Трансгресията. Из „Еротизмът“ от Жорж Батай

Трансгресията не е отричане на забраната;
тя я преодолява и допълва

Онова, което затруднява говоренето за забрана, е не само променливостта на обектите, до които тя се отнася, но и нелогичният й характер. По повод на един и същи обект никога не е невъзможно и противоположното твърдение. Няма забрана, която да не може да бъде трансгресирана. Трансгресията често бива приемана, дори често бива предписвана.

Изкушаваме се да избухнем в смях, представяйки си как тържествената заповед „Не убивай!“ бива последвана от благославяне на армиите и от „Te Deum“ на апотеоза. Без никакво уреждане на съгласуваността помежду им, забраната бива последвана от убийството! Насилието на войните несъмнено е предателство спрямо Бога на Новия Завет, но не се противопоставя по същия начин на Бога на Армиите от Стария Завет. Ако забраната бе дадена в границите на разума, тя би означавала осъждане на войните и би ни изправяла пред следния избор: или да я приемем и да направим всичко възможно за премахване на убийството по време на война, или да се бием и да смятаме този закон за лъжовен. Но самите забрани, върху които се опира светът на разума, не са рационални. В началото, спокойното противопоставяне на насилието нямало да бъде достатъчно, за да се прокара разделителна линия между двата свята, ако противопоставянето само̀ не действало по някакъв начин с насилие; ако някакво силно отрицателно чувство не правело насилието ужасяващо за всички, то сам разумът нямало да може да определи достатъчно властно границите на подхлъзване към това насилие. Пред проявите на крайно развилняване можело да се изпитват вече единствено ужас и потрес, лишаващи от разсъдък. Такава е природата на табуто, което прави възможен спокойния разумен свят, но само̀, по принципа си, е трепет, обземащ не ума, а чувствителността, както действа и самото насилие (по същество човешкото насилие е последица не от пресметливост, а от състояния на чувствата: гняв, страх, желание…). Ако искаме да разберем онова безразличие към логиката, което неизменно е свързано със забраните, трябва да държим сметка за техния ирационален характер. В ирационалната област, където ни затваря нашето разглеждане на забраните, трябва да кажем: „Понякога бива престъпена някоя ненакърнима забрана, което не означава, че тя е престанала да бъда ненакърнима“. Дори можем да стигнем до следното абсурдно твърдение: „забраната съществува, за да бъде престъпвана“. Това твърдение не е – както изглежда на пръв поглед – някакво обзалагане, а е точният изказ на неизбежната връзка между емоции с противоположен смисъл. Под въздействие на отрицателната емоция ние трябва да се подчиняваме на забраната. Ако емоцията е положителна, престъпваме забраната. Стореното престъпване по естеството си не може да премахне възможността и смисъла на противоположната емоция: то дори е нейно оправдание и източник. Нямаше да се ужасяваме по същия начин от насилието, ако не си давахме сметка, ако не осъзнавахме поне смътно, че то би могло да отведе и нас самите до най-лошото.

Твърдението: „забраната съществува, за да бъде престъпвана“, трябва да направи понятен факта, че забраната на убийството, макар и универсална, съвсем не се противопоставя на войната. Дори съм съгласен, че без тази забрана войната е невъзможна, немислима!

Животните, които не познават забрани, не са стигнали от своите битки до онова организирано начинание, каквото е войната. В някакъв смисъл войната се свежда до колективно организиране на агресивни прояви. Подобно на труда, и тя е колективно организирана; подобно на труда, и тя си поставя някаква цел, следва промисления проект на онези, които я водят. При все това не можем да кажем, че войната и насилието са противоположни едно на друго. Ала войната е организирано насилие. Трансгресирането на забраната не е животинското насилие. То е пак насилие, но извършвано от същество, притежаващо разум (при нужда поставящо мъдростта в служба на насилието). Във всеки случай забраната е прагът и само отвъд него е възможно убийството; и колективно войната се определя от това, че прагът е преминат.

Ако трансгресията в собствен смисъл на думата, като нещо противоположно на непознаване на забраната, нямаше този ограничен характер, тя би била завръщане към насилието – към животинското насилие. В действителност тя не е нищо такова. Организираната трансгресия образува заедно със забраната цялост, която определя социалния живот. Самата честота (и редовност) на трансгресиите не затвърждава ли ненакърнимата здравина на забраната, на която тя винаги е очакваното допълнение: така, както диастоличното движение допълва систолата или както едно избухване бива предизвикано от предшестващото го свиване. Свиването изостря избухването, без да му е подчинено. Тази истина изглежда нова, макар че е основана върху незапомнен опит. Но тя наистина противоречи на света на дискурса, от който произлиза науката. Ето защо я намираме просто за късно изречена. Марсел Мос – може би най-забележителният интерпретатор на историята на религиите – си е давал сметка за нея и устно я е изказвал в лекциите си. Но този важен възглед прозира само в малък брой показателни изречения от неговото публикувано творчество. Едва Роже Кайоа, използвайки лекциите и съветите на Мос, пръв представя в своята „теория за празника“ разработка върху трансгресията.

Неограничената трансгресия

Често самата трансгресия на забраната е точно толкова подчинена на правила, колкото същата тази забрана. Не става дума за свобода; смисълът на трансгресията е: в даден момент и до-еди-къде си еди-какво си е възможно. Но едно начално, ограничено позволение може да развихри неограничения импулс към насилие: бариерите не просто са премахнати; дори може да се наложи в момента на трансгресията те да бъдат заздравени. Загрижеността за следване на някакво правило понякога преобладава в трансгресията: защото ограничаването на безредния кипеж е по-трудно, след като той вече е започнал.

Все пак, по изключение е мислима и неограничената трансгресия.

Ще дам достоен за внимание пример за това.

Случва се насилието някак да залее забраната. Изглежда (може да изглежда), че след като законът е станал безсилен, оттук нататък няма нищо здраво, което да може да сдържа насилието. По същество смъртта надхвърля забраната, противопоставяща се на насилието, което теоретично е причина за смъртта: най-често последващото оттук чувство за скъсване води до незначително разстройване, с което са способни да се справят погребалните обичаи и празника, ритуално уреждащи и ограничаващи безредните импулси. Но ако смъртта вземе превес над едно суверенно същество, което по същността си сякаш е тържествувало над нея, тогава това чувство за скъсване надделява и безредието става безгранично.

Кайоа дава следното описание на поведенията на някои океанийски племена [цитираните по-долу текстове са откъс от книгата „Човекът и свещеното“ – бел. Д. К.]:

„Когато социалният и природният живот бива сгъстено представен в сакралната личност на владетеля, тогава тъкмо часът на неговата смърт определя критичния миг и именно той дава път на ритуалните позволености. В такъв случай те придобиват вид, строго съответстващ на връхлетялото злощастие. Светотатството е в областта на социалното. То се върши като посегателство към величието, йерархията и властта… Никога не се оказва ни най-малка съпротива на буйстването на народа: то се разглежда като също тъй необходимо, каквото е било и подчиняването, приживе на покойника. На Сандвичевите острови тълпата, научавайки за смъртта на владетеля, започва да върши всички онези деяния, на които в обичайно време се гледа като на престъпни: тя пали пожари, граби и убива, а от жените се очаква публично да проституират… На островите Фиджи фактите са още по-ясни: смъртта на владетеля дава сигнал за грабене, подчинените племена нахлуват в столицата и вършат там всякакви хулиганства и грабителства.

Но въпреки това подобни трансгресии все така представляват светотатства. Те са посегателства над правилата, които в навечерието им са изглеждали най-свещени и ненакърними и са обречени на следния ден отново да станат такива. Те наистина приемат облика на най-тежки светотатства.“

За отбелязване е, че безредието се проявява в „изострения период на зараза и мръсотия, какъвто представлява смъртта“, във „времето на нейната пълна и очевидна, във висша степен активна и заразна вирулентност“. То „свършва заедно с окончателното отпадане на разлагащите се вещества от трупа на владетеля, когато от тленното вече не остава друго, освен твърдия и очистен, неизгниващ скелет“.

В това развихряне на насилието се откроява механизмът на трансгресията. Човекът е пожелал, повярвал е, че налага принуда над природата, противопоставяйки й общо взето онова нейно отхвърляне, каквото представлява забраната. Ограничавайки в самия себе си порива на насилието, той е сметнал, че същевременно го ограничава и в действителността. Но ако бе забелязал колко неефикасна е бариерата, която е пожелал да постави пред насилието, тогава границите, които сам е възнамерявал да спазва, биха изгубили смисъла, който са имали за него: след като неговите сдържани дотогава импулси са се развихрили, оттам насетне той свободно е убивал, престанал е да усмирява сексуалните си изблици и вече не се е боял публично и без задръжки да прави онова, което дотогава е правел само потайно. Тъй като тялото на владетеля било област на агресивно разлагане, то цялото общество пък минавало под властта на насилието. Бариерата неспособна да защити живота на владетеля от вирулентността на смъртта, нямало да може да се противопостави ефикасно и не ексцесиите, които непрекъснато поставяли в опасност социалния ред.

Никаква ясно определена граница не организира тези „тежки светотатства“, които смъртта на владетеля отприщва. И все пак превръщането на покойника в изчистен скелет поставя предел във времето на това безформено изригване на позволеността. Дори в този неблагоприятен случай трансгресията няма нищо общо с първичната свобода на животинския живот: тя отваря достъп до онова, което е отвъдно спрямо обичайно съблюдаваните граници, ала запазва тези граници. Трансгресията надхвърля – без да го разрушава – профанния свят, чието допълнение тя е. Човешкото общество не е само светът на труда. Съставят го едновременно – или последователно – профанният свят и сакралният свят, които са двете негови взаимодопълващи се форми. Профанният свят е светът на забраните. Сакралният свят се разтваря за ограничени трансгресии. Това е светът на празника, на суверените и боговете.

Източник: „Еротизмът„, Жорж Батай, ИК „Критика и хуманизъм“, 1998, глава V, „Трансгресията“, стр. 66-70.

Превод: Антоанета Колева

Advertisements

One thought on “Трансгресията. Из „Еротизмът“ от Жорж Батай

  1. Pingback: Роже Кайоа – Войната и свещеното | 0,01%

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s