Роже Кайоа – Войната и свещеното

Роже Кайоа (1913 – 1978) е френски интелектуалец, чиито характерни трудове представляват комбинация от литературна критика, социология, и философия с фокус върху обширни теми, като играта, празникът, сънят, свещеното.

Между 1929 и 1933 г. Кайоа учи в Париж, участва в дейността на сюрреалистите и се сближава с Андре Бретон, Салвадор Дали, Пол Елюар, Макс Ернст и др. През 1935 г. публикува отворено писмо до Андре Бретон и скъсва с кръга на сюрреалистите, за да се свърже с бивши сюрреалисти като Луи Арагон и Тристан Тцара, които издават списанието „Инквизиции“. Списанието си поставя за цел да изследва научно човешките феномени под знака на нов рационализъм, вдъхновен от Гастон Башлар, който също така оказва влияние върху мисленото на значителен брой френски философи от втората половина на 20 век, между които Мишел Фуко, Луи Алтюсер, Жак Дерида, Пиер Бурдио.

През 1938 г. Роже Кайоа, Жорж Батай и Мишел Лейрис основават литературната група „Колеж по социология“. През същата година Кайоа се запознава с Виктория Окампо – писателка, издателка и меценат, която го кани в дома си в Аржентина. Той живее там по време на Втората световна война, като ръководи Френския културен институт в Буенос Айрес и започва да издава списание „Les Lettres françaises“, което по-късно става известно с публикации на автори, като Александър Солженицин и Милан Кундера.

Завърнал се във Франция, той води колекцията „Южен кръст“ в издателство „Галимар“, посветена на литературата от Южна Америка, и представя на френската публика редица латиноамерикански писатели, сред които Хорхе Луис Борхес, Мигел Анхел Астуриас и Пабло Неруда.

От 1948 г. е избран за висш функционер на ЮНЕСКО, където ръководи отдела за литература, а по-късно – отдела за културно развитие. През 1971 г. е избран за член на Френската академия.

Роже Кайоа умира през 1978 г. Погребан е в гробището на Монпарнас, Париж. Френската литературна награда „Роже Кайоа“ се посвещава на неговата памет през 1991 г.

Войната и свещеното

Източник: Роже Кайоа. Човекът и свещеното (1939), стр. 178-198. ИК “Лик”, 2001.
Превод от френски: Евгения Грекова

Празникът – пароксизъм на примитивното общество

Мислейки за мястото на митовете в обществата, където те занимават почти изцяло въображението на хората и предопределят посредством ритуалите основните дейности в техния живот, се убеждаваме, че определена реалност неизбежно трябва да осигурява тяхното функциониране там, където те не се проявяват. Не е лесно да бъде разпозната, тъй като от нея трябва да произтичат важни жестове и достатъчно силна вяра, за да могат да изглеждат необходими или естествени, така че не би било в по-малка степен шокиращо да се разобличават като митични тези могъщи вярвания, отколкото да се смятат за абсурдни суеверия за вярващите в дадена религия тяхното кредо, диктуващо най-сериозното им поведение. Това означава да се твърди, че се открива митът там, където най-напред сме отказали да предположим, веднага след като сме го търсили в средата, в която съществуваме самите ние.

В съучастие с митовете, един изблик периодично внася съществен смут в примитивните общества: това е празникът. Той е феномен с такава продължителност, сила, обхват, че може да се прави само много далечно сравнение между него и броените дни на непрестанни удоволствия, които по-комплексните цивилизации познават. Ако помислим за ваканцията, би било неправилно, защото тя бързо се разкрива не като еквивалент, а по-скоро като опозиция на древните народни празници. Наистина тя не предизвиква нито прекъсване, нито чувствителна промяна в колективния живот. Тя не е период на значително струпване на тълпи, а период на разпръскването им далеч от градските центрове, на разсейването им сред самотата на периферията и извънградските зони, към районите с по-малко напрежение. Тя не е криза, връх, момент на устрем и на по-силно присъствие, а период на забавяне и на отпускане. Тя отбелязва мъртвото време в ритъма на общата дейност. И най-сетне – тя връща индивида към самия него, облекчава го от грижите и от тежкия му труд, освобождава го от професионалните задължения, в отдих и изолация, докато празникът го изтръгва от неговата същност, от личния или семейния му свят, за да го хвърли във водовъртежа, в който френетичното множество се утвърждава шумно като единно и неразделно цяло, изчерпвайки изведнъж своите богатства и сили. От всяка гледна точка ваканцията, като период на липса и на отсъствие, изглежда като противоположност на яростната експанзивност, в която обществото потвърждава своята същност.

За да се открие повторението на подобен пароксизъм, трябва да се потърси реалност с друг обхват и наситеност, която действително да може да бъде определена като кулминационна точка на съществуването в модерните общества, която ги повдига и отнася до вид преобразяваща разгорещеност.

Тогава трябва да си припомним основната специфика на примитивния празник. Това е време на ексцесии. Тогава се прахосват резервите, натрупвани понякога в продължение на години. Нарушават се най-светите правила, онези, на които като че ли се основава самият социален живот. Вчерашното престъпление се оказва препоръчвано, а на мястото на привичните правила се създават нови забрани, учредява се нова дисциплина, която като че ли няма за цел да избягва или да успокоява силните емоции, а, напротив, да ги предизвиква и довежда до крайност. Вълнението нараства от само себе си, опиянението завладява всички участници. Гражданската или административната власт намалява или изчезва временно не толкова в полза на официалната свещеническа каста, а по-скоро на тайните съдружия или на представителите на другия свят, на актьорите с маски, персонифициращи боговете или мъртвите. Тази разпаленост е и период на саможертви, времето на самото свещено, време извън времето, което пресъздава обществото, пречиства го и го връща към младостта. Тогава се пристъпва към церемониите, оплодотворяващи земята и превръщащи поколението на юношите в ново поколение от мъже и воини. Всички крайности са разрешени, тъй като от самите крайности, от прахосването, от изобилието и от нарушенията обществото очаква своето възраждане. То се надява на нова сила, зараждаща се от експлозията и от изтощаването.

В комплексните и механичните цивилизации може да се открие един-единствен еквивалент на тази криза, брутално изпъкваща на монотонния фон на всекидневния живот, създаваща почти всички контрасти в сравнение с него, всеки в своята екстремна степен. Имайки предвид природата и развитието на тези цивилизации обаче, един-единствен феномен крие в себе си значимост, сила, блясък, аналогични и от същата величина: това е войната.

Войната – пароксизъм на модерното общество

Наистина всеки друг феномен се оказва смехотворно непропорционален в сравнение с огромната мобилизация на празника там, където той съществува в цялостния си вид. Следователно трябва да преминем отвъд неправдоподобността и възмущението от подобно сравнение и да се убедим, че трябва да го разгледаме по-отблизо. Без съмнение войната е ужас и катастрофа, а празникът, посветен на изблиците на радост – на свръхизобилие от живот, както тя е настъпление на смъртта. Те са взаимно противоположни във всяко отношение, изцяло като две опозиции. Но тук не претендираме да сравняваме техния смисъл или тяхното съдържание, а абсолютната им величина, функцията им в колективния живот, представата, която оставят в душата на индивида, с една дума, по-скоро мястото, което те заемат, отколкото начинът, по който го заемат. Ако войната съответства на празника, то тогава би било още по-поучително тя да е и негова противоположност, а изследването на техните различия ще трябва да послужи за прецизиране и допълване на изводите, внушени от подобията, които те ни дават възможност да констатираме.

1. ВОЙНАТА И ПРАЗНИКЪТ

Войната наистина е пароксизмът в съществуването на модерните общества. Тя конституира онзи тотален феномен, който ги възправя и променя цялостно, изпъквайки в ужасен контраст със спокойния ход на мирното време. Това е фазата на крайното напрежение на колективния живот, фазата на голямото човешко струпване и на неговото напрежение. Всеки индивид е отнет от професията си, от домашното огнище, от навиците и най-сетне от забавленията си. Войната разрушава брутално кръга на свободата, който всеки създава около себе си за свое удоволствие и уважава у своя съсед. Тя прекъсва щастието и караниците на влюбените, интригите на амбициозните и мълчаливото творчество на художника, учения или новатора. Тя разрушава безразборно безпокойството и спокойствието, не остава нищо лично -нито творчество, нито наслаждение, нито дори тревога. Никой не може да стои настрана и да има други занимания, тъй като всеки може да бъде използван по някакъв начин в това занимание. Войната има нужда от всички сили.

Следва онзи род отделяне, при което всеки подрежда своето съществуване по свое желание, без да участва в много в публичните дела, е време, през което обществото приканва всички свои членове към колективен скок, който внезапно ги нарежда един до друг, обединява ги, изправя ги, подрежда ги, сближава ги и тялом, и духом. Настъпва часът, когато то внезапно престава да бъде толерантно, снизходително и дори стараещо се да бъде забравено от онези, чието благоденствие защитава. Сега то завладява богатствата, изисква времето, труда, дори кръвта на гражданите. Униформата, облечена от всеки от тях, ясно показва, че той изоставя всичко, което го е отличавало от другите, за да служи на другите, и то не както той самият го разбира, а в съответствие с онова, което му нарежда неговата униформа, и с поста, който тя му указва.

Така че тук подобието между войната и празника е абсолютно: и при двете се учредява период на силна социализация, на пълно обобществяване на средствата, ресурсите, силите; те прекъсват времето, през което индивидите се занимават всеки по своему в множество различни области. И те на свой ред зависят една от друга в много по-голяма степен, преплитат се взаимно, без да заемат определено място в строга структура. Поради тази причина войната в модерните общества е единственият момент на концентрация и на интензивно включване в групата на всичко, което обикновено се стреми да поддържа по отношение на нея известна зона на независимост. Ето защо, в сравнение с ваканцията и празничните дни, тя е аналогична с архаичния сезон на колективен кипеж.

Време на ексцесии, на насилие, на злоупотреба

Съотнесено с времето на труд, съотношението е същото, както между войната и мира: и в двата случая това са две фази на развитие и на крайност по отношение на фазите на стабилност и на мярка. Quieta non muovere, максимата на регламентирания живот, е и максима на мирновременната дипломация. Тяхното общо предписание нарежда всички неща да бъдат държани далеч от огъня. И обратно, изненадата, насилието, грубостта, умението да се концентрират или да се задвижват възможно най-много сили в дадена точка, са все привични стратегии, валидни както за войната, така и за празника. И двете имат своя собствена дисциплина, но въпреки това наподобяват чудовищни и безформени експлозии в сравнение с монотонния ход на организираното съществуване.

Същевременно това съществуване всъщност се състои от непрецизност в детайлите. Неговото равновесие, неговото спокойствие са резултат от гъмжило от микроскопични анархични грешки, които не водят до тревожни последици и ефектите от които взаимно се анулират. При все това, въпреки строгостта на военното изкуство и на тържествените церемонии, в общественото съзнание именно войната и празникът си остават образи на безредието и на хаоса. Така е, защото по време и на двете са позволени действията, смятани извън тях за най-отявлени светотатства и за най-непростими престъпления: по време на празник кръвосмешението внезапно се оказва препоръчително, по време на война препоръчително става убийството.

Върховният закон на примитивните групи, на който се основава социалният ред, е конституиран от правилото на екзогамията, а на модерните общества – от респекта към живота на другия. Който посегне на него в обикновено време, се излага на най-строгите санкции и на най-възмутеното порицание. Но настъпва часът на битката или на танца и възникват нови норми; и стига те да бъдат изпълнявани в границите на нещо като етикет, да бъдат съпътствани от ритуални практики, целящи да ги осветят или да ги прикрият, и макар, от друга страна, до вчера забраняваните и смятани за ужасяващи жестове да са извършвани в недисциплинирано развихряне на яростни инстинкти, сега те вече носят слава и престиж. Войната ни кара да почитаме не само убийството на врага, но и съвкупността от действия и атитюди, порицавани от присъщия на цивилния живот морал и забранявани на детето от родителите, а на възрастните – от общественото мнение и от законите. Сега вече улицата и лъжата са ценени. Дори кражбата се приема: когато трябва да се снабдиш с необходимата или дори, най-малкото, с допълнителна храна, никой не обръща внимание на средствата и изобретателността се цени повече от скрупулите. А що се отнася до самото убийство, знаем, че принуждават към него, че го възнаграждават и че то е наложително.

Радостта от разрушението

Най-сетне отвсякъде започва да избликва дълго сдържаната радост от разрушението, удоволствието да превръщаш нещата в нещо безформено и неразличимо, известното наслаждение на лекаря, нахвърлящ се с настървение върху някакво клето нещо, докато не го превърне в останки без име, с една дума, цялото освобождаващо насилие, от което мъжът е лишен, откакто вече няма играчки, които да може да чупи, когато престанат да му харесват. Той отива да чупи чинии на панаира: жалко удовлетворение в сравнение с опиянението да убива. Човек като че ли изпитва най-голямата наслада, когато унищожава себеподобния си. Ако й се отдаде, той изпада в агония и несвяст. Той го признава и се хвали с това.*

Воинът е обзет от ярост, в която като че ли чувства как изначалният инстинкт, скрит в дъното на душата му от измамната цивилизация, възобновява своите права: „Тогава в яростна необузданост истинският мъж получава обезщетение за своята сдържаност, прекалено дълго потисканите от обществото и от неговите закони инстинкти отново стават същност, свято нещо и върховно основание.“ **

Подобно на кръвосмешението в празника, и убийството във войната е деяние с религиозен резонанс. Твърди се, че то е свързано с човешката саможертва и не притежава непосредствена полезност. Именно поради това народното съзнание го разграничава от криминалното престъпление. Един и същи закон, изискващ от боеца да пожертва живота си, му нарежда да убие своя противник. Правилата на войната напразно се стараят да се превърнат в благородна игра, в нещо като двубой, в който насилието се ограничава от честността и от учтивостта. Но главното е да се убива. Трябва винаги да умееш да убиеш врага при удобен случай, подобно на дивеч по време на лов: да го унищожиш, ако можеш, когато е заспал или е без оръжие. Добрият генерал не е онзи, който за удоволствие излага на опасност своите хора. Така според някои мислители модерната война, в която цивилните не са пощадени и големите градове предоставят на най-убийствените удари на врага обширни мишени, които лесно могат да бъдат улучени и щетите са сигурни, в най-голяма степен съответства на действителната същност на войната. Истинският воин приема премахването на рицарския кодекс, превръщал навремето битките в подобие на големи турнири. На всички им харесва, че в този празник делът на литургията намалява, докато се увеличава делът на произвола и на разпуснатостта.

*Вж. Е. Von Salomon, Les Reprouves, trad, franc., p. 121; cf. pp. 72 et 94.
**Вж. Е. Junger, La guetre, notre mère, trad, franc., Paris, 1934, p. 30. Вж. Е. Von Salomon, op. tit., p. 71.

Светотатство и разточителство

Повечето от страхопочитанията се отнасят до смъртта. Тя е обект на най-голяма почит. Наличието на човешки труп налага мълчание и сваляне на шапките. Войната, водеща до крайна фамилиарност с останките на убитите, които все още не са могли да бъдат погребани, напротив, развива приятелска непринуденост към тях.* Отправят им закачки, говорят им, приятелски ги потупват мимоходом. Безочието заема мястото на притеснението. Побутват окаяните останки с крак, подиграват им се с думи или с жестове, за да не изпитват страх или за да избегнат натрапчивата мисъл за тях. Смехът защитава от потръпването. Хората отново са освободени от забраните, наложени им от обичая и от възпитанието. Вече не се прекланят пред смъртта и не я почитат, скривайки ужасяващата й реалност както от мисълта, така и от зрението си. Тя е тук, без украса, без нещо, което да я прикрие или да я закриля. Това е часът, в който става възможно безнаказано да се опустошава, и омърсява един обект на особена почит, тленните човешки останки. Кой би се лишил от такъв реванш, от такава профанизация? Всяко нещо, което смятаме за свещено, накрая го изисква. То разтреперва и едновременно с това омърсява и призовава да бъде принизено.

От друга страна, празникът е повод за огромно разхищение. Прахосват се резервите, натрупвани с месеци, понякога с години. Войната съответства на не по-малко разточителство. Вече не става въпрос за планини от хранителни припаси, нито за езера от напитки, а за съвършено друг род потребление: хиляди тонове снаряди се използват всеки ден. Арсеналите се изпразват също толкова бързо, колкото и хамбарите. Така както за празника се издигат камари от наличните хранителни продукти, така и заемите, удръжките, реквизициите пресушават различните богатства на страната и ги хвърлят в бездната на войната, която ги поглъща, без да може да бъде запълнена някога. Храните, изяждани от множеството за един ден като че ли са достатъчни, за да го изхранват в продължение на цял сезон, а тук цифрите са главозамайващи: цената на няколко часа враждебни действия съставлява толкова значителна сума, че би могла да сложи край на всякаква мизерия в света. И в двата случая се констатира непроизводително, брутално и почти бясно изчерпване на ресурси, събирани търпеливо с цената на лишения и труд, за да може накрая разточителството изведнъж да заеме мястото на скъперничеството.

Така войната разкрива съвкупност от съвършено външни характерни черти, приканващи ни да я приемем като модерен и мрачен двойник на празника. Нищо чудно няма, че веднага след превръщането си в държавна институция тя предизвиква в човешкото съзнание съвкупност от вярвания, възхваляващи я, по подобие на празника, като вид космическо и оплодотворяващо начало. Колкото и да се противопоставят помежду си съдържанията на войната и на празника, аналогиите във формата и в тежестта им са такива, че въображението се старае незабелязано да ги идентифицира дори в тяхната същност.

*Вж. J. Romain, Les Hommes de bonne volontè, XV, Prelude a Verdun, Paris, 1938, p. 179.

2. МИСТИКА НА ВОЙНАТА

Войната, жалон за просъществуване

Празниците разтварят вратите към света на боговете, там човекът претърпява метаморфоза и постига свръхчовешко съществуване. Те водят към Великото време и поставят жалони на трудовото всекидневие. Между тях календарът отброява само празни и анонимни дни, които съществуват единствено по отношение на техните по-изразителни дати: днес, когато празниците са изгубили почти цялата си реалност, все още се споменава: това стана след Великден или това беше преди Коледа. По същия начин войната се оказва ориентир в протичането на времето. Тя прорязва живота на нациите. Всеки път установява нова епоха; определен период завършва, когато тя започва; а когато свършва, идва друго време, отличаващо се от предишното със своите видими качества. През него не се живее по същия начин: в зависимост от това дали нацията се възстановява от изпитанието, или се подготвя за него, се отнася за отпускане или напрежение. Така че предвоенните и следвоенните периоди са старателно разграничавани.

Примитивните популации, при които войната е хронична и разпръсната във времето, тя се преживява по същия начин, но съотнесено към празника, т. е. към спомена от миналия празник или в очакване на идващия празник. Впрочем от единия към другия атитюд се преминава чрез незабележими междинни състояния. Преминаването от следвоенния към предвоенния период е не по-малко постепенно. Промяната се извършва едновременно в съзнанията, в политиката и в икономиката. Мирното време е неутрално. То се поддава на противоположни ориентации и представлява нещо като запълване между две кризи. Оттук произтича преди всичко престижът на войната, който постепенно разклаща, а след това отнася предизвиквания от нея ужас.

Тя се определя като абсурдна и престъпна катастрофа. Човешкото достойнство като че ли я отхвърля; първостепеннна цел на човешките усилия е тя да бъде избегната. Но бързо я приемат за неизбежна. Тя нараства до размерите на съдба, придобива значението на ужасяващ природен бич, сеещ разруха и опустошение, но дори когато разумът я осъжда, сърцето я респектира както всяка сила, която човек поставя или признава извън своя досег. Това благоговение е само началото. От неизбежна, смъртният -жертва на войната – започва да я смята за необходима. Той вижда в нея божието наказание, ако е теолог, и се съгласява с Жозеф дьо Местр. Той открива в нея закон на природата или двигател на историята, ако е философ, и следва Хегел. Тя вече не се намесва в света като катастрофа, а като самата нормативност на универсума, тя се превръща в основен космически механизъм и като такъв придобива определено религиозно значение. Облагите от нея се честват. Тя вече не е варварство, а източник на цивилизация и най-разкошният й плод. Войната създава всичко; а мирът предизвиква само упадък чрез затъването и изхабяването. Така че, за да бъдат обновени обществата и за да бъдат спасени от смъртта, са необходими войни. Те защитават обществата от последствията на неумолимото време. На тези кървави бани се приписва силата на живата вода.

Войната, като живителна сила

В нея разпознаваме силата, обикновено приписвана на празниците. Чрез тях хората също са се стремели към периодично подмладяване на обществото. Смятали са, че чрез честването им ще достигнат до ново състояние на сила и здраве. Митологията на войната дава възможност за подобно сближаване дори в речника. Тя се превръща в нещо като богиня на трагичното плодородие. Сравняват я с гигантско раждане. И както майката рискува живота си, раждайки детето на бял свят, така и народите трябва да плащат кървава дан, за да утвърдят или да продължат своето съществуване. „Войната е най-елементарната форма на любовта към живота.“* Тя отразява закона за възникването на нациите и съответства на вътрешните движения от задължително ужасяващо естество, които предхождат физическите раждания. Нито волята, нито разумът имат власт над нея, така че по-добре би било да се опитаме да управляваме междинните състояния. Но тези разрушителни пристъпи разкриват пред човека значението и мощта на най-прикритите енергии. Те го откъсват от подлата стагнация на мира, в която той затъва, привързан към унизителното спокойствие и стремящ се да достигне най-низкия идеал: сигурността на притежанието. Войната разрушава парализирания и агонизиращ ред, принуждава човека да изгражда ново бъдеще посредством големи и ужасяващи разрушения.** Как можем от този момент нататък да виждаме във войната последния вик на отчаянието, последния аргумент на властниците, суровата и страшна необходимост, с която трябва да се примирим, след като всички останали средства са били неуспешни? Тя е нещо повече от ужасяващ лек, в който народите са принудени понякога да търсят спасение. Тя е тяхното основание за съществуване, тя служи дори за тяхното дефиниране: нацията е съвкупност от хората, които воюват един до друг във войната; и войната на свой ред дефинира върховния израз на волята за национално съществуване. За народите тя е най-висшата повеля на морала. Не войната трябва да служи за основаване на мира, а мирът – за подготовка на войната. Понеже той не е нищо повече от обикновено и временно примирие между два конфликта.*** Всяко валидно усилие е насочено към войната и намира в нея своето освещаване. Всичко останало, което не е от нейна полза, е достойно за презрение. „Всяка човешка и социална участ е оправдана единствено ако подготвя войната.“****

* Вж. Goebbels, Michel, la Destinе́e d’un Allemand, цитиран от O. Scheid, L’Esprit du III Reich, Paris, 1936, p 219.
** Вж. H. de Keyserling, La Revolution mondiale, trad., franc., pp. 69-70; 171; Mе́ditations Sud-amе́ricaines, pp 121 – 122.
*** Вж. Ludendorff, ibid.
**** Вж. Ludendorff, ibid.

Войната като тайнство

Безспорно това духовно състояние е религиозно. Войната, в не по-малка степен от мира, се оказва свещен период на явяване на божеството. Тя въвежда човека в опияняващ свят, където присъствието на смъртта предизвиква трепет у него и придава върховна стойност на различните негови действия. Той вярва, че подобно на слизането в ада при древното освещаване, придобива в нея душевна сила, несъизмерима със земните изпитания. Той се чувства непобедим и като че ли белязан от знака, защитил Каин след убийството на Авел: „Ние потънахме чак до житейското дъно, за да излезем оттам напълно променени.“* Като че войната дава на бойците да пият на големи глътки и до дъно от нещо като смъртоносно чародейно биле – фатален филтър, – което само тя раздава и което променя схващането им за живота: „Днес можем да твърдим, че ние, фронтоваците, сме преживели най-важното в живота и че сме открили самата същност на нашето битие“.**

Подобно на ново божество, войната заличава греховете и раздава милост. Приписвани са най-висши добродетели на бойното кръщение. Хората смятат, че то превръща индивида в безстрашен жрец на трагичен култ и в избраник на ревнив бог. Между онези, които заедно получават това освещаване или които редом един с друг споделят опасностите от битките, се поражда бойно братство. Отсега нататък тези войни са свързани с трайни връзки. Те им дават едновременно чувството за превъзходство и за съучастие спрямо онези, които са останали извън опасността или поне не са играли активна роля в битките. Не е достатъчно да си бил изложен на ударите, трябва и да си нанасял удари. Тази свещеност е двойствена. Тя предполага, че човек е посмял не само да умре, но и да убие. Онзи, който пренася ранените, няма престиж. Бойците не са равни помежду си: тази ситуация има степени. Различните видове оръжия, от авиацията до интендантските служби, от зоните на предния фронт до тиловите лагери, получените награди, нанесените рани, осакатяванията – всичко се включва в йерархизирани освещавания, които не подлежат на сдружения, посягащи на тяхната слава. Тук разпознаваме нещо от ситуацията, характерна за мъжките сдружения, в които при примитивните цивилизации се влиза в резултат на болезнени изпитания и чиито членове се ползват със специални права вътре в общността.

* Вж. Junger, p. 30.
** Idem, p. 15.

Тоталната война

Поради самата си същност модерният свят трудно толерира професионалистите на насилието. Той премахва техния вид, макар че той оживява веднага щом като обстоятелствата са благоприятни. Но макар и новата структура на обществата и механичната или научната форма на битките да заменят с всепризнатия герой безбройните и анонимни бойци, те не променят стария атитюд. Необходимостта от установена дисциплина и от средства за строгото й прилагане без съмнение ограничават фантазията на ексцесиите от едно време, но войната непрестанно наваксва по обхват онова, което губи откъм своето инстинктивно развихряне. Така тя придобива една друга характерна черта на празника: неговата тотална същност. Битката се превръща в дело на масите и всеки се стреми да победи на всяка цена. Нанася се удар срещу слабия. Тактиката избягва въоръжените сблъсъци при равни шансове. Отдалечаваме се от двубоя, за да се доближим до убийството или до лова. Опитваме се да изненадаме по-малоброен и по-слабо въоръжен противник, за да го смажем със сигурност, оставайки по възможност невидими и извън досег. Войната все по-често се води нощем и чрез взаимно избиване на невъоръженото население, чийто труд дава възможност на бойците да се въоръжават.

Вече няма строго ограничено бойно поле. По-рано то е било запазено пространство, подобно на арената, на игрището. Това посветено на насилието оградено място поне е оставяло край себе си свят, управляван от по-милостиви закони. Но войната обхваща вече цялата територия на нациите. Същото е и що се отнася до нейното времетраене. Враждебните действия вече не започват след тържествена декларация, фиксираща момента, в който ще започне стрелбата. Атакува се внезапно, за да се завоюва решително предимство пред зашеметения противник. Следователно нито пространството, нито времето, посветени на гигантския двубой, всъщност вече са ограничени и отделени от останалото време и от останалото пространство, подобно на начина, по който се води надпреварата в съревнованието от момента на даден сигнал и в предварително уточнени граници.

Едновременно с това установяваме постепенното премахване на какъвто и да било елемент на рицарство или на регламентираност. Войната се оказва в известен смисъл оголена и върната към истинската си същност. Тя се лишава от какъвто и да било външен принос към действителната си природа, освободена от онази смесена връзка, която е сключила с духа на играта и на съревнованието. Тъй като тя, която е „чисто престъпление и чисто насилие“*, приема по най-парадоксалния начин законността, уважението към противника, отстранява използването на някои видове оръжие, на някои военни хитрости, на някои военни удари, установява прилагането на сложен церемониал, на строг етикет, според който съперничи както по храброст и доблест, така и по добри обноски.

* Вж. H. de Keyserling, Mе́ditations Sud-amе́ricaines, p. 67.

Връзката между престижа и ужаса от войната

Ужасната и масовата, сребролюбивата и взискателната война изисква от индивида най-тежки жертви, без да му предоставя нищо в замяна. Тя го изтощава, без да му предлага каквато и да било компенсация. Тя като ли че е сведена все повече до обикновено и безпощадно изпитание на силите, до двойно наддаване от лъжи и жестокост. Но точно в този момент тя е още по-силно възхвалявана; на нея се гледа като на върховно благодеяние за хората и като на самото начало на универсума. Никога нейният престиж не е бил толкова изтъкван, никога тя не е предизвиквала такава възторженост и такъв религиозен ентусиазъм. Тя привлича пропорционално на отказите, които налага, и на отвращението, което поема върху себе си.

Това не трябва да ни учудва, с войната е както със страстите. Те изглеждат по-верни на самите себе си, по-грандиозни и почти идеални, когато нищо не успява да ги спре. Същото е, когато войната губи всяка мяра, когато мобилизира енергията на целия народ, когато изразходва безогледно ресурсите на великата нация, когато нарушава всички правила и закони, когато престава да отговаря на мащабите или на подобието с всичко човешко, точно тогава тя се явява с най-бляскавия ореол; смазвайки цели поколения под гигантски руини, блестяща с мрачното сияние на огромен пожар, тя наистина се оказва ужасяващият пароксизъм на колективния живот. Нищо не може да й оспори зловещата слава на уникално събитие в модерното общество, което изтръгва индивидите от личните им грижи, за да ги захвърли внезапно в друг свят, където те вече не принадлежат на себе си и където намират траур, болка и смърт.

Колкото по-голям е контрастът между спокойствието на мира и уродливото насилие на войната, толкова повече шансове има тя да заплени цял хор от фанатици и да предизвика достатъчно силен ужас у останалите, за да могат те, беззащитни пред нея, да признаят наличието на някаква гибелна сила, която ги парализира. Ето защо квази мистичната екзалтация на войната съвпада с момента, в който тя предизвиква най-силния ужас. Преди това я осмиват, смятат я за отбранително занимание или проклинат мизерията, страданията и развалините, които причинява. Но тя предизвиква изумление едва в деня, когато, освободена от каквото и да било морално ограничение и вече непрощаваща нищо и на никого, се проявява като подобие на катаклизъм, непонятен, непоносим, но траещ с години и почти достигащ до границите на цивилизования универсум.

Размахът на събитието, неговият обхват във времето и в пространството, изключителната му интензивност, бруталният му характер и същността на чисто насилие, станало най-сетне очевидно след отхвърлянето па униформите с дантели и на дворцовия церемониал, ето кое очарова тръпнещите сърца и ги убеждава, че им отваря вратите към по-истинския ад, по-силен от щастливия живот без история. Те виждат в нея опасната проява на началото, от което произтича всичко и което им разкрива тяхната истинска същност. Войната е толкова кръщение и посвещаване, колкото апотеоз. Върху развалините на един илюзорен и покварен свят, едновременно слаб, безцветен и лъжовен, тя прокламира и демонстрира чрез великолепието и грохота на разгневените природни сили онзи свещен триумф на смъртта, който навремето така силно е обсебвал човешкото въображение.

Войната: съдба на нациите

Става ясно, че войната вълнува не по-малко въображението. Тя изпълнява добре ролята на древните народни празненства. Именно тя припомня на индивида, че не е господар на своята съдба и че, изтръгвайки го внезапно от неговото спокойствие, висшите сили, от които той зависи, могат да го смажат, когато пожелаят. Тя наистина изглежда онази цел, за която нациите се подготвят трескаво. Тя насочва едновременно техните усилия и тяхната съдба, представя се като върховното изпитание, което ги произвежда или ги дисквалифицира за едно ново време. Войната изисква всичко: богатство, ресурси и човешки живот и ги поглъща без мярка.

Тя предлага удовлетворение на инстинктите,потискани от цивилизацията, които под нейната закрила вземат своя бляскав реванш: реваншът, състоящ се в унищожаване на самия себе си и на всичко край себе си. Отдаването на собствената гибел и възможността за унищожение на всичко, което има форма и име, носи двойно и великолепно освобождение от умората да се живее сред толкова незначителни забрани и благоразумна изтънченост. Чудовищно размесване на обществата и кулминационна точка на тяхното съществуване, време на саможертва, но и на нарушаване на всяко правило, на смъртоносен, но и освещаващ риск, на себеотрицание и на произвол – войната има всички основания да заема мястото на празника в модерния свят и да предизвиква същото очарование и същия ентусиазъм. Тя е нечовешка – това е достатъчно, за да може да бъде определена като божествена. Точно така и става. И ето че от това най-могъщо ръкополагане се очакват екстаз, младост и безсмъртие.

Размяна на функциите на войната и празника

В сравнение с празниците, войните, на които не достига и изразителност, и широта в примитивните общества, придобиват окаян вид. Те не са нищо повече от кратки интермедии, експедиции за лов, за плячкосване или за отмъщение; или са постоянно състояние, образуващо нещо като фон на съществуването, опасно занимание, без съмнение, но лишено в своята непрекъснатост от каквато и да е изключителност. И в двата случая празникът прекъсва по еднакъв начин враждебните действия. Той помирява временно и най-големите врагове, които приканва да се побратимяват в един и същ кипеж. Още в античността Олимпийските игри са прекъсвали раздорите и тогава целият гръцки свят се е обединявал в мимолетното веселие, закриляно от боговете.

В модерните общества става обратното. Войната прекъсва всичко и международните съревнования, празници или изложби са първите засегнати от нея. Войната затваря границите, отваряни от празниците. Забелязваме отново, че единствено тя е наследила тяхното всевластие, но за да го използва в обратната посока: вместо да обединява, тя разединява. Празникът е преди всичко фактор за съюзяване. Наблюдателите разпознават в него най-висшата социална връзка, която осигурява преди всичко друго единство на групите, събирани периодически от него. Той ги свързва в радостта и в безумието, като не забравяме, че празникът е едновременно случай за хранителен, икономически, сексуален и религиозен обмен, за съперничество, престиж, емблеми и гербове, за съревнования по сила и ловкост, за взаимна размяна на ритуали, танци и талисмани. Той подновява споразуменията, обновява съюзите.

За сметка на това войната прекъсва споразуменията и приятелствата. Тя изостря противоречията. Тя е единствено неизчерпаем източник на смърт и на опустошение, докато празникът е проява на изобилието на живота и на оплодотворяващата сила, но и следствията от нея са не по-малко пагубни от опустошенията, които причинява в момента на развихрянето си. Последиците й продължават след нея своето зловредно дело. Те поддържат и развиват злобата и омразата. Оттук произтичат нови нещастия и накрая нова война, подновяваща предишната. Така в края на празника вече се определят срещите за следващия празник, за да бъдат продължени и обновени неговите благодеяния. Зловредните семена поникват не по-малко бързо: фаталността на зловредността заменя предаването на плодотворното вълнение.

Войната – отмъщение на цивилизацията

Какви са причините за подобно преобръщане? Как така големите социални изблици раздвижват тук благотворни, а там ненаситни сили, водят, от една страна, до засилване на единството, а от друга до задълбочаване на разделението, проявяват се понякога като дело на творческо свръхизобилие, а друг път като дело на убийствена ярост? Трудно е да се отговори. Без съмнение този контраст съответства на структурните различия, които се установяват между организацията на примитивното племе и организацията на модерната нация.

Трябва ли да бъдат обвинявани индустриалната цивилизация и механизирането на колективния живот? Или постепенното изчезване на сферата на свещеното под напора на профанния начин на мислене, изтъкан изцяло от студенина и ненаситност, насочен задължително към преследване на материалната изгода с привичните средства на насилието и хитростта? Трябва ли да вменяваме във вина създаването на силно централизирани държави в момент, когато развитието на науката и на нейните приложения улеснява управляването на големи популации, които днес могат да бъдат мигновено задвижвани с немислима за времето точност и ефективност? Не се знае. Няма смисъл да правим избор. Ясно е, във всеки случай, че прекомерното разпростиране на войната и на мистиката, в чийто обект се превръща тя незабавно, са съвременници на тези три категории феномени, свързани на свой ред помежду си и притежаващи всички те изобилие от опозиции.

Проблемът за методите, а следователно и проблемът за средствата за контрол и за принуда, победата на секуларния над религиозния дух и изобщо превъзходството на печалбата над безкористните дейности, конституирането на огромни нации, в които властта оставя все по-малко свобода на индивида и е принудена все по-стриктно да му предоставя определено място във все по-сложен механизъм -такива са наистина основните изменения в обществата, без които войната не би могла да се проявява в сегашното си измерение на абсолютен пароксизъм в колективното съществуване. Именно те й осигуряват този характер на черен празник и на преобърнат апотеоз. Именно те я правят ослепителна за религиозната част от човешката душа. Тя тръпне в ужас и екстаз, виждайки как във войната триумфират неопровержимо над всички останали силите на смъртта и на разрушението.

Това ужасно възмездие за различните привилегии на цивилизацията ги кара да избледняват и прокламира тяхната преходност. Изправени през смазващата конвулсия, откриваме колко недостатъчно здрави и дълбоки са те, плодове на девианото усилие, което като че наистина не е природосъобразно Няма никакво съмнение, че войната пробужда и привлича много по-древни и по-елементарни енергии, ако щете, много по-чисти и много по-истински. Но те са именно онези енергии, които човек се стреми да победи. Така че заменянето на празника с войната може би измерва пътя, който той е изминал от изначалното си положение, и цената от сълзи и кръв, с която той е трябвало да заплати за завоеванията от всякакъв род, приети за призвание.

Според един поетичен израз хората отскоро умеят да извличат „от убежището на силата ужасяваща искра“. Тази искра предоставя оръжие, подобаващо на размерите им, на двете империи, всяка от които господства над един континент. Дали овладяването на атомната енергия, прибавено към разделението на света между две гигантски държави, е достатъчно за да промени радикално естеството и условията на един конфликт, така че да направи недействително сравнението между войната и празника? Няма такова нещо. Не бихме могли да предотвратим, попадналата наскоро в ръцете на човека, необикновена свръхсила да прерастне както и предходните, в също толкова мащабна заплаха. Тя като че ли застрашава самото съществуване на човешкия род. Той, изглежда, подлежи на по-голяма сакрализация. Перспективата за нещо като тотален празник, който рискува да повлече в ужасните си водовъртежи почти цялото население на планетата и да унищожи по-голямата част от неговите участници, оповестява този път появата на действителна зла участ, ужасяваща, парализираща и още по-престижна.

Реалността се свързва с фантазията: тя достига нейните космически размери, показва се способна да изпълни нейните кардинални решения. Днес митът за всеобщото унищожение, подобно на мита за Залеза на боговете, вече не се отнася само до сферата на въображението.

Но нали празникът е сценарий на едно въображение? Той е подобие, танц и игра, имитира гибелта на универсума, за да осигури периодичното му възраждане. Консумирането на всичко, така че всеки да достигне до агония и да бъде като мъртъв, е признак на сила, залог за изобилие и за дълголетие. Няма да бъде същото в деня, когато енергията, освободена в гибелния пароксизъм, несъизмерим по размери и мощ с относителната преходност на живота, окончателно наруши равновесието в полза на разрушението. Прекомерната сериозност на празника би го направила смъртоносен не само за хората, но и за самия него. Но тя би отбелязала всъщност само последната част от еволюцията, създала войната от тази експлозия на живота.

Подобни публикации:

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s