Милан Кундера – Игра на автостоп

Игра на автостоп

Стрелката на бензиномера потъна рязко надолу към нулата и младият шофьор на спортната кола, летяща по магистралата, измърмори ядосано, че е страшно влудяващо как тая кола гълта бензин като ламя.

– Внимавай да не ни свърши пак бензина – предупреди го момичето (около двадесет и две годишно) и напомни на спътника си, че вече няколко пъти са закъсвали насред път без гориво. Младият мъж ѝ отвърна с усмивка, че това изобщо не го тревожи, защото когато е с нея каквото и да им се случи, за него носи очарованието на приключение. Момичето възрази, че винаги когато им свърши бензинът по пътя, това се превръща в приключение единствено за нея. Той се скривал, а тя трябвало да се прави на изпаднала в беда девица, да спира някого на стоп, да го моли да я откара до най-близката бензиностанция, а после пак да се връща обратно на стоп с туба бензин. Младият мъж поиска да разбере дали шофьорите, които са спирали да я вземат, са били толкова неприятни типове, че тя се оплаква така. Момичето отвърна (с непохватна нотка на флирт в гласа), че някои от шофьорите били доста симпатични, но тя нямало как да се възползва от това, защото ѝ пречела тубата с бензина, а и трябвало да слезе много преди изобщо нещо да може да се случи.

– Свиня – изсъска младежът.

Момичето спокойно му отговори, че свиня е не тя, а той, при това истинска. Бог знае колко момичета са го спирали по пътя, когато пътува сам! Младият мъж протегна ръка, прегърна момичето през рамо и я целуна нежно по челото. Той знаеше, че тя го обича и че много го ревнува. Ревността е неприятно качество на характера, но когато не е прекалено натрапчива (и е съчетана със свенливост), независимо от неудобствата, които причинява, може да бъде дори трогателна. Това поне бе неговото мнение. Тъй като бе на двайсет и осем години, младият мъж смяташе, че вече е достатъчно зрял и опитен и знае всичко, което един мъж може да научи за жените. У момичето, което седеше до него, той ценеше точно онова, което до този момент бе срещал най-рядко у жените, с които бе излизал: чистотата.

Стрелката вече лежеше неподвижна върху нулата, когато вдясно на пътя младежът мярна табела, съобщаваща, че след около двеста метра има бензиностанция. Още преди момичето да въздъхне с облекчение, младият мъж вече бе дал ляв мигач и колата спря пред бензиновите колонки. Всъщност бяха принудени да спрат малко встрани от тях, защото пространството отпред бе блокирано от голям бензиновоз, чийто огромен маркуч зареждаше резервоара.

– Ще трябва да почакаме – каза младежът на своята спътничка и излезе от колата.

– Колко време още ще пълните? – викна той към мъжа с работен гащеризон.

– Още съвсем малко – отговори служителят от бензиностанцията, в отговор на което младият шофьор измърмори: „Това сме го чували вече“.

Той щеше да се върне и да седне обратно в колата, но видя, че момичето също излиза навън.

– Ще се поразходя малко – каза тя.

– Къде? – с престорена изненада попита младежът, защото искаше да види смущението на момичето. Той я познаваше почти от година, но тя продължаваше да изпитва срам от него. Младият мъж се наслаждаваше на тези нейни прояви на срамежливост, отчасти защото я отличаваха от другите жени, с които се бе срещал, и отчасти защото бе наясно със закона за всеобщата преходност, което придаваше на тези моменти още по-голяма стойност.

Момичето страшно мразеше, когато по време на някое тяхно пътуване (младият мъж шофираше по няколко часа без да спре) трябваше да го моли да спре някъде близо до групичка дървета или храсти и винаги се ядосваше на престорената му изненада, с която я питаше защо трябва да спира. Тя съзнаваше, че нейната срамежливост е старомодна и необичайна. Много пъти бе забелязвала колегите си да ѝ се присмиват заради нея и нарочно да я провокират. И винаги се изчервяваше при мисълта как ще се изчерви в подобна ситуация. Често копнееше да се научи да приема тялото си свободно и естествено, така както правеха повечето жени около нея. Дори бе измислила специална система за самовнушение. Опитваше се да убеди себе си, че при раждането си всяко човешко същество получава едно от милионите достъпни в този момент тела, както би получил произволна стая от милионите свободни стаи в някой гигантски хотел. Следователно тялото е нещо безлично, падналото ти се по случайност, създадено, за да бъде дадено под наем за определен срок. Тя си повтаряше това по няколко пъти на ден – приемаше го с ума си, но не успяваше да го почувства със сърцето си. Този дуализъм дух-тяло й беше чужд. Тя се чувстваше прекалено свързана със своето тяло. Затова винаги усещаше такова притеснение.

Същото притеснение я преследваше дори и във връзката ѝ с младия мъж, когото познаваше от година и с когото бе щастлива, може би защото той никога не се опитваше да отдели тялото от душата ѝ и тя можеше да живее с него, усещайки се цяла. Това усещане за хармония изпълваше сърцето ѝ с доволство, но от време на време то бе помрачавано от болезнено подозрение. Например на нея често ѝ се струваше, че другите жени са много по-привлекателни и по-съблазнителни от нея и че младият мъж, който съвсем погрешно смяташе, че познава добре този тип жени, някой ден ще я напусне точно заради такава. (Наистина той често ѝ се кълнеше, че е така преситен от подобни безсрамни жени, че му стига за цял живот, но тя знаеше, че той е много по-млад, отколкото сам си мисли.) Момичето копнееше той да е изцяло неин и тя да бъде изцяло негова, но често ѝ се струваше, че колкото повече се старае да му даде всичко, толкова повече ограбва нещо от него – тръпката, която лекомислената, неангажираща любов или флирт дават на човека. Тревожеше я това, че не е способна да съчетае в себе си сериозността и безгрижието.

Но точно сега това изобщо не я терзаеше. Подобни мисли бяха далеч от ума ѝ. Тя се чувстваше добре. Беше първият ден от тяхната почивка (от тяхната двуседмична почивка, за която тя бе мечтала цяла година), небето бе синьо (цяла година тя се бе тревожила дали небето точно в този ден ще бъде наистина синьо) и той бе до нея. Изчерви се на неговото „Къде?“ и тръгна без да каже нищо. Заобиколи бензиностанцията, около която нямаше нищо друго освен голо поле и тръгна към гората, започваща на около стотина метра от нея в посоката, в която пътуваха. Затули се зад малък храст, изчезвайки за миг от погледите на околните. Доброто ѝ настроение веднага се върна. (Тя можеше да се наслади най-пълно на присъствието на мъжа, когото обичаше, единствено в самота. Когато той непрекъснато бе до нея, тази наслада като че ли започваше да избледнява. Само когато бе сама, тя бе способна да я удържа непокътната.)

Когато излезе от гората, погледна към бензиностанцията. Големият бензиновоз вече потегляше и спортната кола бе спряла пред червената колонка. Момичето излезе на пътя и тръгна по банкета, като от време на време хвърляше по един поглед назад, за да види дали спортната кола идва. Най-накрая я забеляза да наближава. Тя спря и размаха палец, сякаш искаше да спре чужда кола на автостоп. Спортната кола намали и спря до нея. Младият мъж се наведе към прозореца, отвори го, усмихна се и попита:

– Накъде, госпожице?

– Към Бистрица ли отивате? – попита момичето със закачлива усмивка.

– Точно там. Моля заповядайте – отвърна шофьорът, отваряйки вратата. Момичето влезе и колата потегли.

*

Младият мъж винаги беше много доволен, когато приятелката му бе весела. Защото не се случваше често. Работата ѝ бе изтощителна, условията – доста тежки, налагаше се да работи много часове извънредно без компенсация, а вкъщи трябваше да се грижи за болната си майка. Затова тя често се чувстваше уморена. Освен това нито самочувствието ѝ бе особено високо, нито нервите ѝ – много здрави и лесно се притесняваше и плашеше. Ето защо младият мъж се радваше на всяка нейна проява на безгрижие с нежното доволство на любящ родител. Той ѝ се усмихна и каза:

– Днес съм голям късметлия. От пет години карам кола, но досега никога не бях качвал такова красиво момиче.

Девойката бе благодарна на младия мъж за всеки дори и най-незначителен комплимент. Тя искаше да се наслади още миг на топлината на думите му, затова отвърна, предизвиквайки го:

– Много сте добър в лъжите.

– Приличам ли на лъжец?

– Приличате ми на човек, който страшно обича да лъже жените – отсече момичето и в думите ѝ се промъкна частица от онзи страх, който я преследваше постоянно, защото тя наистина вярваше, че приятелят ѝ обича да лъже жените.

Ревността на момичето често ядосваше младия мъж, но този път той можеше с леко сърце да пренебрегне забележката, защото думите ѝ бяха отправени не към него, а към непознатия шофьор. Затова той попита небрежно:

– Това притеснява ли ви?

– Ако пътувах с вас, щеше да ме притеснява – отговори момичето и подтекстът на думите ѝ бе предназначен за младия мъж. Краят на изречението обаче бе предназначен за непознатия шофьор, – но аз не ви познавам и затова не ме притеснява.

– Нещата, които засягат собствените им мъже, винаги притесняват жените повече, отколкото, когато се отнасят за някой непознат. (Това беше отговорът на младия мъж, чийто подтекст бе отправен към момичето.) – Щом не се познаваме, значи можем добре да се разбираме.

Девойката нарочно се престори, че не схваща вложения в репликата скрит смисъл и следващите ѝ думи бяха изцяло отправени към непознатия шофьор.

– Какво значение има дали ще се разбираме добре или не, след като ще си правим компания съвсем за малко?

– Защо за малко? – полюбопитства младежът.

– Ами аз слизам в Бистрица.

– А какво ще стане, ако и аз дойда с вас, госпожице?

След тези думи момичето го погледна скришом и откри, че приятелят ѝ изглежда точно така, както си го бе представяла в най-кошмарните си видения. Ядоса се от това как я ласкаеше младият мъж и как флиртуваше с нея (непознатата автостопаджийка) и колко успешно му се отдаваше флиртът.

Тя се опита нарочно да го провокира.

– Интересно какво ще правите вие с мен?

– Не бих се затруднил особено да измисля какво да правя с такава красива жена – отвърна галантно младият мъж и думите му бяха оправени повече към собствената му приятелка, отколкото към измислената стопаджийка.

Но тази еротична реплика накара момичето да изпита чувството, че го е хванала в изневяра, че сякаш е успяла да изтръгне от него признание чрез някакъв измамнически трик. Тя усети как я пробожда мигновена омраза и каза рязко:

– Не сте ли твърде самоуверен?

Младият мъж погледна своята спътничка. Предизвикателното ѝ изражение трудно скриваше болезнения спазъм на ревност. Стана му жал за нея и усети копнеж по нейното обичайно и така познато изражение, което често наричаше детско и наивно. Той се наведе към нея, обгърна раменете ѝ и ѝ прошепна нежно името, с което обикновено я наричаше, искайки с това да ѝ покаже, че спира играта.

Но момичето се освободи с възмутен жест и каза:

– Не бързате ли твърде много?

Срязан така неочаквано, младият мъж се отдръпна.

– Извинете ме, госпожице.

После се загледа мълчаливо в пътя пред себе си.

*

Злощастната ревност на момичето изчезна така бързо, както се бе появила. В крайна сметка тя притежаваше достатъчно здрав разум, за да осъзнае, че това е просто странно, че се бе държала толкова рязко с мъжа, когото обичаше, заради внезапната омраза, замъглила изведнъж разсъдъка ѝ. Щеше да се почувства много неудобно, ако той се досетеше защо е била толкова враждебна. За щастие жените притежават магическата способност да подменят смисъла на действията си, когато вече са извършени. Прибягвайки несъзнателно към тази своя вродена способност, тя реши за себе си, че не е обидила приятеля си, защото се е ядосала, а защото е искала да продължи играта, която придаваше приятна пикантност и авантюризъм на първия ден от общата им почивка.

И тя отново се превърна в момичето, качило се на стоп, което току-що е отхвърлило предложението на напористия шофьор, но само за да обуздае неговата настъпателност и да направи флирта по-вълнуващ. Тя се обърна към младия мъж и каза извинително:

– Не исках да ви обидя, господине!

– Извинете ме, няма да ви докосвам повече – отвърна ѝ троснато младежът.

Той кипеше вътрешно от гняв, че момичето му не иска да го чуе и отказва да бъде самата себе си, когато той точно за това копнееше. И след като тя настояваше да продължат с играта, младият мъж прехвърли гнева си към непознатата стопаджийка. И изведнъж той откри същността на своята роля: трябваше да престане да прави галантни забележки, с които по заобиколен начин искаше да поласкае своето момиче и да се превъплъти в груб мъжкар, отнасящ се с жените безцеремонно, пренебрежително и деспотично.

Тази роля бе напълно противоположна на обичайното му внимателно и загрижено отношение към момичето. Вярно беше, че преди да я срещне, той се държеше по-скоро рязко, отколкото галантно с жените. Но никога не се бе показвал като бездушен грубиян, демонстриращ непреклонна воля и мъжко превъзходство. Независимо от това обаче, че никога не се бе държал така, имаше време, когато мечтаеше да бъде груб мъжкар. Разбира се, това бе само наивно момчешко желание, но то се бе спотаило в някакво кътче на съзнанието му. Детските желания понякога устояват на всички уловки на зрелия ум и оцеляват чак до преклонна възраст. И ето че сега това детско желание бързо изплува навън, подхранено от възможността да се осъществи чрез предложената му роля.

Саркастичната резервираност на младия мъж бе добре дошла за момичето – тя я освободи от самата нея. Защото над всички нейни чувства в душата ѝ доминираше една мъчителна страст – ревността. Но в момента, в който престана да вижда до себе си галантния прелъстител, за какъвто смяташе младия мъж, и пред очите ѝ застана единствено непроницаемият образ на един непознат мъж, ревността ѝ изчезна. Момичето можеше да забрави себе си и да се отдаде изцяло на ролята, поднесена ѝ от случайността.

Нейната роля? Каква беше тя? Бе роля, изцяло копирана от булевардните романи. Автостопаджийка спира кола не за да отиде някъде, а за да прелъсти шофьора. Тя е опитна съблазнителка, знаеща много добре как да използва своите оръжия. Момичето влезе с такава лекота в този създаден от въображението ѝ образ, че самата тя остана смаяна от себе си.

Нямаше друго нещо в живота на младия мъж, което да му липсваше толкова много, колкото спонтанността. Бъдещето му бе планирано с неумолима прецизност. Работата му не се изчерпваше с осемте часа, прекарани в службата. Времето му извън тях бе заето от скучни срещи по задължение или учене вкъщи, а поради непрекъснатото внимание на многобройните му колеги и колежки, за личния си живот той можеше да отдели много малко свободни часове. Освен че беше оскъден, личният му живот често ставаше и обект на клюки и публични разисквания, защото му беше трудно да го запази в тайна. Дори двуседмичната почивка не можеше да му даде усещането за свобода и предстоящи приключения. Тъмната сянка на прецизното планиране бе помрачила дори това дългоочаквано пътуване. Недостигът на места за летен отдих в страната го бе принудил да запази стая в курорт в Татрите още преди шест месеца и дори за нея се наложи да представи служебна препоръка. Вездесъщото око не преставаше да го следи дори за минута.

Беше се примирил с всичко това, но от време на време го връхлиташе ужасно видение за живота му като за простиращ се пред него прав и гол път, по който е принуден да върви – път, по който е преследван, по който е видим за всеки и от който не може да се отклони встрани. Точно в този момент потискащата картина отново завладя съзнанието му. По неволна и мигновена асоциация образът на метафоричния път, появил се в ума му, се препокри с прострялата се пред него права лента на магистралата и това го подтикна внезапно да направи нещо щуро.

– Къде казахте, че искате да отидете? – попита той момичето.

– До Банска Бистрица – отвърна тя.

– И какво ще правите там?

– Имам среща.

– С кого?

– С един господин.

Колата приближаваше голям кръстопът. Младият мъж намали, за да може да прочете табелите, а после зави надясно.

– А какво ще стане, ако не отидете на срещата?

– Тъй като вие ще бъдете виновен за това, ще трябва вие да се погрижите за мен.

– Вие, госпожице, изглежда не забелязахте, че завих в посока Нове Замки.

– Наистина ли? Да не полудяхте?

– Не се притеснявайте. Аз ще се погрижа за вас.

Те продължиха да пътуват и да бъбрят – шофьорът и автостопаджийката – двама напълно непознати, събрани от случайността.

Играта внезапно премина на по-високи обороти. Спортната кола се отдалечаваше не само от въображаемата цел Банска Бистрица, но и от истинското място, към което се бяха отправили сутринта – Татрите и запазената с такива усилия стая. Измислицата бе взела връх над реалността. Младият мъж се отдалечаваше от себе си и от неумолимостта на предначертания път, от който досега нито веднъж не се бе отклонявал.

– Но вие казахте, че пътувате към Ниските Татри. – Момичето бе изненадано.

– Аз, госпожице, пътувам натам, накъдето ми харесва да пътувам. Аз съм свободен човек и правя това, което поискам и което ми доставя удоволствие!

*

Когато влязоха в Нове Замки, вече бе притъмняло. Младият мъж никога досега не бе идвал тук и мина известно време, докато се ориентира. Няколко пъти той спираше и питаше минувачите как да стигнат до хотела. Някои от улиците в центъра бяха разкопани, затова те трябваше да минат по толкова заобиколен път, макар хотелът да бе съвсем наблизо (както потвърдиха и всички попитани), че едва след четвърт час двамата спряха пред него. Видът му беше доста неугледен, но тъй като бе единственият в града, младият мъж нямаше друг избор. Той каза на момичето: „Чакай тук“ и излезе от колата.

Вече навън той отново бе себе си. И в този миг с раздразнение осъзна, че е на съвсем друго място от онова, на което трябваше да бъде. Ядоса се още повече, защото никой не го бе принудил да го прави, а в действителност дори не го искаше. Започна да се обвинява за извършената глупост, но след малко се успокои и се примири със ситуацията. Стаята в Татрите можеше да почака до утре, а пък и нямаше нищо лошо в това да отпразнуват техния първи отпускарски ден с нещо неочаквано и различно.

Младият мъж влезе в ресторанта – шумен, задимен и препълнен – и попита за рецепцията. Упътиха го към дъното на лобито, близо до стълбището, където зад стъклена преграда пред табло с окачени ключове седеше попрезряла блондинка. След доста увещания той успя да получи ключа на единствената свободна стая.

Останала сама, девойката също изостави ролята си. За разлика от своя приятел, тя не бе ядосана, озовавайки се в непознат град вместо в курорта, закъдето бяха тръгнали. Тя беше така привързана към младия мъж, доверяваше му се толкова много, че никога не хранеше съмнения за постъпките му. Бе готова да му повери всеки миг от живота си. В главата ѝ отново се прокрадна мисълта, че може би – точно както сега – и други жени са чакали младия мъж в тази кола – жени, срещнати по време на честите му командировки. Но странно защо тази мисъл сега изобщо не я притесни. Всъщност тя се усмихна, мислейки си колко е приятно, че днес е точно такава жена – безотговорна, цинична – една от онези хищни прелъстителки, от които толкова ревнуваше своя приятел. Струваше ѝ се, че в момента е победила и елиминирала всички тях, че е научила как да използва оръжията им, как да даде на любимия онова, което до този момент не е знаела как да му поднесе: лекомислие, дързост, лъст. Обзе я странно чувство на доволство, защото тя сама можеше да бъде всички жени и така (тя сама) да очарова и прелъстява своя любим и да задържи вниманието и интереса му завинаги.

Младият мъж отвори вратата на колата и поведе момичето към ресторанта. Сред шума, дима и мръсотията той бе намерил свободна маса в един ъгъл.

– Е, и как смяташ да се погрижиш за мен сега? – попита момичето с провокативен тон, след като седнаха.

– Какво искаш за аперитив?

Момичето не обичаше силния алкохол. Пиеше единствено малко вино и вермут. Но сега нарочно каза:

– Водка.

– Чудесно – отбеляза младият мъж. – Надявам се да не се напиеш.

– А ако се напия? – контрира го момичето.

Младият мъж не отговори, а повика келнера и поръча две водки и две пържоли за вечеря. След миг келнерът се върна с две чаши върху поднос и ги постави пред тях.

Младият мъж вдигна своята.

– За теб!

– Не можеш ли да измислиш по-забавен тост?

Нещо в тази игра започваше да го притеснява. Сега, седейки лице в лице със своето момиче, той си даде сметка, че не само думите са онова, което я превъплъщаваше в непозната. Цялата ѝ личност сякаш се бе променила – движенията на тялото, изражението на лицето. Започваше да му напомня на онзи тип жени, който познаваше толкова добре и към който изпитваше силна антипатия.

Той промени тоста си (все още с вдигната в ръка чаша):

– Добре, тогава няма да пия за теб, а за твоята порода, в която са събрани така успешно качествата на животното и най-лошите черти на човешката природа.

– Под „порода“ имаш предвид всички жени, така ли? – попита момичето.

– Имам предвид само такива като теб.

– Дори и така да е, не ми се вижда много забавно да сравняваш една жена с животно.

– Добре – младият мъж все още държеше чашата си вдигната – Тогава няма да пия за твоята порода, а за твоята душа. Съгласна ли си? За твоята душа, която се съживява, когато се спуска от главата към скута ти и отново заспива, издигайки се обратно.

Момичето вдигна чашата си:

– Добре, за моята душа, която се спуска към скута ми.

– Още една поправка – вдигна пръст младият мъж. – За твоя скут, към който се стреми твоята душа.

– За моя скут – съгласи се момичето и скутът ѝ (споменат специално) отговори на повика – тя почувства всеки сантиметър от него.

След малко келнерът донесе пържолите и младият мъж поръча по още една водка и сода (този път пиха за гърдите на момичето) и разговорът продължи все в същия фриволен тон. Младият мъж усещаше как у него все повече се надига раздразнение заради това колко умело неговото момиче се превъплъщаваше в похотлива кокотка. Щом успява да се справи толкова добре с ролята, значи може и да е такава в действителност. В края на краищата в тялото ѝ не се бе вселила някъде от въздуха чужда душа. Беше си самата тя. Може би това бе част от съществото ѝ, досега скрита и затворена, и играта я бе освободила от клетката ѝ. Може би момичето си мислеше, че чрез тази игра се отрича от самата себе си, но дали не бе точно обратното? Не се ли проявяваше истинската ѝ личност точно в играта? Не се ли освобождаваше тя от „ненужното“ точно чрез тази роля? Не, срещу него не седеше непозната жена в тялото на неговото момиче – това бе неговото момиче и никой друг. Той я погледна и усети, че потръпва от отвращение.

Всъщност не само от отвращение. Колкото повече момичето се отдръпваше от него психически, толкова повече той я желаеше физически. Този неподозиран аспект на личността ѝ насочи вниманието му изцяло върху тялото ѝ. До този момент то сякаш бе скрито от погледа му зад прегради от загриженост, нежност, съчувствие, любов, емоции. На младия мъж му се струваше, че днес като че ли за първи път вижда тялото на момичето.

След третата си водка със сода момичето стана и каза с кокетен тон:

– Извини ме.

– Може ли да попитам къде отиваш, скъпа?

– Да пикая, ако разрешиш – отвърна момичето и тръгна между масите към облицованата с плюш преграда.

*

Тя бе страшно доволна от това как смая младия мъж с тези думи, които – независимо от невинността си – той никога не бе чувал от устата ѝ. Нищо не бе по-показателно за характера на жената, в чийто образ се бе въплътила, от това иронично искане на позволение. Да, тя бе доволна, беше в чудесно настроение. Играта я бе обсебила. Позволяваше ѝ да се почувства така, както никога досега не се бе чувствала: безотговорна, безгрижна, живееща само за мига.

Винаги неуверена и несигурна за следващата си стъпка, сега тя изведнъж се почувства спокойна. Чуждият живот, в който бе прекрачила, бе живот без срам, без биография, без минало или бъдеще, без задължения. Бе живот с невероятна свобода. Момичето на стоп можеше да прави всичко, всичко ѝ бе позволено. Тя можеше да каже, да извърши или да почувства точно онова, което ѝ се иска.

Девойката вървеше през салона и усещаше върху себе си погледите на хората от всички маси. Още едно ново чувство, което не бе изпитвала досега, овладя сетивата ѝ: вулгарно доволство. До този момент тя така и не бе успяла да се отърси от четиринайсетгодишното момиче в себе си, което се срамува от своя бюст и има смазващото усещане, че върши нещо неприлично, защото гърдите ѝ стърчат извън тялото ѝ и всеки можеше да ги зяпа. Дори когато почувстваше гордост от това, че е красива и има хубава фигура, тя незабавно бе измествана от необясним срам. Нейният опит ѝ натрапваше извода, че женската красота е предназначена преди всичко да провокира сексуално желание, което тя намираше за отвратително. Момичето искаше тялото ѝ да принадлежи единствено на мъжа, когото обича. Когато мъжете по улицата оглеждаха бюста ѝ, на нея и се струваше, че нахлуват в най-съкровеното ѝ пространство, което би трябвало да бъде достъпно само за нея и нейния любим. Но сега тя бе автостопаджийка, жена без съдба. В тази роля тя бе освободена от границите, наложени от любовта ѝ, и единственото ѝ най-ценно притежание оставаше тялото ѝ. Усещането за собственото ѝ тяло се промени. В него започна да се надига възбуда от чуждите погледи, които го оглеждаха.

Когато минаваше покрай последната маса, пиян мъж, желаещ да покаже своето остроумие на компанията си, ѝ подхвърли на френски:

– Combien, mademoiselle? [Колко, госпожице?]

Момичето разбра. Тя изпъчи гърди и предизвикателно поклащайки ханш, изчезна зад преградата.

Играта всъщност бе доста странна. Нейната куриозност се изразяваше във факта, че младият мъж, макар да се справяше удивително добре с ролята на непознатия арогантен шофьор, нито за миг не бе престанал да вижда своето момиче в непознатата автостопаджийка. И точно този двоен образ го измъчваше ужасно. Той бе свидетел на това как момичето му прелъстява друг мъж и имаше горчивото предимство да присъства на представлението, да наблюдава от първия ред какво прави и какво казва тя, флиртувайки с него. Бе удостоен и е парадоксалната чест той самият да бъде причина и обект на изневярата ѝ.

Положението не би могло да бъде по-неприятно, защото той не просто я обичаше – той я боготвореше. Винаги бе смятал, че същността ѝ е еманация на верността и чистотата и извън тях у нея не съществува нищо друго. Отвъд тези граници тя би престанала да бъде себе си, както водата не е вече вода отвъд точката на кипене. И когато я видя как прекрачва тази съкровена делителна линия с безгрижно лекомислие, той се изпълни с гняв.

Момичето се върна от тоалетната и се оплака:

– Онзи мъж от последната маса ме попита най-нагло: „Combien, mademoiselle?“

– Не би трябвало да си изненадана – отвърна ѝ хладно младият мъж, – след като изглеждаш като курва.

– Знаеш ли, изобщо не ми пука!

– Тогава защо не отидеш с него?

– Но аз имам теб.

– Можеш да отидеш с него след мен. Иди заработи нещо допълнително.

– Не ми харесва.

– Но по принцип нямаш нищо против да прекараш нощта с няколко мъже.

– Защо не, ако са приятни на вид.

– Един след друг ли ги предпочиташ или наведнъж?

– Няма значение – отсече момичето.

Разговорът ставаше все по-груб и циничен. Момичето бе малко шокирано от развитието му, но нямаше право да протестира. Дори в една игра човек не можеше да се почувства напълно свободен; дори тя се превръща в капан за играчите. Ако това не бе измислица и двамата наистина се бяха озовали в подобна ситуация, момичето на автостоп отдавна да се беше обидило и да си бе тръгнало. Но от играта нямаше изход. Отборът не можеше да избяга от игрището преди края на мача; пешките не можеха самоволно да напуснат шахматната дъска. Границите на игрището бяха строго очертани. Момичето знаеше, че не трябва да протестира каквато и форма да приемеше играта, просто защото бе игра. Тя съзнаваше, че колкото по-екстремна става играта, толкова по-ясно е, че е игра и толкова по-прилежно трябва да я играе. И че е безполезно да вика на помощ здравия си разум и да предупреждава шокираната си душа, че трябва да се отдръпне колкото се може по-далеч от измислицата и не трябва да я приема сериозно. Само защото това бе просто игра, душата ѝ не бе изплашена, не се съпротивляваше, а потъваше с наркотичен унес все по-дълбоко в ирационалното ѝ развитие.

Младият мъж повика келнера и плати. После стана и каза на момичето:

– Тръгваме.

– Къде? – попита тя с престорена изненада.

– Не питай, просто тръгвай – изръмжа младият мъж.

– Какъв е тоя тон, който ми държиш?

– Тонът, с който говоря на курвите – отвърна младият мъж.

Те тръгнаха по слабо осветеното стълбище. На площадката преди втория етаж група пияни мъже стояха близо до тоалетната. Младият мъж прехвърли ръка през рамото на момичето, така че да може да я хване за гърдата. Мъжете забелязаха това и започнаха да подвикват. Момичето искаше да се освободи, но младият мъж ѝ извика:

– Стой така!

Мъжете приветстваха това с груби коментари и отправиха няколко нецензурни забележки към момичето. Двамата продължиха нагоре. Младият мъж отключи вратата на стаята им и запали лампата.

Стаята бе потискащо тясна. Имаше две легла, малка масичка, стол и мивка. Младият мъж заключи вратата и се обърна към момичето. Тя стоеше срещу него в предизвикателна поза с дръзка чувственост в погледа. Той се вгледа в лицето ѝ и се опита да открие зад порочното изражение познатите черти, които обожаваше. Имаше чувството, че вижда два образа насложени един върху друг и прозиращи един през друг. Тези две смесващи се лица сякаш му казваха, че всичко е вътре в момичето, че душата ѝ е ужасяващо безформена, че съдържа в себе си едновременно и верността, и изневярата, коварството и невинността, покварата и целомъдрието.

Тази хаотична бъркотия надигна у него погнуса, сякаш ровеше в купчина боклук. Двата образа продължаваха да прозират един през друг и младият мъж разбра, че момичето само външно се различава от другите жени – дълбоко в себе си обаче е същата като тях: изпълнена с всички възможни женски мисли, чувства и пороци, което оправдаваше неговите тайни опасения и ревност. Досегашното му убеждение, че определени черти в характера ѝ изграждат нейната индивидуалност, се оказа само заблуда, в чийто плен бе попаднал самият той. Струваше му се, че момичето, което обича, е творение на собствените му желания, мисли и вяра и че истинската жена, стояща сега пред него, бе отчайващо чужда, отчайващо непозната. Той я мразеше.

– Какво чакаш? Събличай се – каза ѝ грубо той.

Момичето закачливо наведе глава и попита:

– Трябва ли?

Тонът, с който изрече това, му се стори много познат, стори му се, че някога много отдавна друга жена го бе попитала същото, само че той вече не си спомняше коя точно. Той искаше да я унижи. Да унижи не автостопаджийката, а своето собствено момиче. Играта се бе сляла с живота. Младият мъж бе забравил, че играе. Той истински мразеше жената пред себе си. Погледна я и извади от портфейла си банкнота от 50 крони. Подаде я на момичето.

– Достатъчно ли е?

Момичето взе банкнотата и каза:

– Не мислиш ли, че струвам повече?

– Не струващ – сряза я младият мъж.

Момичето се притисна към него.

– Не можеш да минеш с тоя номер! Трябва да опиташ нещо друго, трябва да се потрудиш малко! – изръмжа мъжът.

Тя обви ръце около врата му и приближи устни към неговите. Той обаче сложи пръст върху устата ѝ и внимателно я отдалечи от себе си.

– Аз целувам само жените, които обичам.

– А мен не ме обичаш, така ли?

– Не.

– А кого обичаш?

– Това теб какво те засяга? Събличай се.

Тя никога не се бе събличала по този начин. Срамежливостта, усещането за вътрешна паника, объркването – всичко онова, което чувстваше винаги, когато се събличаше пред младия мъж, бе изчезнало. Тя стоеше пред него самоуверена, дръзка, окъпана в светлина и смаяна откъде изведнъж е налучкала жестовете, досега непознати за нея, за това бавно и съблазняващо разсъбличане. Тя смъкваше от себе си всяка дреха с гальовно движение, наслаждавайки се на всяка стъпка от това представление.

Но в момента, в който остана съвсем гола, тя осъзна, че играта за нея бе свършила; че събличайки дрехите си, тя бе хвърлила и своята дегизировка и че гола тя отново е себе си и нейният любим трябва да дойде и да я прегърне, показвайки, че играта е приключила, че двамата непознати са изчезнали, след което да се любят нежно и страстно. Тя стоеше гола пред младия мъж. Автостопаджийката, прелъстяваща непознати мъже, си бе отишла. Почувства се объркана и върху лицето ѝ се появи усмивка – срамежлива и нерешителна – усмивка, която бе изцяло нейна.

Но младият мъж не пристъпи към момичето и не прекрати играта. Той не забеляза познатата усмивка. Той виждаше пред себе си само красивото чуждо тяло на собственото си момиче, което сега мразеше. Омразата бе изличила от чувствеността му всякаква сантименталност. Момичето се опита да го приближи, но той хладно ѝ заповяда.

– Стой там, където си, искам хубаво да те огледам.

Заслепен от омразата, в момента единственото му желание бе да я унижи, да се държи с нея като такава, за каквато тя се представяше. Но младият мъж никога не бе имал вземане-даване с проститутка и онова, което знаеше за тях, бе прочетено в книгите или чуто в разговори. Първото нещо, което изникна в съзнанието му, призовавайки на помощ литературата, бе жена в черно бельо (и черни чорапи) танцуваща върху лъскавия капак на пианото. В малката хотелска стая нямаше пиано, имаше само малка масичка, подпряна на стената и покрита с ленена покривка. Той накара момичето да се качи върху нея. То направи умолителен жест, но младият мъж изсъска:

– Беше ти платено.

Когато видя в очите на мъжа срещу себе си само неумолима обсебеност, момичето се опита да продължи играта, макар вече да не можеше и да не знаеше как. С плувнали в сълзи очи тя се качи на масичката, представляваща квадрат с ширина и дължина около две педи. Оказа се също, че единият крак на импровизираната сцена е по-къс от другите, което караше момичето да се чувства доста несигурно и нестабилно.

Но младият мъж остана много доволен от голата фигура над него, а срамежливата несигурност на момичето само провокираше неговата груба властност. Той искаше да огледа тялото ѝ във всички пози и от всички страни, както си представяше, че са правили преди него и ще продължат да правят и след него другите мъже. Бе вулгарен и циничен. Започна да ѝ говори така, както никога досега не ѝ беше говорил. Тя искаше това най-накрая да свърши, да бъде освободена от ролята си. Извика го по име, но той веднага и кресна, че не ѝ е позволено да се обръща към него така интимно. Смутена от държането му, готова всеки момент да се разплаче, тя му се подчини. Той пожела тя първо да се наведе напред, после да клекне, след това да козирува, а накрая да разлюлее хълбоци, все едно играе туист. При едно малко по-рязко движение, покривката се плъзна изпод краката ѝ и тя политна към пода. Младият мъж я хвана в ръце и я хвърли на леглото.

Момичето бе доволно, че най-накрая проклетата игра ще свърши и те отново ще се превърнат в такива, каквито бяха преди – двама души, които се обичат. Тя потърси устните му, но той бутна главата ѝ назад и отново повтори, че целува в устата само жени, които обича. Момичето избухна в ридания, но не ѝ бе позволено дори да плаче, защото бясната страст на младия мъж постепенно овладя тялото ѝ, което скоро накара страдащата ѝ душа да замлъкне. След малко върху леглото се движеха две тела в пълна хармония, две възбудени тела, две чужди едно на друго тела. Точно от това се бе страхувало момичето през цялото време и точно това се бе старала да избягва досега – секс без чувства или любов. Тя съзнаваше, че е прекрачила една забранена граница, но продължи през нея, давайки си ясна сметка за своето съучастие. Само някъде дълбоко, в дъното на съзнанието си усещаше ужас от мисълта, че никога досега не бе изпитвала такова удоволствие, такова огромно удоволствие каквото в този миг – отвъд забранената граница.

После всичко свърши. Младият мъж се отдели запъхтян от момичето и протягайки се към дългата връв над леглото, угаси светлината. Не искаше да вижда лицето на момичето. Знаеше, че играта е свършила, но не можеше да се върне към обичайната им връзка. Страхуваше се от това връщане. Той лежеше до момичето в тъмнината, но телата им не се докосваха.

След малко я чу тихо да ридае. Ръката и неуверено, по детски докосна неговата. Докосна я, отдръпна се, пак я докосна, а после молещ, треперлив глас наруши тишината. Той викаше името му и повтаряше: „Това съм аз, това съм аз…“.

Младият мъж остана мълчалив и неподвижен. Той осъзнаваше тъжната празнота на думите на момичето, в които непознатото качество бе дефинирано с термини от същото непознато количество.

Тихите ридания на момичето скоро преминаха в силен плач, съпроводен от непрекъснат речитатив: „Това съм аз, това съм аз, това съм аз…“

Младият мъж се опита да извика на помощ цялото си съчувствие (трябваше да го вика от много далеч), за да може да успокои момичето. Предстояха им още 13 дни заедно.

Автор: Милан Кундера
Превод: Красимира Маврова
Източник: Петдесет велики разказвачи.
Сборник – том втори. ИК „Кронос“

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s