Страхът от отхвърляне

Доста жалко, че трябва да се крия от себе си в такъв специален крив творчески момент. Кой знае, може би щеше да излезе нещо добро? А може би така е по-разбираем, точно защото всичко е толкова неразбираемо.

Алкохолът не е необходимост, а просто специален ефект. Сега го осъзнавам напълно. Поредният префърцунен аксесоар на трагичния герой. Смехотворен опит за привличане на вниманието на сляпата и глуха публика. Ако не беше така досега да съм отворил виното. Но знам, че отворя ли го сега ще проваля една внимателно планувана вечер. И все пак, някак не вярвам тази вечер да я бъде. Както се съмнявам и в сбъдването на много други вечери. Конкретно, на още една подобна. Изискана вечеря на свещи в скъп ресторант. Ще облека новата си риза. Колко ли такива моменти ще останат неродени и ще изгният в мислите ми заедно с мислите за нея? А коя е тя? Върху това вече не желая да разсъждавам, защото зная, че утре или някога тя ще чете тези редове. Или по-скоро онази ще ги чете, същата, която ме отвращава и дразни, онази – да не казвам чуждата – вътре в нея. Не ме е страх от теб, а от себе си. Втълпявам си, че съм способен да помета всичко заради твоя инат, или заради някакъв вътрешен мой гняв, който няма нищо общо с теб и путкинските ти номера, натурален гняв, садистичен и демоничен. В подобен пристъп ярка ослепителна светлина огрява съзнанието ми, за един миг всичко е тихо, а след това тъмен и плътен облак сее разруха и вече нищо не е забавно. Случвало се е преди. Опасявам се – и точно там е проблема – не ми пука за последиците. Държа на рационалното, но в крайна сметка какво по-рационално има от смъртта и разрухата? Какво по-естествено има от хаоса? е логичният въпрос с кристално ясен отговор – знак на съгласие.

Мислите, тези мисли, се натрупват и биват забравяни, натрупват се и биват забравяни, но все пак се натрупват и съществуват; продължават да се натрупват. Докъде ще ме отведе всичко това? Знам. И всички около мен започват да разбират. Не го крия и не ме е срам. Малко… всъщност изобщо, никак не ме е срам, че мисля само за себе си в подобен критичен момент. Как ще се спаси тя – това си е неин проблем. Аз изчезвам и тя е спасена. Единственото решение. Единственото банално решение.

А какво стана с мечтите ни? Какво стана с обичам те и прекрасните оргазми? Какво стана с бъдещето? За тези неща мълчим. И така докато не ги отминем с преструвка. Но те, уви, ще ни отминат най-безсърдечно, без дори да трепнат, защото без нас те са мъртви. А жива ли е надеждата и какво е тя? Кой плаща за нея? Ако е подарък – от кого? На кого сме длъжни заради нея? Какво печели този, който направи хиляда първи крачки? Защото другият отсреща все ни изглежда като нелепа статуя – студен и недостижим. Кой, този път, ще сложи край и ново начало? И двамата знаем много добре. Леко позабравен герой излиза отново на сцената. Страхът от отхвърляне се казва той и стъпва тихо, защото не носи обувки. Той е блед и болнав. Никому ненужен малък гнусен натрапник. И все пак наш пръв приятел. От ранното детство. Винаги се завръща, отново и отново. Със зачервени бузки от срам, нервозен и невзрачен.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s