Свещената крава на обективизма

Алиса Розенбаум (Айн Ранд), дъщеря на петербургски аптекар, емигрира през 1925 г. от Съветска Русия в САЩ, където е смятана за "най-влиятелния мислител на ХХ век". Снимката е направена в Ню Йорк, 1962 г.

Свещена крава – фигуративно, това е обект на огромна почит, който се смята за неподатлив на въпроси и критика.

Прави ми впечатление, че напоследък много хора се зарибяват (да, буквално, като риби) по творчеството и личността на Айн Ранд, без да осъзнават колко нелепо изглежда тяхното поведение отстрани. Това, което забелязвам в най-различни форуми из Интернет пространството, е как всяка проява на индивидуална критика, дори най-малкото индивидуално тълкуване или импровизирана мисъл спрямо философията на Ранд, моментално биват парирани дружно от нейните „най-примерни“ последователи.

Противно на своите предполагаеми принципи обективистите често действат колективно, подобно на стадо, или по-скоро глутница, като атакуват именно индивида, осмелил се да се изправи и да говори за себе си по собствена инициатива, без да гори от амбицията да се наложи задължително над другите.

Философският дискурс изисква преди всичко търпимост. Съществуват много наставления за това как е правилно да живеем, но, за да си проправиш път през по-трънливите от тях, се изисква гъвкавост на мисълта, и съответно на убежденията, които избираш да споделиш. Наложително е да умееш да изслушваш и да не заемаш крайни позиции. Това значи през цялото време да си наясно, че колкото и добре да звучи дадена идея и колкото и силен захват да има тя над твоите мисли и действия, тя трябва да подлежи на подобрение, за да работи относително добре, а това подобрение се осъществява като търсиш умишлено пропуски в същата тази идея.

Ако самата идея е структурирана така, че да изглежда съвършена, тогава има нещо гнило в нея. Тази идея е опасна. Веднъж приета от по-голяма маса хора такава идея става прецедент за тоталитаризъм – власт на абсолюта над естественото разнообразие. А абсолют не съществува. В крайна сметка властва лицемерието. Тази власт няма как да бъде постигната, освен чрез насилие. Първо насилието е психологическо, след това неусетно става и физическо.

Ако ви е трудно да откриете несъответствия в самата идея, търсете ги в поведението на нейните последователи. Там нередностите са очевидни. Главната от тях представлява прякото разминаване между предполагаеми нравствени устои и реални действия.

Какъв по-голям пример за това, ако не факта, че дадена идеология (като приемем, че идеологията цели да ни направи по-добри индивиди) е способна да ни накара да се държим безразлично към усилията и трудностите, които е изпитал непознатият. Не глупавият, не лошият, не престъпникът, а непознатият. Само за това, че първите думи, които сме чули от него, не са били в съответствие с върховния идеал за правда, дори още повече, непознатият се е отнесъл с насмешка към нашия идеал за съвършенство и това жестоко ни е обидило. Но това не ни отнема хляба, не ни нанася удар с юмрук в лицето. И все пак ние сме готови да осъдим непознатия с най-тежката присъда, готови сме да го пропъдим от клуба на достойните, да го обречем на глад, мизерия, смърт, без да изпитаме грам угризение, че може би извършваме нещо нередно, без да ни минава през ума, че може би изхвърляме на боклука собственото си бъдеще, без желание да изслушаме какво още има да каже след встъпителното си слово, без желание да обмислим неговите думи. Лесно е да забравим откъде тръгва всичко щом позволим на мъгла от емоции да властва над решенията ни.

Всичко това трудно би убегнало от погледа на човек, който силно се интересува от подобни противоречия. Тази статия е предназначена за хората, които все още разполагат с умението да разсъждават критично и да променят възгледите си спрямо по-убедителните прояви на заобикалящата ни и изграждаща ни реалност.

Най-неочакваният култ в историята

от Майкъл Шърмър

Фройдистката проекция е процесът, при който някой приписва собствените си идеи, чувства или нагласи на други хора или обекти – пропитият от вина прелюбодеец обвинява своя партньор в изневяра; хомофобът всъщност таи скрити хомосексуални наклонности. Подсъзнателна форма на проекцията може да бъде открита в обвиненията на някои християни, които твърдят, че секуларният хуманизъм и еволюцията са „религии“; или хора, които вярват в окултното и паранормалното, и твърдят, че самите скептици са култ и че разумът и науката имат култови характеристики. За скептиците, идеята разумът да бъде основа на култ е абсурдна. Характеристиките на един култ са съвсем противоположното на това, което наричаме здрав разум. Но както ще демонстрирам, не само е възможно, но вече се е случвало, и то на група от хора, които може би са най-неочакваният култ в историята. Това е урок, който ни показва какво се случва, когато истината стане по-важна от търсенето на истина, когато крайните резултати на проучването станат по-важни от процесът на проучване, и особено когато „здравият разум“ води до абсолютна сигурност относно нечий убеждения, че тези, които не са за групата, са против нея.

Историята започва през 1943, когато една никому известна руска имигрантка публикува първия си успешен роман [1] след два поредни провала. Успехът не бил моментален. Всъщност, рецензиите били сурови, а началните продажби тромави. Но бавно се зародили последователи на романа, думата от уста на уста била най-ефективното средство за реклама, а около автора започнал да се оформя, както бихме го нарекли след по-късна оценка на събитията, „култ от последователи“. Първият печат от 7 500 копия бил последван от няколко други по 5 000 и 10 000, докато до 1950 половин милион копия не циркулирали из страната. Книгата била „Изворът„, а авторът – Айн Ранд. Нейният търговски успех й позволил времето и свободата да напише своя magnum opus, Атлас изправи рамене„, публикуван през 1957, след десет години процес на писане. Сюжетът включва мистерия с убийство, но не се разказва за убийството на човешко тяло, а убийството на човешки дух. Това е буйна и мащабна история за един мъж, който казал, че ще спре идеологическия мотор на света. Когато го направил, се наблюдавал панорамен срив на цивилизацията, като нейният пламък бил пазен и поддържан жив от шепа героични индивиди, чиито здрав разум и морални устои ръководели, както падението, така и последователното завръщане на културата.

Подобно на отношението си към „Изворът“, рецензентите също така остро критикували „Атлас“, като, учудващо, суровите критики изглежда единствено подсилили вярата на последователите в книгата, нейният автор, и нейните идеи. И, подобно на „Изворът“, продажбите на „Атлас“ със зъби и нокти си проправяли път нагоре, като междувременно последователите се увеличавали, до такава степен, че по настоящем се продават около 300 000 копия годишно. „През всичките ми години в издателския бизнес,“ припомня си собственикът на издателство Рандъм Хаус, Бенет Сърф, „не съм виждал нещо подобно. Да си пробиеш път сред такава огромна опозиция!“ (Брандън, 1986, стр. 298). Такава е силата на един индивидуален герой… и една култова дружина.

Кое е това нещо от философията на Ранд, което толкова емоционално стимулира, както нейните защитници, така и нейните опоненти? Преди „Атлас изправи рамене“ да бъде издадена, по време на конференция за продажбите в Рандъм Хаус, един търговец попитал Ранд дали би могла да обобщи есенцията на своята философия, наречена обективизъм, докато стои на един крак. Тя го направила по следния начин (1962) :

  1. Метафизика: Обективна реалност
  2. Епистемология: Разум
  3. Етика: Личен интерес
  4. Политика: Капитализъм

С други думи, природата съществува независимо от човешката мисъл. Разумът е единственият метод за възприемане на тази реалност. Всички хора търсят лично щастие и съществуват заради собственото си благоденствие, и не бива да жертват себе си за другите или да бъдат пожертвани от другите. А лесе-фер (laissez-faire) капитализма е най-добрата политико-икономическа система, нужна на първите три, за да процъфтяват, където „хората се отнасят едни към други, не като жертви и екзекутори, нито като господари и роби, а като търговци, чрез свободна, доброволна размяна на стоки с цел взаимна изгода,“ и където „никой няма да употребява физическа сила срещу другите“ (стр.1). В творбите на Ранд отеква философията на индивидуализма, личната отговорност, силата на разума, и значението на нравствеността. Човек трябва да мисли за себе си и да не позволява никога на властта да диктува истината, особено властта на правителството, религията, и други подобни групи. Успехът, щастието, и неограниченото движение нагоре се полагат на тези, които използват разума, за да постъпват по възможно най-достойния начин, и които никога не молят за услуги или подаяния. Обективизмът е върховната философия на неопетнения разум и неподправения индивидуализъм, както се изразява Ранд, чрез главния герой на „Атлас изправи рамене“, Джон Галт:

Човек не би оцелял, освен ако не трупа знание, а разумът е единственото средство за това. Разумът е умението на човека да възприема, разпознава и прилага материала, осигурен от сетивата му. Задачата на сетивата му е да представят доказателство за неговото съществуване, но задачата за разпознаването му принадлежи на неговия разум, неговите сетива му казват само, че нещо е, но какво е трябва да бъде научено от неговия ум (стр. 1012). В името на най-доброто у теб, не жертвай този свят заради онези, които олицетворяват най-лошото. В името на ценностите, които те държат жив, не позволявай твоята представа за човека да бъде изкривена от грозното, страхливото, безумното у този, който никога не е постигал своето призвание. Не губи знанието си, че същинското имущество на човека е изправената стойка, непримиримият ум и стъпката, която пропътува неограничени пътища. Не позволявай на огъня ти да загасне, искра подир незаменима искра, в безнадеждните блата на приблизителното, на не-точно, не-още, не-съвсем. Не позволявай на героя в душата ти да загине, в самотно чувство на безсилие за живота, който си заслужавал, но никога не си бил способен да достигнеш. Преоткрий своя път и природата на твоята борба. Светът, който си желал, може да бъде спечелен, той съществува, реален е, възможен е, той е твой (стр. 1069). [2]

Как, тогава, подобна философия би могла да се превърне в основата на култ, който е антитезата на разума и индивидуализма? Един култ, без значение какво го определя, се гради на вяра и деиндивидуализация – тоест, премахни силата на разума в последователите и ги направи зависими от цялата група и/или лидера. Последното нещо, което би желал един водач на култ са последователи, които мислят самостоятелно и се проявяват като индивиди, отделно от групата.

Култовият недостатък във философията на обективизма на Айн Ранд не е следствие от употребата на разума, или наблягането върху индивидуалността, или вярата, че хората намират мотивация в себе си, или убеждението, че капитализма е идеалната система. Недостатъкът на обективизма е вярването, че абсолютно познание и крайни Истини могат да бъдат придобити чрез разума, и следователно е възможно да има абсолютно правилно и погрешно знание, и абсолютно морална и неморална мисъл и действие. Според обективистите, щом веднъж за даден принцип е установено чрез разума, че е Истина, това е краят на дискусията. Ако не си съгласен с този принцип, то тогава твоето разсъждение е неправилно. Ако разсъждението ти не е правилно то може да бъде поправено, но ако не бъде, ти самият си оставаш дефектен и не принадлежиш към групата. Отлъчването е крайната стъпка за нереформираните еретици.

Ако ви е трудно да повярвате, че подобен ред на мисли би могъл да отведе една рационална, добронамерена група надолу по пътя на култа, историята демонстрира как това би могло да се случи. Шейсетте години на 20 век бяха години на протест срещу установения ред, срещу правителството, години на индивидуализъм от типа „намери себе си“, и така философията на Ранд избухна сред нацията, и по-точно в колежанските кампуси. „Атлас изправи рамене“ се превърна в задължително четиво. Макар да представлява обемистите 1 168 страници, читателите бяха завладени от образите, сюжета, и най-вече, философията. Тя раздвижваше емоциите и пробуждаше действие. Сред стотици колежи бяха формирани клубове от почитатели на Айн Ранд. Професорите преподаваха курсове по философията на обективизма и литературните трудове на Ранд. Вътрешният кръг от приятели на Ранд започна да расте и един от тях, Натаниел Брандън, формира Nathaniel Branden Institute (NBI), който спонсорира лекции и курсове за обективизма, първо в Ню Йорк, а после из цялата страна.

Докато посещаемостта на семинарите се увеличавала, а известността на Ранд се изстреляла в небесата, така също растяла и увереността в нейната философия, както за Ранд, така и за нейните последователи. Стотици хора посещавали лекциите, хиляди писма заливали нейния офис, и милиони книги били продадени. Докато филмовите права за „Атлас“ били в процес на преговор,Изворът“ вече бил адаптиран в кино продукция. Нейният възход към интелектуална мощ и влияние бил съвсем чудодеен, а читателите на нейните романи, особено „Атлас изправи рамене“, споделяли с Ранд, че тази книга е променила живота им и начина им на мислене. Техните отзиви крият ентусиазма на почитателите на религиозен култ (Branden, 1986, стр. 407-415) :

  • След прочита на „Атлас“ млада жена от Корпуса на мира написала: „Преминах през най-самотната, най-вдъхновяващата, и сърцераздирателна психо-интелектуална трансформация, и всичките ми планове, за след завръщането ми в Съединените Щати, се промениха.“
  • 24-годишна „традиционна домакиня“ (според собствените й думи) прочела „Атлас“ и споделила: „Дагни Тагарт [основната героиня на книгата] беше вдъхновение за мен; тя е страхотен ролеви модел за феминизъм. Произведенията на Айн Ранд ми дадоха куража да бъда и да правя това, което съм мечтала.“
  • Един бизнесмен започнал да чете „Атлас“ и споделил: „В рамките на няколко стотин страници почувствах, че съм се натъкнал на смисъл за цял човешки живот. Философията на Айн Ранд подхрани растежа, стабилността и цялостта на моя живот. Нейните идеи се разпростират във всеки аспект от моя бизнес, моето семейство, и креативен живот.
  • Един завършил студент по право споделил за обективизма: „Заниманието с Айн Ранд бе като допълнителен пост-докторален курс по функциониране на ума. Вселената, която тя създаде в творбите си, предлага надежда и се свързва с най-доброто у човека. Нейната яснота и брилиантност излъчват толкова силна светлина, не мисля, че някой някога ще бъде способен да я загаси.“
  • Професор по икономика си припомня: „След като прочетеш „Атлас изправи рамене“ вече гледаш на света с други очи.
  • Професор по философия заключава: „Айн Ранд е един от най-оригиналните мислители, които съм срещал някога. Няма как да се измъкнеш от проблемите, които тя повдига. . . . По едно време в живота ми, когато смятах, че съм научил поне най-основните философски гледни точки, сблъсквайки се с нея . . . изведнъж промених изцяло посоката на своя интелектуален живот, и видях всеки друг мислител с нови очи.“
  • Друг професор по философия, такъв, който не харесвал Ранд и не бил съгласен с обективизма, си припомня след една дискусия с философа-романист продължила цяла нощ: „Тя умело намира огромни пропуски във всички философски гледища, които съм поддържал през целия си живот – гледища, на които уча студентите си, гледища, за които съм признат авторитет – и не мога да отговоря на нейните аргументи! Не знам какво да правя!“ (стр. 247).

Има хиляди подобни изказвания също като тези, като голяма част от тях са от хора, които сега са доста преуспели и известни, и които са признателни на Ранд. Но за вътрешния кръг хора, които заобикаляли и защитавали Ранд (наричали се иронично „Колективът“), техният лидер скоро се превърнал в нещо повече от просто изключително влиятелна личност. Тя била дълбока почитана като техен водач. Нейните привидно всевишни идеи били непогрешими. Силата на нейната личност я направила толкова убедителна, че никой не се осмелявал да й се противопостави. А нейната философия на обективизма, тъй като била извлечена от чистия разум, разкривала крайната Истина и диктувала абсолютния морал.

Един от най-приближените на Ранд бил Натаниел Брандън, млад студент по философия, който се присъединил към Колектива през ранните дни преди публикуването на „Атлас изправи рамене“. В своите автобиографични мемоари, озаглавени „Денят на страшния съд“ (1989), Брандън си спомня: „В нашия свят имаше скрити уговорки, които се подразбираха без да бъдат изказвани, с които всеки от нашия кръг се бе съгласил, и които предавахме на нашите студенти в NBI.“ Именно това е повратната точка, когато философското движение се превърнало в култ, те повярвали, че (стр. 255-256) :

  • Айн Ранд е най-великото човешко същество, което някога е живяло.
  • „Атлас изправи рамене“ е най-великото човешко постижение в историята на света.
  • Айн Ранд, по силата на своя философски гений, е върховният арбитър за всеки спор, отнасящ се до това кое е рационално, морално или уместно за човешкия живот на земята.
  • Щом веднъж човек се запознае с Айн Ранд и/или нейните произведения, степента на неговата добродетел е обвързана по същество с възгледите, които той споделя относно нея и/или творбите й.
  • Никой не може да бъде добър обективист, ако не се прекланя на това, пред което Айн Ранд се прекланя и не отрича това, което Айн Ранд отрича.
  • Никой не може да бъде напълно последователен индивидуалист, ако не е съгласен с Айн Ранд по който и да е основен въпрос.
  • Тъй като Айн Ранд е посочила Натаниел Брандън за свой „интелектуален наследник“, и неколкократно го е обявила за идеален последовател на нейната философия, на него се полага само незначително по-малко почит, отколкото на самата Айн Ранд.
  • Но е най-добре повечето от тези неща да не бъдат изричани пряко (освен, може би, първите две твърдения). Човек винаги трябва да поддържа гледището, че стига до своите убеждения изцяло посредством разума.

Важно е да отбележа, че критиката ми към Ранд и обективизма не е нещо ново. Ранд и нейните последователи били, по тяхно време, обвинени в това, че представляват култ, което, разбира се, те отричали. „Последователите ми не са култ. Аз не съм култова фигура,“ отвърнала Ранд веднъж на един репортер. Барбара Брандън, в своята биография, „Страстите на Айн Ранд“, споменава: „Макар и движението на обективизма очевидно да притежава много от украшенията на един култ – превъзнасянето на личността на Айн Ранд, твърде бързото одобрение на нейното лично мнение по редица въпроси, непрестанното нравоучение – все пак е важно, че основното влечение към обективизма . . . представлява точно обратното на религиозното боготворене“ (стр. 371). А Натаниел Брандън подхожда към въпроса по следния начин: „Ние не сме били култ в буквалния, речников смисъл на думата, но определено имаше култов аспект от нашия свят . . . Ние бяхме група, организирана около един харизматичен водач, като достойнствата на нейните членове бяха отсъждани главно според степента на лоялност към този водач и неговите идеи“ (стр. 256).

Но ако оставим „религиозния“ компонент настрана от определението, като по този начин разширим употребата на думата, става ясно, че обективизма е бил (и все още е) култ, по същия начин, като много други нерелигиозни групи. В този контекст, един култ може да бъде характеризиран от:

  • Превъзнасяне на водача: Прекомерна възхвала до точката на буквално почитане като светец или божество.
  • Непогрешимост на водача: Вярата, че тя или той не могат да грешат.
  • Всевишност на водача: Приемане на убеждения и изказвания буквално по всички теми, от философските до тривиално битийните.
  • Техники на убеждение: Методи, използвани за приобщаване на нови последователи и подсилване на настоящите убеждения.
  • Скрити цели на дневния ред: Потенциалните новобранци и обществото нямат открит достъп до естеството на убежденията и плановете, които групата споделя.
  • Заблуда: На новоприетите и последователите не се казва всичко за водача и вътрешния кръг на групата, особено недостатъците или потенциално злепоставящите събития или обстоятелства.
  • Финансова и/или сексуална експлоатация: Новобранците и последователите биват убеждавани да инвестират в групата, а водачът е склонен да развие сексуални взаимоотношения с един или повече от последователите.
  • Абсолютна истина: Убеждението, че водачът и/или групата са наясно с метод за откриване на абсолютното познание относно неограничен брой предмети на обсъждане.
  • Абсолютен морал: Убеждението, че водачът и/или групата са разработили система за определяне на правилни и погрешни мисли и действия, приложима както за членовете на групата, така и за външни лица. Тези, които следват стриктно моралния кодекс могат да се присъединят или да останат членове, тези, които не го правят, биват отлъчени или наказани.

Ултимативното изказване относно абсолютния морал на Ранд ни води към заглавната страница на книгата от Натаниел Брандън. Ранд казва:

Наставлението: „Не съди, защото ще бъдеш съден“ . . . е отказване от морална отговорност: това е морална бланка, която човек дава на другите в замяна на морална бланка, която той очаква да получи за себе си. Няма изход от факта, че хората трябва да вземат решения; докато хората трябва да вземат решения, няма изход от моралните ценности; докато залогът са моралните ценности, моралният неутралитет не е възможен. Да се въздържаш от заклеймяването на един мъчител, значи да станеш спомагателно средство за мъчението и убийството на неговите жертви.

Моралният принцип, който трябва да усвоим . . . е: „Съди и бъди готов да бъдеш съден.“

Абсурдните ширини, до които могат да стигнат подобни разсъждения, биват демонстрирани от решителните присъди, които Ранд издава на своите последователи дори относно най-незначителните неща. Ранд, например, твърди, че музикалният вкус не може да бъде обективно определен, и все пак Барбара Брандън свидетелства, „ако някой от младите й приятели реагира като нея на Рахманинов . . . тя предаваше дълбока значимост на неговите предпочитания.“ От друга страна, ако някой приятел не реагирал като нея на определено музикално изпълнение или композитор, Ранд „не оставяше съмнение, че смята този човек за морално и психологически осъдителен.“ Брандън си спомня една вечер, когато приятел на Ранд отбелязал, че харесва музиката на Рихард Щраус. „Когато той си замина в края на вечерта, Айн каза, по маниер, който ставаше все по-типичен, ‘Сега разбирам защо той и аз никога не можем да бъдем истински сродни души. Дистанцията в усещането ни за живота е прекалено голяма.’ Често, тя дори не изчакваше приятелят да си тръгне, преди да направи подобна забележка“ (стр. 268).

Имайки предвид този набор от критерии сме способни да забележим, че една рационална философия може да се превърне в култ, когато повечето или всички от тях бъдат покрити. Това важи не само за философски движения, но също така и при някои научни школи. Много основополагащи учени са били почти обожествявани по времето, когато са живели, до връхната точка, когато ученикът не се е осмелявал да се противопостави на учителя. Както Макс Планк забелязва относно науката като цяло, само след като основоположниците и по-възрастните представители на отделна дисциплина са вече мъртви, тогава би могла да се появи истинската промяна и да бъдат възприети революционни нови идеи.

Според преценката на Барбара и Натаниел Брандън става ясно, че наблюдаваме всички характеристики на един култ. Но какво ще кажем за заблудата и сексуалната експлоатация? В този случай, „експлоатация“ може би е прекалено силна дума, но така или иначе действието е налице, а поддържането на заблудата е било яростно и необуздано. Става въпрос за най-скандалната (и често разказвана сега) случка от кратката история на движението на обективизма, започнала през 1953 и продължила до 1958 (като имало моменти на колебание за цяло десетилетие след това), Айн Ранд и нейният „интелектуален наследник“ Натаниел Брандън, по-млад от нея с 25 години, поддържали тайна любовна афера, известна само на техните брачни партньори. Влюбването не било планирано, но без съмнение било „разумно“, тъй като и двамата били, де факто, двете най-велики човешки същества на планетата. „Според абсолютната логика на това кои сме ние – според абсолютната логика на това какво значат любовта и сексът – – ние трябва да се обичаме,“ казала Ранд на Барбара Брандън и на своя съпруг, Франк О’Конър. Това било класическа демонстрация как един брилянтен ум интелектуализира една чисто емоционална реакция, и поредният пример за разума, възнесен до абсурдни висини. „Независимо какво може да чувствате вие двамата,“ рационализирала Ранд, „аз съм наясно с вашата интелигентност, знам, че виждате рационалното в това, което чувстваме един към друг, и че вие не цените по-възвишена добродетел от разума“ (Б. Брандън, стр.258).

Невероятно, но Барбара и Франк одобрили аферата, като дали позволението си Айн и Натаниел да споделят по един следобед и една вечер за секс и любов веднъж седмично. „И така,“ обяснява Барбара, „всички ние се насочихме в една катастрофална посока.“ „Рационалното“ оправдание и последствията от него продължавали с течение на години, докато приказката на междуличностна и групова заблуда нараствала и се задълбочавала. Катастрофата най-после настъпила през 1968, когато Ранд разбрала, че Брандън се влюбил в друга жена и поддържал афера с нея. Макар че аферата между Ранд и Брандън от известно време вече губила своя плам, господарката на абсолютиския двоен морален стандарт не би толерирала подобно отклонение от етичния еталон. „Докарайте това копеле тук!,“ крещяла Ранд като научила новината, „или ще го довлека дотук сама!“ Брандън, според Барбара, се промъкнал в апартамента на Ранд, за да понесе денят на страшния съд. „Край, свършено е с цялото ти представление!,“ казала му тя. „Ще разкъсам твоя образ, както го изградих! Ще те изоблича публично, ще те унищожа, както те създадох! Дори не ми пука от това, което ми причини. Ти няма да имаш кариерата, която ти дадох, или името, или богатството, или престижът. Няма да имаш нищо . . . .“ Нападението продължило няколко минути, докато накрая тя не произнесла и последното си проклятие: „Ако в теб има останал поне грам морал, грам психологическо здраве – ще бъдеш импотентен за следващите двайсет години!“ (стр. 345-347).

Словесната атака на Ранд била последвана от отворено писмо от шест страници, адресирано към нейните последователи и публикувано в Обективистът (май, 1968). Било озаглавено „До всеки, за когото се отнася“. След като обяснила, че е прекъснала всякакъв контакт със семейство Брандън, Ранд насърчила заблудата, чрез лъжи за пропуснати подробности: „Преди около два месеца . . . г-н Брандън ми предостави писмено изявление, което беше толкова нерационално и толкова обидно за мен, че ми се наложи да прекъсна личните си взаимоотношения с него.“ Без повече детайли за естеството на обидата, Ранд продължила: „След около два месеца г-жа Брандън изневиделица признала, че г-н Брандън е прикривал от мен определени грозни действия и нерационално поведение в личния си живот, което грубо противоречи на обективисткия морал . . . .“ Втората афера на Брандън била осъдена като неморална, а първата – не. Това отлъчване било последвано от обединено нападение от гостуващите лектори на NBI, чиято присъда звучи прекалено църковно (и е написана при пълно неведение за това, което се било случило в действителност) : “Защото Натаниел Брандън и Барбара Брандън, при поредица от действия, предадоха фундаменталните принципи на обективизма, ние ги осъждаме и се отричаме от тези две личности безвъзвратно, и прекратяваме всяка взаимовръзка с тях . . .” (Брандън, 1986, стр. 353-354).

Както сред Колектива, така и сред редовите членове, настъпило върховно объркване. Писма заливали офиса, повечето от тях в подкрепа на Ранд (естествено, тъй като не знаели нищо за първата афера). Натаниел получил гневни отзиви и дори брокерът на Барбара, обективист, приключил взаимоотношенията си с нея като клиент. Групата била смутена от тази случка. Какво би трябвало да мислят при такова страшно осъждане на неназовани грехове? Крайният екстремизъм на подобно абсолютистко мислене бил разкрит няколко месеца по-късно, когато, според думите на Барбара, “един полупобъркан бивш студент от NBI повдигна въпроса дали не е морално правилно да убият Натаниел, заради страданията, които причинил на Айн; човекът заключи, че на практика не е редно, но би било морално оправдано. За щастие, той бе незабавно неутрализиран от група отвратени студенти” (стр.356).

Това било началото на продължителното отпускане и упадъка на здравия захват, който Ранд упражнявала върху Колектива. Един по един те извършили грях, прегрешенията ставали все по-незначителни, докато присъдите ставали все по-жестоки. И един по един те напуснали, или били помолени да напуснат. Накрая (Ранд починала през 1982) останали само шепа приятели и посоченият за наследник на нейното имущество, Леонард Пейков (който по настоящем поддържа същата кауза чрез Института Айн Ранд, разположен в Южна Калифорния, “Центърът за Напредък на Обективизма”). Докато култовите качества на групата саботирали вътрешния кръг, все пак останали (и все още съществуват) огромен брой последователи, които решили да игнорират противоречията, изневярата, и моралните несъответствия на своя водач, като вместо това се фокусират върху положителните страни на философията. В нея има много неща, които можеш да избереш, ако не се налага да приемеш целия пакет. При този анализ следват три важни бележки относно култовете, скептицизма и разума:

  1. Критиката на основателя на дадена философия, сама по себе си, не означава отхвърляне на която и да е част от тази философия. Фактът, че християните са едни от най-лошите нарушители на собствения си морален кодекс, не означава, че етичните аксиоми като “не убивай” или “прави на другите това, което искаш на тебе да правят”, заслужават да бъдат отхвърлени. Компонентите на една философия трябва да издържат или да пропаднат, заради собствената си вътрешна съгласуваност или емпирична основа, независимо от личните забежки или моралните несъответствия в поведението на основателя. Според повечето описания Нютон бил заядлив, било сравнително неприятно да се намираш около него. Този факт няма нищо общо с неговите закони, отнасящи се към естествената философия. При мислители, които предлагат морални устои, като в случая с Ранд, тази подробност е по-трудно приложима, но отново важи, независимо от това. Добре е да знаем тези неща, свързани с Ранд, но това не анулира нейната философия. Аз отхвърлям нейните принципи за крайна Истина и абсолютен морал, не защото Ранд е притежавала известни недостатъци, а защото не вярвам, че тези принципи биха устояли както на логическата, така и на емпиричната проверка.
  2. Критиката на част от дадена философия не отрича цялата философия. При подобна аналогия като горната, човек може да отхвърли една част от християнската философия, докато приема друга. Аз бих могъл, например, да опитам да се отнасям с другите така, както бих искал те да се отнасят с мен, докато в същото време съм се отрекъл от убеждението, че жените трябва да пазят мълчание в църквата и да се подчиняват безусловно на своите съпрузи. Човек би могъл да се откаже от абсолютния морал на Ранд, докато е съгласен с метафизиката на обективната реалност, нейната епистемология на разума, и нейната философия на капитализма (макар че някои обективисти ще кажат, че те всички следват от нейната метафизика). Което ме води до третата важна бележка.
  3. Този, който критикува част от дадена философия, не е длъжен да се откаже от цялата философия. Това е лична бележка както към обективистите, така и към читателите на „Скептик“. Критиците на Ранд споделят най-различни политически възгледи – леви, десни, и по средата. Професионалните романисти обикновено презират нейния стил. Професионалните философи обикновено отказват да приемат нейните трудове на сериозно (защото нейните произведения са били насочени към широката публика и защото трудовете й не се смятат за пълна философия). Има повече критици на Ранд, отколкото последователи. Аз не съм от тях. Вероятно Айн Ранд е повлияла на моето мислене повече от всеки друг автор. Прочел съм всички нейни произведения, включително бюлетини, ранни трудове, и двете главни биографии. Дори съм чел бробдингнагския [3] „Атлас изправи рамене“ не по-малко от три пъти, като допълнително съм го слушал веднъж на аудио касета. Следователно, не съм сляп критик. (Някои от критиците на Ранд атакуват „Атлас“ без дори да са го чели, а обективизма, без дори да знаят най-малкото нещо за него. Аз самия съм се сблъсквал с много такива. Дори помпозно интелектуалният Уилям Бъкли говори за „сухата философия“ на „Атлас“, „крайното безплодие на философията на госпожица Ранд“, а тонът на „Атлас“ определя като „прекомерно арогантен“, и все пак по-късно признава: „Никога не съм чел книгата. Когато прочетох рецензията за нея и видях размера на книгата, така и не я подхванах.“ Нищо не би могло да бъде по-ирационално.) Аз приемам по-голямата част от философията на Ранд, но не и цялата. И въпреки моята пожизнена отдаденост към много от значимите убеждения на Ранд, обективистите без съмнение биха ме отхвърлили от своята група, затова че не приемам всички нейни наставления. Точно това е основното нещо, което превръща обективизма в култ.

Вярвам (като тук говоря конкретно за себе си, а не от името на Обществото на скептиците или който и да било от неговите членове), че реалността съществува и че разумът и науката са най-добрите инструменти за разбиране на причинно-следствените връзки в реалния свят. Можем да постигнем едно винаги-по-добро разбиране на реалността, но никога не можем да знаем дали разполагаме с крайната Истина по отношение на природата. Тъй като разумът и науката са човешки занимания, те винаги ще дават дефекти и ще се влияят от различни нагласи. Вярвам, че хората са изначално подтикнати да търсят по-голямо щастие, но определението за него е изцяло личностно и не би могло да бъде диктувано, нито трябва да бъде контролирано от която и да е група индивиди. (Дори така наречените себеотрицателни актове на благотворителност могат да бъдат възприети като самоизява – като правим така, че някой друг да се чувства добре, ние самите се чувстваме добре. Това твърдение не може да бъде оборено, но то е видно от действията и чувствата на хората.) Вярвам, че свободният пазар – и колкото по-свободен толкова по-добре – е най-добрата система, създадена до момента, която позволява на всички индивиди до постигнат по-високи нива на щастие. (Това не е защитно твърдение. Просто подготвям сцената за моята критика на Ранд.) Вярвам, че индивидите трябва да носят лична отговорност за действията си, да се вземат в ръце и да спрат да се оплакват, когато се изправят пред обичайните житейски проблеми, да прекратят това безкрайно мъчение с болестта-на-месеца. И накрая, с цялото си сърце приемам пламенната любов на Ранд към героичната природа на човешкото и способността на човешкия дух да триумфира над природата.

Дотук добре. Може би дори съм стигнал до вътрешния кръг на Ранд. Но набързо ще бъда отлъчен като нереформиран еретик (най-лошия вид, тъй като реформираните еретици поне могат да бъдат обучени отново и да им бъде простено), с моето убеждение, че не съществува абсолютен морал, който да бъде научно или рационално оправдан, дори и този, който твърди, че произлиза от чистия разум, като в случая на Ранд. Разумът е праволинеен. Моралните устои не съществуват в природата и следователно не могат да бъдат открити. В природата има просто действия – физически действия, биологични действия, и човешки действия. Човешките деятели играят така, че да увеличат своето щастие, в зависимост от това как те лично го определят. Техните действия се превръщат в морални или неморални, когато някой друг ги съди като такива. Следователно, моралът е изцяло човешко творение, обект на всичките културни влияния и социални конструкции, като другите човешки творения. Тъй като буквално всички и всяка група твърдят, че знаят кое човешко действие е правилно и кое грешно, и тъй като буквално всички тези морални устои са различни едни от други в по-голяма или по-малка степен, тогава разумът сам по себе си ни говори, че не всички от тях могат да бъдат правилни. Точно както няма абсолютно добра човешка музика, няма и абсолютно добро човешко действие. Широкият спектър от човешки действия представлява един богат континуум, който изключва категоризацията на недвусмислени „да“ и „не“, които са изисквани от политическите закони и моралните кодекси.

Значи ли това, че всички човешки действия са морално равностойни? Не. Не и повече, отколкото всяка човешка музика е равностойна. Създаваме стандарти за това какво харесваме и какво не харесваме, какво желаем или не желаем, и съдим според тези стандарти. Но самите стандарти са човешки творения, а не са открити в природата. Една група предпочита класическа музика, и така преценяват, че Моцарт превъзхожда Муди Блус [4]. По подобен начин, друга група предпочита патриархалното превъзходство, и така преценяват, че привилегиите на мъжа са морално достойни. Нито Моцарт, нито мъжете са абсолютно по-добрите, това е така само когато са приравнени към стандартите на групата. Така някога мъжете са притежавали жените като вещи и това е било считано за морално, но днес е неморално, не защото сме открили, че е такова, а защото нашето общество е осъзнало, че жените също търсят повече щастие, и че те могат да постигнат това по-лесно, когато не са принудително обвързани с мъжете. Едно общество, което търси по-голямо щастие за своите членове, като им дава по-голяма свобода, би осъдило един Хитлер или един Сталин като морално нетърпим, защото неговата цел е отнемането на човешкия живот, без който индивидът не би могъл да бъде щастлив.

Докато разбираме, че моралът е човешка конструкция, повлияна от човешките култури, можем да бъдем по-толерантни към другите човешки нравствени системи, следователно и към другите хора. Но щом една група установи, че тя е крайния морален арбитър на действията на другите хора, особено ако нейните членове вярват, че са открили абсолютните стандарти за правилно и грешно, това е началото на края на толерантното отношение и следователно, краят на разумното и рационалното. Именно тази специфична особеност повече от всяка друга изгражда култа, религията, нацията, или която и да е друга група, опасна за индивидуалната свобода. Това бе (и все още е) най-големият недостатък на обективизма на Айн Ранд, най-неочакваният култ в историята. Историческото развитие и последвалия разпад на нейната група и философия е емпиричното доказателство в подкрепа на този логически анализ.

Това, което отделя науката от всяко друго човешко занимание (а моралността никога не е била успешно поставяна върху научна основа), е нейната убеденост в несигурната природа на всички заключения. В науката няма крайни абсолюти, единствено променливи степени на вероятност. Дори научните „факти“ са просто заключения, потвърдени до степен, за която би било разумно да предложим временно съгласие, но никога крайно одобрение. Науката не е утвърждаване на набор от убеждения, а процес на допитване, насочен към изграждането на тяло от знание, подлежащо на експеримент, постоянно отворено към това да бъде отхвърлено или потвърдено. В науката, познанието е течно, а сигурността плава. Това е сърцето на нейната ограниченост. Също така, това е и най-голямата й сила.

1993

Източник на статията

Бележки:

↩ Обратно към текста

1. Първият й роман, „Ние, живите„, е публикуван през 1936, а новелата „Химн“ – през 1938г. – Д. К.

↩ Обратно към текста

2. Цитираните откъси не са извадка от българското издание, затова ако търсите съответствия ще откриете разминавания по страница и словоред, но съм се постарал да запазя максимално основния смисъл – Д. К.

↩ Обратно към текста

3. Бробдингнаг е измислена страна от сатиричния роман на Джонатен Суифт „Приключенията на Гъливер“, окупирана от гиганти. Оттам бробдингнагски се е превърнало в нарицателно за нещо с колосални размери – Д. К.

↩ Обратно към текста

4. The Moody Blues – английска рок група, основана през 1964 година в Бирмингам. Те правят едни от първите експерименти със смесване на рок и класическа музика, най-вече с албума си „Days of Future Passed“ от 1967 година и са сред основоположниците на прогресив рока. Активни са до ден днешен.

Цитирана литература:

Branden, B. 1986. The Passion of Ayn Rand. New York: Doubleday.

Branden, N. 1989. Judgment Day: My Years With Ayn Rand. Boston: Houghton Mifflin.

Rand, A. 1943. The Fountainhead. New York: Bobbs-Merrill.

Rand, Ayn. 1957. Atlas Shrugged. New York: Random House.

Rand, Ayn. 1962. „Introducing Objectivism.“ Los Angeles Times, June 17.

За автора

Д-р Майкъл Шърмър е основател на списание „Скептик„, изпълнителен директор на Обществото на скептиците, водещ на месечна рубрика за Scientific American, домакин на поредицата от лекции за изтъкнати постижения на науката и скептицизма в Калифорнийския технологичен институт и помощник професор в университета Клеърмонт.

Предпоследната книга на д-р Шърмър е „Пазарното мислене[засега единствената негова книга, издадена на български език], която изследва еволюционната икономика. [Последната му книга е „Вярващият мозък“ от 24 май 2011.] Други негови книги са „Защо Дарвин е от значение: Еволюцията и делото срещу интелигентния дизайн„, „Научна фрикция: Където познатото среща непознатото“ [фрикция – търкане, триене; по аналогия на фикция – фантастика – Д. К.], която разисква това как работи човешкия ум и как мисленето би могло да поеме в грешна посока. Книгата му  „Науката на доброто и злото: Защо хората мамят, клеветят, споделят грижи, и следват златното правило“ изследва еволюционните корени на морала и това как да бъдем добри без помощта на Бог. Написал е също и биография, „В сянката на Дарвин„, за живота и научния труд на съоткривателя на естествения отбор, Алфред Ръсел Уолъс. Той също така е написал и „Пределите на науката„, относно мъглявите сфери на познание между наука и псевдонаука, както и „Да отричаш историята“ за отричането на холокоста и други форми на псевдоисторията. Неговата книга „Как вярваме: Наука, скептицизъм, и търсенето на Бог“ представя теорията му за произхода на религията и защо хората вярват в Бог. Също така той е автор на „Защо хората вярват на странни неща„, която обсъжда псевдонауката, суеверията и други обърквания на нашето време.

Д-р Шърмър получава своята бакалавърска степен по психология от университета Пепърдайн, завършва магистратура по експериментална психология в Калифорнийския Щатски Университет, Фулъртън, и докторат по история на науката в университета Клеърмонт (1991). Той е бил колежански професор в период от 20 години (1979-1998), като е преподавал психология, еволюционна теория, и история на науката в Оксидентал Колидж (1989-1998), Калифорнийския Щатски Университет Лос Анджелис, и Глендейл Колидж.

Д-р Шърмър е участвал в телевизионни предавания като The Colbert Report, 20/20, Dateline, Charlie Rose, Larry King Live, Tom Snyder, Donahue, Oprah, Leeza, Unsolved Mysteries (но, с гордост, никога при Джери Спрингър!) и други, като скептик относно странни и невероятно твърдения. Същото така има интервюта с негово участие в документални поредици, излъчвани по PBS, A&E, Discovery, The History Channel, The Science Channel, и The Learning Channel. Шърмър е един от водещите и продуцентите на 13-часовата семейна документална поредица „Изследване на непознатото„.

Източник: michaelshermer.com/about-michael

Майкъл Шърмър: За модела в основата на самозаблудата (видео-лекция от TED).

Подобни критични материали по отношение на Айн Ранд и философията на обективизма, написани или изказани от хора с научно образование или просто известни, като хора, които изобличават масови митове и заблуди:

  • (Силно препоръчвам!!!) Dawkins, Richard. Nice Guys Finish First. (Не пряко, а косвено отношение по темата. „Добрите момчета се класират първи“ е глава от книгата „Себичният ген“ на Ричард Докинс, която може да прочетете на български тук.)В този документален филм на BBC от 80-те години, еволюционният биолог Ричард Докинс и икономически експерти по теория на игрите от Оксфорд изследват противопоставянето на стратегията на взаимна реципрочност срещу егоистичното поведение в социални групи. Чрез използване на компютърни модели и наблюдение на различни сценарии на икономическо взаимодействие между хората, тяхното проучване разкрива, че индивидите в малки и по-мащабни икономики с течение на времето извличат полза от взаимната реципрочност и изначалното сътрудничество. Когато бъдат усвоени стратегии на самоцелен егоизъм, индивидите в крайна сметка се справят по-зле.
  • Curtis, Adam. All Watched Over by Machines of Loving Grace. 2011. Документална поредица на BBC от 3 части.

Хумористичен поглед върху Ранд и нейните последователи:

  • Atlas Snubbed – Christopher Hitchens destroys the cult of Ayn Rand
  • Stephen Colbert on Rand
  • South Park on Rand
  • The Simpsons on Rand
  • Santa Shrugged

Някои мои мисли по темата – Как изглеждат хората, които боготворят Айн Ранд

Advertisements

3 thoughts on “Свещената крава на обективизма

  1. Pingback: Дилемата на затворника – част 12 | Бръсначът на Окам

  2. Заглавието веднага ме грабна с тази крава и с голя интерес и любопитство прочетох всичко.Радвам се че го направи, пишете уникално и дано по често да ни споделяте своите виждания и истини .Понякога хората има странни мнения и доводи за живота и се занимават с различни неща, но е лудост как нещо може да се превърне в основа на култ, който е антитезата на разума и индивидуализма.Като че ли е модерно като се покаже нещо ново и всички да се втурнем към него и вие че да го превъзнасяме като богове, до следващата звезда, както се казва всяко чудо за три дни.Няма как , нашият живот тече независимо какво вършим ние, нужно е да бъдем просто малко по разумни и да разсъждаваме трезво.

    Like

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s