По същество

Да откриеш топлата вода е нещо, което се случва многократно в живота, особено ако имаш навика да пътуваш на дълги разстояния.

На този свят няма две неща, различни по същество. Нещата се различават единствено по степен.

Всички познати форми на живот се различават по степен на развитие, но не и по произход. Всички ние имаме общи корени с всичко живо около нас, всички ние споделяме общ прародител.

Същото важи и за всяка неорганична форма на материята. Всички галактики, звезди, планети и всяко камъче в космоса са били едно цяло в даден момент преди време. Едно древно цяло.

Всичко е съставено от същите атоми. Разделянето на живо и неживо, органично и неорганично, е просто приумица, измислена за улеснено разбиране, прекалено опростяване на езика, заради недостатък на сетивата, приспивна песен, а понякога и излишен повод за излишна паника.

Това е важен урок, от който следват най-различни изводи за същността на живота, продиктувани от една и съща идея. Няма нищо „най“, има „повече“ и „по-малко“. Допустимото няма граници, следват опити, а след тях успех или провал. Правилно е това, което работи. Особено ако работи за малко по-дълго време. Живеем в неограничена свобода, ужасяваща свобода, и окриляваща свобода.

Не съществуват крайни и непоправими неща. Абсолютна истина, абсолютно добро, зло, абсолютен разум, абсолютна заплаха, смърт. Не. Има по-истински и по-малко истински неща. По-добър. По-разумен. По-опасен. По-осъзнато съществуване и по-малко осъзнато съществуване.

Степента „най“ в действителност означава „до даден момент“, степента „по“ означава „една стъпка отвъд“. Вие преценете кое от двете е голямото и значимото. Кое си струва болката и страданието. Кое си струва стремежът и желанието.

Болка и страдание. Те са незаменим учител. Те всъщност са по-добрия гарант за най-добър вариант. На онези, които са ги изпитали не трябва да се гледа като на жертви, а като на победители.

И въпреки всичките си усилия ние нищо не можем да променим по същество. Можем да живеем, да се учим и да се проваляме, защото нищо не работи вечно. Достойнството изисква да си го признаем, а не срамът. Нашата утеха е, че живот, учене и провал могат да се комбинират, да се подпомагат, да отнемат, никога за добро и никога за зло, единствено за онова, което върши работа, и така, изглежда, до безкрай.

Бъдещето е неясно, непредвидимо, завинаги непознаваемо. Не намирате ли надежда точно в това? Какво ни остава ако се отчаяме от историята, която природата ни разказва? Нямаме друга възможност да вървим напред. Приказките с очакван край са задънена улица, а ние искаме да продължим. Трябва да бягаме. Времето ни притиска все по-силно към стените, които сме изградили, за да симулираме сигурност. Начинът да оцелеем е да разбием стените, докато все още имаме достатъчно пространство за по-силен замах.

*за да активирате субтитрите ползвайте бутона [CC] в долния десен ъгъл на екрана.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s