10 мотива за фабрикуване на фалшиви исторически документи (Недовършен превод)

Мотиви за производство на фалшификати

От значителен брой древни източници става ясно, че целта на литературния фалшификат е била заблуда на читателите, като ги накара да мислят, че написаното е произведение на някой друг, а не на действителния автор. Но какво е мотивирало авторите да действат така? Защо просто не са писали книги, използвайки собствените си имена?

За езическите, еврейските и християнските автори съществували най-различни мотиви за фалшифициране на литературни текстове. Ето десет от тях:

  1. Да извлекат печалба. Двете най-големи библиотеки в древния свят били разположени в градовете Александрия и Пергам. По време на античността, начинът да се сдобиеш с книга за колекцията на библиотеката е бил много по-различен от днешния. Тъй като книгите били копирани на ръка, различните копия на една и съща книга можели да имат различия, понякога доста големи, една от друга, така че най-важните библиотеки предпочитали да притежават оригинала на дадена книга, отколкото по-късно копие, което би могло да съдържа грешки. Според Гален от Пергам, това накарало предприемчивите личности да създават „оригинални“ копия на класическите творби, които да продават на библиотеките от Александрия и Пергам. Щом библиотекарите плащали в брой на бройка за оригинални копия на трактати от философа Аристотел, ще се учудите колко много оригинални копия на трактати от Аристотел започнали да се появяват. Доколкото знам, мотивацията с цел печалба не е имала значителен ефект върху ранните християнски писания, тъй като те не били продавани на пазара, преди това да се промени в по-късни времена.
  2. Да се противопоставят на враг. Понякога една литературна творба бива фалшифицирана, за да злепостави нечий личен враг. Един гръцки историк на философията, Диоген Лаерций, отбелязва, че философ на име Диотем фалшифицирал и след това пуснал в обръщение петдесет сквернословни писма от името на своя философски противник Епикур. Това очевидно не било в полза за репутацията на Епикур. Понякога съм се чудил дали нещо подобно не се е случило при една от по-интересните фалшификации на ранното християнство. Ловецът на ереси от IV век, Епифаний Кипърски, отбелязва, че прочел книга, за която се предполагало, че била използвана от група изключително неморални християнски еретици, известни като фибионити. Тази книга, „Великите въпроси на Мария“, вероятно съдържала странни записки за Исус и Мария Магдалена, където Исус отвежда Мария на една висока планина и в нейно присъствие издърпва една жена от собственото си тяло (подобно на същия начин, по който Бог създава Ева от реброто на Адам) и започва да се съешава с нея. И преди да достигне до момента на еякулация, той се отдръпва от нея, събира своето семе в ръка и го изяжда, като казва на Мария: „Така трябва да правим, за да живеем.“ Мария, разбираемо, припада на място (Епифаний, Панарион, Книга 26). Тази странна история не я намираме никъде извън писанията на Епифаний, който е известен с това, че съчинил много от своята „информация“ за еретиците. Често съм се чудил дали той не е измислил всички тези записки, твърдял е, че ги е намерил в една от книгите на фибионитите, но всъщност ги е фабрикувал собственоръчно от нищото. Ако е така, в известен смисъл той фалшифицира една фибионитска книга в името на Мария, за да направи така че неговите еретични опоненти да изглеждат наистина много зле в очите на другите.
  3. Да се противопоставят на определена гледна точка. Ако съм прав за Епифаний и Великите въпроси на Мария, то тогава част от неговата мотивация е била да се противопостави на конкретни възгледи, фибионитската ерес, които намирал за вредни. Подобни мотиви могат да бъдат открити в случаите на голям брой други християнски фалшификации. Като допълнение на Коринтяни I и II в Новия завет, имаме Коринтяни III, която е била изкарана извън Новия завет.

3. To oppose a particular point of view. If I’m right about Epiphanius and The Greater Questions of Mary, then part of his motivation would have been to oppose a view, the Phibionite heresy, that he found noxious. Similar motivations can be found in the cases of a large number of other Christian forgeries. In addition to 1 and 2 Corinthians in the New Testament, we have from outside the New Testament a 3 Corinthians.15 This book was clearly written in the second century, as it opposes certain heretical views known from that time, which propose that Jesus was not a real fl esh-and-blood human being and that his followers would not actually be resurrected in the flesh. According to this author, they would be resurrected, as he states in no uncertain terms—while claiming to be the apostle Paul. It may seem odd to try to counteract a false teaching by assuming a false identity, but there it is. It happened a lot in the forgeries of the early Christian tradition.

4. To defend one’s own tradition as divinely inspired. There is an ancient collection of writings known as the Sibylline oracles.16 The Sibyl was reputed to be an ancient pagan prophetess, inspired by the Greek god Apollo. Our surviving oracles, however, are mostly written by Jews. In them the prophetess, allegedly living long before the events she predicts, discusses the future events of history — and she is always right, since the actual author is living after these events — and confirms the validity of important Jewish beliefs and practices. Not to be outdone, later Christians took some of these oracles and inserted references to the coming of Christ in them, so that now this pagan prophetess accurately foresees the coming of the Messiah. What better testimony to the divine truthfulness of one’s religion than the prophecies allegedly delivered by the inspired spokesperson of one’s enemies?

5. Out of humility? It is commonly argued by scholars of the New Testament that members of certain philosophical schools would write treatises in the name of their master-teacher and sign his name to their own work as a gesture of humility, since one’s own thoughts are simply the extension of what the master himself said. This is said to be particularly true of a group of philosophers known as the Pythagoreans, named after the great Greek philosopher Pythagoras. There is, however, serious dispute as to whether the Pythagorean philosophers who claimed to be Pythagoras actually did it out of humility: no statements to that effect can be found in their own writings, only in the writings of authors writing centuries later.17 These Pythagoreans may have been inspired by other motives.

6. Out of love for an authority figure. In a similar vein, we do have one author from antiquity who claimed to have forged his work as an act of love and reverence. This is a most unusual situation, one in which a forger was caught red-handed. The story is told by the early third- entury church father Tertullian, who indicates that the well-known stories of Paul and his female disciple Thecla, famous as a model disciple throughout the Middle Ages, were forged by a leader of a church in Asia Minor, and that he was discovered in the act and deposed from his church office as a result. In his self-defense the forger claimed that he had written his work “out of love for Paul.”18 It is not clear exactly what he meant by that, but it may mean that his devotion to Paul led him to invent a tale in Paul’s name to capture some of what he took to be the apostle’s most important teachings and views. Actually, the teachings and views found in the surviving Acts of Paul and Thecla are not at all what Paul taught: among other things, we learn from this narrative that Paul proclaimed that eternal life would come not to those who believed in Jesus’ death and resurrection, as Paul himself proclaimed, but to those who followed Jesus in remaining sexually abstinent—even if they were married.

7. To see if you could get away with it. There were some ancient forgers who created their work simply in order to see if they could pull the wool over other peoples’ eyes. The technical term for this is “mystification.” The most famous instance, told by Diogenes Laertius, is of an author named Dionysius who set out to fool one of his sworn enemies, Heraclides of Pontus, by forging a play in the name of the famous tragedian Sophocles. Heraclides was fooled and quoted the play as authentic. Dionysius then uncovered his deceit—but Heraclides refused to believe him. And so Dionysius pointed out that if you took the first letters of several lines of the text and wrote them out as words (an acrostic), they spelled the name of Dionysius’s boyfriend. Heraclides claimed that it was just a coincidence, until Dionysius showed that later in the text were two other acrostics, one that spelled the message “an old monkey isn’t caught in a trap; oh yes, he is caught at last, but it takes time,” and another that said, “Heraclides is ignorant of letters and is not ashamed of his ignorance.”19 I don’t know of any certain instances of mystification among early Christian forgers.

8. To supplement the tradition. Especially in early Christianity there were lots of instances in which forgers would provide “authoritative” writings that would supplement what was thought to be lacking in the tradition. For example, the author of Colossians 4:17 (Paul?) tells his readers that they are also to read the letter sent to the Christians in the town of Laodicea. We don’t have an authentic letter of Paul to the Laodiceans, however. No surprise, then, that in the second century a couple of such letters turned up, forged in Paul’s name to supply the lack.20 Another example: it is well known that the Gospels of the New Testament say virtually nothing about Jesus’ early life. This had some early Christians puzzled, and in the second century, accounts of Jesus as a boy started cropping up. The most famous of these was claimed to have been written by someone named Thomas, a name that means “the twin.” This may be a reference to the tradition known from Syrian Christians that Jesus’ own brother, Jude, was in fact his twin brother, “Judas Thomas.” In any event, it is an intriguing narrative of the adventures of the young Jesus, starting when he was a five-year-old.21

9. To counter other forgeries. One of the least studied phenomena of early Christian forgery is the production of forged texts designed to counter the positions staked out in other forgeries. In the early fourth century, according to the church father Eusebius, an anti-Christian pagan forgery was produced called the Acts of Pilate. Apparently this narrative told the story of Jesus’ trial and execution from a Roman point of view, to show that Jesus fully deserved what he got. This was a widely read document: the Roman emperor Maximin Daia issued a decree that it was to be read by schoolboys learning their letters (Eusebius, Church History 9.5). Soon afterward, however, a Christian document that was also known as the Acts of Pilate made its appearance. In this account Pilate is in complete sympathy with Jesus and fervently tries to release him as innocent of all charges.22 The Christian version appears to have been written to counter the pagan one. This phenomenon of Christian counterforgery appears to have been fairly widespread. There was a text written in the fourth century called the Apostolic Constitutions. It claims to have been written by the twelve apostles after the death of Jesus, even though the apostles had been dead for three hundred years by the time it was written. Among the many remarkable features of this book is its insistence that Christians not read books that falsely claim to be written by apostles (Apostolic Constitutions 6.16). There is something similar even within the New Testament: the author of the book of 2 Thessalonians warns his readers not to be upset by a letter allegedly by Paul (that is, a letter forged in Paul’s name; 2 Thessalonians 2:2). But as we will see in a moment, there are good reasons for thinking that 2 Thessalonians itself is a pseudepigraphic book, putatively by Paul but not actually written by him.

10. To provide authority for one’s own views. This is the motivation that I think is by far the most common in early Christian forgeries. There were lots of hristians in the early centuries of the church who claimed numerous points of view, most of which came to be branded as heresies. Yet all of these Christians claimed to represent the views of Jesus and his disciples. How could you demonstrate that your views were apostolic, in order to, say, convince potential converts? The easiest way was to write a book, claim that it had been written by an apostle, and to put it in circulation. Every group of early Christians had access to writings allegedly written by the apostles. Most of these writings were forgeries.

Източник: Bart D. Ehrman. Jesus, Interrupted: Revealing the Hidden Contradictions in the Bible & Why We Don’t Know About Them. Chapter IV: Who Wrote the Bible. Page: 116-121. HarperCollins, 2009.

Няколко думи за теологията и авторът на книгата Jesus, Interrupted („Исус, прекъснат“)

Авторът на книгата, която цитирам по-долу, Bart D. Ehrman, години наред е бил обикновен дълбоко вярващ религиозен човек. Израстнал е в консервативната среда на евангелизма. Но е имал една страст – да чете повече. Записва се в семинария, откъдето прилежността в учението го води в катедрата по теология на университета Принстън. Там той се запознава с „по-либерално“ настроени колеги, които някак са успели да преборят втълпения от обществото страх и да приемат фактите. Ehrman с неохота започва да води нелесна битка срещу собствените си убеждения. Учудва го поведението на пасторите, които за разлика от онези църковни служители, които стоят по-долу в йерархията, преминават през курс на специализирано изучаване на „светите“ текстове и задължително се запознават с множеството противоречиви факти около тях, но по неведоми причини по време на проповед всички практикуващи тази професия забравят за противоречията.

Аз лично смятам, че теологията е една от най-безсмислените университетски специалности, очевидно един от най-непрактичните и нерационални избори, на които е способен обърканият кандидат-студент. Всички тези разговори за религия, разбъркани с малко философия и история, са чиста загуба на време и не водят човечеството доникъде. Не намирам никаква здрава и сериозна мисъл в това да посветиш десетки години от живота си на академична кариера, чиято цел е да изучава древни писания за свръхестествени явления, които са точно толкова истински колкото явленията и древните текстове от „Властелина на пръстените. Това е най-точното сравнение, за което мога да се сетя, теолозите просто са запалени по фентъзи-тухли и то адски много. Според мен всеки, свързан мисловно по някакъв начин с религията, е свързан към една огромна шега, чието безотговорно отношение към заобикалящия ни свят и случващото се около нас в действителност, притежава потенциала да унищожи физически реалността, за сметка на илюзията, която и без това никога не е съществувала в нечия полза, освен с цел материална облага на онзи, който я контролира.

Но в цялата тази игра, теолозите имат своята съществена роля. Тези от вас, които са гледали филма (или чели комикса) „В като Вендета си спомнят ролята на съвестното ченге, което предпочете фактите пред убежденията. Именно теологията е така към религията, както полицията е към държавната система, тя е нещо като олицетворение на съвестта и обществената отговорност, но тъй като отговорността притежава тази характерна особеност на частност, да бъде винаги лична и никога споделена, то за щастие в исторически план от време на време се намират отделни личности, които се борят против корупцията на системата отвътре навън. Разбира се, тежестта, която те доброволно поемат, трудно може да бъде оправдана рационално, но някои просто я наричат нещо като стремеж към истина и свобода.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s