Томас Хобс. Левиатан (1651)

Глава XII. За религията

КАТО виждаме, че няма ни знак, ни плод от религията, освен само у човека, няма причина да се съмняваме, че семето на религията е също така само у хората; и се съдържа в някакво особено качество, или поне в забележителна степен от същото, нетипична за други живи същества.

И първо, то е особено спрямо природата на хората да изследват причините за събитията, които наблюдават, някои повече, други по-малко, но всеки човек толкова колкото да изпита любопитство в търсене на причините за собствената си добра или зла участ.

Второ, на фона на всяко нещо, което е имало начало, да мисли също, че то е имало и причина, която е предопределила същото да започне, когато е започнало, а не по-рано или по-късно.

Трето, докато няма друг вид блаженство за зверовете, освен това да се наслаждават на своята ежедневна храна, покой, и страсти; имайки малко или никаква представа за бъдното време, поради липса на наблюдателност и памет за реда, последствията, и зависимостите между нещата, които виждат; хората наблюдавали как едно събитие било произведено от друго, и запомнили в себе си предшествие и последствие; и когато не може да се увери сам за истинските причини на нещата (защото причините за добра и зла участ в по-голямата си част са невидими), човек предполага техните причини, или както предлага собственият му уклон, или се доверява на авторитета на други хора, такива, които смята за свои приятели или по-мъдри от него.

И двата типа първо предизвикват тревога. Защото, бидейки уверен, че щом има причини за всички неща, които са се случили досега, или ще се случат в бъдеще, не е възможно за човек, който продължително е полагал усилия да се предпази от злото, от което се бои, и да се сдобие с доброто, което е желал, да не бъде в постоянна тревога за бъдното време; затова всички хора, особено тези, които са прекалено предвидливи, са в състояние, подобно на това на Прометей. Защото както Прометей (чието тълкувание е благоразумният човек) е бил прикован към Кавказкия хълм, място с широк изглед, където имало един орел, хранещ се с черния му дроб, разкъсван през деня толкова, колкото щял да бъде възстановен през нощта: тъй че човекът, който гледа прекалено напред в грижата за бъдното време, притежава сърце, разяждано от страх от смъртта, бедност, или друго бедствие; и не намира отдих, нито отмора от своята тревожност, освен в съня.

Този вечен страх, който винаги съпровожда човечеството в неведението за причините, сякаш е на тъмно, и крайно необходимите нужди имат нещо за цел. Следователно, когато няма какво да се види, също така няма и какво да се обвини за нечия добра или зла участ, освен някоя сила или невидим деятел: и може би в този смисъл някои от старите поети казват, че боговете първоначално са били създадени от човешкия страх: което, говорейки за боговете (да речем, за многото богове на езичниците), е съвсем вярно. Но признаването на един Бог за вечен, безкраен и всемогъщ, може по-лесно да бъде извлечено от желанието на хората да знаят причините за природните тела, и техните съответни качества и начин на действие, отколкото от страха от онова, което е щяло да им се стовари в бъдното време. Защото този, който, изхождайки от каквото и да е видяно следствие, трябва да разсъди до следващата и непосредствена причина за същото, и оттам към причината за тази причина, и да се гмурне надълбоко в преследване на причини, най-накрая ще заключи, че (както дори нерелигиозните философи признават) трябва да има единствен Пръв Деец; тоест, първа и вечна причина за всички неща; което е онова което хората имат предвид под назоваването на Бог: и всичко това без мисъл за тяхната участ, грижата за чийто два възможни изхода води до страх и възпрепятства хората от търсенето на причините за други неща; и следователно дава повод за измислянето на толкова богове, колкото хора има, за да ги измислят.

Що се отнася до материята, или субстанцията на невидимите деятели, толкова бленувана, чрез естествено разсъждение тя не би се вписала в концепция, различна от тази на същата материя, от която е изградена човешката душа; а човешката душа е от същата субстанция, като онова, което се явява в съня на някой, който спи;  или в огледало – на някой, което е буден; хората, без да осъзнават, че подобни видения не са нищо повече от създания на фантазията, смятат, че това са реални и повърхностни субстанции, и по тази причина ги наричат привидения; както латините ги наричали imagines и umbrae и мислели, че това са духове (тоест, фини въздушни тела), и тези невидими деятели, които будили страх, освен, че се появявали по особен начин, също така и изчезвали, когато им е угодно. Но схващането, че подобни духове са безтелесни, или нематериални, никога не би могло да влезе в съзнанието на който и да е човек по природа; защото, макар хората да употребяват заедно думи с противоречиво значение, като дух и безтелесен, все пак те никога не биха могли да си представят нещо, което да им отговаря: и следователно, хора, който достигат, чрез съзерцание, до потвърждението за един безкраен, всемогъщ, и вечен Бог, избират по-скоро да изповядат убеждението, че Той е непонятен и отвъд техните разбирания, отколкото да определят Неговата природа като безтелесен дух, и след това да признаят, че това определение е неразбираемо: или ако го нарекат по подобен начин, не е догматично, с намерението да обявят Божествената Природа за разбираема, а го правят почтително, набожно, за да Го почетат, като Му препишат значимост, възможно най-далечна от неприличието на видимите тела.

После, за начинът, по който смятат, че тези невидими деятели са изваяли своите дела; тоест, какви непосредствени основания са използвали, за да ги причинят, хората, който не познават онова, което наричаме пораждащо (почти всички хора) нямат друго правило за предполагане, освен чрез наблюдение и запомняне на онова, което са видели да предхожда сходен резултат по друго време, или минали времена, като между предходното и последвалото събитие не се наблюдава никаква зависимост или връзка: и следователно, от сходни минали събития, те очакват сходни събития в бъдещето; и суеверно се надяват на добър или лош късмет, изхождайки от неща, които нямат никакво участие във формирането му: както атиняните, по време на войната при Лепанто, търсели друг Формио; Помпейската фракция по време на войната в Африка, друг Сципион; както и други прибягвали до подобни действия в най-различни случаи в течение на историята. По подобен маниер те приписвали успехи и несгоди на странични наблюдатели, на благословено или прокълнато място, на изречени думи, особено ако сред тях е името Господне, пленителни, и заклинателни (литургията на вещиците); до такава степен, че да вярват в силата им да превръщат камък в хляб, хляб в човек, или каквото и да било в нещо друго.

Трето, формата на преклонение, която хората проявяват естествено към невидими сили, не може да бъде различна от израза на почит, който биха употребили към други хора; дарове, молби, благодарности, телесно подчинение, мили обръщения, умерено поведение, предварително обмислени думи, клетви (взаимно уверяване за спазване на обещания), всичко това чрез заклинателно призоваване. Отвъд тази форма, разумът не открива нищо, а оставя хората или да се уповават на същото, или за бъдни церемонии да разчитат на онези, които смятат за по-мъдри от себе си.

Последно, що се отнася до начина, по който тези невидими сили обявяват пред хората нещата, които оттук насетне се очаква да се случат, особено засягащи тяхната добра или зла участ по принцип, или добър или лош успех в което и да е конкретно начинание, хората са, естествено, в недоумение; освен това, свикнали да се опират на догадки за бъдното от минали времена, те са изключително склонни, не само да приемат инцидентни неща, след една или две случайни прояви, за прогнози на подобни прояви занапред, но също и да се доверяват на подобните прогнози на други хора, от които веднъж са извличали добро мнение.

И в тези четири неща, вярата в привидения, неведението за вторични причини, посвещаването на онова, от което хората се боят, и приемането на случайни неща за прогнози, се е съдържало естественото семе на религията; което, по причина на различните прищевки, присъди, и страсти на неколцина души, е прираснало в церемонии, толкова различни една от друга, че тези, към които едни са привикнали, в очите на други, в по-голямата си част, изглеждат нелепи.

Тези семена са получили културно признание, посредством усилията на два типа хора. Едните са тези, които са ги подхранвали и препоръчвали, според собствената си изобретателност. Другите са го правели, чрез Божията воля и наставления. Но и двата типа хора са го правели с цел онези, които разчитат на тях, да бъдат по-податливи към подчинение, закони, мир, благотворителност, и гражданско общество. Така че религията от по-стар тип е част от човешката политика; и е преподавала част от дълга, който земните владетели изискват от своите поданици. А по-скорошният тип религия е божествена политика; и в себе си съдържа поучения за онези, които са решили да се предадат в служба на царството Господне. Всички основатели на Държави и местните им законодателите са от някогашния тип: от по-скорошният тип са Авраам, Моисей, и нашият благословен Спасител, чрез когото до нас са достигнали повелите на Божието царство.

А сред онази част от религията, която се състои от възгледи, засягащи природата на невидимите сили, едва ли се среща нещо именувано, което да не е било почитано сред народите, на едно или друго място, като бог или дявол; или според съчиненията на техните поети, да бъде одухотворено, населявано, или обладано от един или друг дух.

Безформената материя на света е бил бог, носещ името Хаос.

Небесата, океанът, планетите, огънят, земята, ветровете, са били толкова много богове.

Мъже, жени, птица, крокодил, теле, куче, змия, лук, праз, са били обожествявани. Освен това, хората запълвали почти всички места с духове, наричани демони: равнините, с Пан и неговите женски еквиваленти, или със сатири; горите, с фавни и нимфи; морето, с тритони и други нимфи; всяка река и фонтан, с призрак на негово име и с нимфи; всяка къща, с нейните лари, или домашни духове; всеки човек, с неговият гений; Адът, с привидения и призрачни стражи, като Харон, Цербер, и Фуриите; а през нощта, всички места, с ларви, лемури, призраци на мъртъвци, и цяло царство от феи и караконджули. Също така хората приписвали божественост, и издигали храмове, на най-обикновени явления и черти на характера; такива като време, нощ, ден, мир, съглашение, любов, съревнование, порядъчност, чест, здраве, упадък, треска, и подобни; и когато са се молили за или против тях, те са се молили сякаш над главите им са висели духовете на тези понятия, и са отпускали или задържали съответното добро или зло, за или против, което хората са се молили. Човекът призовавал също и собственото си остроумие, по името на Музите; собственото си неведение, по името на Фортуна; собствената си похот, по името на Купидон, собствения си гняв, по името на Фурии; личните си срамни части, по името на Приап; хората преписвали своя позор на инкуби и сукуби: дотолкова, че станало невъзможно поетът да описва лирическия си герои без да изтъкне влиянието на бог или дявол в действията му.

Същите автори на езическите религии, като наблюдавали вторичното поле за изява на религията, а именно човешкото невежество за причини, и оттам склонността на хората да приписват участта си на причини, между които очевидно не съществува зависимост, се възползвали от възможността да натрапят на същото това невежество, не вторични причини, а един вид вторични и съдействащи, министерски богове; приписвайки причината за плодовитостта на Венера, причината за изкуствата на Аполон, за ловкостта и занаятите – на Меркурий, за ветрове и бури – на Еол, и причините за техните последствия – на други богове;  до такава степен, че сред езическия свят имало такова разнообразие на богове, съответстващо на разнообразието от човешки занимания.

Що се отнася до богослужението, което хората естествено напасвали в приложение на своите богове, поименно, жертвоприношения, молитви, благодарности, и останалите споменати по-горе, същите езически законодатели добавили и свои изображения, както картини, така и скулптури, така че колкото по-невежо естество имали тези изображения (тоест, израз на по-голямата част от общия характер на хората), мислейки, че образите на съответните богове всъщност приютяват и техния дух, толкова по-вероятно било хората да изпитват страхопочитание към тях: и ги дарявали със земи, и сгради, и служители, и приходи, отделени от всяко друга сфера в човешкото ежедневие; тоест, идолите, изобразяващи съответните богове били осветени, станали свещени; както и пещери, долини, гори, планини, и цели острови; и хората им предали не само формите, едни на хора, други на зверове, трети на чудовища, но също така уменията и страстите на хора и зверове; като разум, говор, пол, похот, поколение, и  то не само чрез кръстосването на мъже и жени за възпроизводство на съответните богове, но също и чрез кръстосване на мъже и жени, с цел да бъдат заченати хибридни богове, земни наследници на небесата, като Бакхус, Херкулес, и други; освен, гняв, отмъщение и други страсти, присъщи на живите същества, и действията, произхождащи от тях, като измама, кражба, прелюбодейство, содомия, и всеки порок, който би могъл да се възприеме като следствие на властта или причина за удоволствие; всички подобни пороци сред хората са смятани по-скоро за противозаконни, отколкото за недостойни.

Последно, към прогнозите на бъдещето, които по природа не са повече от догадки, базирани на минал опит, и по свръхестествен начин, божествено откровение, същите автори на езическата религия, от части позовавайки се на престорен опит, от части на престорено откровение, добавили безброй други суеверни начини за пророкуване, и накарали хората да вярват, че трябва да търсят своите предопределения, понякога в мъглявите или безсмислени отговори на жреците на Делфи, Делос, Амон, и други известни оракули; чиито отговори умишлено били проектирани да бъдат двусмислени, за да притежават контрол над събитието и в двете възможни насоки на развитие; или нелепи, от опияняващите изпарения на местоположението, което много често е било пещера, изпълнена с изпарения на сяра: понякога хората търсели своето предопределение сред заветите на гадатели, чиито пророчества, като тези на Нострадамус (наличните фрагменти, от чиито книги, сега изглежда са творения на по-късни времена), били съставени от книжа, прославяни по времето на Римската република: понякога в незначителните речи на умопобъркани хора, предполагаемо обладани от божествен дух, което обладаване наричали ентусиазъм; а този тип гадателски събития били отчитани като теомантия, или пророкуване: понякога според положението на звездите, по време на раждането, наречено изготвяне на хороскопи, и зачитано като част от съдебната астрология: понякога в човешките страхове и надежди, наречено тумомантия, или орисничество: понякога в предсказанията на вещици, които разигравали сцени на общение с мъртвите, което се нарича некромантия, врачуване, и вещерство, и не е нищо повече от хитра измама и наговорено мошеничество: понякога в произволния полет или хранене на птици, наречено авгурия: понякога по вътрешностите на жертвени животни, наричано харуспиция: понякога в сънищата: понякога по граченето на гарвани и чуруликането на птици: понякога по чертите на лицето, наричано метопоскопия; или чрез хиромантия по линиите на ръката, в неофициалната реч наричано омина: понякога според чудовища или необичайни събития; като слънчеви затъмнения, комети, редки метеори, земетресения, наводнения, чудати отрочета, и подобни, които хората нарекли portenta и ostenta, защото вярвали, че тези събития предвещават или предричат скорошни велики катаклизми: понякога чрез най-обикновен лотариен принцип, като подхвърляне на монета; броене дупките на сито; произволно четене на стихове от Омир и Вергилий; и безброй други самонадеяни и напразни начинания. Толкова е лесно хората да се подведат и да повярват на всичко, изречено от преструващи се гадатели, които имат влияние над тях; и умеят, с благи думи и ловкост, да придобият надмощие над хорските страхове и невежество.

Първите учредители и законодатели на Държави сред езичниците, чиито интереси опирали единствено до това да държат хората в подчинение и състояние на мир, се погрижили за всеки аспект на религията: първо, да втълпят в съзнанието на хората убеждението, че онези наставления, които те предават относно религията, може би не произхождат от държавния апарат, а са продиктувани от някой бог или друг дух; или че те самите са от по-висше естество в сравнение с простосмъртните, че техните закони са общопризнати по достойнство; така Нума Помпилий претендирал, че научил церемониите, които учредил сред римляните от нимфата Егерия, а първият крал и основател на кралство Перу твърдял, че той и жена му са деца на слънцето; а Мохамед, за да положи основите на своята нова религия, твърдял, че общува със Светия Дух под формата на див гълъб. Второ, управниците се погрижили да внушат идеята, че същите неща, които не са угодни на боговете, били забранени и от закона. Трето, погрижили се да определят церемонии, молитви, жертвоприношения, и фестивали, чрез които се вярвало, че се умилостивява гневът на боговете; и че злополучието по време на война, заразните епидемии, земетресенията, и несгодата в живота на всеки идвали от гнева на боговете; а гневът им – от пренебрегване на преклонението, или забравяне, или погрешното изпълнение на някоя точка от религиозния обред. И въпреки че по времето на древните римляни не било забранено да се отрича онова, което поетите писали за болките и удоволствията след този живот, нещо, което великите авторитети и харизматични личности на това общество осмивали открито в своите публични речи, всеки пак вярването в задгробния живот било винаги много по-високо ценено, отколкото неговата противоположност.

И посредством тези, и ред подобни общоприети норми, управляващите осъзнали в интерес на своята цел, която била мирът в Държавата, че обикновените хора, обвиняващи за нещастието си собственото си невниманието или погрешното изпълнение на церемониите, или неподчинението си на законите, били по-малко склонни към бунт срещу държавната власт. И докато били развличани от пищността и забавленията на фестивалите и обществените игри, провеждани в чест на боговете, не се нуждаели от нищо друго освен от хляб, който застраховал началството от негодувание, ропот и размирици срещу него. И така, римляните, които били завладели по-голямата част на познатия тогава свят, не изпитвали скрупули от това да толерират която и да е религия вътре в самия Рим, освен ако тя не съдържала някакво несъответствие с държавната управа; нито четем, че тогава някоя религия е била забранена, освен тази на евреите, които (бидейки богоизбрания народ) смятали за незаконно да признаят подчинението си на който и да било смъртен цезар или която и да е държава. И така, виждате как религията на езичниците била част от римската политика.

Но там, където Господ лично, посредством свръхестествено откровение, е посял религията, там той също е основал и частно кралство, и е дал закони, не само за приемливото поведение спрямо него, но и за отношенията между хората; следователно в царството Господне, политиката и гражданските закони са част от религията; и следователно отличаването на преходната от духовната власт няма място там. Вярно е, че Господ е владетел на всичко земно; така Той може да бъде и владетел на конкретен и избран народ. Защото няма противоречия в отношение, че той, който владее главното командване на цялата армия, е трябвало освен това да оглави един особен строй и частно общество. Бог е владетел на цялата земя, заради Своята мощ, но на Своя избран народ, Той е владетел, според изпълнението на обет. За по-широки разсъждения върху царството Господне, относно естеството и завета, съм отделил друго място в предстоящото изложение.

От разпространението на религията, не е трудно да разберем причините за превъплъщението на същото явление в първоначалните му семена и принципи; които са само възгледите за божество, и невидими сили и свръхестествено; премахването на тези семена от човешката природа е невъзможно, но е видимо, че нови религии вероятно отново ще поникнат от тях, подхранвани от културата на такива хора, за чиито цели са привични.

Виждайки, че всяка формирана религия е основана върху доверието, което множеството изпитва в една единствена личност, за когото вярват не само че е мъдър мъж и се труди за осигуряване на тяхното щастие, но също и свещено лице, което Господ лично е удостоил с привилегията да обяви Божията воля по свръхестествен начин, по необходимост следва, че онези които имат контрол над религията притежават или мъдростта на тези мъже, тяхната искреност, или предполагаемата им любов, или ще бъдат неспособни да покажат какъвто и да е видим признак на божествено откровение, и съответно религията, която те желаят да подкрепят трябва да бъде сезирана и (без страх от негодуванието на народа) опровергана и отхвърлена.

Това, което отнема репутацията на мъдростта от онзи, който формира религия, или добавя към нея, когато вече е формирана, е налагането на вяра от противоречия: защото двете страни на едно противоречие не могат едновременно да бъдат верни, и следователно подсказват, че вярата в тях е довод в полза на невежеството, което разобличава автора, и го дискредитира във всеки аспект освен ако той не докаже произход от свръхестествено откровение: откровение, което човек може да има спрямо много неща отгоре, но не и спрямо естествения порядък.

Това, което отнема репутацията на искреността е вършенето или говоренето на такива неща, които се явяват примери, че самите служители на религията не вярват в онова, в което внушават вяра на другите хора; всички подобни действия и думи се обявяват за скандални, защото те са спънки, които карат човек да пропадне по пътя на религията: като неправда, жестокост, нечестивост, сребролюбие, и охолство. Кой би повярвал, че онзи, който обикновено върши такива неща, произлизащи от изброените, вярва, че съществува невидима сила, към която изпитва страхопочитание, докато той самия сплашва другите с наказание, при това за много по-незначителни провинения?

Това, което отнема репутацията на любовта е разкриването на лични цели: докато вярата, която защитниците на религията изискват от другите допринася, или така изглежда, за постигането на суверенитет, блага, достойнство, или сигурни удоволствия само или специално за тях. Предполага се, че щом извличат полза от онова, което хората жънат, те го правят за себе си, а не защото обичат другите.

Последно, свидетелството, което би могло да се представи в защита на божественото призвание е единствено изпълняването на чудеса, или верни пророчества (което също е чудо), или необикновено блаженство. И следователно, към онези позиции на религията, които са били общоприети, като свидетелство за подобни чудеса, тези, които са присъединени като одобряващи тяхното призвание не заради някакви чудеса, се сдобиват с не по-голяма вяра от онова, което са научили от обичаите и законите на местата, където е бил положено тяхното образование. Защото, както от естествените неща разумните хора изискват естествени примери и доказателства, така от свръхестествените неща те изискват свръхестествени доказателства (каквито са чудесата) преди да се съгласят вътрешно и от сърце.

Всички причини за отслабването на човешката вяра излизат наяве в следните примери. Първо, имаме примерът за децата на Израел, които, когато Моисей, доказал призванието си чрез извършването на чудеса, и чрез щастливото им извеждане от Египет, отсъствал в продължение само на четиридесет дни, отхвърлят почитането на истинския Бог, който той им препоръчва, и, изготвяйки [Изход, xxxii. 1,2] златен телец за техния бог, отново се отдават на идолопоклонничеството на египтяните, от които те толкова наскоро били избавени. И отново, след Моисей, Аарон, Иисус Навин, и след смъртта на онова поколение, станало свидетел на великите Господни дела в Израел, друго поколение последвало и то служело на Баал. [Съдии, ii. 11] Щом Чудесата се проваляли, вярата също се проваляла.

Отново, когато синовете на Самуил, назначени от своите бащи-съдии в Беер Шева, получавали подкупи и съдели несправедливо, хората на Израел отказали повече Бог да бъде техен владетел в смисъл различен от този, по който Той е владетел на други хора, и съответно на всеослушание призовали Самуил да им избере владетел по примера на народите. [Самуил, xiii. 3] Щом правосъдието се провалило, вярата също се провалила, дотолкова, че те снели своя Бог от длъжността да ги управлява.

И докато в процеса на посяването на християнската религия, оракулите прекратили дейност във всички части на Римската империя, и броят на християните чудодейно се покачвал с всеки изминал ден и на всяко място, посредством проповедите на Апостолите и Евангелистите, една огромна част от този успех може резонно да бъде приписана на презрението, което местните жреци по това време си били навлекли, чрез своите нечистота, сребролюбие, и суетене между различните господари. Също така религията на Римската Църква бе частично прекратена поради същата причина в Англия и много други части на християнския свят, заради провалените достойнства на своите свещенослужители, предизвикали сред хората провал на вярата, и частично, заради схоластичното привнасяне на философията и доктрината на Аристотел в религията; откъдето съответно произлизат толкова много противоречия и абсурди, че довеждат на духовенството славата едновременно на невежи и мошенически намерения, предразполагайки хората да ги отхвърлят, независимо дали против волята на собствените си монарси, както във Франция и Холандия, или с тяхна помощ, както в Англия.

Последно, сред точките, обявени от Църквата на Рим като необходими за спасението, съществуват толкова много очевидно в изгода на Папата и  много от духовно подчинените му, пребиваващи в територии на други християнски владетели, които, ако не бе взаимното съперничество между тези владетели, биха могли без война или допълнителни усложнения да отхвърлят всяка чужда власт, толкова лесно, както е била отхвърлена в Англия. Та кой не вижда в чия полза е гласувано да се вярва, че един владетел не се сдобива с властта, дадена му от Христа, освен ако не е коронован от епископ? Че един крал, ако е свещеник, не може да се ожени? Че независимо дали един владетел е роден в законен брак, или не, той трябва да бъде съден от властта, концентрирана в Рим? Че поданиците могат да бъдат освободени от своите задължения, ако съдът в Рим отсъди, че владетелят е еретик? Че един крал, като Хилдерих Френски, може да бъде детрониран от един Папа, като Папа Захарий, без причина, и кралството му раздадено на един от неговите подчинени? Че духовниците, и монасите, в която и да е страна, трябва да бъдат извън обсега на правораздаването на техните крале в случаи на извършени престъпления? Та кой не вижда в чия полза допринасят таксите от частни богослужения, и долините на чистилището, с такива примери за личен интерес достатъчни да умъртвят и най-живата вяра, ако, както казах, висшето държавно ръководство и обичаите не ги поддържаха повече от всяко мнение, относно светостта, мъдростта и неподкупността на техните учители? Така че бих приписал всички промени в световната религия на една и съща причина, и това са противните свещенослужители: и не само сред католиците, но дори и в онази Църква, която инициира по-голямата част от реформацията.

Източник: oregonstate.edu/instruct/phl302/texts/hobbes/leviathan-b.html#CHAPTERXII
Превод: Димитър Кръстев.
Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s