Опасен флирт с негативизма

Към веселия Аз, който си позволява да се срамува от своето недоволство

Тъй като напоследък стана модерно да не мислим позитивно, в този промеждутък от ободряващо притъмнение ще драсна няколко реда.

Понякога се съмнявам в съществуването на разни хора. По-точно на такива като мен. Съмнявам се, защото паметта ми е почти нулева, а как бих могъл да оцелявам без памет? Най-вероятно съм някакъв безмозъчен софтуеър, който живее изцяло във виртуалното пространство. И, разбира се, напразно се занимавам с размисъл върху себе си. Нима забравих, че някога ще се отпиша от фейсбук и ще изключа компютъра, ще напусна топлата стая, ще нахлузя прашните обувки и връхните дрехи, и ще изляза извън дома, за да се впиша отново в действителността? А там дали ме чакат хора по мой вкус?

Да, ясно, това тук вътре е Удобният свят. Мек, топъл, приветлив, красив, интелигентен, изискан, разбиращ и одобряващ. Онова навън е неговата противоположност: груб, студен, отблъскващ, грозен, малоумен, просташки, неразбиращ и неодобряващ. Реалният свят. Тук повечето от нас са сити, задоволени, цивилизовани. Там повечето от нас са гладни, гладни, гладни.

‘Какво можем да направим, за да подобрим реалния свят?!’, пита г-н Веселушко.

‘Можем малко да влошим удобния свят’, отговаря г-н Недоволство. ‘После още малко и още малко, докато не постигнем хомогенна смес от безсъние и удобство. Много е просто, Веселушко. Създаваме скачени съдове. В единия съд поставяме всичко хубаво, в другия – онова, което ни заобикаля. И в крайна сметка получаваме… онова, което ни заобикаля. Защото всичко хубаво се разтваря в онова, което ни заобикаля и изчезва като мъгла.’

‘И каква е ползата от този експеримент?!’, любопитства г-н Веселушко.

‘Ползата е – отговаря г-н Недоволство, – че се научаваме да живеем сред онова, което ни заобикаля, там, където ни е мястото. Едва когато знаем собствените си координати в пространството можем да изчислим разстоянието до другите места и обекти, и най-после можем да започнем да разсъждаваме как да стигнем до тях.’

‘И ето пътуването започва: едно некомфортно и рисковано приключение, но жизненоважно. Защото нашето място е винаги като нагорещен котлон, а ние сме в по-голямата си част вода. Застоим ли се на мястото си бързо ще заврим и ще се изпарим. Затова търсим удобство, чрез една отчаяна и вечна миграция. Спускаме се надолу, все надолу, по някой от улеите, в някоя от посоките на света. Може да потечем малко, може някое растение, гъба, камък, човек да ни абсорбира, и така, докато не се изпарим, но малко по-късно.’

‘Та това е животът,’ споделя г-н Очи Без Граници. ‘Големият живот. Важният живот. Амбицията. Раждаш се капка в облак. И после все надолу, надолу. Падаш в Големия океан. Блъскаш се с другите капки. Създавате вълни и течения. Тъкмо попаднеш за миг на брега и >хоп!< вълната отново те грабва.’

‘Но един ден вълната е прекалено слаба и не достига до теб,’ намесва се г-жа Трезва Мисъл, племенница на Недоволство. ‘Оказваш се единствената капка сред купчина пясък. Ставаш все по-малък и по-малък. Пясъкът пие от теб, а нищо не ти дава. Слънцето грее ли грее. То също пие от теб.’

‘И ето отново намираш своето място,’ заключава г-н Недоволство, но вече с по-благ тон.

‘Също толкова изпепеляващо горещо, както си го оставил преди да заминеш на път. Учудваш ли се? Твоето място никога няма да ти изневери, Веселушко. Но сега има една съществена разлика. Намираш се на съвършена плоскост и няма как да потечеш отново. Няма и други капки наоколо, които да те отблъснат или да те привлекат към себе си. Сам си, на своето място. И този път то тежи върху теб, не ти върху него. Нямаш избор – изпаряваш се. Рязко се изкачваш нагоре-нагоре, докато отново не бъдеш заченат в капка вода, която нетърпеливо нараства в очакване да заживее своя живот надолу-надолу.’

‘Може би древните това са имали предвид под падение, възнесение и възкресение?’ – подхвърли някакъв заблуден неврон.

‘А онези,’ изсъска друг неврон, най-вероятно атеистичен, ‘дето размятали насам-натам разни лъскави обещания за царства небесни… онези съществували отделно от мъдреците, съществуват и сега, блюстители на алчност и злоба, със своите доверени групи от наивни лай…’ – ПРИСТЪП! И невронът вече го няма.

Едва изричайки последната дума, атеистичният неврон призова Истината, която пльосна шумно сред множеството от капки и започна да потъва бавно, отблъсквайки от себе си всеки фотон светлина, докато накрая стана невидима и потъна в забвение.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s