Мандала

Обичате ли гатанките? Ето една:

Игра. Няма победители. Има само играещи и загубили. Всички играещи през цялото време са губещи. Що е то?

Ако четете това, за щастие отговорът е във вас и навсякъде около вас.

Дали гатанката не беше прекалено мрачна? Не мисля. Дори напротив. Намирам тази формулировка за окуражаваща. Щом си жив значи все още си в играта, имаш право на избор. Но виж, въобразиш ли си, че печелиш нещо от това, тогава правиш избор да се доближиш преждевременно до онзи момент, в който играта свършва за теб, с кисел привкус на разочарование. Поемаш риск, който не си струва. Особено на фона на всичките тези губещи, от които се очаква да те крепят, докато си там горе на високото. За огромно съжаление на финансистите и търговците сред нас, всички пирамиди рухват, а кръговете се въртят и въртят, сякаш не им пука от нищо и никой.

Но да се върнем на гатанката:

Що е живот?

Каква е разликата между риторичния въпрос и въпроса без отговор? Каква е разликата между очевидното и необятното?

Има неща, които можем да знаем и има неща, които можем само да гадаем. Знаем КАК, но КАКВО и ЗАЩО се чудим. Дори науката се основава на чудо, на чудене. Всяка логическа система се базира на това. А религията е съумяла да превърне Чудото в бизнес. „КАК трябва да се чудим?“ – пита науката. „ЗАЩО се чудим“, отговаря религията. „КАК се чудим“, отговаря науката. „ЗАЩО трябва да се чудим?“ – пита религията. И така, като куче, което постоянно си гони опашката, животът съществува някак между двете.

Източник на изображението.

„Трезвите хора на науката казват, че вселената изниква от нищото, без причина. Това е крайната граница на лековерието! Науката казва, „не ни търсете сметка за едно чудо и ние ще обясним останалото“. Аз ще си взема моето накрая, благодаря. Те имат Големия взрив, аз имам Голямата изненада.“ [Източник на цитата]

Това са думи на прословутия психонавт Терънс Маккена. Макар, на пръв поглед, да звучат налудничаво, лесно можем да вникнем в тяхната логика. Дори без прием на допълнителни психоактивни вещества, освен тези, които мозъкът ни сам произвежда. Тоест, ако се осланяме на трезвия здрав разум. Тук не става въпрос за съществуването на митични фигури. Субектите не са важни. Става въпрос за същността на нещата. Мечтата на всеки изследовател е да открие ОБЕКТ: КАКВО има отвъд нещо, някъде. Няма нужда да вярваме, няма нито една причина да вярваме в каквото и да било, но забележете: също така, няма причина да не бъдем честни. Разбира се, добре е да различаваме чудо от лъжа, чудене от мамене. И все пак, в основни линии, Маккена е прав. Нека обясня как го разбирам аз: Науката, която се увлича да трупа надмощие (да прави бизнес от чудесата), спира да бъде наука и се превръща в религия. Може би не толкова защото е лоша, като продукт, а защото самият факт, че се излага на пазара и се рекламира, като добра стока, че се предлага, като търговски продукт, че се продава, всичко това развращава нейните последователи. Всеки започва да я използва. Някои без да са я заслужили. Вместо да я купят с усилията си, те я купуват по лесния начин, благодарение на една древна мистификация, чиято придадена стойност често надвишава обективната й такава. Науката и нейните продукти стават жертва на принудителна проституция. Заменяме я за нещо абстрактно, което наивно продължаваме да асоциираме с истинското. И обратното, религия, която успешно се лекува от пристрастеността си към фиктивното, към надмощието, – защото всяко надмощие е фиктивно, – има добрия потенциал да се превърне в наука.

И отново чудене: Кое е истина и кое – измислица? Отново кучето си гони опашката. През цялото време бягаме от себе си. И преследваме себе си. Главозамайващото усещане, което е следствие на това противоречие, ни кара да се чувстваме живи. Все същата изтъркана плоча, която продължава да се върти и да звучи в различни тонове по различно време.