Гласът на протеста

Да се трудиш е твърде мейнстрийм, държавата ни има нужда от мечтатели!

На всеки се полагало толкова, колкото е заработил… Дрън-дрън! Стига вече с тая овехтяла пропаганда. Човек заслужава това, което иска, защото го иска!

С дървен меч и картонен щит, смело напред!

Такъв, според мен, е вече набралият масовост глас на протеста днес.

Сигурно много ентусиасти за „промяна на статуквото“ ще кажат, че този шеговит коментар звучи безвкусно на фона на онази огромна неправда, най-нагло насърчавана от съмнителни фигури в парламента и държавните институции. Да, прави сте – моят коментар е безвкусен. Ще ви припомня какви са предимствата на това, като първо ще уточня общо моите политически възгледи, за да избегнем недоразумения.

Няма съмнение, сегашното правителство е продукт на беззаконието в държавата и тези ненаситни и арогантни хора, които го съставляват, трябва да си ходят. Няма съмнение, главните герои – Орешарски, Станишев, Местан, Сидеров, Борисов, Плевнелиев, – техните изказвания и действия са примери за жива пародия. Кунева, Бареков и другите нашумели алтернативи на сегашното управление не се разграничават много от всеобщата мръсотия, може би с изключение на Светльо Витков – той е умишлена пародия с чувство за хумор.

Не знам за другите, но аз предпочитам истината да ми бъде сервирана студена и безвкусна, отколкото гореща и пресолена с безумен патос. Не че аз самият не съм бил активен привърженик на някои емоционални мини-революции в последните години, но все повече осъзнавам колко безполезна е превъзнесената възхвала на собствените принципи и морал, и колко нелепо изглежда всичко това в очите на трудово-ангажирания човек, обратното на безделника, с други думи, онзи, който движи икономиката и държавата нанякъде и който реално може да промени нещо в политиката.

На повечето работещи хора никак не им е до интелектуалните чекии на някакви бивши студенти (може би на моменти и аз звуча така, но поне, след като прекъснах обучението си в университета, не претендирам за студентски права), нито до просия за внимание в стил „артистичен пърформънс“, та макар и тези изяви да са част от протестните действия с цел оставка на правителството. Разумна цел, неразумни средства за постигането й. По-добър начин да покажем недоволството си е като не подминаваме обикновените неправди в ежедневието си, по-конкретно при контакт с институциите: да не се страхуваме да правим забележка на онези, които извършват нарушения, та били те и полицаи, но с уважение към човека и професията му, а не защото духовно ние сме по-висши от тях, а те са просто едни тъпи служители; да не се примиряваме и да ползваме правата си, когато някой хитрец се опитва да ни „метне“.

Каква е ползата от протеста, ако всеки момент сме готови да подвием опашка пред водачите на същия този протест? Протестът има смисъл, когато е независим от авторитети и когато е следствие на вътрешен порив за подобрение.

Каква е разликата между онзи протест, който се е опрял на откровени заблуди, а за своята масовост разчита на популистки спектакли, и онова управление, което е придобило и пази властта главно чрез инвестиране на най-много средства в самореклама и експлоатация на човешките слабости, присъщи на по-голяма част от населението – бедност, неграмотност, вяра в чудеса? Между един такъв протест и едно такова управление виждам по-скоро допирни точки, отколкото съществени разлики. Масовият протест днес използва вярата в чудеса на грамотните хора.

С риск да прозвуча цинично, предполагам, че единствено гладът дели бъдещите от настоящите политици в ролите им на непокорни бунтовници и питомни управляващи. Под „бъдещи политици“ визирам дори най-чистите от чистите лидери на студентския протест. Защото те вече действат като политици, колкото и да не им се иска. Времето ще покаже дали някога ще бъдат достатъчно подготвени лично да поемат отговорността на държавното управление или ще бъдат употребявани отново и отново от други по-подготвени. Разбира се, с тези твърдения не откривам топлата вода, а просто изтъквам очевидното, баналната повтаряемост на вечния политически преход, който всъщност никога не се осъществява.

За момента, нека напомня, че когато ви замирише на гнило, било то от парламента, университета, улиците, когато усетите, че ви водят за носа, по-добре е да се усъмните гласно в адекватността на дадената ситуация, заради правото си да го направите, без чувство на вина, отколкото да се съгласите полугласно с някакво неадекватно поведение, заради страха да не ви заплюят, че не сте в крак с времето и „добрата“ компания.

Страшното идва, когато вкусът се превърне от избор в задължение. Когато лидерите са глухи към критика техните инициативи се провалят.

Внушават ми, че съм длъжен да се появя някъде с тях, да следвам някого, да скандирам нещо, да се „боря“ за нещо; ако не го правя съм предател, а всяка моя дума не струва и пукната пара. Не съм убеден, че това ще ме направи по-свободен, нито полезен за обществото. Не съм убеден, че мога и че имам правото физически да отстраня от паметта на един народ част от историята му, като събарям или се гавря с паметници, а после да му присъдя от раз каквито и да било съвременни убеждения, само защото са нашумели, без това да има неблагоприятни последствия за бъдещото му развитие.

Обществената машина ще сработи, когато индивидуално преборим наивността и мързела в себе си. Трудно е и то много, почти невъзможно. Поне за мен е така. Но колкото и да се самозалъгваме, че индивидуализма е най-висшето качество на съвременния успял човек, е добре да помним, че битката за успеха е комбинативна игра. Ако не си способен на компромис трябва да компенсираш с добри обещания и лъжи. Все пак, ако, в крайна сметка, не си способен да се съобразиш с чуждия интерес, рано или късно отпадаш от играта.

Съобразяването с чуждите интереси не е срамно, то е практично и неизбежно, ако искаш да съществуваш. Затова днес сме част от ЕС и НАТО и затова неотдавна сме били част от СССР. Но докато сме на страната на едни, би било глупаво да забравим за участието на останалите играчи, както и за условията на терена, чиято поддръжка също зависи от нас.

Веднъж сработила, предполагам, обществената машина ще изисква минимална техническа профилактика и минимални корекции. Докато на поредния хитър негодник не му стане прекалено неугодно. Можем да избегнем влиянието на негодника още преди да се е появил, като възпитаме у себе си непоносимост към всеки мистификатор, който се опитва да ни продава евтини илюзии на висока цена.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s