Дисекция на женската психика по време на любов

Откъс от книгата –>

– Уф – каза Соня, – тук е гадно. Ела.

След балкона в стаята на Яг беше тихо и задушно, като че ли имаше запалена печка. Оттатък затворената врата на балкона в тъмнината бялата покривка се вееше като прощална кърпичка на гара. Бях хванал Соня под ръка и със сух свистящ шум минах с длан по тапетите, за да търся ключа – но Сонината ръка леко ме възпря. Тогава я прегърнах, притиснах я към себе си и продължих в посока към белезникавата, сякаш сплескана колона, зад която, доколкото си спомнях, беше кушетката, тромаво настъпвах Соня по върховете на обувките и я водех, както беше гърбом, натам.

Но като се движех в тъмното, притиснал към себе си Соня, колкото и да се мъчех да се възбудя с мъжко и животинско ожесточение, тъй важно за мен сега, в този момент, с все по-голямо отчаяние и ужасяваща сигурност предчувствах излагането си, защото дори тук, в Яговата стая, в тези важни минути Сонините целувки и Сонината близост прекалено ме разнежваха, прекалено ме разчувстваха, та да съм чувствен. Какво да правя, какво да правя, какво да правя, мислех си обезумял, беше ми ясно, че Соня е жена, която трябва да бъде завоювана стихийно и рязко, и не защото тя би се съпротивлявала, а защото не бих се осмелил да възбуждам грохналата си точно сега чувственост чрез продължителни мръсни опипвания, чиято цел би била да спаси мъжкото ми самолюбие – това завинаги и безвъзвратно щеше да разруши красотата на отношенията ни. А вече бяхме почти до колоната. Какво да правя, какво да правя, повтарях си отчаян и си мислех, че сега ще последва такъв позор, след който ще ми се отще животът, и осъзнавах в отчаянието си също така, че това предчувствие за позор ме лишава и от последната възможност да възбудя у себе си животинското, което би могло да предотврати този позор. И едва в последната секунда, когато като в черна пропаст рухнахме върху дивана, а той вулгарно изскърца с всичките си пружини – измислих изхода и както бях виждал в театъра, изведнъж захриптях, помъчих се да разкъсам стегната си сукнена якичка и изстенах.

– Соня. Лошо ми е. Вода.

***

Москва, 1916 година, септември
Мой мили, скъпи мой Вадим!

Трудно ми е, тежко ми е да си го мисля, но знам, че това е последното ми писмо до теб. Ти знаеш, че от онази вечер (знаеш коя вечер имам предвид) отношенията ни много се вгорчиха. Стигне ли се веднъж до такива отношения, никога вече няма да се върнат и да станат предишните, напротив: колкото повече продължават такива отношения, колкото по-настойчиво едната и другата страна се опитват чрез лъжа да имитират предишната близост, толкова повече се усеща ужасната враждебност, каквото никога няма между чужди хора, а възниква само между много близки. При такива отношения е достатъчно единият да каже на другия истината, истината такава, каквато е, нали разбираш, съвсем цялата истина – и веднага тази истина се превръща в обвинение.

Да кажеш истината, да изкажеш с пълна искреност цялото си отвращение към тази любовна лъжа – не значи ли това, или да накараш онзи, комуто е казана, мълчаливо да признае, че е вярно, и тогава това ще е краят, или поради страх от такъв край да лъжеш двойно, и за себе си, и за казалия истината. И ето, пиша ти, за да ти кажа истината, и те моля, умолявам те, мили мой, не лъжи, остави писмото ми без отговор, бъди правдив към мен поне с мълчание.

Преди всичко за така наречения ти припадък, който тогава разигра у Яг. (сега ми идва на ум, че думата припадък малко прилича на притворство.) Нали оттам тръгна всичко; по-точно тръгна оттам, че не повярвах на припадъка ти. Моментално разбрах, че за теб това е изход от положение, което беше твърде неблагоприятно за твоето самолюбие и оскърбително за моята любов. Мимоходом ще отбележа, че в това определение се вмества и първото ми подозрение, че може да си болен – предположение, което веднага като абсолютно погрешно (не невъзможно, а неправилно) отхвърлих.

Ти знаеш, всеотдайно се погрижих тогава за теб, носех ти ту вода, ту мокра кърпа, бях нежна с теб, но всичко това вече беше лъжа. Вече мислех за теб в трето лице, мислено ти стана за мене „той“, мислено вече не общувах със самия теб, а като че говорех за тебе с някой друг, с някой, който ми стана по-близък от теб – този „някой“ беше разумът ми. Така се почувствах чужда на теб. Но тогава през нощта излъгах, не можех да ти кажа истината, която ти пиша сега: бях оскърбена. Когато един човек наскърбява друг, става или умишлено, или неволно. Първият вид не е страшен, отговаря му се с ругатня, свада, удар, изстрел и колкото и да е грубо оскърблението, това винаги помага и умишлено нанесената ти обида се отмива лесно като мръсотията в баня. Но ужасното оскърбление, което ти е нанесено неволно, без намерение да бъдеш засегнат, е ужасно именно защото, ако отговориш на него с ругатня, разпра, даже просто с външно показване, че си обиден, не само не намаляваш оскърблението, а сам себе си наскърбяваш непоносимо. Неволно нанесеното ти оскърбление има тази особеност, че не само не бива да му отговаряш, а напротив, трябва непременно да се правиш (а е толкова тежко), че нищо не забелязваш. Затова нищо не ти казах и те лъжех.

Хиляди пъти се питах и не можех, не, не исках да намеря отговора. Хиляди пъти си задавах този въпрос: какво стана – и хиляди пъти отговорът ми беше все същият: той не те пожела. И приемах правдивостта на този отговор, неговата единственост, но не го разбирах. Добре – си казвах, – не те желаеше, но тогава защо го направи. Защо беше срещата ни у Яг, защо той се държеше така, че и с поведението си, и с постъпките показваше, че развоят ще бъде такъв, но не го направи? Защо? Отговорът ми беше само един: очевидно защото съзнателната му воля ме е желаела, но тялото му пряко волята отвратено се е дръпнало от мен. И като си го мислех, изпитвах същото, което би трябвало да изпитва прокаженият, когото братът християнин целува в устата, и после той вижда как братът християнин веднага след целувката си изповръща червата. В държанието ти, Вадим, почувствах съвсем същото: от една страна, стремежа на съзнателната ти воля, който напълно те оневинява, от друга – погнусеното неподчинение на тялото ти, което особено ме засегна. Не ме вини, Вадим, и разбери, че умствените аргументи, които те подбуждат към телесно обладаване на жената, са дълбоко оскърбителни за нея, независимо дали са продиктувани от християнски милозливи, следователно висши душевни, или от мръсни парични съображения. Да. Безразсъдството, извършено благоразумно, е низост.

Ти знаеш, че на другият ден трябваше да си дойде мъжът ми. Знаеш също, бях ти казала, че каквито и ужаси да ме чакат, честно и почтено ще му разкажа за всичко, което се беше случило. Но не го направих. След онази нощ не бях в правото си да го сторя, дори обратното: почувствах към него някаква нова благодарна нежност и близост. Да, Вадим, така е и ти би трябвало да го разбереш. Защото сърцето на прокажената ще предпочете чувствената целувка на негър пред християнската целувка на мисионера, надмогнал отвращението си.

Знаеш какво стана после. Ти дойде у нас като гост, като чужд човек. Разбрах, естествено, че не се чувстваш чужд, а само се преструваш, и си сигурен, че не си ми чужд, а си най-близкият ми човек. Знаех, че така си мислиш, и знаех, че много се лъжеш – и знаеш ли, Вадимушка, изведнъж така ми дожаля за теб, така ми дожаля заради тази твоя увереност, така ми беше болно заради теб.

Мъжът ми, с когото те запознах и който, личеше си, те хареса, с присъщата си нетактичност ме хвана под ръка и тръгна да те разведе из нашето жилище.

Трябва да си наясно, че мъжът ми не е ревнив. Това, че не е ревнив, се дължи на прекалената му самоувереност и липса на въображение. Но същите чувства, които го въздържат от ревност, биха го подтикнали към изключителна жестокост, ако беше научил за изневярата ми. Мъжът ми няма и капка съмнение, че той и само той е центърът, около който се въртят всички останали. Той изобщо не си дава сметка, че същото си мисли всяко живо същество и че от гледна точка на този всеки мъжът ми, когато не е център, около който всичко се върти, на свой ред започва да се върти. Мъжът ми по никакъв начин не разбира, че такива центрове, са точно толкова на брой, колкото живи същества населяват нашия свят, около които се върти целият свят. Моят мъж приема и разбира човешкото аз като център, като пъп на света, но го вижда само отнесено към себе си. Всички останали за него нямат подобно аз. Всички останали за него са „ти“, „той“ – изобщо „те“. Така че, като смята това за свое аз за най-висше човешко, мъжът ми изобщо не разбира, че всъщност това негово аз е чисто животинско, че е допустимо само за боа, която изяжда заек, или за заек, когото изяжда боа. Мъжът ми не разбира, че разликата между животинското и човешкото е в това, че за животното да признае чуждото аз означава да признае поражението си като резултат от безсилие на тялото, следователно нищожността си, а за човека да признае чуждото аз означава да чества победата си поради силата на своя дух, следователно величието си. Такъв е мъжът ми и наистина е жалко така да се обърнат нещата, че да остана с него. Такъв удар по тъпотата му, какъвто би му нанесла вестта за моята изневяра, за предпочитанието ми към друг, щеше да му е от полза.

Ти помниш, разбира се, този момент, когато те развеждаше из жилището ни и накрая стигнахме до вратата на нашата спалня. Ти помниш също как бях против и в никакъв случай не исках да отворя вратата и как мъжът ми се ядоса и отвори вратата, бутна ме да вляза, пусна ме пред себе и каза: „Заповядайте, влезте, това е нашата спалня, вижте, цялата е от махагон.“ Ти погледна, ти видя незастланото легло, ужасно разхвърляното в девет часа вечерта легло, и разбра. Знам, в тези минути, докато беше в нашата спалня, ти изпита и ревност, и болка, и горчивината на осквернената, поруганата любов. Тогава знаех, че изпитваш всички тези чувства. И едва после разбрах, че това поругаване на любовта ти е бил мигът, в който се е родила твоята чувственост. Жалко, че го разбрах твърде късно.

Знаеш какво стана после. Продължих да се срещам с теб тайно от мъжа си, но тези нови срещи не бяха същите като преди. Ти всеки път ме водеше в някоя мръсна бърлога, смъкваше и моите, и своите дрехи и ме обладаваше все по-грубо, безжалостно, цинично. Не ме упреквай, че допуснах да го правиш. Не казвай, че това ми е доставило дори минутка радост. Примирявах се с тази поквара, както болният се примирява с лекарството си: надява се така да си спаси живота – аз пък се надявах да спася любовта си. Първите дни, макар да забелязах, макар да разбрах, че чувствеността ти се разпалва успоредно с угасването на любовта ти, все още имах някаква надежда, все още очаквах нещо. Но вчера, вчера почувствах, разбрах, че дори и чувственост в теб няма вече, че си преситен, че съм ненужна, че това не може да продължава. Ти помниш как дори не ме целуна, не ме прегърна, не ме поздрави дори, а мълчаливо, делово като чиновник, чийто работен ден започва, започна да се събличаш. Аз те гледах, гледах как си застанал пред мен по бельо, ще прощаваш, не много чисто, и старателно си сгъваш панталона, как отиде до мивката, взе кърпата и далновидно я сложи под възглавницата, и как после, след всичко, дори без да се прикриеш от мен, без да се стесняваш, се избърса, предложи и на мен да последвам примера ти, обърна ми гръб и запали цигара. Това ли – си казах, – това ли е онази любов, заради която съм готова да зачеркна всичко, да съсипя и унищожа живота си. Не, Вадим, не, мили, това не е любов, това е гадост, мръсна, долна. Такава мръсотия имам в собствения си дом толкова предостатъчно, че не виждам необходимост да я пренеса от съпружеската си спалня, „цялата от махагон“, в гнусотата на този бордей. И дори да ти се стори жестоко, ще ти кажа също, че в избора между теб и мъжа ми освен обстановката бих предпочела и мъжа си. Разбери. Еротиката на моя мъж е резултат от духовната му нищета: у него тя е професионална и затова е неоскърбителна. А твоето отношение към мен е някакво безкрайно падение, някакво стремглаво обедняване на чувствата, което като всяко обедняване е още по-унизително след такова богатство в миналото.

Сбогом, Вадим. Сбогом, мое мило, скъпо момче. Сбогом, моя мечта, мое вълшебство, мой сън. Вярвай ми, ти си млад, животът е пред теб, ти тепърва ще бъдеш щастлив. Сбогом.

Соня

Превела от руски
София Бранц

*

МОЕТО МНЕНИЕ ЗА КНИГАТА: Силно препоръчвам този кратък роман на всеки, който си пада по онази буря от възвишени чувства, низки страсти и дребни, а същевременно огромни жестове, типичен стил за руските автори, а и за руснаците като цяло (казвам го от личен досег с тази култура). Това е разказ – урок по милосърдие и жестокост, разказ за човешкия поглед върху човека, където всяка една крайност е просто в рамките на нормалното и естественото, и нищо, произлизащо от човека, не излиза от тези рамки.

Книгата може да бъде закупена от близката до вас книжарница или директно от сайта на издателството (за някакви си 5 лева).

Advertisements

2 thoughts on “Дисекция на женската психика по време на любов

  1. Вече съм го казвала: Никой нищо не знае, но не го знае. Никой не може да каже как да бъде, а ако все пак каже нещо, то не е така. Всичко е прекалено индивидуално, за да става за всеобща консумация.
    За мен книгата трябва да бъде магия….
    Този роман със сигурност няма да прочета.

    Like

  2. Невежеството е право на всеки човек. Уважавам правата на своите читатели и затова не бих принудил никого да чете каквото и да било. Аз само препоръчвам. Другото е работа на образователната система.

    Like

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s