Щрихи към едно по-хуманно утре в личен план: или, За големите изпитания на малките радости

Страх от тъмното. За кой ли път. Страх, че някой чужд се вмъква в моето пространство. Кучетата лаят. Предупреждават. Страх ме е да изляза и да проверя каква е причината за техния лай, страх ме е да мина през тъмната стая, придърпвам непрозрачното перде на мястото на прозиращото, не смея да погледна към тъмнината зад стъклото на прозореца, имам усещането, че там се крие нечие лице, готово да се втренчи в мен и в моите действия. Може би кучетата лаят заради мен, заради светлината, която се промъква зад завесите на моята стая, заради музиката, която несъзнателно усилих, за да се самоуспокоя и да разсея страховете. Въпреки всичко, което знам, въпреки обективната реалност, не мога да се отърся от страховете, имам нужда от светлина, от ден, от контакт с друг човек, някой, който да не мисли за тези неща, някой, който да разсее мислите ми към незначимото, или привидно незначимо, непредсказуемото разнообразие на живяното ежедневие ни прави безстрашни, осъзнавам. Като дете имах подобни страхове, които тогава не възприемах като нещо, което ми липсва, опитвах се да избягам от тях, съвсем погрешно, притичвах набързо през външния двор, където бе паркирана колата ни, обзет от страх, че там отдолу, в тъмното, под колата, има нещо, което ме наблюдава. Често се застоявах навън с мои връстници и някои от по-големите до след полунощ, сядахме в кръг или едни срещу други и си разказвахме страшни истории, по-скоро едни разказваха, а аз, и може би други като мен, поглъщах, абсорбирах детайлите за Малката Бисквитка, за огледалата, за ритуалите, за Дама Пика, за мъртвите деца, за духовете… Дори сега, докато пиша тези редове, ме побиват тръпки. Не е ли глупаво? Отново попаднах в капана на Страха. Страх от непознатото, който иначе, обективно погледнато, е тъй непрактичен и изпълнен с песимизъм към бъдещето (да, смея да кажа непрактичен, точно преодоляването на този страх сега ни дели от стените на първобитната пещера, обграждащи студения мрак вътре в нея). Не мога просто да си внуша, че не ме е страх, трябва да знам защо и как, трябва да знам, че там няма нищо стряскащо, нищо брутално, нищо, настроено насилствено срещу мен, няма пришълци, които желаят да ми направят дисекция с месна упойка, няма тормоз; е, може би има някое паяче, или друго насекомо, което ще притича набързо през краката ми и ще доловя резките му движения едва за миг с периферното си зрение (какви ли истории си разказват малките паячета за нас хората?), или може би въздушното течение от отварянето на вратата ще бутне някое зле закрепено украшение или лист хартия от някоя етажерка, листът ще изшумоли и ще ме стресне, но ще знам, това не е духът на някакъв покоен садист, това е просто лист, задвижен от естествени центробежни сили, предизвикани от мен самия, ще знам, че там няма нищо друго, няма скрити неща, необясними и враждебни, всъщност оттук идва страхът, от това, че виждаме непознатото като враг, когато то трябва да бъде наш пръв приятел, като нужда за оцеляването ни. Ето така вече звучи по-добре, научно, природосъобразно. Нашата цел е да се възползваме максимално от непознатото, а това няма как да стане, ако не смеем да го доближим и да опитаме да го опознаем. Сега съм по-спокоен. Отивам да експериментирам, да откривам, ще измина дългия път през тъмната стая с цел да се изпикая през терасата, с цел облекчение и за да разбера защо лаят кучетата. Тръгвам…

Страхът от тъмното е страх от себе си. Той се лекува с присъствието на домашни любимци или присъствие на близки хора, общо взето с присъствие на доверие в лицето на нещо живо, или изобщо живота, извън себе си. Личността, като такава, за да не се самоунищожи, има нужда от постоянно напомняне за цената на собственото си съществуване, има нужда от постоянни комплименти, благодарности и ухажване, за да цъфти и просъществува, това, което е вътре в нас не е достатъчно да ни поддържа живи, човекът не е и не може да бъде самоцел, човекът е цел на човечеството, просто понякога човечеството не разбира целите си. Признанието отвън гарантира сила отвътре. Писането е добро. Текстът се превръща в отделна личност. Реализацията на изкуство и наука е вид комплимент, който сами отправяме към себе си. Чуждото мнение е най-питателната храна, като не визирам случаите, в които то може да бъде и силна отрова, но отровата идва предимно от Вътре, суетата е нашият живителен резервоар, той трябва да бъде перманентно зареждан с преструвки и оптимистични заблуди до сетния ни дъх. Общуването може да изтощава и пренатоварва, може да отегчава пъргавият ум и да го възпрепятства във вечните му походи в търсене на обединяващи детайли, но общуването е самият смисъл в своята пълнота и повърхностност, самотният човек никога не може да почувства щастието и радостта, така както ако има с кого да ги сподели. Изобщо, нищо, освен болка и отчуждение, не може да бъде изпитано без сътрудническа намеса.

Ще цитирам една любима реплика от български филм, „Аз не искам да съм реален, искам да съм кристален, искам да излъчвам светлина…!“. Смятам, че точно сега, в този момент, владея отговора за този болезнен зов, и той не е в думите на един – забележете! – действително практикуващ тлъст психиатър, който ще ви посъветва да се обърнете към вярата или някое подобно пристрастяващо и фалшиво лайно, отговорът е съвсем прост – за да бъдеш кристален преодоляваш себе си. Като птиче перо и като река, лекомислен, над вглъбяване и мании. Тогава всичко хубаво се случва без дори да си го пожелал. Тогава умееш да се насладиш със слънчева усмивка, с надменен присмех, дори на страданието, гнусотията и нищетата, които, разбира се, ще се случат; нетърпими са опитите да преодолееш едно от лицата на живота, но да запазиш останалото: утопия, напълно непостижима.

Всичко или всичко, всичко и нищо. Математиката на щастието е отвъд всяко логическо съждение, отвъд способностите ни за изразяване в символи, тя е навсякъде, не може да бъде обхваната и приведена в наличност пред нас, в ръцете ни, защото ние не сме възможни извън нея, съществуваме вътре в нея и чрез нея. Вечността никога няма да бъде и не е била, защото вечността е единствено сега. Въздържайте се от подобни изказвания, ако желаете да не изглеждате смешни в очите на другите, в очите, запазени за телевизионни програми, но ако го чувствате, ако го разбирате, не се въздържайте, никак не се въздържайте. Банално? Да. Най-баналното е най-вдъхновяващото, тогава когато е изречено с убеждение. Очевидно, доказателства за правотата на очевидното има навсякъде около нас, включително и вътре в нас. Почти като цитат от философски текст. Тоест, почти като празнословие. Може би. Дори да е така, нямам идея в чий текст съм го прочел. Чета го в момента, от извора, черпя думи от морето на блаженото съзнаване. Оправданията похабяват магията на единомислието. Мога да мина и без тях, щом не ви искам пари.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s