Длъжен ли съм да бъда съгласен с онова, което харесвам?

Свикнали сме да приемаме двете понятия – „харесвам“ и „съгласен съм“ – за еквивалентни или взаимозадължаващи, докато животът непрестанно ни показва, че те всъщност са две различни възприятия, които не са пряко зависими едно от друго.  Тази ни нагласа – да се чувстваме длъжни да харесваме това, с което принципно сме съгласни и да бъдем съгласни с онова, което харесваме, – макар и сама по себе си да изглежда като логичен коректив и балансьор на житейските противоречия, на практика води до множество неприятни емоции, объркване и неизбежно оплитане в мрежите на собствените ни лъжи и заблуди, били те съзнателни или не.

Бях вдъхновен да се замисля по този въпрос след прочитането на една книга. В съдържанието на книгата никъде не се говори за това директно, но през цялото време докато я четох изпитвах подобно усещане. Тук не съм съгласен напълно с автора, там не съм съгласен, а същевременно черпя огромно удоволствие от текста, възхитен съм от начина на изказ и ерудицията на писателя. Сякаш водя задълбочен, но неангажиращ разговор с един много интелигентен човек, с когото току-що съм се запознал. Темата на разговора е упадъкът на обществото, а тя от своя страна обхваща всевъзможни подтеми – религия, политика, изкуство, наука. Неизменно присъства духът на несъгласието, спорът, като задължителна част от всяко продуктивно общуване. Книгата е „Цивилизация на зрелището“ от Марио Варгас Льоса. Но не желая да правя преразказ на съдържанието й, нито рецензия, дори искам тук да приключа с впечатленията ми от това четиво и да се върна отново на въпроса, който получих като неочакван подарък от автора, в следствие от прочитането на неговите разсъждения.

Длъжен ли съм да бъда съгласен с онова, което харесвам? Как по-точно се очаква да оценя една литературна творба или пък личност, с която общувам? На базата на това, че е успяла да разклати водите в мозъка ми и да вдигне мътилката, за да ми разкрие колко по-мащабна, отколкото някога съм предполагал, е географията на мисловнопознавателния океан? При все това, изправен пред необятното пространство на непознатото аз не се чувствам безсилен, а по-скоро изпитвам някакво трудно описуемо, пристрастяващо, мрачно удовлетворение. Или, тъй като не съм напълно съгласен с възприетото, поради някакви практически или морални съображения, би трябвало да занижа оценката си? Да я направя по-обективна. Но значи ли „обективна“ по-справедлива? Или естетическисъобразна? Или пък значи онова „по-„, което диктува преценката ми непосредствено след личния досег със съчетанието от ерудиция, изтънчен стил и противоречиви тези, в случая на книгата? А когато става въпрос за красива жена, която едва познавам? Защо не мога да откъсна поглед от нея? Нима така не излагам на риск нещо ценно, с което вече разполагам: вниманието на правилната красива жена? Вниманието, което е предпоставка за сигурен семеен живот, съгласно древните устои на нашето общество. Същото общество, което, още при самото си зачеване, е било хвърлено в спираловидния вихър на упадъка и просто чака в един момент да удари дъното.

Но може би дъното е поредната величина, която подценяваме. Уж все сме близо до него, а все не го стигаме. Има ли дъно всъщност и колко е дълбок океанът? Гмурваме се твърде навътре, за да разберем. В един момент започваме да страдаме от дълбочинна болест. Някак си обаче нямаме сили да се изтласкаме нагоре и да се върнем отново на повърхността, където би ни олекнало. Не. Повърхността ни отвращава. Вече не искаме да ни олеква. Щом усетим тежестта в себе си, единственото ни желание е да потъваме, все по-надълбоко и по-надълбоко.

Advertisements

One thought on “Длъжен ли съм да бъда съгласен с онова, което харесвам?

  1. Обективен не е еднозначно със справедлив. Обективен е да назовеш всичките за и против без да трепнеш, хладнокръвно….. ммм…. жестоко май стана. Обективен си май ако не си пристрастен, сиреч гледаш чуждата игра.
    Справедлив, струва ми се е друго. Там има и емоция. Там си по-малко или повече в играта. Пристрастен. Или не знам. Неподготвена съм.

    Относно красивите жени. Никой мъж не може да спре погледа си когато се появи друга красива жена. Поради което не бива да се чувстваш виновен. Пък и красотата е за това да бъде гледана. Ако правилната жена знае това, нищо не рискуваш.
    Обикновено не го знаят.
    Тук май съм обективна.

    Like

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s