Портрет на хипстъра (Недовършена чернова)

Izto`nik

На снимката: Danielle Sipple (@FierceKitty). Източник: How to Be a Hipster

Несравним дар на съдбата е когато добрият вкус бъде съчетан с приятна визия и добра хигиена. Дима Петева умело и с чувство за хумор обрисува образа на съвременния хипстър в статия за вестник „Капитал“, озаглавена „Хипстър Петър: Кратка история на една интересна субкултура по света и у нас„:

Хипстърът е като порното: ще го познаете, когато го видите. Той е човек, чиито вкусове, социални умения и гледни точки се считат за куул от хората, които са куул. Ако го срещнете във всекидневието си, незабавно ще се отличи от обичайната маса от хора, защото избягва или довежда до крайност всичко, което мейнстриймът обожава.

Но, както отбелязва читател(ка) с псевдоним bombichka в гневния си коментар под статията:

С една дума – ужасни сноби. Които са дотолкова сноби, че биха си причинили концерт на Оркестър „Кристали“ и биха си турили фланелка на Веселин Маринов, само защото е „иронично“ и защото никой друг от техния кръг познати не се е сетил пръв да направи това. Преситена, консуматорска, повърхностна и нарцистично вгледана в себе си „субкултура“. А едно време hipsters са се самонаричали хора като Уилям Бъроуз, Керуак, Нийл Касиди, Кен Киси… Истинските!
Това видео перфектно илюстрира кое поражда гнева на bombichka:

Нужно е да се върнем три поколения назад, за да разберем откъде всъщност произлиза понятието „хипстър“:

Hipster, hepster или hepcat, както са казвали през 40-те години на 20 век, се отнася до любители на джаз музиката, в частност бибопа, който става популярен в началото на 40-те. Хипстърът усвоява житейския стил на джаз музиканта, включително някои или всички от следните елементи: дрехи, жаргон, употреба на канабис или други наркотици, лежерно отношение, саркастичен хумор, самоналожена бедност и разкрепостен сексуален живот.

(Hipster (1940s subculture) – Wikipedia)

А сега представям на вниманието ви подробен критичен анализ на това социално явление, публикуван за пръв път през юни 1948 в американския тримесечник Partisan Review. Този журнал е бил поле за изява на автори като Сол Белоу, Т. С. Елиът, Джордж Оруел, Сюзън Зонтаг и други утвърдени писателски имена.

The Partisan Review’ and 8 Other Great Online Magazine Archives (on Flavorwire.com) – списък с емблематични списания, особено полезни за онези, които се вълнуват от тенденциите в писателското изкуство.

Портрет на хипстъра

Автор: Анатъли Бройард.
Превод: Димитър Кръстев.
Източник.

Тъй като е незаконнороденият син на Изгубеното поколение, хипстърът действително се озовава никъде. И точно както хората с ампутации чувстват силно своя липсващ крайник, така и хипстърът копнее, от самото начало, да принадлежи някъде. Той е като бръмбар, обърнат по гръб; животът му представлява усилието да се изправи. Но законът за човешката гравитация го държи в своя власт, защото той принадлежи винаги към малцинството – противопоставяйки се по раса или усет на онези, които притежават машината за признание.

Хипстърът започва своето неизбежно дирене на самоопределяне като се увлича намусено в един вид зародишна престъпност. Но този отказ от изпълнение на социалния дълг е само негативен израз на неговите нужди, и, тъй като това поведение води до отворените обятия на вездесъщия закон, хипстърът бива принуден да формализира своето негодувание и да го изрази символично. Така се ражда една нова философия – философия за принадлежност-към-нещо-някъде (somewhereness), наречена джайв (jive), идващо от jibe: съгласявам се или хармонизирам [такава е по-скоро разговорната употреба на думата в американския английски; сходната по смисъл дума, която се изписва gibe буквално се превежда като „подхождам с насмешка“ – бел. пр.]. Като освобождава символично заряда на своята евентуална агресия, хипстърът съгласува себе си с обществото.

Джайвът намира поле за гласова изява в естествената сцена на своя растеж. В началото било задоволително само издаване на звуци – физиономичен разговор – но по-късно джайвът развива свой език. И, както подобава, този език описва света през очите на хипстъра. Всъщност, това е неговата функция: да прередактира света с нови определения… джайв дефиниции.

Тъй като артикулативността (articulateness) е състояние на тревожност, ако не и причина за нея, хипстърът облекчава своята тревога като деартикулира себе си. Той стеснява обемите на света – пренася всичко върху една малка сцена с малко реквизит и завеса от джайв. С речник от дузина глаголи, прилагателни, и съществителни той може да опише всичко, което се случва в този свят. Така хипстърът опитомява непредсказуемостта. (It was poker with no joker, nothing wild.)


Така звучат и изглеждат оригиналните хипстъри.

Now, don’t you be that ickeroo,
Get hep, come on and follow through,
Then you get your steady foo,
You make the joint jump like the gators do,
The jim, jam, jump on the jumpin’ jive
Makes you like your eggs on the Jersey side,
Hep-hep!
Hep-hep!
The jim, jam, jumpin’ jive,
Makes you hep-hep on the mellow side.

В този речник няма неутрални думи; той работи по смисъла на идиомния израз put up or shut up: източникът на всяко неудобство или се изкарва ясно наяве, за да бъде елиминирано неудобството, или изтърпяваш неудобството без да се оплакваш. Това е чисто полемичен език, в който всяка дума има оценъчна и указателна функция. Всяко понятие има дихотомен характер: солиден, знаменит, извън този свят или никъде, тъжен, победен, в тежест.

Вътре (in there) означава, разбира се, принадлежността към нещо, някъде (somewhereness). Никъде (nowhere), любимият пейоративен израз на хипстъра, е заклинанието (abracadabra) да накараш нещата да изчезнат. Солиден (solid) включва в себе си значението на реалността, същността на съществуването; означава конкретност в един главозамайващо абстрактен свят. В тежест (drag) е нещо което носи усложнения, нещо, което бива вметнато в неделим, сложен, двусмислен — и така, вероятно заплашителен — контекст.

Заради полемичния си характер, езикът на джайва е богат на агресивност, много от която бива положена в сексуални метафори. Тъй като хипстърът никога не прави нищо самоцелно, и тъй като той се отдава само на агресията в един или друг вид, сексът се подразбира чрез агресията, и предоставя речник за механиката на агресията. Употребата на сексуалната метафора е също така форма на ирония, подобно на навика на някои примитивни народи да пародират цивилизованите способи на интимно общение. Човекът в края на сексуалната метафора се възприема като печално изигран; т.е. очакващ, но неполучаващ.

Една от основните съставки на езика на джайва е априоризмът – схващането за придобиване на познание, независимо от опита. Предположението a priori е кратък път към състоянието на приобщеност. То произлиза от отчаяна, неутолима нужда да знаеш всички важни факти в дадена ситуация; то е добро убежище, главна самоподдържаща се предпоставка. То значи „на нас ни е отредено да разберем.“ Смътното пълномощие, което то осигурява, е като могъща първооснова или инстинктивно напътствие за посока сред един застрашителен хаос от сложни взаимовръзки. Честата за хипстъра употреба на думи и жестове с преносно значение (например, допир на дланите вместо ръкостискане, повдигане на показалец, без повдигане на ръка, като форма на поздрав и др.) също загатва за предварително разбиране, няма нужда от пояснения, I dig you, man (схващам, човече), и пр.

Рокабили от 50-те, просто защото е яко…

Въоръжен със своя език и своята нова философия, хипстърът се отправя на поход към покоряване на света. Той застава сред тълпата и започва да дирижира човешкия трафик. Влиянието му е безспорно. Лицето му — „напречното сечение на един импулс“ — е замръзнало в „характерното отракано изражение“. Проницателно присвити очи, уста, отпусната в израз на висше разбиране, той държи под око своята среда, като подозрителен разпоредител. Той стои винаги малко встрани от групата. Краката му са стъпили здраво, раменете му са леко повдигнати, лактите и дланите му са притиснати към тялото, той е стълб, около чиято непреклонност светът раболепно се върти.

Понякога той раздвижва подплатените си рамене в предупредителен жест към човечеството да му освободи пространство. Възторжено размахва дългите си крака, подобни на мотовили. Ръбовете на панталоните му са изгладени в перфектна симетрия. Тази точност е символ на неговото умение да контролира, неговата власт над случайността. От време на време се оглежда във витрината на някоя сладкарница, и, с езотеричен жест, намества своята яка, която се е вдигнала твърде високо на врата му. Той действително е затънал до шия в състоянието на възвишеност.

He affected a white streak, made with powder, in his hair. This was the outer sign of a significant, prophetic mutation. And he always wore dark glasses, because normal light offended his eyes. He was an underground man, requiring especial adjustment to ordinary conditions; he was a lucifugous creature of the darkness, where sex, gambling, crime, and other bold acts of consequence occurred.
At intervals he made an inspection tour of the neighborhood to see that everything was in order. The importance of this round was implicit in the portentous trochees of his stride, which, being unnaturally accentual, or discontinuous, expressed his particularity, lifted him, so to speak, out of the ordinary rhythm of normal cosmic pulsation. He was a discrete entity—separate, critical, and defining.
Jive music and tea were the two most important components of the hipster’s life. Music was not, as has often been supposed, a stimulus to dancing. For the hipster rarely danced; he was beyond the reach of stimuli. If he did dance, it was half parody—“second removism“—and he danced only to the off-beat, in a morganatic one to two ratio with the music.
Actually, jive music was the hipster’s autobiography, a score to which his life was the text. The first intimations of jive could be heard in the Blues. Jive’s Blue Period was very much like Picasso’s: it dealt with lives that were sad, stark, and isolated. It represented a relatively realistic or naturalistic stage of development.
Blues turned to jazz. In jazz, as in early, analytical cubism, things were sharpened and accentuated, thrown into bolder relief. Words were used somewhat less frequently than in Blues; the instruments talked instead. The solo instrument became the narrator. Sometimes (e.g., Cootie Williams) it came very close to literally talking. Usually it spoke passionately, violently, complainingly, against a background of excitedly pulsating drums and guitar, ruminating bass, and assenting orchestration. But, in spite of its passion, jazz was almost always coherent and its intent clear and unequivocal.
Bepop, the third stage in jive music, was analogous in some respects to synthetic cubism. Specific situations, or referents, had largely disappeared; only their „essences“ remained. By this time the hipster was no longer willing to be regarded as a primitive; bebop, therefore, was „cerebral“ music, expressing the hipster’s pretensions, his desire for an imposing, fulldress body of doctrine.
Surprise, „second-removism“ and extended virtuosity were the chief characteristics of the bebopper’s style. He often achieved surprise by using a tried and true tactic of his favorite comic strip heroes:

The „enemy“ is waiting in a room with drawn gun. The hero kicks open the door and bursts in—not upright, in the line of fire—but cleverly lying on the floor, from which position he triumphantly blasts away, while the enemy still aims, ineffectually, at his own expectations.

Borrowing this stratagem, the bebop soloist often entered at an unexpected altitude, came in on an unexpected note, thereby catching the listener off guard and conquering him before he recovered from his surprise.
„Second removism“—capping the squares—was the dogma of initiation. It established the hipster as keeper of enigmas, ironical pedagogue, a self-appointed exegete. Using his shrewd Socratic method, he discovered the world to the naive, who still tilted with the windmills of one-level meaning. That which you heard in bebop was always something elsenot the thing you expected; it was always negatively derived, abstraction from, not to.
The virtuosity of the bebopper resembled that of the street-corner evangelist who revels in his unbroken delivery. The remarkable run-on quality of bebop solos suggested the infinite resources of the hipster, who could improvise indefinitely, whose invention knew no end, who was, in fact, omniscient.
All the best qualities of jazz—tension, élan, sincerity, violence, immediacy—were toned down in bebop. Bebop’s style seemed to consist, to a great extent, in evadingtension, in connecting, by extreme dexterity, each phrase with another, so that nothing remained, everything was lost in a shuffle of decapitated cadences. This corresponded to the hipster’s social behavior as jester, jongleur, or prestidigitator. But it was his own fate he had caused to disappear for the audience, and now the only trick he had left was the monotonous gag of pulling himself—by his own ears, grinning and gratuitous—up out of the hat.
The élan of jazz was weeding out of bebop because all enthusiasm was naive, nowhere, too simple. Bebop was the hipster’s seven types of ambiguity, his Laocoön, illustrating his struggle with his own defensive deviousness. It was the disintegrated symbol, the shards, of his attitude toward himself and the world. It presented the hipster as performer, retreated to an abstract stage of tea and pretension, losing himself in the multiple mirrors of his fugitive chords. This conception was borne out by the surprising mediocrity of bebop orchestrations, which often had the perfunctory quality of vaudeville music, played only to announce the coming spectacle, the soloist, the great Houdini.
Bebop rarely used words, and, when it did, they were only nonsense syllables, significantly paralleling a contemporaneous loss of vitality in jive language itself. Blues and jazz were documentary in a social sense; bebop was the hipster’s Emancipation Proclamation in double talk. It showed the hipster as the victim of his own system, volubly tongue-tied, spitting out his own teeth, running between the raindrops of his spattering chords, never getting wet, washed clean, baptized, or quenching his thirst. He no longer had anything relevant to himself to say—in both his musical and linguistic expression he had finally abstracted himself from his real position in society.
His next step was to abstract himself in action. Tea made this possible. Tea (marijuana) and other drugs supplied the hipster with an indispensable outlet. His situation was too extreme, too tense, to be satisfied with mere fantasy or animistic domination of the environment. Tea provided him with a free world to expatiate in. It had the same function as trance in Bali, where the unbearable flatness and de-emotionalization of „waking“ life is compensated for by trance ecstasy. The hipster’s life, like the Balinese’s, became schizoid; whenever possible, he escaped into the richer world of tea, where, for the helpless and humiliating image of a black beetle on its back, he could substitute one of himself floating or flying, „high“ in spirits, dreamily dissociated, in contrast to the ceaseless pressure exerted on him in real life. Getting high was a form of artificially induced dream catharsis. It differed from lush(whisky) in that it didn’t encourage aggression. It fostered, rather, the sentimental values so deeply lacking in the hipster’s life. It became a raison d’être, a calling, an experience shared with fellow believers, a respite, a heaven or haven.
Under jive the external world was greatly simplified for the hipster, but his own role in it grew considerably more complicated. The function of his simplification had been to reduce the world to schematic proportions which could easily be manipulated in actual, symbolical, or ritual relationships; to provide him with a manageable mythology. Now, moving in this mythology, this tense fantasy of somewhereness, the hipster supported a completely solipsistic system. His every word and gesture now had a history and a burden of implication.
Sometimes he took his own solipsism too seriously and slipped into criminal assertions of his will. Unconsciously, he still wanted terribly to take part in the cause and effect that determined the real world. Because he had not been allowed to conceive of himself functionally or socially, he had conceived of himself dramatically, and, taken in by his own art, he had often enacted it in actual defence, self-assertion, impulse, or crime.
That he was a direct expression of his culture was immediately apparent in its reaction to him. The less sensitive elements dismissed him as they dismissed everything. The intellectuals manqués, however, the desperate barometers of society, took him into their bosom. Ransacking everything for meaning, admiring insurgence, they attributed every heroism to the hipster. He became their „there but for the grip of my superego go I.“ He was received in the Village as an oracle; his language was the revolution of the worldthe personal idiom. He was the great instinctual man, an ambassador from the Id. He was asked to read things, look at things, feel things, taste things, and report. What was it? Was it in there? Was itgone? Was it fine? He was an interpreter for the blind, the deaf, the dumb, the insensible, the impotent.
With such an audience, nothing was too much. The hipster promptly became, in his own eyes, a poet, a seer, a hero. He laid claims to apocalyptic visions and heuristic discoveries when he picked up; he was Lazarus, come back from the dead, come back to tell them all, he would tell them all. He conspicuously consumed himself in a high flame. He cared nothing for catabolic consequences; he was so prodigal as to be invulnerable.
And here he was ruined. The frantic praise of the impotent meant recognition—actual somewhereness—to the hipster. He got what he wanted; he stopped protesting, reacting. He began to bureaucratize jive as a machinery for securing the actual—really the false—somewhereness. Jive, which had originally been a critical system, a kind of Surrealism, a personal revision of existing disparities, now grew moribundly self-conscious, smug, encapsulated, isolated from its source, from the sickness which spawned it. It grew more rigid than the institutions it had set out to defy. It became a boring routine. The hipster—once an unregenerate individualist, an underground poet, a guerilla—had become a pretentious poet laureate. His old subversiveness, his ferocity, was now so manifestly rhetorical as to be obviously harmless. He was bought and placed in the zoo. He was somewhere at last—comfortably ensconced in the 52nd Street clip joints, in Carnegie Hall, and Life. He was in-there…he was back in the American womb. And it was just as hygienic as ever.
За допълнително четене:
Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s