Само самотните

Няма смисъл да отричам. Избликът на съпричастност и подкрепа, който последва признанието ми, че извърших опит за самозаколение миналата година, ме трогна дълбоко.

stephen_fry_70-copy-400x280

Някои хора, както винаги, не могат да разберат, че депресията (или в моя случай циклотимията, форма на биполярно разстройство) е вид заболяване, а те самите вероятно страдат от болест, която друг би нарекъл или натрапчиво желание към трупане на пари, или печална липса на въображение.

„Как е възможно някой толкова заможен, толкова известен и успешен, да има депресия?“, питат те. В една прекрасна статия, Алъстър Кембъл предлага да сменим думата „депресия“ с „рак“ или „диабет“, за да разкрием как, по своему болен въпрос, това е възможно. Зле по природа, зле информиран, зле според нечия воля или просто зле, трудно е да се каже.

Но, повечето хора, едно надигащо се, топло, грижовно мнозинство, бяха мили. Почти прекалено мили. Има нещо леко тревожно и унизително, когато някакъв таксиметров шофьор ти разтърси ръката, погледне дълбоко в очите ти и каже: „Ще се грижиш за себе си, приятел, нали? Обещаваш ли?“ И вероятно фактът, че хората искат да говорят само за това, не допринася особено за психическото ти здраве, колкото и мило да звучат или по каквито и причини да го правят.

Но няма за какво да се оплаквам. Не бих желал да навлизам в ужасните детайли на бутилката водка, смесицата от лекарства и близостта на постоянното забвение. Бихте могли да си представите всички тези неща, а и не ми се иска да разстроя горкия телевизионен продуцент, нито персонала на хотела, които трябваше да разбият вратата и да ме открият в състояние на безсъзнание, плюс четири счупени ребра, следствие на някаква конвулсивност, която вероятно ме е обзела, докато съм лежал така почти в кома с повръщано, стичащо се през устата ми. Сами си обрисувайте сцената.

Този епизод, породил взаимоотношенията между мен и моя прекрасен психиатър, значително подобри душевното ми здраве, бих казал, повече от когато и да било. Преди смятах, че е напълно нормално да страдам от „самоубийствени помисли“ почти всекидневно. С други думи, откакто се помня, мисълта да прекратя живота си ме е навестявала често и натрапчиво. Но всъщност това е и мисълта, която стои зад най-известната реч на всички времена. Да бъдеш или не.

Да бъдеш или не? Туй е въпросът.

Дали е по-достойно да понасяш

стрелите на свирепата съдба,

или обнажил меч, да се опълчиш

срещу море от мъки и в таз битка

да ги зачеркнеш всички? Смърт… Заспиваш…

И толкова… И в тоя сън изчезват

душевният ти гнет и всички болки,

измъчващи плътта ни. Такъв завършек —

от бога да го просиш! Смърт… Заспиваш…

Заспиваш… И сънуваш може би?

Ха, тук е спънката! Защото туй —

какви ли сънища ще ни споходят

в тоз смъртен сън, когато се измъкнем

от бренната обвивка — то ни спира,

таз мисъл прави земните ни мъки

тъй дълголетни. Кой търпял би инак

безчетните камшици на века ни:

неправдите на наглия потисник,

високомерието на рода,

сълзите на отритнатата обич,

бавежа на закона, произвола

на тлъстия чиновник, злия присмех,

със който недостойният заплаща

на тихата заслуга — всичко туй,

когато едно бодване тук вляво

очиства сметките ни? Кой би пъшкал

под бремето на отмилял живот,

ако не беше този страх пред него

зад гроба, в неоткритата страна,

отдето никой пътник се не връща?

Той смазва волята ни и ни кара

да се мирим с познатите беди,

наместо да летим към непознати.

Тъй размисълът прави ни пъзливци

и руменият цвят на мъжеството

посърва под отровното белило

на многото мъдруване. И ето,

мечти високи, почини с размах

отбиват се встрани и губят право

да се зоват „дела“!…

[Превод на Валери Петров]

Отделете време да го прочетете бавно сами на себе си или на глас. Не притежавам духовитостта на Хамлет (нито тази на Шекспир, разбира се), но всяка нотка на логичност или съмнение от стих на стих изразява все по-добре колко мъчително съм разсъждавал върху предимствата и как съм проклинал (както смятах) недостатъците на самоубийството. Тази реч, до голяма степен, одържá ръката ми. Както и тази на Хамлет.

Ала лекарствата, колкото и да не желаят да чуят това някои хора, могат да помагат. Аз съм на режим по четири на ден. Едното е SNRI-антидепресант, другото е стабилизатор на настроението. Не съм обмислял самоубийство по никакъв друг начин, освен заплетено интелектуален, откакто този фармацевтичен режим „влезе в действие“.

Но все още мога да изпитвам тъга. Предполагам бихте посетили моята страница в tumblr и бихте прочели какво е написал Бертранд Ръсел за своите нестихващи страсти (последната част на страницата). [В своята автобиография, няколко параграфа, от която цитира Фрай на съответното място, Бертранд Ръсел пише: „Три страсти, простички, но непреодолимо силни, са ръководели живота ми: копнежът за любов, диренето на познание и непоносимата жал към страданията на човешкия род.“- бел. Д.К.] Мога да бъда тъжен, поради същите причини като него, макар да бъде в много по-малка степен, отколкото е било при този велик човек. Но мога да бъда тъжен и поради лични причини, защото често съм отчаян, нещастен и самотен. Това са състояния на духа, присъщи на всички хора и не се квалифицират (с изключение на техните крайности) като психични заболявания.

Самотен? Получавам картички с покани по пощата почти всеки ден. Ще бъда в Кралската ложа на Уимбълдън, а също така получавам сериозни и щедри предложения от приятели да се присъединя към тях в Южна Франция, Италия, Сицилия, Южна Африка, Британска Колумбия и Америка това лято. Остават ми два месеца да започна нова книга преди да излетя за Бродуей, където ще гледам Шекспировата „Дванайсета нощ“.

Мога да препрочета това последно изречение и да разбера, че биполярен или не, ако се лекувам и всъщност не съм депресиран, какво, по дяволите, право имам да бъда самотен, нещастен или отчаян? Нямам това право. Но ето че нямам и правото да не изпитвам тези чувства. Чувствата не са нещо, към което можем да предявим права.

В крайна сметка, самотата е най-ужасното и противоречиво бреме, което изпитвам. Мразя да разполагам единствено със себе си, когато се прибера у дома. Ако трябва да пиша книга това е добре. Ставам толкова рано сутрин, че дори изскачам за ранна вечеря щастлив направо да си лягам, изгарящ от желание да стана и да започна да пиша призори на следващия ден. Но иначе…

Не че искам сексуален партньор, дълготраен партньор, човек, с когото да споделям едно легло и да се гушкаме на дивана – макар вероятно да имам подобно желание и в миналото съм го осъществявал, и съм бил щастлив от това. Но работата е там, че също така ценя и личното си пространство. Не искам да бъда сам, но искам да ме оставят сам. Вероятно това е просто вид нарцисизъм, суета, свръхвзискателност – наречете го с какъвто и да било пренебрежителен термин, който смятате, че заслужава. Не знам отговора.

Предполагам, че просто не харесвам много собствената си компания. Което е странно, като се има предвид колко често хората ми казват твърде мило, че биха ме добавили в списъка си на идеалните гости. Всъщност, смятам, че обикновено би могло да се разчита на мен да бъда добра компания, когато съм навън или на маса, бърборейки, правейки се на глупак, разказващ шеги и истории, и призоваващ срамежливите да излязат от черупките си.

Но после се прибирам у дома и отново съм напълно сам.

Не търся съчувствие, като пиша това. Не го пиша като част от моя настоящ и неумиращ дълг към каузата на благотворителни сдружения за психично здраве, като Mind. Дори не зная съвсем защо го пиша. Мисля, че го пиша, защото ме удивлява.

А може би пиша това за всички вас, които също се чувствате самотни. Няма какво толкова да се направи. Аз имам повече късмет от много от вас, защото съм самотен сред тълпа от хора, които са предимно учтиви към мен и изглеждат доволни да се запознаят с мен. Но искам да знаете, че вие не сте сами в чувството си, че сте сами.

За самотата не се пише често, но хората сме социален вид и може би това е нещо, за което би трябвало да се замисляме по-често, отколкото го правим. Не мога да се сетя за много пиеси или документални филми, или романи за самотни хора. Я, вижте ги всичките, призоваваше ни Пол Маккартни в „Еleanor Rigby“… откъде идват всички те?

Странното е, че ако ме видите на улицата и ме заговорите, най-вероятно ще замръзна в учтив страх и ще се усмихвам празно, докато не се измъкна, за да продължа своето самотно битие.

Мислете каквото си искате.

Автор: Стивън Фрай
Превод: Димитър Кръстев
Източник: http://www.stephenfry.com/2013/06/24/only-the-lonely/

Advertisements

One thought on “Само самотните

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s