Сам Харис: Наркотиците и смисълът на живота

Източник на статията: samharris.org/blog/item/drugs-and-the-meaning-of-life.  Превод: Димитър Кръстев

Всичко, което правим е с цел променяне на съзнанието. Създаваме приятелства, за да изпитаме определени емоции, като любов, и да избегнем други, като самота. Ядем специфични храни, за да се насладим на краткотрайното им присъствие върху езика ни. Четем заради удоволствието да мислим мислите на друг човек. Всеки съзнателен миг – и дори когато сънуваме – се стремим да насочим потока от възприятия и емоции към състояния на съзнанието, които ценим.

Наркотиците са едно от средствата за постигане на тази цел. Едни са незаконни; други са заклеймени; трети са опасни – макар и тези характеристики рядко да се преплитат, като следствие на невежо очерняне. Съществуват невероятно мощни и ползотворни дроги, като псилоцибин (активната съставка в “магическите гъби”) и диетиламид на лизергиновата киселина (LSD), които не крият риск от пристрастяване и показват добра физическа толерантност към човешкия организъм. Въпреки това, властите все още могат да ви пратят в затвора за употребата им – докато дроги, като никотин и алкохол, които са сринали безчислени животи, биват употребявани с голяма охота ad libitum [лат. неограничено] почти във всяка страна по света. Темата за наркотиците е обширна и включва много различни представители – 3,4-метилен-диокси-мета-амфетамин (MDMA или “Екстази”) притежава забележителен терапевтичен потенциал, но също така позволява и злоупотреба, и изглежда е невротоксичен. [1]

Една от големите отговорности, които носим като общество, е да се образоваме, наред със следващото поколение, кои субстанции си струва да бъдат поглъщани и за каква цел, и кои – не си струва. Проблемът е, че използваме един и същ термин за всички биологично-активни съставки – “наркотици” [или „дроги“ от англ. drugs] – и това до голяма степен възпира интелигентната дискусия относно психологическите, медицинските, етичните и юридическите последствия, свързани с тяхната употреба. Бедността на езика ни е била съвсем леко подобрена с внасянето на термини, като “психеделици”, за разграничаване на някои конкретни халюциногенни вещества, които могат да предизвикат невероятни състояния на екстаз и проникновение, от „упойващи средства“ и други класически агенти, свързани със затъпяване и злоупотреба.

Разбира се, злоупотребата с наркотици и пристрастяването са реални проблеми. Най-адекватният лек за тях са образованието и медицинските грижи, а не затворът. Всъщност, най-опасните дроги, с които се злоупотребява днес в Съединените Щати, изглежда са често предписвани обезболяващи, като оксикодон. Трябва ли тези медикаменти да са нелегални? Разбира се не. Хората имат нужда да бъдат информирани, а пристрастените се нуждаят от лечение. И всички дроги – включително алкохолът, цигарите и аспиринът – трябва да се държат далеч от деца.

В първата си книга, „Краят на вярата“ (стр. 158-164), обсъждам политиката за наркотиците в детайл. Мисленето ми по темата не се е променило. “Войната срещу наркотиците” отдавна е загубена и въобще не е било нужно да бъде подхващана. Макар и да не е изрично защитено от конституцията на САЩ, не се сещам за друго по-основно политическо право от правото по мирен начин да се разпореждаш със съдържанието на собственото си съзнание. Фактът, че съвсем безсмислено проваляме животите на хората, които употребяват наркотици, които никога не проявяват насилие, като ги вкарваме в затвори, на цената на огромни разходи, е пример за един от най-големите нравствени провали на нашето време. (А фактът, че освобождаваме място за тях като оневиняваме убийци и изнасилвачи, ни кара да се чудим дали цивилизацията не е просто обречена.)

Аз имам дъщеря, която един ден ще пробва наркотици. Разбира се, ще направя всичко по силите си, за да се уверя, че тя избира своите наркотични средства мъдро, но живот без такива трудно може да се предвиди, нито, мисля, е за предпочитане. Един ден, надявам се, тя ще се наслаждава на сутришна чаша чай или кафе, също като мен. Ако дъщеря ми пие алкохол, когато порасне, както най-вероятно ще се случи, ще я насърчавам да го прави разумно. Ако реши да пуши марихуана, ще я убеждавам да бъде умерена.[2] Тютюнът трябва да бъде отбягван, разбира се, и ще направя всичко в рамките на приемливия родителски контрол, за да я отклоня от него. Не е нужно да казвам, че ако един ден евентуално разбера, че дъщеря ми е развила влечение към метамфетамини или крек-кокаин, може би никога няма да спя отново. Но ако тя не пробва психеделик, като псилоцибин или LSD, поне веднъж в живота си на възрастен индивид, ще се притеснявам, че тя може би е пропуснала един от най-важните преходни ритуали, достъпни за сетивата на едно човешко същество.

Но това не значи, че всеки трябва да взима психеделици. Както ще разясня по-долу, тези наркотични средства крият определени опасности. Без съмнение, има хора, които не биха могли да раздвижат котвата на здравия разум дори на сантиметър. Минали са доста години откакто съм взимал психеделици, а моето въздържание е породено от здравословен респект към включените рискове. Все пак, имаше период, в ранните ми 20 години, когато открих, че наркотици, като псилоцибин и LSD са незаменимо средство за постигане на прозрение. Едни от най-важните часове в живота ми са прекарани под тяхно въздействие. Смятам за доста вероятно никога да не бях открил, че съществува вътрешен пейзаж на ума, който си струва да бъде изследван, ако първоначално не се бях възползвал от това фармакологично преимущество.

И докато човешките същества са поглъщали натурални психеделици в продължение на хилядолетия, научните изследвания върху тези съставки започват едва през 50-те години на 20-ти век. До 1965 г. са били публикувани около хиляда проучвания, главно върху псилоцибина или LSD, много от които удостоверяват практическите ползи от психеделиците при лечението на клинична депресия, обсесивно-компулсивно разстройство, алкохолизъм, както и безпокойството и болката, свързани с рака в нелечим стадий. Въпреки това, само за няколко години, цялото това поле на изследвания е било затрито, като усилие да се заприщи разпространението на тези наркотици сред широкото общество. След огромна празнина, която е траяла цяло едно поколение, научните изследвания върху фармакологичния и терапевтичния потенциал на психеделиците тихо се възобновяват.

Психеделиците включват химични съединения, като: псилоцибин, LSD, DMT (диметилтриптамин) и мескалин – всяко от тях мощно изменя познавателната способност, възприятието и настроението. Повечето оказват влиянието си чрез системата на серотонина в мозъка, главно като се свързват с 5-HT2A рецептори (макар някои да проявяват афинитет и към други рецептори), като това води до повишена активност на невроните в префронталния кортекс (ПФК). Докато ПФК на свой ред контролира продукцията на допамин под мозъчната кора, ефектът на психеделиците изглежда се проявява, до голяма степен, извън пътищата на допамина (което обяснява защо тези наркотични средства не формират зависимост).

Самото съществуване на психеделиците без съмнение изгражда материалната основа на умствения и духовния живот – усвояването на тези субстанции в мозъка е очевидната причина за всяко божествено откровение, което следва. Възможно е, все пак, ако не и правдоподобно, да разглеждаме тези данни от обратната страна и да твърдим, както всъщност прави Олдъс Хъксли в класическото си есе „Дверите на възприятието“, че главната функция на мозъка може би е елиминираща: възможно е предназначението му да бъде да предпазва съзнанието от някакво мащабно, отвъдперсонално измерение на ума, като по този начин позволява на висши примати като нас да се ориентираме в света без да се смайваме на всяка етап от неописуемите видения, които нямат пряка връзка с нашето оцеляване. Хъксли разсъждава, че ако мозъкът играе ролята на “ограничителен клапан” за “Мащабния Ум”, това би обяснило ефикасността на психеделиците: може би те са просто материално средство за отваряне на този клапан.

За жалост, Хъксли е процедирал въз основа на погрешното схващане, че психеделиците намаляват мозъчната активност. Напротив, модерните технологии за невровизуализация показват, че този тип наркотични вещества често повишават активността в много области от мозъчната кора (а също и в структури под нея) [24/01/12: скорошно проучване върху псилоцибина всъщност подкрепя гледната точка на Хъксли. – бел. авт.]. И все пак, действието на тези дроги не изключва дуализма или съществуването на сфери на разума извън мозъка – но, така или иначе, нищо не ги изключва. Това е един от проблемите при възгледи от подобен вид: те не могат да бъдат опровергани. [3]

Разбира се, мозъкът действително филтрира невероятно количество информация от съзнанието. И, като много други, които са взимали тези наркотици, мога да потвърдя, че психеделиците със сигурност отварят вратите. Излишно е да споменавам, че по-изкусително е да приемем съществуването на “Мащабен Ум” при някои състояния на съзнанието, отколкото при други. А въпросът на кой светоглед ще дадем преимущество понякога си струва да бъде обмислян. Но тези наркотични средства също така водят и до състояния на ума, които са ни най-добре познати от клинични термини, като форми на психоза. Все пак смятам, като основен принцип, че е добре да се въздържаме да правим заключения за природата на космоса, базирайки се на вътрешни изживявания – без значение колко въздействащи са били те.

Но няма спор, мозъкът е далеч по-необятен отколкото нашето обикновено, будно съзнание ни подсказва. И следователно, не е възможно да опишеш дълбочината (или привидната дълбочина) на психеделичните състояния на човек, който никога не е имал подобни преживявания. Дори, всъщност, е трудно да припомниш на себе си силата на тези състояния веднъж щом отминат.

Много хора се чудят каква е разликата между медитацията (и други практики на съзерцание) и психеделиците. Дали тези наркотици са някаква форма на заблуда или са единственото, належащо средство за автентично пробуждане? Не са нито едно от двете. Много хора не осъзнават, че всички психоактивни дроги изменят съществуващата неврохимия на мозъка – било то чрез имитиране на конкретни невротрансмитери или като повишават активността на самите невротрансмитери. Няма такова нещо, което да бъде изживяно, като следствие от наркотично средство, и да не е, в известна степен, израз на мозъчния потенциал. Тъй че, каквото и да изпитате след поглъщането на наркотик, като LSD, е доста вероятно това усещане да е било преживяно и от някой друг, някъде другаде, без употребата на подобен наркотик.

Все пак, не може да бъде отречено, че психеделиците са несравнимо ефикасни за изменяне на съзнанието. Ако човек се научи да медитира, да се моли, да повтаря монотонни песнопения, ако се научи на йога и прочие, няма гаранция, че нещо ще се случи. В зависимост от неговата нагласа, интерес и тн., отегчението може да бъде единственото възнаграждение за неговите усилия. Ако, обаче, човек погълне 100 микрограма LSD, онова, което ще се случи зависи от множество фактори, но няма абсолютно никакво съмнение, че нещо ще се случи. И отегчението просто не е сред опциите. В рамките на час, значимостта на собственото съществуване ще се стовари върху нашия герой като лавина. Както Терънс Маккена[4] не се уморяваше да повтаря, гаранцията за проницателен ефект, за добро или лошо, е това което разграничава психеделиците от всеки друг метод на духовно изследване. Това, обаче, е разлика, която носи със себе си и определени усложнения.

Да погълнеш мощна доза от психеделичен наркотик е все едно да се завържеш за ракета, без никаква система за направление. Може да се окажеш на място, което си струва да бъде посетено, като някои траектории са по-вероятни от други – в зависимост от субстанцията, вътрешната нагласа и заобикалящата среда. Колкото и методично да се подготвяш за пътуването, никога не е изключено да бъдеш отпратен в състояния на ума, които са толкова болезнени и объркващи, че са неразличими от психоза. Оттук и термините “психотомиметик” и “психотоген”, които често се използват спрямо тези наркотични средства.

Бил съм и в двете крайности на психеделичния континуум. Положителните изживявания бяха по-възвишени отколкото някога бих могъл да предполагам или отколкото сега бих могъл да си припомня в детайл. Тези химикали разкриват слоеве на красотата, които изкуството е безсилно да улови и сравнена с които, красотата на Природата изглежда като незначителна симулация. Едно е да бъдеш поразен от гледката на гигантска секвоя и да се удивляваш на детайлите от нейната история и прикрита биология. Съвсем друго е да прекараш цяла вечност в общение с нея, където не същестува такова нещо като “его”. Положителните психеделични изживявания често разкриват с каква чудна лекота човешкото същество може да съжителства с вселената – а за повечето от нас, нормалното будно съзнание не предлага дори и смътна представа за тези по-дълбоки възприятия.

След подобни изживявания хората обикновено изпитват чувството, че стандартните състояния на съзнанието замъгляват и ограничават прозрения и емоции, които са свещени. Ако патриарсите и матриаршите на световните религии са изживявали подобни състояния на ума, много от твърденията им за природата на реалността биха придобили субективен смисъл. Поразително красивото видение не ни говори нищо за раждането на космоса – но разкрива какво съвършено преобразяване може да претърпи човешкият ум при пълен сблъсък с настоящия момент.

Но, както върховете са високи, така и доловете са дълбоки. Моите “неприятни трипове” (англ. trip – кратко пътуване; разг. халюцинации), без съмнение, са най-ужасяващите часове, които някога съм изстрадал – при тях понятието за ада, като метафора, ако не дестинация, изглежда напълно достоверно. Ако не друго, тези мъчителни преживявания могат да бъдат източник на състрадание. Смятам, че е напълно невъзможно да имаш и малка представа какво значи да страдаш от психично разстройство, ако поне за миг не си го изживял сам.

И в двата края на психеделичния континуум, времето се разпростира по неописуеми начини – като тези преживявания дори могат да изглеждат и вечни. Имал съм сесии, положителни и негативни, при които всеки спомен за факта, че съм погълнал наркотик, е бил заличен, наред с всичките ми спомени от миналото. Пълно потапяне в настоящия момент до такава степен е равносилно на чувството, че винаги си бил и винаги ще бъдеш точно в това състояние. В зависимост от характера на този, който го преживява, понятия, като избавление и вечни мъки, не изглеждат преувеличени. Според моя опит, стихът на Блейк за това да сграбчиш “вечността в един час” нито дава прекалено добри надежди, нито предвещава прекалени страхове.

В началото, опитите ми с псилоцибин и LSD бяха толкова позитивни, че не вярвах във вероятността за неприятен трип. Схващанията за нагласа и среда, несъмнено смътни, изглеждаха достатъчни за постигане на това. Умствената ми нагласа бе точно такава от каквато имах нужда – бях духовно сериозен изследовател на собствения си разум – а обстановката беше най-често или красива природа, или безопасно усамотение.

Не можех да установя защо психеделичните ми приключения са изцяло приятни, докато това не се промени – щом вратите към ада най-накрая се отвориха, те си останаха открехнати за постоянно. Оттам нататък, без значение дали пътуването е било средно добро или не, то обикновено включваше мъчително отклонение по пътя на сублимното. Някога пътували ли сте, отвъд всички метафори, до Планината на Срама, a после да останете там за хиляда години? Не го препоръчвам.

Покхара, Непал

При първото ми пътуване до Непал, наех лодка с гребла за предвижване по езерото Пхеуа в Покхара, което предлага зашеметяващ изглед на областта Анапурна. Беше ранно утро и аз бях сам. Докато слънцето се издигаше над водата, погълнах 400 микрограма LSD. Бях на 20 години и вече бях взимал този наркотик поне десет пъти. Какво можеше да се обърка?

Всичко, както се оказа. Е, не всичко – не се удавих. Имам бегъл спомен как плавам до брега и там ме обграждат група непалски войници. След като ме наблюдаваха известно време, докато на свой ред ги бях зяпнал многозначително през планшира, като лунатик, те изглежда се колебаеха в решението си какво да правят с мен. Няколко учтиви думи на есперанто и няколко луди удара с греблото, и аз вече бях на брега, изпаднал в забвение. Предполагам, това можеше да свърши по различен начин.

Но скоро нямаше никакво езеро, никакви планини, никаква лодка – и, ако бях паднал във водата, съм сигурен, че никой нямаше да тръгне да ме спасява. В следващите няколко часа собственият ми ум се превърна в перфектния инструмент за мъчения. Всичко, което остана, бе едно продължително нервно разстройство и ужас, за който нямам думи.

Тези неочаквани случки отнемат нещо от теб. Дори ако наркотиците, като LSD, са биологично безопасни, възможността за екстремно неприятни и дестабилизиращи преживявания крие своите рискове. Бях положително повлиян за седмици и месеци от добрите си трипове и негативно повлиян от лошите. Като се имат предвид тези хазартни шансове, човек може да препоръча подобни преживявания единствено с огромно внимание. Докато медитацията също би могла да отвори ума до подобни състояния на съзнанието, а те да бъдат достигнати далеч по-безопасно. Ако при LSD усещането е все едно да си вързан за ракета, да се учиш да медитираш е все едно нежно да издигаш корабно платно. Да, възможно е, дори с напътствия, да се окажеш на ужасяващо място – има хора, които вероятно не би трябвало да прекарват дълги периоди в усилена практика. Въпреки това, основният ефект от медитативните тренировки е установяване на удобство в собствената ти кожа и по-малко страдание.

Както споменавам в „Краят на вярата“, разглеждам повечето психеделични изживявания като потенциално подвеждащи. Психеделиците не гарантират мъдрост. Те просто предоставят по-дълбоко съдържание. А визионерските преживявания, в цялата им крайност, ми изглеждат етично неутрални. Следователно, психеделичният екстаз може би трябва да бъде направляван към нашето лично и колективно благосъстояние от някакви други приципи. Както Даниел Пинчбек изтъква в своята изключително забавна книга „Да разчупиш главата“, фактът, че и маите, и ацтеките са ползвали психеделици, докато са практикували ентусиазирано човешки жертвоприношения, прави всяка идеалистична връзка между растителния шаманизъм и едно просветено общество да изглежда ужасно наивна.

Както ще разисквам в бъдещи есета, формата на трансценденция, която има директна връзка с етичното поведение и човешкото благосъстояние, е преодоляването на егоизма в рамките на обикновеното будно съзнание. Именно когато се отърсим от съдържанието на нашето съзнание – нашите мисли, настроения, желания, пр. – извършваме напредък. Подобен план по принцип не изисква да изпитаме повече съдържание. [5] Освобождаването от аза, което е цел и основа на “духовния” живот, е съвместимо с нормалните възприятия и познавателна способност – макар, несъмнено, това да е трудно за осъзнаване.

Силата на психеделиците, все пак, е в това, че те често разкриват, в рамките на няколко часа, дълбоки състояния на страхопочитание и разбиране, които иначе биха могли да ни убягват цял живот. Уилям Джеймс го описва толкова добре, доколкото думите позволяват [6]:

По онова време един извод се натрапи в ума ми, и оттогава насетне впечатлението ми за неговата истинност е останало непоклатимо. Нашето нормално будно съзнание, рационалното съзнание, както го наричаме, е просто един специален тип съзнание, докато навсякъде около него, разделени от най-фините прегради, се намират скрити форми на съзнание, които са коренно различни. Можем да изживеем живота си без дори да подозираме за тяхното съществуване; но приложете необходимото възбудително средство, и при лек допир те се появяват в цялата си пълнота, конкретни типове мисловност, които вероятно някъде имат своето поле на приложение и приемственост. Не е възможно точно и изчерпателно описание на вселената, ако се пренебрегнат тези други форми на съзнание. Въпросът е как да се отнасяме към тях, – защото те са толкова несвързани с обикновеното съзнание. И все пак те могат да определят начина на мислене, макар и да не могат да ни предоставят формули, могат да откриват нови области, макар да не ни представят карта. Във всеки случай, те възпрепятстват преждевременното приключване на нашите сметки с реалността.

– Уилям Джеймс, „Разновидностите на религиозния опит“ (1902)

За автора:

Сам Харис е автор на бестселърите на Ню Йорк Таймс „Краят на вярата“, „Писмо до една християнска нация“ и „Моралният пейзаж“ [24/12/13 – издадена на български от ИК „Изток-Запад“]. През 2005 г. „Краят на вярата“ печели награда PEN за нехудожествена литература.

Трудовете на Харис са издадени на повече от 15 езика. Били са предмет на обсъждане в Newsweek, Time, The New York Times, Scientific American, Nature, Rolling Stone, и много други журнали. Негови трудове са били публикувани в Newsweek, The New York Times, The Los Angeles Times, The Economist, The Times (London), The Boston Globe, The Atlantic, The Annals of Neurology, и други.

Сам Харис е съосновател и изпълнителен директор на Project Reason, неправителствена фондация, посветена на каузата да популяризира научното знание и хуманистичните ценности сред обществото. Той получава диплома по философия от Stanford University и докторска степен по невронаука от UCLA.

Публикации и лекции

Още от Сам Харис:

Препоръчителна литература:

Още по темата:

БЕЛЕЖКИ от автора:

1. Доста изследвания днес подсказват, че MDMA уврежда невроните, произвеждащи серотонин и намалява нивата на серотонин в мозъка. Статии: 123456.

2. Какво е умереност? Нека просто кажем, че никога не съм срещал човек, който пуши марихуана всеки ден, за когото да не съм си мислил, че ще има полза, ако пуши по-малко (и никога не съм срещал човек, който никога не е пробвал, за когото да не си мисля, че ще спечели, ако пуши повече).

3. Физикализмът, от друга страна, може лесно да бъде опроверган. Ако науката някой ден установи съществуването на духове, или прераждане, или друго явление, което би поставило човешкия ум (изцяло или частично) извън мозъка, физикализмът ще умре. Фактът, че дуалистите никога не са способни да кажат кое се брои за доказателство против техните възгледи, прави тази древна философска позиция почти неразличима от религиозната вяра.

4. Терънс Маккена е човек, с когото съжалявам, че не успях да се запозная лично. За жалост, той почина през 2000 г., на 53 годишна възраст. Неговите книги си струва да бъдат прочетени, и препоръчвам някои от тях по-горе, но преди всичко, той бе великолепен оратор. Вярно е, че неговото сладкодумие често го отвеждаше към твърдения, които биха могли да бъдат определени (меко казано) като “смахнати”, но човекът безспорно бе брилянтен и винаги бе удоволствие да го слушаш.

5. В интерес на истината трябва да кажа, че съществуват психеделични преживявания, които не съм изпитал и които изглежда носят различно послание. Вместо състояния, в които рамките на личността се разграждат, някои хора преживяват състояния, в които личността (в някаква форма) изглежда се транспортира на друго място. Този феномен е много често срещан при употреба на DMT и може да отведе своите инициатори до някои много озадачаващи заключения за природата на реалността. Повече от всеки друг, Терънс Маккена е отговорен за обсъждането на феноменологията на DMT пред широката публика.

DMT е уникален сред психеделиците поради няколко причини. Всеки, който го е пробвал, е съгласен, че това е най-мощният халюциноген, до който имаме достъп (не в смисъл за количеството нужно за ефективната доза, а в смисъл за силата на самия ефект). Той е също и, парадоксално, наркотикът с най-краткотрайно действие. Докато ефектите от LSD могат да продължат 10 часа, DMT-трансът “изгрява” след по-малко от минута и “залязва” след около десет. Една от причините за тази рязка фармакокинеза изглежда е защото тази съставка вече същестува вътре в човешкия мозък и бива лесно усвоена от специалния протеин моноаминооксидаза. DMT е в същия химичен клас като псилоцибина и невротрансмитера серотонин (но, в допълнение на това, че проявява афинитет към 5-HT2A рецептори, той изглежда се свързва към сигма-1 рецептора и модулира Na+ каналите). Неговата функция в човешкото тяло остава мистерия. Сред многото мистерии около DMT, това вещество предлага и едно поучително осмиване на законите ни за наркотиците: Не само сме криминализирали субстанции, които се намират в природата, като канабис; ние сме криминализирали един от собствените си невротрансмитери.

Много от хората, изпитали ефектите на DMT, свидетелстват, че под негово влияние биват захвърлени в съседна реалност, където ги посрещат извънземни същества, които имат склонност да споделят информация и да демонстрират употребата на загадъчни технологии. Сходството на стотици подобни свидетелства, много от които са споделени от хора, които за пръв път използват DMT и които не са знаели какво да очакват, определено е интересно. Също така си струва да обърнем внимание, че тези описания са почти изцяло лишени от религиозни образи. Много по-вероятно е да срещнете извънземни или елфи, когато сте взели DMT, отколкото традиционните светии и ангели. Тъй като никога не съм пробвал DMT и не съм имал преживяване като това, което описват хора, които са го пробвали, не знам какви изводи да си вадя от всичко това.

6. Разбира се, Джеймс описва своите преживявания под въздействието на диазотен оксид (райски газ), който е обезболяващо. Други обезболяващи, като кетамин хидрохлорид и фенциклидин хидрохлорид (PCP), имат подобни ефекти върху настроението и възприятията при ниски дози. И все пак, има множество разлики между тези наркотични средства и класическите психеделици – една, от които е, че високи дози от последните не водят до обща загуба на сетивност.

Advertisements

One thought on “Сам Харис: Наркотиците и смисълът на живота

  1. Pingback: Бил Хикс – За наркотиците и смисъла на живота | бездарни излияния

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s