the closer they were to it, and those who lived in New York City on 9/11 were more likely to believe that it was an “inside job”.


Group identity is also a factor. African Americans are more likely to believe that the CIA planted crack cocaine in innercity black neighborhoods, created AIDS to kills blacks, and that the Jews control the media. By contrast, white Americans are more likely to believe that the government is conspiring to tax the rich in order to support welfare queens, to take away our guns and abolish the Second Amendment, and even that President Obama is setting up concentration camps for Americans who resist his socialist agenda. This figure from American Conspiracy Theories shows how this political dimension interacts with the propensity of people to believe (or not) conspiracy theories in general.


Political ideologies also play a role in conspiratorial belief, on both the left and the right equally, although each concocts different conspiracies at work. The left suspects that the media and political parties are pawns of the rich, while the right suspects academics and the liberal elite control the same institutions. Climate change conspiracy theories are endorsed primarily by those on the right, GMO conspiracy theories are embraced primarily by those on the left. A figure from American Conspiracy Theories shows very little difference between political orientation and conspiratorial predisposition. The specific conspiracy theories may vary, but not the levels of conspiratorial thinking.


Another interesting finding by Uscinski and Parent is that education makes some difference in reducing conspiratorial thinking, but not as much as we might hope it would. This figure shows what they discovered across the educational spectrum. Even at the post-graduate level more than 1 in 5 Americans show a high predisposition for conspiratorial belief.

References: American Conspiracy Theories by Joseph Uscinski & Joseph Parent. Cults, Conspiracies, and Secret Societies by Arthur Goldwag. “Dead and Alive: Beliefs in Contradictory Conspiracy Theories,” by Michael J. Wood, Karen M. Douglas, and Robbie M. Sutton.


Some conspiracy theories are true, some false. How can one tell the difference? The more the conspiracy theory manifests the following characteristics, the less likely it is to be true.

1.Proof of the conspiracy supposedly emerges from a pattern of “connecting the dots” between events that need not be causally connected. When no evidence supports these connections except the allegation of the conspiracy, or when the evidence fits equally well to other causal connections—or to randomness—the conspiracy theory is likely false.

2.The agents behind the pattern of the conspiracy would need nearly superhuman power to pull it off. Most of the time in most circumstances, people are not nearly so powerful as we think they are.

3.The conspiracy is complex and its successful completion demands a large number of elements.

4.The conspiracy involves large numbers of people who would all need to keep silent about their secrets.

5. The conspiracy encompasses some grandiose ambition for control over a nation, economy or political system. If it suggests world domination, it’s probably false.

6.The conspiracy theory ratchets up from small events that might be true to much larger events that have much lower probabilities of being true.

7. The conspiracy theory assigns portentous and sinister meanings to what are most likely random and insignificant events.

8.The theory tends to commingle facts and speculations without distinguishing between the two and without assigning degrees of probability or of factuality.

9.The theorist is extremely and indiscriminately suspicious of any and all government agencies or private organizations.

10. The conspiracy theorist refuses to consider alternative explanations, rejecting all disconfirming evidence for his theory and blatantly seeking only confirmatory evidence.


9/11 conspiracy theories are based on a number of testable claims. SKEPTIC magazine consulted demolition expert Brent Blanchard, Director of Field Operations for Protec Documentation Services, a company that documents large building demolitions worldwide, to answer 9 specific claims about 9/11:

Claim #1: The towers collapsed exactly like controlled demolitions.

Protec: No they did not. The key to any demolition investigation is in finding out the “where”—the actual point at which the building failed. All photographic evidence shows World Trade Center buildings 1 and 2 failed at the point of impact. Actual implosion demolitions always start with the bottom floors. Photo evidence shows the lower floors of WTC 1 and 2 were intact until destroyed from above.

Claim #2: But they fell straight down into their own footprint.

Protec: They did not. They followed the path of least resistance and there was a lot of resistance. Buildings of 20 stories or more do not topple over like trees or reinforced towers or smokestacks. Imploding demolitions fall into a footprint because lower stories are removed first. WTC debris was forced out away from the building as the falling mass encountered intact floors.

Claim #3: Explosive charges are seen shooting from several floors just prior to collapse.

Protec: No, air and debris can be seen being violently ejected from the building—a natural and predictable effect of rapid structure collapse.

Claim #4: Steel-frame buildings do not collapse due to fire.

Protec: Many steel-framed buildings have collapsed due to fire.

Claim #5: Witnesses heard explosions.

Protec: All Seismic evidence from many independent sources on 9/11 showed none of the sudden vibration spikes that result from explosive detonations.

Claim #6: Heat generating explosives (thermite?) melted steel at Ground Zero.

Protec: To a man [and woman], demolition workers do not report encountering molten steel, cut beams or any evidence of explosions. Claims of detected traces of thermite are inconclusive.

Claim #7: Ground Zero debris—particularly the large steel columns—were quickly shipped overseas to prevent scrutiny.

Protec: Not according to those who handled the steel. The chain of procession is clearly documented, first at Ground Zero by Protec and later at the Fresh Kills site by Yannuzzi Demolition. The time frame (months) before it was shipped to China was normal.

Claim #8: WTC7 was intentionally “pulled down” with explosives. The building owner himself was quoted as saying he decided to “pull it.”

Protec: Building owners do not have authority over emergency personal at a disaster scene. We have never heard “pull it” used to refer to an explosive demolition. Demolition explosive experts anticipated the collapse of WTC7, and also witnessed it from a few hundred feet away and no one heard detonations.

Claim #9: There is evidence that explosives were used.

Protec: Most of our comments apply to the differences between what people actually saw on 9/11 and what they should have seen had explosives been present. The hundreds of men and women who worked to remove debris from Ground Zero were some of the country’s most experienced and respected demolition veterans. They processed the experience and expertise to recognize evidence of controlled demolition if it existed. None of these people has come forward with suspicions that explosives were used


The belief that a handful of unexplained anomalies can undermine a well-established theory lies at the heart of all conspiratorial thinking and is easily refuted by noting that beliefs and theories are not built on single facts alone, but on a convergence of evidence from multiple lines of inquiry. All of the “evidence” for a 9/11 conspiracy falls under the rubric of this fallacy. For example, according to 911research.wtc7.net, steel melts at a temperature of 2,777 ° Fahrenheit, but jet fuel burns at only 1,517 °F. No melted steel, no collapsed towers. “The planes did not bring those towers down; bombs did,” says abovetopsecret.com. Wrong. In an article in the Journal of the Minerals, Metals, and Materials Society, M.I.T. engineering professor Dr. Thomas Eager explains why: steel loses 50% of its strength at 1,200°F; 90,000 liters of jet fuel ignited other combustible materials such as rugs, curtains, furniture, and paper, which continued burning after the jet fuel was exhausted, raising temperatures above 1,400 °F and spreading the fire throughout the building; temperature differentials of hundreds of degrees across single steel horizontal trusses caused them to sag, straining and then breaking the angle clips that held them to the vertical columns; once one truss failed, others failed, and when one floor collapsed (along with the ten stories above it) onto the next floor below, that floor then gave way, creating a pancaking effect that triggered the collapse of the 500,000-ton building.

Автори: Майкъл Шърмър и Пат Линс.

Източник на текста и изображенията: skeptic.com/downloads/conspiracy-theories-who-why-and-how.

(Недовършен превод) Томас Маколи за авторското право (1841 г.)

През 1841 г. Томас Бабингтън Маколи изнася реч пред Камарата на общините на британския парламент относно новопредложения тогава закон за авторското право. Тази реч често бива цитирана, но рядко бива четена. Което е срамота, защото тя е брилянтна. (И забавна.) Един от удивително проницателните моменти е когато Маколи предупреждава, че максимализмът на авторското право ще доведе до необуздани незаконни действия, тъй като всеки с лекота би нарушил един закон, който отдавна е загубил всякаква нравствена легитимност.

Понастоящем, държателят на авторското право разполага с обществената съпричастност. Тези, които нарушават авторското право, се възприемат като негодници, които отмъкват залъка от устите на заслужили мъже. Всеки изпитва задоволство, когато те бъдат скастрени от закона и принудени да възстановят нечестно припечелените средства. Нито един търговец с добра репутация не би си позволил да свързват името му с подобни позорни транзакции. Приемете този закон: и обществената съпричастност ще приключи. Мъже, доста по-различни от настоящия тип пиратски книгопродавачи, скоро ще престъпят границите на този нетърпим монопол. Огромни количества капитал ще бъдат впрегнати в оскверняването на този закон. Всяко изкуство ще бъде употребено с цел да се избегне преследването на юридическа отговорност; и цялата нация ще бъде въвлечена в тази интрига… Помнете също, че, щом веднъж нахлуването в литературната собственост спре да бъде смятано за грешно и непочтено, никой не би могъл да определи рамките на тази инвазия. Обществото рядко прави деликатни разлики. Благоразумното авторско право, което съществува днес, ще сподели позора и заплахата на новото авторско право, което се каните да създадете.

Коя по-точно промяна в закона има предвид той? Удължаването на авторското право до абсурдния период от 50 години след смъртта на автора.

Днес законът за авторското право в САЩ важи за цели 70 години след смъртта на автора; до 120 години за корпоративно авторство. За справка: Законодателният акт за удължаване на периода на авторското право, влязъл в сила през 1998 г., известен на английски като Mickey Mouse Protection Act или Sonny Bono Copyright Term Extension Act, в памет на конгресмен Сони Боно, един от активните защитници на този закон. Преди да влезе в политиката, Сони Боно развива кариера в развлекателния бизнес, като музикант и звукозаписен продуцент. Заедно с втората си съпруга сформират популярното дуо „Сони и Шер“. Макар официално да определя себе си като католик, Сони Боно проявява открит интерес към сциентологията.

Това е третата от поредица публикации на тема „интелектуална собственост“, част от свободно достъпния за обществеността сборник с казуси, изготвен от академичните специалисти в областта на интелектуалната собственост и авторското право – проф. Джеймс Бойл и Дженифър Дженкинс. Двамата работят в насока да освободят труда на изкуството и науката от оковите на закостенели институции и да го направят обществено достояние – така, освен, че всеки може да се образова свободно, всеки може и да допринесе с нещо в развитието на сферата, която го вълнува. Ако темата за авторското право ви вълнува, както мен, препоръчвам да се запознаете подробно с текстовете на Джеймс Бойл от сайта му thepublicdomain.org, а сборникът с казуси може да свалите безплатно оттук – thepublicdomain.org/2014/08/26/open-coursebook-in-intellectual-property – за сравнение, един подобен учебник струва около 200лв. Други публикации от сайта на Бойл по темата „интелектуална собственост“ включват: Виктор Юго: пазител на общественото достояние (на английски) и Марк Твен за нуждата от вечно авторско право (на английски).

Считана за един от важните трудове покрай нашумелия дебат за авторското право, книгата на професора по право Джеймс Бойл може да бъде свалена свободно от сайта му.

Считана за един от важните трудове покрай нашумелия дебат за авторското право, книгата на професора по право Джеймс Бойл може да бъде свалена свободно от сайта му.


Томас Бабингтън Маколи
Първата реч към Камарата на общините относно авторското право

5 февруари, 1841 г.

Трудно ми е да изкажа становище, което може да бъде разбрано накриво, като враждебно спрямо интересите на литературата и хората на книгите. За мен е мъчително, ще добавя, да

It is painful to me to take a course which may possibly be misunderstood or misrepresented as unfriendly to the interests of literature and literary men. It is painful to me, I will add, to oppose my honorable and learned friend on a question which he has taken up from the purest motives, and which he regards with a parental interest. These feelings have hitherto kept me silent when the law of copyright has been under discussion. But as I am, on full consideration, satisfied that the measure before us will, if adopted, inflict grievous injury on the public, without conferring any compensating advantage on men of letters, I think it my duty to avow that opinion and to defend it.

The first thing to be done. Sir, is to settle on what principles the question is to be argued. Are we free to legislate for the public good, or are we not? Is this a question of expediency, or is it a question of right? Many of those who have written and petitioned against the existing state of things treat the question as one of right. The law of nature, according to them, gives to every man a sacred and indefeasible property in his own ideas, in the fruits of his own reason and imagination. The legislature has indeed the power to take away this property, just as it has the power to pass an act of attainder for cutting off an innocent man’s head without a trial. But, as such an act of attainder would be legal murder, so would an act invading the right of an author to his copy be, according to these gentlemen, legal robbery.

Now, Sir, if this be so, let justice be done, cost what it may. I am not prepared, like my honorable and learned friend, to agree to a compromise between right and expediency, and to commit an injustice for the public convenience. But I must say, that his theory soars far beyond the reach of my faculties. It is not necessary to go, on the present occasion, into a metaphysical inquiry about the origin of the right of property; and certainly nothing but the strongest necessity would lead me to discuss a subject so likely to be distasteful to the House. I agree, I own, with Paley in thinking that property is the creature of the law, and that the law which creates property can be defended only on this ground, that it is a law beneficial to mankind. But it is unnecessary to debate that point. For, even if I believed in a natural right of property, independent of utility and anterior to legislation, I should still deny that this right could survive the original proprietor. . . . Surely, Sir, even those who hold that there is a natural right of property must admit that rules prescribing the manner in which the effects of deceased persons shall be distributed are purely arbitrary, and originate altogether in the will of the legislature. If so. Sir, there is no controversy between my honorable and learned friend and myself as to the principles on which this question is to be argued. For the existing law gives an author copyright during his natural life; nor do I propose to invade that privilege, which I should, on the contrary, be prepared to defend strenuously against any assailant. The only point in issue between us is, how long after an author’s death the state shall recognize a copyright in his representatives and assigns; and it can, I think, hardly be disputed by any rational man that this is a point which the legislature is free to determine in the way which may appear to be most conducive to the general good.

We may now, therefore, I think, descend from these high regions, where we are in danger of being lost in the clouds, to firm ground and clear light. Let us look at this question like legislators, and after fairly balancing conveniences and inconveniences, pronounce between the existing law of copyright, and the law now proposed to us. The question of copyright. Sir, like most questions of civil prudence, is neither black nor white, but gray. The system of copyright has great advantages and great disadvantages; and it is our business to ascertain what these are, and then to make an arrangement under which the advantages may be as far as possible secured, and the disadvantages as far as possible excluded. The charge which I bring against my honorable and learned friend’s bill is this, that it leaves the advantages nearly what they are at present, and increases the disadvantages at least fourfold.

The advantages arising from a system of copyright are obvious. It is desirable that we should have a supply of good books; we cannot have such a supply unless men of letters are liberally remunerated: and the least objectionable way of remunerating them is by means of copyright. You cannot depend for literary instruction and amusement on the leisure of men occupied in the pursuits of active life. Such men may occasionally produce compositions of great merit. But you must not look to such men for works which require deep meditation and long research. Works of that kind you can expect only from persons who make literature the business of their lives. Of these persons few will be found among the rich and the noble. The rich and the noble are not impelled to intellectual exertion by necessity. They may be impelled to intellectual exertion by the desire of distinguishing themselves, or by the desire of benefiting the community. But it is generally within these walls that they seek to signalize themselves and to serve their fellow-creatures. Both their ambition and their public spirit, in a country like this, naturally take a political turn. It is then on men whose profession is literature, and whose private means are not ample, that you must rely for a supply of valuable books. Such men must be remunerated for their literary labor. And there are only two ways in which they can be remunerated. One of those ways is patronage; the other is copyright.

There have been times in which men of letters looked, not to the public, but to the government, or to a few great men, for the reward of their exertions. It was thus in the time of Maecenas and Pollio at Rome, of the Medici at Florence, of Louis the Fourteenth in France, of Lord Halifax and Lord Oxford in this country. Now, Sir, I well know that there are cases in which it is fit and graceful, nay, in which it is a sacred duty to reward the merits or to relieve the distresses of men of genius by the exercise of this species of liberality. But these cases are exceptions. I can conceive no system more fatal to the integrity and independence of literary men than one under which they should be taught to look for their daily bread to the favor of ministers and nobles. I can conceive no system more certain to turn those minds which are formed by nature to be the blessings and ornaments of our species into public scandals and pests.

We have, then, only one resource left. We must betake ourselves to copyright, be the inconveniences of copyright what they may. Those in­con­ve­ni­ences, in truth, are neither few nor small. Copyright is monopoly, and produces all the effects which the general voice of mankind attributes to monopoly. My honorable and learned friend talks very contemptuously of those who are led away by the theory that monopoly makes things dear. That monopoly makes things dear is certainly a theory, as all the great truths which have been established by the experience of all ages and nations, and which are taken for granted in all reasonings, may be said to be theories. It is a theory in the same sense in which it is a theory that day and night follow each other, that lead is heavier than water, that bread nourishes, that arsenic poisons, that alcohol intoxicates.

If, as my honorable and learned friend seems to think, the whole world is in the wrong on this point, if the real effect of monopoly is to make articles good and cheap, why does he stop short in his career of change? Why does he limit the operation of so salutary a principle to sixty years? Why does he consent to anything short of a perpetuity? He told us that in consenting to anything short of a perpetuity he was making a compromise between extreme right and expediency. But if his opinion about monopoly be correct, extreme right and expediency would coincide. Or rather, why should we not restore the monopoly of the East India trade to the East India Company? Why should we not revive all those old monopolies which, in Elizabeth’s reign, galled our fathers so severely that, maddened by intolerable wrong, they opposed to their sovereign a resistance before which her haughty spirit quailed for the first and for the last time? Was it the cheapness and excellence of commodities that then so violently stirred the indignation of the English people? I believe. Sir, that I may safely take it for granted that the effect of monopoly generally is to make articles scarce, to make them dear, and to make them bad. And I may with equal safety challenge my honorable friend to find out any distinction between copyright and other privileges of the same kind; any reason why a monopoly of books should produce an effect directly the reverse of that which was produced by the East India Company’s monopoly of tea, or by Lord Essex’s monopoly of sweet wines. Thus, then, stands the case. It is good that authors should be remunerated; and the least exceptionable way of remunerating them is by a monopoly. Yet monopoly is an evil. For the sake of the good we must submit to the evil; but the evil ought not to last a day longer than is necessary for the purpose of securing the good.

Now, I will not affirm that the existing law is perfect, that it exactly hits the point at which the monopoly ought to cease; but this I confidently say, that the existing law is very much nearer that point than the law proposed by my honorable and learned friend. For consider this; the evil effects of the monopoly are proportioned to the length of its duration. But the good effects for the sake of which we bear with the evil effects are by no means proportioned to the length of its duration. A monopoly of sixty years produces twice as much evil as a monopoly of thirty years, and thrice as much evil as a monopoly of twenty years. But it is by no means the fact that a posthumous monopoly of sixty years gives to an author thrice as much pleasure and thrice as strong a motive as a posthumous monopoly of twenty years. On the contrary, the difference is so small as to be hardly perceptible. We all know how faintly we are affected by the prospect of very distant advantages, even when they are advantages which we may reasonably hope that we shall ourselves enjoy. But an advantage that is to be enjoyed more than half a century after we are dead, by somebody, we know not by whom, perhaps by somebody unborn, by somebody utterly unconnected with us, is really no motive at all to action. It is very probable that in the course of some generations land in the unexplored and unmapped heart of the Australasian continent will be very valuable. But there is none of us who would lay down five pounds for a whole province in the heart of the Australasian continent. We know, that neither we, nor anybody for whom we care, will ever receive a farthing of rent from such a province. And a man is very little moved by the thought that in the year 2000 or 2100, somebody who claims through him will employ more shepherds than Prince Esterhazy, and will have the finest house and gallery of pictures at Victoria or Sydney. Now, this is the sort of boon which my honorable and learned friend holds out to authors. Considered as a boon to them, it is a mere nullity; but considered as an impost on the public, it is no nullity, but a very serious and pernicious reality.

The principle of copyright is this. It is a tax on readers for the purpose of giving a bounty to writers. The tax is an exceedingly bad one; it is a tax on one of the most innocent and most salutary of human pleasures; and never let us forget, that a tax on innocent pleasures is a premium on vicious pleasures. I admit, however, the necessity of giving a bounty to genius and learning. In order to give such a bounty, I willingly submit even to this severe and burdensome tax. Nay, I am ready to increase the tax, if it can be shown that by so doing I should proportionally increase the bounty. My complaint is, that my honorable and learned friend doubles, triples, quadruples, the tax, and makes scarcely any perceptible addition to the bounty. Why, Sir, what is the additional amount of taxation which would have been levied on the public for Dr. Johnson’s works alone, if my honorable and learned friend’s bill had been the law of the land? I have not data sufficient to form an opinion. But I am confident that the taxation on his dictionary alone would have amounted to many thousands of pounds. In reckoning the whole additional sum which the holders of his copyrights would have taken out of the pockets of the public during the last half century at twenty thousand pounds, I feel satisfied that I very greatly underrate it. Now, I again say that I think it but fair that we should pay twenty thousand pounds in consideration of twenty thousand pounds’ worth of pleasure and encouragement received by Dr. Johnson. But I think it very hard that we should pay twenty thousand pounds for what he would not have valued at five shillings.

* * *

But this is not all. I think it right, Sir, to call the attention of the House to an evil, which is perhaps more to be apprehended when an author’s copyright remains in the hands of his family, than when it is transferred to booksellers. I seriously fear that, if such a measure as this should be adopted, many valuable works will be either totally suppressed or grievously mutilated. I can prove that this danger is not chimerical; and I am quite certain that, if the danger be real, the safeguards which my honorable and learned friend has devised are altogether nugatory. That the danger is not chimerical may easily be shown. Most of us, I am sure, have known persons who, very erroneously as I think, but from the best motives, would not choose to reprint Fielding’s novels or Gibbon’s “History of the Decline and Fall of the Roman Empire.” Some gentlemen may perhaps be of opinion that it would be as well if “Tom Jones” and Gibbon’s “History” were never reprinted. I will not, then, dwell on these or similar cases. I will take cases respecting which it is not likely that there will be any difference of opinion here; cases, too, in which the danger of which I now speak is not matter of supposition, but matter of fact.

Take Richardson’s novels. Whatever I may, on the present occasion, think of my honorable and learned friend’s judgment as a legislator, I must always respect his judgment as a critic. He will, I am sure, say that Richardson’s novels are among the most valuable, among the most original, works in our language. No writings have done more to raise the fame of English genius in foreign countries. No writings are more deeply pathetic. No writings, those of Shakespeare excepted, show more profound knowledge of the human heart. . . . Sir, it is my firm belief, that if the law had been what my honorable and learned friend proposes to make it, they would have been suppressed.

I remember Richardson’s grandson well; he was a clergyman in the city of London; he was a most upright and excellent man; but he had conceived a strong prejudice against works of fiction. He thought all novel-reading not only frivolous but sinful. He said,—this I state on the authority of one of his clerical brethren who is now a bishop,—he said that he had never thought it right to read one of his grandfather’s books. Suppose, Sir, that the law had been what my honorable and learned friend would make it. Suppose that the copyright of Richardson’s novels had descended, as might well have been the case, to this gentleman. I firmly believe that he would have thought it sinful to give them a wide circulation. I firmly believe that he would not for a hundred thousand pounds have deliberately done what he thought sinful. He would not have reprinted them.

And what protection does my honorable and learned friend give to the public in such a case? Why, Sir, what he proposes is this: if a book is not reprinted during five years, any person who wishes to reprint it may give notice in the London Gazette: the advertisement must be repeated three times: a year must elapse; and then, if the proprietor of the copyright does not put forth a new edition, he loses his exclusive privilege. Now, what protection is this to the public? What is a new edition? Does the law define the number of copies that make an edition? Does it limit the price of a copy? Are twelve copies on large paper, charged at thirty guineas each, an edition? It has been usual, when monopolies have been granted, to prescribe numbers and to limit prices. But I do not find that my honorable and learned friend proposes to do so in the present case. And, without some such provision, the security which he offers is manifestly illusory. It is my conviction that, under such a system as that which he recommends to us, a copy of “Clarissa” would have been as rare as an Aldus or a Caxton.

I will give another instance. One of the most instructive, interesting, and delightful books in our language is Boswell’s “Life of Johnson.’’ Now it is well known that Boswell’s eldest son considered this book, considered the whole relation of Boswell to Johnson, as a blot in the escutcheon of the family. He thought, not perhaps altogether without reason, that his father had exhibited himself in a ludicrous and degrading light. And thus he became so sore and irritable that at last he could not bear to hear the “Life of Johnson’’ mentioned. Suppose that the law had been what my honorable and learned friend wishes to make it. Suppose that the copyright of Boswells “Life of Johnson” had belonged, as it well might, during sixty years, to Boswell’s eldest son. What would have been the consequence? An unadulterated copy of the finest biographical work in the world would have been as scarce as the first edition of Camden’s “Britannia.”

. . . Sir, of the kindness with which the House has listened to me, that I will not detain you longer. I will only say this, that if the measure before us should pass, and should produce one tenth part of the evil which it is calculated to produce, and which I fully expect it to produce, there will soon be a remedy, though of a very objectionable kind. Just as the absurd Acts which prohibited the sale of game were virtually repealed by the poacher, just as many absurd revenue Acts have been virtually repealed by the smuggler, so will this law be virtually repealed by piratical booksellers.

At present the holder of copyright has the public feeling on his side. Those who invade copyright are regarded as knaves who take the bread out of the mouths of deserving men. Everybody is well pleased to see them restrained by the law, and compelled to refund their ill-gotten gains. No tradesman of good repute will have anything to do with such disgraceful transactions. Pass this law: and that feeling is at an end. Men very different from the present race of piratical booksellers will soon infringe this intolerable monopoly. Great masses of capital will be constantly employed in the violation of the law. Every art will be employed to evade legal pursuit; and the whole nation will be in the plot. On which side indeed should the public sympathy be when the question is whether some book as popular as “Robinson Crusoe” or the “Pilgrim’s Progress” shall be in every cottage, or whether it shall be confined to the libraries of the rich for the advantage of the great-grandson of a bookseller who, a hundred years before, drove a hard bargain for the copyright with the author when in great distress? Remember too that, when once it ceases to be considered as wrong and discreditable to invade literary property, no person can say where the invasion will stop. The public seldom makes nice distinctions. The wholesome copyright which now exists will share in the disgrace and danger of the new copyright which you are about to create. And you will find that, in attempting to impose unreasonable restraints on the reprinting of the works of the dead, you have, to a great extent, annulled those restraints which now prevent men from pillaging and defrauding the living.

Източник: http://www.thepublicdomain.org/2014/07/24/macaulay-on-copyright.

Превод: Димитър Кръстев.

Кой е Томас Маколи?

© Photos.com/Thinkstock

© Photos.com/Thinkstock

Томас Бабингтън Маколи, барон Маколи от Ротли, е британски есеист, поет, историк и политик, живял в периода 1800-1859 г.

Изключителните умствени заложби на Маколи никога не са били, както при много гении, източник на беди и мисловни терзания. Стига да го бе пожелал, той би могъл да се издигне до високо политическо място, вероятно до най-високото; вместо това, той избира да посвети силите си в изобразяването на английското минало. Владеенето му на литературата е ненадминато. Гръцките и римски творби, съхранени в невероятната му памет, били близки до него от ученическите му години; към тях той добавил литературата на собствената си страна, на Франция, на Испания, на Германия. Притежавал известни ограничения. В по-късната част от живота си той никога не дава индикации за каквито и да било религиозни убеждения, и никак не почитал достойнствата на духовното, за разлика от етичното. Всевъзможните религиозни и философски спекулации са далечни на ума му, и не проявявал никакъв интерес към откритията на науката, с изключение на техническите. Относно изкуството, той сам се определя като невежа, а към музиката бил напълно глух. В игрите, спорта, и физическите умения – дори бръсненето и връзването на вратовръзка – некомпетентността му била пълна. На външен вид, той бил нисък и набит, с ясно изразени черти, които отразявали могъщ ум и откровен характер.

Източник на описанието: Енциклопедия Британика.

За „пиратството“ и любовта към книгите

Огромна част от образованието си (онова живото, което се обновява всеки ден) дължа на Интернет и възможността за свободно споделяне на информация. Благодарение на сайтове като ЧитанкаThe Pirate Bay, /sci/ и благодарение на градската библиотека в Пловдив, тези и други храмове на познанието, които съхраняват стотици хиляди книги, възпитавах и подхранвах у себе си любовта към четенето. А колкото повече четях, толкова повече ми се четеше. И същевременно държа да притежавам в книжен вариант творбите на любимите си автори. Може би, защото така се чувствам по-уверен, че няма да забравя написаното, ако чисто физически се намира близо до мен. Все пак, след четенето на „пиратски“ книги, гледането на „пиратски“ филми, слушането на „пиратска“ музика, определено се възбужда интерес да инвестираш повече време и средства в изкуство, да купуваш повече книги, да ходиш на концерти и кино. Това е едно съвсем естествено явление, което вече е добре познато на голяма част от хората, но, за съжаление, все още се срещат алчни ръбати типове, които смятат, че на човешкото любопитство може да бъде сложен таван. Писателят Нийл Геймън не е от тях.

Ако ви харесва какво говори в това видео, почерпете се с неговата книга „Американски богове“, която той няма против да свалите безплатно от Читанка. Ще ви се услади!

Свободно слово – реч на Кристофър Хичинс

Следното е откъс от дебат, проведен в Университета на Торонто през ноември 2006 г. Постановлението на дебата е „Свободата на изразяване трябва да включва и право да обиждаме“. Кристофър Хичинс защитава позицията „За“.

Пожар! Пожар, пожар… пожар! Сега го чухте. Очевидно не бе вик в препълнен театър, тъй като, изглежда, го изрекох в столовата на Хогуортс, но смисълът е ясен. Всички помним глуповатото решение на прехваления съдия Оливър Уендъл Холмс, който потърсил пример за това кога би било уместно да ограничим речта или да я осъдим като действие, и избрал крещенето на думата „пожар“ в препълнен театър[1]. Често забравяме, обаче, че онова, което той извършил във въпросното дело, било да изпрати в затвора група социалисти, говорещи идиш, чиято литература, публикувана на език, който повечето американци не разбирали, се противопоставяла на решението на президента Уилсън за участие в Първата световна война и въвличането на САЩ в този кръвопролитен конфликт, от който говорещите идиш социалисти били избягали, напускайки Русия. Всъщност, би било също толкова приемливо да се твърди, че говорещите идиш социалисти, които били вкарани в затвора, благодарение на отличното решение на прехваления съдия Оливър Уендъл Холмс, били истинските огнеборци – били онези, които алармирали за пожар, когато наистина имало пожар в един действително препълнен театър. И кой би могъл да отсъди правдиво?

Помислете добре върху този въпрос, дами и господа, братя и сестри, надявам се, мога да кажа, другари и приятели. Изключвам себе си от милото предложение за закрила на говорещия, което ми бе великодушно отправено при откриването на този дебат. Всеки, който иска да изрече нещо обидно за или към мен е съвсем свободен да го стори и нека заповяда на свой собствен риск, но преди да го направи, той трябва да положи, както смятам, всички ние сме длъжни да го направим, освежителен курс върху класическите текстове по този въпрос, които са следните: „Ареопагитика“[2] на Джон Милтън, Ареопаг е великият атински хълм, място за дискусия и свободно изразяване; встъпителните слова на Томас Пейн към „Ерата на разума“[3]; и, бих казал, есето „За свободата“[4] на Джон Стюарт Мил, където темата е нашироко разнищена…

Ще се осмеля да обобщя творчеството на тези трима джентълмени, представители на великата традиция на едно типично английско своеволие. Те казват следното: Правото не е просто на страната на всеки, който говори и иска да бъде чут. Правото е на страната на всеки от публиката, който иска да слуша и да чуе, и всеки път, когато затваряте устата на някого, вие ставате затворник на собствените си действия, защото лишавате себе си от правото да чуете нещо. С други думи, вашето собствено право да чуете и съответната информация да бъде изложена пред вас, при всички случаи, е толкова значимо, колкото и правото на другия да изрази своите възгледи. Както казва Джон Стюарт Мил, ако цялото общество бе съгласно за истината и красотата, и стойността на дадено твърдение, цялото общество, освен един единствен човек, то тогава ще бъде от изключителна важност този единствен еретик да бъде изслушан, тъй като бихме могли да почерпим полза от неговите скандални и вероятно отвратителни възгледи.

В по-скорошни времена, същото е изказано най-добре, мисля, от една моя лична героиня, Роза Люксембург, която казва, че свободата на словото е безсмислена, освен ако не значи свободата на човека, който мисли различно[5]. Моят добър приятел Джон О’Съливан, бивш редактор на National Review[6] и вероятно най-консервативният и реакционно настроен католик, когото познавам, веднъж каза нещо в смисъла на малък мисловен експеримент: „Ако чуете папата да твърди, че вярва в бог, предполагате, че папата отново си върши работата добре. Ако чуете папата да твърди, че е започнал да се съмнява в съществуването на бог, предполагате, че може би той иска да каже нещо важно.“

Ако всеки в Северна Америка е принуден да посещава училищни занятия, посветени на чувствителността или на зачитането на Холокоста и бива наставляван да учи крайните изводи, макар всъщност тази страна или Северна Америка, или Обединеното кралство, да са били безучастни, докато се е случвало, но, да речем, сякаш за компенсация, всеки е принуден да преглътне официалната, неподлежаща на съмнения история, която имаме в момента, като великия морален пример, великия съвременен еквивалент на морално деградивната Втора световна война, един начин да смирим нервната си съвест относно тази битка, ако такъв е случаят с всеки един от нас и един човек се изправи и каже, „Знаете ли какво, този холокост… не съм сигурен, че дори се е състоял. Всъщност, убеден съм, че това е измислица. В интерес на истината, започвам да се чудя дали цялото това нещо не е погрешно тълкуване на факта, че евреите сами са нанесли щети върху себе си“. Този човек не само има право да говори, правото на този човек да говори заслужава извънредна защита, защото това, което има да каже със сигурност му е отнело някакво усилие.

Може би, вероятно, съдържа зрънце историческа истина. Може, по всяка вероятност, да накара хората да се замислят защо знаят това, което си мислят, че знаят. Как да съм сигурен, че знам дадено нещо, след като винаги са ме учили, че същото е вярно и никога не съм чувал друго? Струва си да разсъждаваме върху въпроси от следния тип: Какво бихте направили, ако срещнете представител на Обществото „Плоска Земя“?[7] Като се замисля, как бих могъл да докажа, че Земята е кръгла? Сигурен ли съм относно теорията на еволюцията? Знам, че се предполага, че е истина. Но ето някой, който казва, че няма такова нещо, всичко е интелигентен дизайн[8]. Доколко съм убеден в собствените си възгледи? Не намирайте утеха в измамната сигурност на консенсуса и чувството, че, каквото и да мислите, сте в изгодна позиция, защото стоите безопасно на страната на моралното мнозинство.

Един от моментите в близкото минало от моя живот, с които се гордея най-силно, е защитата на британския историк Дейвид Ървинг, който сега е в затвора в Австрия не за друго, а заради вероятността да изрече една неприветлива мисъл на австрийска земя. Той дори не е казал нищо в Австрия. Дори не е обвинен в изричането на нещо. Tой е обвинен, защото вероятно е планирал да каже нещо, което нарушава един австрийски закон, който твърди, че в нашата смела малка тиролска република е позволено да се изучава една единствена версия на събитията от Втората световна война. Републиката, която ни даде Курт Валдхайм като генерален секретар на ООН, мъж, издирван в няколко страни за военни престъпления. Сещате се, страната, която поддържа Йорг Хайдер, лидерът на собствената им фашистка партия, в управлението, което изпрати Дейвид Ървинг в затвора. Знаете ли кои са двете неща, които са направили Австрия известна, които са изградили репутацията на тази страна? Докато сме на темата…? Надявам се в залата да има австрийци, които да се смутят от това. За жалост или не, двете най-велики постижения на Австрия са да убеди света, че Хитлер е германец, а Бетовен е роден във Виена. Сега, към тази горда репутация, те могат да добавят, че най-сетне са добили куража да се изправят лице в лице с миналото си и са тикнали в затвора британски историк без да е извършил престъпление, само за това, че е изразил мисъл в писмен вид и това е скандално и трудно намирам подкрепа, когато твърдя това, но не ми пука. Нямам нужда от сподвижник, моето собствено мнение е достатъчно за мен и претендирам за правото то да бъде защитено въпреки всякакъв консенсус, въпреки всяко мнозинство, навсякъде, по всяко време и всеки, който не е съгласен с това, може да си изтегли номерче, да се нареди на опашката и да ми целуне задника!

Не знам колко от вас чувстват, че не са достатъчно зрели да вземат решения сами за себе си и мислят, че имат нужда да бъдат предпазени от допълнението на Дейвид Ървинг към дневниците на Гьобелс, от които, например, научих повече за Третия Райх, отколкото от изучаването на Хю Тревър-Ропър и Алън Дж. П. Тейлър взети заедно, докато бях в Оксфорд. Но за тези, които смятат, че могат да мислят самостоятелно, препоръчвам друг кратък курс за опресняване на паметта. Не само гледайте отново филма и пиесата, но прочетете прекрасния сценарий на „Човек на всички времена“ от Робърт Болт. Някои от вас сигурно помнят момента, в който сър Томас Мор решава, че по-скоро ще избере смъртта, отколкото да излъже и да предаде вярата си. Тогава Мор води спор с един особено жесток прокурор в лова на вещици (гладен и амбициозен мъж, слуга на краля) и казва на този човек, „Бихте нарушили закона, за да накажете Дявола, нали?“ А прокурорът, ловецът на вещици, отговаря: „Да го наруша? Бих потъпкал всеки закон в Англия, ако можех, за да го заловя.“ И Мор казва, „Да, естествено, че бихте го сторил. Но после, когато приклещите Дявола и той се обърне към вас, кого ще потърсите за помощ? След като всички закони в Англия са потъпкани и ненужни, кой ще ви защити тогава?“ Помнете, дами и господа, че всеки път, когато нарушите или предложите да бъде нарушено свободното слово на някой друг, вие, по силата на това действие, сами си навличате беля, защото другият въпрос, повдигнат от съдия Оливър Уендъл Холмс е следният: „Кой решава?“ На кого се пада честта да реши коя реч е опасна или кой е опасният говорител? Кой е в състояние да определи предварително какви са вредите от словото, за които знаем достатъчно, че да ги предотвратим? На кого ще присъдите тази длъжност? Кого ще удостоите със задачата да бъде цензорът? Както гласи един стар анекдот: човекът, който трябва да изчете всичката порнография, за да реши кое е годно за публикация и кое – не, ще бъде, вероятно, най-поквареният човек.

Чухте ли някой говорител от опозицията на това постановление – красноречив, както бе един от тях, – на когото бихте доверили задачата да решава вместо вас какво може да четете? На когото бихте възложили работата да решава за вас? Да ви освободи от отговорността да изслушвате онова, което може би трябва да чуете? Сещате ли се за някого? Вдигнете ръка, ако знаете човек, на когото да поверите тази работа? Някой има ли предложение? Искате да кажете, че в цяла Канада няма човек, достатъчно добър, да реши какво мога да чета и да слушам? Нямах представа, но ето, че има закон, който твърди, че би трябвало да има такъв човек или подточка на някакъв закътан закон, който го твърди. Е, тогава, този закон да върви по дяволите! Той ви подканва да бъдете лъжци и лицемери и да отричате това, което очевидно вече знаете. Относно този придирчив[9] инстинкт, в общи линии знаем всичко, което трябва да знаем и го знаем от дълго време. Идва от друга стара история за друг велик англичанин – извинете, че съм толкова конкретен тази вечер – д-р Самюел Джонсън, великият лексикограф, авторът на първия – би трябвало да кажа компилатор[10] – на първия голям речник на английския език. Когато бил завършен, различни делегации очаквали д-р Джонсън: хората, които искали да го поздравят за благородството и качеството на неговия труд – представители на Камарата на общините и Камарата на лордовете; а също и делегация от уважавани дами от Лондон, които го посрещнали с думите: „Д-р Джонсън, радваме се, че не сте включили скверни и неприлични думи във вашия речник.“ „Дами,“ отвърнал Джонсън, „поздравявам ви, че сте съумели да ги потърсите“. Всеки, който може да разбере тази шега – доволен съм да установя, че около 10% от вас могат – схваща проблема с цензурата, особено когато дадена изява бъде цензурирана преди самата й поява, само при установяване на намерения за нейната поява. Този вид цензура е известен в САЩ като „prior restraint“ и е забранен от Първата поправка към Конституцията. Не може да се установи предварително кои думи са уместни или неуместни, никой не притежава познанието за подобно решение и – по-конкретно – би трябвало да заподозрем мотивите на онези, които го правят, в частност: мотивите на онези, които са решени да бъдат обидени; на онези, които ще преминат през съкровищница на английския език, като първия лексикон на д-р Джонсън, в търсене на мръсни думи, за да задоволят себе си и някакъв инстинкт, за който не смея да спекулирам.

И така, напълно съм убеден, че основният източник на омраза в света е религията и организираната религия. Абсолютно съм убеден. Радвам се, че аплодирате, защото това е голям проблем за онези, които са в опозиция на днешното постановление, нали? Как ще забранят религията? Как ще спрат изразa на религиозно отвращение, омраза и фанатизъм? Говоря, като човек, който често е мишена на тези неща, и не само в реторична форма. Отправяли са ми много смъртни заплахи. Познавам хора, живеещи близо до дома ми във Вашингтон, поне двама-трима, за които вероятно и вие сте чували, които сега не могат да отидат никъде без охрана, заради критиката, която са отправяли към една конкретна монотеистична религия. И това се случва в столицата на Съединените Щати. Тъй че, знам за какво говоря и също трябва да отбележа, че онзи тип хора, които ми звънят, за да ми кажат, че знаят кое училище посещават децата ми, и казват, че знаят номера на дома ми и къде живея, и какво ще сторят на децата и на жена ми, и на мен, и чиито думи съм принуден да взема на сериозно, защото са причинявали подобни неща на мои познати… това са същите хора, които ще търсят протекция от закона против омразното слово, ако изрека това, което мисля за религията им, – което ще направя точно сега. Нямам никакви, както бихте ги нарекли, етични предубеждения. Никакви скрупули от този сорт. Погаждам се някак с хора от всякакъв произход или сексуална ориентация, или езикова група, освен, разбира се, хората от Йоркшир, които са абсолютно нетърпими.

Започвам да негодувам срещу объркването, което ни се налага тези дни – и тази вечер чухме отново същото – размиване на границите между религиозни убеждения, богохулство, етничност, ругатни и нещо, което някои биха нарекли мултикултурен етикет. Сега често се случва хората да използват израза „анти-ислямски расизъм“, сякаш атакуването на религията е атака срещу дадена етническа група. Думата „ислямофобия“, всъщност, започва да трупа срама, запазен за т. нар. расови предразсъдъци. Това е сублимна и много подла инсинуация, която трябва да бъде преборена. Някои ще питат какво правим, когато Фалуел[11] твърди, че мрази педалите? Ами ако неговите думи подстрекават към насилие? Библията казва, че трябва да мразим педалите. Щом Фалуел го казва, той го казва, защото Библията го твърди, значи е прав. Да, може да накара хората да излязат навън и да употребят насилие. И какво ще направите, за да го спрете? Вие се изправяте срещу група от хора, които ще кажат „Посягаш на моята Библия, ще повикам полицията и ще докладвам за омразно слово!“ И сега какво ще правите, когато сте изкопали този капан за себе си? Някой каза, че антисемитизмът и Кристалната нощ са в резултат на десет години активен тормоз над евреите. Десет години? Сигурно се шегувате, това е резултатът от 2000 години християнство, основано на една строфа от една глава от евангелието на св. Йоан, което довело до погром след погром, след всяка великденска литургия, всяка година, в продължение на стотици години, защото там пише, че евреите изцапали ръцете си с кръвта на Христос и това бреме ще тегне над тях до последното им поколение. Това е гарант и основен мотив за антиеврейските погроми. Какво ще направите? Къде е сега назначителната ви подточка в закона? Казва ли, че евангелието от Йоан трябва да бъде цензурирано? Дали аз, – който съм чел Фройд и знам какво е бъдещето на една илюзия, и знам, че религиозните убеждения са незаличими, докато отговаряме на описанието на глупав слабоеволюирал вид бозайници, – дали мисля, че някакъв канадски закон ще реши този проблем? Моля ви, проблемът е следният: нашият префронтален лоб е твърде малък, а адреналните ни жлези са твърде големи и разположението на палеца ни може би не служи за чак толкова благородни цели. Страхуваме се от мрака и от смъртта. Вярваме в истините на свещените книги, които са толкова тъпи и зле фабрикувани, че дори едно дете, – впрочем всички деца го правят, ако обърнете внимание на въпросите им, – може да види през тях. Мисля, че трябва да се отнасяме с присмех и омраза, и отвращение към религията, и претендирам за това право.

Но нека не преиначаваме нещата – в момента не всички монотеистични религии са еднакви. Те всички са основани на една и съща илюзия. Изплагиатствани са една от друга. Но има една, в частност, която, по настоящем, представлява сериозна заплаха, не само срещу свободата на словото, срещу свободата на изразяване, но и срещу много други свободи. Това е религията, която въплъщава ужасната троица: самоненавист, самодоволство и самосъжаление. Говоря за войнствения ислям. В глобален мащаб, това е гигантска сила. Гигантска власт. Контролира неизмерими количества петрол, богатства, няколко големи страни с несметно финансово състояние. Изпомпва идеологиите на уахабизма и салафизма навред целия свят; трови обществата навсякъде, където се засели; съсипва умовете на децата; обезличава младите в своите медресета; обучава хората в актове на насилие; превръща убийството, самоубийството и смъртта в култ. Това прави войнствения ислям в глобален мащаб, като оказва доста силно влияние. В нашите общества се възприема като нещо, което би могло да обиди вярата на едно покорно малцинство, чиято вяра заслужава всяка протекция, присъща на малката и уязвима група.

Тази религия твърди доста грандиозни неща за себе си, не мислите ли? Твърди, че е последното откровение. Твърди, че Бог е проговорил на един неграмотен бизнесмен в Арабския полуостров, три пъти, чрез един архангел, а материалът в резултат на това, – както виждате сами, когато го четете, – е до голяма степен изплагиатстван от Стария и Новия Завет. Всъщност почти цялата история е неособено умело копирана от Стария и Новия Завет. Този текст трябва да бъде приет като божествено откровение и като крайната и неизменна дума на бог, и тези, които не признават това откровение, трябва да бъдат третирани като добитък, неверници, роби. Ще ви кажа нещо: мисля, че Мохамед никога не е чул онези гласове, не ми се вярва. Вероятността да съм прав срещу вероятността един овчар, който не можел да чете, да е записал части от Стария и Новия Завет, продиктувани му от архангел, мисля, ме поставя доста по-близо до позицията на обективно коректен. Но кой е поставен под заплаха? Човекът, който дава гласност на това и казва „по-добре да слушам, защото ако не го правя съм в опасност“ или аз, който мисля, че това е толкова нелепо, че дори си струва да публикуваме карикатури върху него. И ето, следват плакатите и виковете, и воят, и призивите „Обезглавете ги!“ Това се случва в Лондон… това е в Торонто… това е в Ню Йорк. Това се случва сред нас. „Обезглавете ги!“, „Обезглавете онези, които карикатурят исляма!“ Дали ги арестуват заради омразно слово? Не. Мога ли да се забъркам в неприятности, заради това, което току-що казах за пророка Мохамед? Да, мога. Къде са приоритетите ви, дами и господа? Вие се отказвате от най-ценното във вашето общество и се отказвате без битка, и дори поощрявате хората, които искат да отрекат правото ви да се съпротивлявате. Засрамете се, докато го правите! Използвайте времето, което ви е останало по най-добрия начин. Това наистина е сериозно.

И така, ако погледнете където и да било, тъй като тази вечер обърнахме внимание на различни оплаквания и болежки: „Какво ще стане с горките гейове… горките евреи… проклетите жени, които не могат да издържат на тормоза…?“ И робите, и техните потомци, и племената, които не са оцелели и чиято земя е била конфискувана. Търсете, където искате, гарант за робство, за подчинението на жените като движимо имущество, за изгарянето и бичуването на хомосексуалистите – позволение за всички тези неща ще намерите в една известна книга, която стои на всеки амвон във всеки град, и във всяка синагога, и всяка джамия. И после пробвайте да съберете две и две, за да установите, че силата, която е основен източник на омраза е също и главният претендент за цензура, и като осъзнаете, че тази вечер сте изправени пред една крайно погрешна антитеза, надявам се, няма какво да ви спре да подкрепите постановлението на дебата с кънтящото одобрение, което заслужава. Ужасно ви благодаря. Лека нощ. Не се бойте.


↩ Обратно към текста
1. Предизвикването на масова паника е сред най-старите основания за изключение от свободата на словото. През 1919 г. знаменитият съдия Оливър Уендъл Холмс в своите мотиви по делото Schenck v. United States пише, че „дори най-засилената защита на свободата на словото няма да защити човек, който заблуждаващо извика „пожар“ в салона на препълнен театър“. – С изключение на някои леки корекции от мен, словоредът в тази пояснителна бележка е дело на юриста Христо Иванов, справка: „А когато театърът реално гори?“ – статия в mediapool.bg относно предлаганите от БНБ промени в Наказателния кодекс.

↩ Обратно към текста
2. Първи български превод, публикуван в брой 86/EСЕН на сп. “Християнство и култура”; благодарности на Мартин Осиковски за положения труд. Линк към оригиналния текст на английски.

↩ Обратно към текста
3. Линк към оригиналния текст на английски. Откъс от памфлета „Здравият разум“ на български.

↩ Обратно към текста
4. На български, превод – Силвия Радева. Оригинал на английски.

↩ Обратно към текста
5. „Свобода само за членовете на правителството, само за партийните членове, колкото и да са многобройни, не е свобода. Свободата винаги е свобода на инакомислещите. По същество политическата свобода зависи не от фанатиците на „справедливостта“, а по-скоро от всички стабилизиращи, полезни и изчистващи действия на дисидентите. Ако свободата стане привилегия, функцията на политическата свобода е нарушена.“ — Из статията „Руската революция. Критическа оценка на слабостите“, публикувана през 1920 г. след убийството на Роза Люксембург. Източник: Уикицитат.

↩ Обратно към текста
6. „Най-четеното и влиятелно“ консервативно списание в САЩ, което излиза два пъти в месеца.

↩ Обратно към текста
7. „Хиляди още вярват, че Земята е плоска“ – vesti.bg.

↩ Обратно към текста
8. „Просто отиди и виж [доказателствата за еволюцията]“ – откъс от книгата на Ричард Докинс „Най-великото шоу на Земята„.

↩ Обратно към текста
9. Тук Хичинс използва думата censorious – анлг. крайно критичен, осъдителен, придирчив, като прилагателно, производно от censere – лат. оценявам, съдя. Справка: етимология на думата „цензура“.

↩ Обратно към текста
10. Компилаторът (англ. compiler, от compile – съчетавам, съставям) е компютърна програма, която превежда (компилира) даден компютърен изходен код в семантично отговарящ код на език от (обикновено) по-ниско ниво. – Уикипедия.

↩ Обратно към текста
11. Джери Фалуел, старши е американски пастор към Южната баптистка конвенция, телевангелист и активен привърженик на консервативната политика. Основател на мегацърква в Линчбърг, щата Вирджиния. Умира през май 2007 г. – Уикипедия.

Превод от английски и пояснителни бележки: Димитър Кръстев.