Американският психар в действие

Неусетно стигам до древния квартал под Четиринайсета улица. Часовникът ми е спрял и не знам точното време, но навярно е около десет и половина. Негри предлагат наркотици и билети за някакво шоу в „Палейдиъм“. Минавам покрай будка за вестници, ателие за химическо чистене, църква, закусвалня. Улиците са пусти, единственият звук, който разкъсва тишината, е от такситата, преминаващи от време на време в посока към Юниън Скуеър. Влизам в една телефонна кабина, за да проверя от разстояние какви съобщения са записани на телефонния ми секретар, и се заглеждам в отражението си във витрината отсреща. Край кабината минават двама педерасти, единият ми подсвирва закачливо, а другият започва да се кикоти с гаден, писклив гласец. Скъсана театрална програма за „Клетниците“ се въргаля по опикания тротоар. Една от уличните лампи угасва. Някакъв тип с палто от „Жан-Пол Готие“ се облекчава в пресечката. От паважа се вдига пара. Заскрежени торби с боклуци са натрупани по края на тротоара. Бледата луна виси точно над върха на „Крайслер Билдинг“. Някъде от Уест Вилидж долита сирена на линейка, вятърът донася воя й, но ехото бързо заглъхва.

Чернокож скитник се е проснал върху разкъсан кашон пред вратата на изоставен магазин за антики на Дванайсета улица. Около него са натрупани торби с боклуци, стърчи ръчна количка, натоварена с негови лични вещи: вестници, бутилки и алуминиеви консерви. Написана на ръка табела, закачена отпред на количката, гласи: БЕЗДОМЕН СЪМ ГЛАДЕН СЪМ ПОМОГНЕТЕ. До него лежи измършавял помияр, късокосмест и вързан с нещо като каишка за дръжката на количката. Когато минавам първия път покрай тях, не забелязвам песа. Едва след като съм заобиколил и се връщам, го зървам върху купчина вестници да пази просяка. На врата му виси широк нашийник с надпис ГИЗМО. Песът се втренчва в мен и завърта изтънялата си опашка, а когато протягам към него ръка, започва гладно да ближе ръкавицата ми. Около тях като тежък облак се носи воня на евтин алкохол и изпражнения и отначало спирам да дишам, докато свикна с нея. Скитникът се събужда, отваря очи и се прозява, под напуканите моравосини устни щръкват пожълтели зъби.

Той е едър мъж, някъде около четирийсетте. Когато се понадига, уличната лампа осветява чертите на лицето му: брада на пет-шест дни, двойна гуша, зачервен нос с изпъкнали кафеникави вени. Облечен е в светлозелено и омазнено долно трико от изкуствена материя, изтъркани джинси „Серджо Валенте“ (хитът на този моден сезон сред скитниците) и раздърпан оранжево-кафяв пуловер, изпоцапан с петна от червено, вероятно бургундско вино. Изглежда фиркан, а ако не е, значи е откачен или безкрайно глупав. Очите му дори не могат да ме видят хубаво, когато заставам пред него и го закривам със сянката си от светлината на уличната лампа. Клякам.

– Здрасти – поздравявам и подавам олизаната от кучето ръка. – Аз съм Пат Бейтмън.

Скитникът ме зяпа, задъхан от усилията да се надигне и да седне. Не се здрависва с мен.

– Искаш ли малко пари? – питам съчувствено. – Или… нещо за ядене?

Просякът кима с глава и от очите му рукват благодарствени сълзи.

Бръквам в джоба си и изваждам десетдоларова банкнота, но размислям и я сменям с петарка.

– Това ще ти свърши ли работа?

Той пак кимва и засрамено извръща глава, носът му тече. Прочиства гърлото си, преди да промълви:

– Умирам от глад.

– Пък си е студено навън, нали? – добавям.

– Умирам от глад.

Той потръпва и стеснително извръща поглед встрани.

– Защо не почнеш работа? – питам го, а петарката все още е в ръката ми на почетно разстояние от него. – Щом си гладен, защо не си намериш работа?

Зъзнещият скитник въздъхва тежко и ми доверява, хлипайки:

– Изгубих работата си…

– А защо? – питам, истински заинтригуван. – Пиеше ли? Затова ли остана без работа? Или издаваше тайни на конкурентите? Майтапя се. Не, сериозно, пиеше ли по време на работа?

Той се сгърчва от студ и хленчи, задавен от сълзи.

– Уволниха ме. Уж беше временно…

– Лоша работа – поклащам глава.

– Умирам от глад.

Сълзите се стичат по лицето му, но все още се сдържа да не ревне с глас. Кучето му Гизмо започва да скимти.

– Защо не си потърсиш друга? – питам. – Друга работа, а?

– Нямам…

Кашлица го прекъсва и разкъсва гърдите му.

– Какво нямаш? – питам спокойно. – Квалификация за друга работа ли?

– Гладен съм – прошепва той.

– Разбрах де, разбрах. – Търпението ми започва да се изпарява. – Повтаряш едно и също като развалена грамофонна плоча. А аз се опитвам да ти помогна…

– Гладен съм – мрънка той.

– Слушай. Според теб честно ли е да се вземат пари от хора, които имат работа? Които работят истински, а?

Лицето му се сбръчква и той пита с пресипнал глас:

– А какво да прая?

– Как се казваш?

– Ал – мънка той.

– По-високо де. Хайде!

– Ал – повтаря той малко по-високо.

– Слушай, Ал, намери си работа – съветвам го най-искрено. – Отношението ти към живота е неправилно. Това те спира. Трябва да се вземеш в ръце. Аз ще ти помогна.

– Много сте мил, господине. Много. Мил човек сте, знам аз – циври той.

– Шшт, няма нищо – прошепвам и започвам да галя песа.

– Моля ви – той посяга към китката ми. – Не знам какво да правя. Измръзнах тук.

– Не усещаш ли как вониш? – утешавам го шепнешком и го потупвам по бузата. – Чак да му се додрайфа на човек…

– Не мога… – преглъща той сълзите си. – Не мога да намеря подслон.

– Смърдиш на… лайна. – Продължавам да милвам кучето, което ме гледа с влажни и благодарни очи. – Разбра ли? Мамка му, Ал! Погледни ме и спри да ревеш като някой педал! – разкрещявам му се.

Избухвам, но бързо се успокоявам и притварям очи, а с шепата си запушвам носа.

– Съжалявам… Ал. Просто… Не знам. Нищо общо нямаме с теб.

Скитникът не ме слуша. Така се е разциврил, че не може да каже нищо смислено. Бавно си прибирам банкнотата в джоба на сакото „Лучано Сопрани“. Спирам да галя песа и пъхвам ръката си в другия джоб. Изведнъж хлиповете на онзи заглъхват, той изправя гръб и търси с очи петарката или бутилката си „Тъндърбърд“. Пресягам се, още веднъж нежно и състрадателно докосвам лицето му, преди да му прошепна:

– Осъзнаваш ли какъв обречен нещастник си ти?

Той започва да клати безпомощно глава, а аз измъквам дълъг, тънък нож с назъбено острие и много внимателно, за да не го убия, ръгвам острието около сантиметър и половина навътре в дясното му око, рязко завъртам ножа и скъсвам ретината му.

Просякът е толкова изненадан, че не може да каже нищо. От шока и ужаса успява само да отвори уста и бавно да вдигне към окото грубата си подута ръка. Сцепвам крачолите на панталона му и фаровете на преминаващо такси осветяват отпуснатите черни крака, покрити с обриви от постоянното уриниране в гащите. Вонята на лайна веднага ме удря в ноздрите и дишайки само през устата, започвам да го мушкам лекичко в стомаха над космите по слабините. Това го посвестява от алкохолното опиянение и той инстинктивно се предпазва с ръце, а песът лае бясно, но не ме напада, и аз продължавам да го ръгам между пръстите, по обратната страна на дланите. Разкъсано, окото му виси навън от кухината, той продължава да премигва и това изхвърля от раната каквото е останало и то се стича по лицето му. Сграбчвам главата му с една ръка и я изправям назад, с палеца и показалеца на другата разтварям здравото му око и с върха на ножа разкъсвам предпазния слой, от което кухината се изпълва с кръв, после срязвам настрани очната ябълка и той започва да пищи, чак след като от рязкото движение цепвам на две носа му и пръски кръв падат по мен и по кучето Гизмо, което започва да примигва бързо-бързо, за да изчисти кръвта от очите си. Бързо обърсвам острието на ножа в лицето му и порязвам кожата точно над бузата. Хвърлям монета от двайсет и пет цента върху лицето му, което лепне от кръвта, стичаща се по него от двете очни кухини и право в крещящата му уста. Съвсем спокойно му изсъсквам:

– Ето ти четвърт долар. Иди да си купиш дъвка, гаден, мръсен черньо.

Обръщам се към лаещия пес, изправям се и стъпквам здраво предните му крака, докато се готви да скочи върху мен с оголени зъби. Животното се изтърколва настрани и започва да вие от болка, счупените му лапи увисват неестествено, както е вдигнало крака. Не мога да се сдържа, започвам да се смея и известно време се въртя около тях, за да се насладя на сцената. Тръгвам си, когато забелязвам, че приближава едно такси.

Малко по-късно, на две преки оттам, усещам някакъв подем, глад и прилив на енергия, сякаш току-що съм излязъл от спортната зала или съм шмръкнал първите прашинки кокаин, сякаш за първи път съм дръпнал от дима на хубава цигара или глътка шампанско „Кристал“. Ужасно съм гладен и трябва да хапна нещо, но не ми се ще да се отбивам в „При Нел“, въпреки че е съвсем наблизо. „Индокитай“ пък ми се струва неподходящо място за празнуване. Затова решавам да ида там, където би отишъл Ал – в „Макдоналдс“ на Юниън Скуеър. Заставам пред щанда и си поръчвам ванилов млечен шейк („По-гъст го искам“, предупреждавам момчето, то кимва мълчаливо и включва някаква машина), вземам чашата и сядам на една маса най-отпред, където предполагам, че би седнал и Ал. Сакото и ръкавите ми са изцапани със ситни пръски кръв. Две келнерки от „Кет Клуб“ влизат след мен и сядат в сепаре срещу моето. Усмихват ми се съблазнително, но аз си пасувам и не им обръщам внимание. Ненормална старица, сбръчкана от годините, сяда близо край нас, кимва неопределено с глава и пали нова цигара от фаса на догарящата. Край витрината преминава полицейска кола, а след още два шейка приповдигнатото ми настроение пада. Чувствам се потиснат и уморен, вечерта се оказа не такава, каквато си мислех, и започвам да се псувам, че не отидох в салвадорското бистро с Рийд Томпсън и останалите. Двете келнерки не си тръгват и все още ме заглеждат. Хвърлям едно око на часовника си. Мексиканецът на щанда се е вторачил в мен, пуши цигара и разглежда петънцата на палтото ми от „Сопрани“. Имам чувството, че ей сега ще каже нещо за тях, но влиза клиент (един от негрите, които преди малко ми предлагаха бял прашец) и застава пред него за поръчка. Мексиканецът трябва да се залавя за работа, смачква цигарата в пепелник, и толкоз.

Брет Ийстън Елис, „Американски психар“, ИК „Колибри, 2007, превод Георги Шарабов.

 

 

„Американски психар“ ни представя две години от живота на двайсет и шест годишния банкер Патрик Бейтмън – високообразован и напълно бездуховен млад човек, ненадминат специалист по модно облекло, редовен посетител на нюйоркските шикозни заведения, любител на изисканите питиета, наркотиците и порнофилмите, фин познавач на поп-музиката, прототип на съвременния антигерой, самопровъзгласил се за сериен убиец и антропофаг. След поредната вечер, прекарана в иначе блестящо написани безсмислени ресторантски разговори, Бейтмън се забавлява, като изнасилва млади жени и убива когото свари, след което изяжда част от жертвите си сготвени или натюр. Романът често е схващан като сатира на юпи-културата и това би било възможно тълкуване, ако еротичните сцени и сцените на насилие не бяха повече от нормалното за подобен вид критическа литература и ако описанията им не се отличаваха с гротесков натурализъм, който препраща по-скоро към любимите на Бейтмън порнокасети и към филмите на Тарантино, отколкото към романите на Томас Харис. Впрочем никой от обкръжението на Бейтмън не подозира за „страничната му дейност“, а адвокатът му, пред когото той, така да се каже, се изповядва, отказва да му повярва. Читателят също се пита кое е истина и кое плод на отегченото въображение на свръхзадоволения американски финансист. Но както и да си отговори, ще му остане удоволствието от майсторското перо на Елис, от искрящите от хумор диалози и, разбира се, от напрегнатото очакване на развръзката.

Рецензия от гърба на книгата, ИК „Колибри, 2007.
Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s