Осата, която искаше да бъде пчела

Както най-вероятно сами сте се убедили, напоследък осите станаха доста често явление. Бих казал, осите са на мода, както в градска среда…

Седнеш да обядваш някъде навън на „чист“ въздух и за нула време, нейде сред бензиновите изпарения, които наричаме атмосфера, се промъкнат две-три оси, после набързо стават пет, а защо не и десет. И не че са толкова гладни. Те са просто нагли и дразнещи, просто садисти. Най-великодушно й предоставяш парченце от своята скумрия, която току-що са ти сервирали с гарнитура от картофи и резен лимон, а тя, осата, вместо да го приеме смирено и да отлети учтиво в отговор на твоя жест, тя напротив, най-демонстративно се отказва от миниатюрната порцийка, сякаш обидена от подкупа. Впрочем тази порцийка е справедлив подарък според дневния ред на насекомите от нейния калибър. Но не и за нея. Осата няма насита и не познава добрия тон. Тя ще се навре отново под носа ти, ще обходи цялата риба от главата до опашката, ще кацне точно върху хапката, която се каниш да пъхнеш в устата си, направо ще те откаже от яденето, а ти все така ще подхождаш нежно към нея, с едно наум, че може и да те ужили ако я ядосаш. И ето – човекът е изместен от осата. Едно малко насекомо успя да те изгони от прохладния полъх и меките ласки на слънчевите лъчи, прокрадващи се през разположените високо пухкави облаци. Едно незначително насекомо успя да те натика отново вътре в закусвалнята на големия празен мол, където също е светло, но някак си не като навън, някак си е еднакво светло навсякъде, толкова светло, че дори те обхваща лека паника, че не можеш да се скриеш от светлото. Малкото незначително насекомо те натика отново вътре, където температурата е ОК, но въздухът е някак си неестествен (не че вън въздухът не миришеше на бензин, но този тук компенсира с допълнителен привкус на задръстени вентилационни филтри, задръстени с милиардите болестотворни вируси и бактерии на хората, които просто дишат).

Осите са на мода, както в градска среда, така и в планината – там, където има скара, има и оси.

На мода са и сред рибарите – питайте ги, ще потвърдят – след инвазията на осите, риболовът вече не се смята за начин на отдих.

Изобщо в днешно време осите се оказаха навсякъде. Където има хора, има скара, има и оси. Осата се превърна в най-близкия враг на човека. Измести по близост дори най-верния му приятел. Доброто старо куче не се сеща за своя стопанин така, както стопанинът и неговият начин на живот присъстват неизменно в мислите на една оса.

Сигурно някой обществен критик би казал: „осите са се слели тъй неусетно с човечеството, сякаш привлечени от сходствата между двата вида“. И ние, и те, сме свикнали да жилим. Гледаш да боднеш някой, ама същевременно да си останеш невредим. Не като пчелата – нараняваш друг само с цената на вътрешностите си. И ние, и осите, не сме свикнали да съхраняваме даровете на природата, които са достатъчни да ни изхранят за дълъг период от време. Осите не плануват и не опаковат „за вкъщи“, осите са опортюнисти, те консумират само на място, тук и сега, пò малко, но от всичко, докато е топло. И ние, и осите, набутваме човека в бетонна кошара, като някакъв добитък, който ни служи само като средство за прехрана. Друг е въпросът, че вече влязъл в кошарата, човекът така се барикадира, че нито осите могат да го навестят, нито ние. И все пак се случват изненади понякога. Изненади с неприятен характер. Ние сме осите.

Но осите действително ли са ние? Или са едно жужащо, жилещо и ненаситно аз-аз-аз? Каква е разликата между гнездо на оси и кошер на пчели. Очевидно това не е въпрос.

Ето какво ме подтикна да напиша всичко това. Онзи ден видях оса. Разбира се, не каква да е оса. Това беше оса, която иска да бъде пчела. Тази оса сякаш се опитваше да пие нектар от едно цвете, но уви анатомията й не й позволяваше да достигне нектарната жлеза на растението. Не знам, може би само в моите очи е изглеждала така, но тази оса искаше да бъде пчела. Не само физиологически, а най-вече идеологически – пчела-работник в пълния смисъл на това призвание. Тази оса искаше да възпита другите оси да живеят в хармония с природата. Нищо, че не бе израснала в кошер, нищо, че не бе възпитана в почит към своята оса-майка. Всъщност тя дори не познаваше родителите си, може би затова често я навестяваха мисли, че принадлежи на далечен и подреден кошер и копнееше да служи вярно до живот в интерес на вездесъщата Пчела-Майка, която бе единствен и несравним двигател на прогреса в кошера. (Хах! Ясно накъде бие авторът. Дистопия, нали? Колко банално… Да осмеем социализма, защото така е модерно! Да желаеш доброто на другия не води до нищо друго, освен до едно единствено нещо – ТОТАЛИТАРИЗЪМ!!! Но стига с политиката, нека се завърнем към копнежите и качествата на осата-бунтовник…) Тази оса искаше да работи за другите и другите да работят за нея. Тази оса не се страхуваше от насилственото налагане на ред и дисциплина. Страхуваше се от доброволното привикване към безредието, което бе станало норма сред останалите оси. Тази оса притежаваше изострено чувство за справедливост и чест. За нея бе под достойнството й да се вре и да досажда на човека с кебапчетата и рибата, когато в същото време осъзнаваше, че нейде там сред природата цветята я чакат с отворени чашки, приканват я да пие от сладките им сокове, само срещу незначителна за нея услуга – да участва в любовната игра за продължаване на рода им. Справедлива сделка според дневния ред на насекомите от нейния калибър. Тази оса обичаше справедливостта и затова бе съгласна с нея. Но според вижданията на нейните посестрими тя бе идеалист. „Не е ли жалко,“ – мислеше си тя – „да ме обвиняват в идеализъм, докато именно те противоречат на очевидната действителност. Те смятат себе си за нещо повече от своя калибър.“

„Не след дълго една по една глупавите оси сами ще се издавят в невежото съдържание на собственото си обвинение“ – разсъждаваше осата, която искаше да бъде пчела. – „Ще отлетя далеч в страната на щастливите изключения. Там, където властват трудолюбието и последователността в усилията за изграждане на сплотен и ефективен кошер“.

Горката. Не съзнаваше, че обвинението на осите всъщност бе подигравка, породена от безразличие. Фактът, че я мислеха за наивна й даваше все по-голяма увереност да се докаже пред тях и да ги убеди в правотата на своите възгледи. А, както всички знаем, дори безразличието крие в себе си капка упование, капка надежда за по-добър живот. Затова другите оси продължиха да следят тихомълком развитието на своята посестрима, която еволюира идейно в пчела. Дори се появиха слухове за сформиране на кошер и преминаване на 100% растително-захарна диета.

Какво последва? Настъпи ли социална промяна в живота на осите?

Всичко зависи от последните няколко реда, нали? Не мисля. Историята е пределно ясна. Капката надежда като утринна роса се изпари и тъжна вест навести кандидат-пчелите: някои от омайните цветя се оказаха месоядни.

Advertisements

2 thoughts on “Осата, която искаше да бъде пчела

  1. Много приятно заглавие,което започна да прави в мозъкът ми различни асоциации какво точно имате предвид, още преди да съм започнала да чета всичко.Поздравления за статията страхотна е!Уви има един момент, в който като си влезем в нашите кошари и излизаме само по работа, нищо друго не правим и светът навън се върти и живее, а ние сякаш сме се застопорили на едно място. За тези оси,които вече никак не харесвам определено има някакво находище и буйно развитие за сметка на милите пчели,които ако не започнем да правим нещо не знам.Където и да отидем има само оси,които са толкова досадни че не може и един сладолед да си хапнеш на спокойствие на вън.

    Like

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s