Без обвинения, без извинения, с цяла вина

Чудя се защо когато някой заяви очевидното хората неохотно очакват от него да подкрепи твърдението си с безброй много примери и доказателства, или пък едва ли не с ритуално поведение, за да го приемат не на шега, а когато друг изрече една налудничава шега същите хора се втурват най-всеотдайно на поклонения, създават традиции и приемат, с цялата сериозност, на която са способни, казаното за абсолютна истина? Кое има по-голямо значение – кой какво казва или какво казват за него (и кой го казва)? Наистина ли начинът, по който казваме нещата може да бъде по-важен от самите неща, които казваме и мислим? Би било доста противно ако е така, но в това се таят и достойнствата на най-смелите действия, които изискват подготовка и отпускане, задължително в тази последователност, иначе смелостта би се изравнила с чиста проба глупост.

Вярата. Нима тя, същата тази, която ни кара да обичаме безусловно, не ни подтиква към безмозъчни престъпления и жестокости? Нима вярата е по-свята от собственото си отрицание и нима тя би просъществувала дори няколко дни без него? Как може да сте сигурни, че не ви лъжат и мамят, и експлоатират най-користно, ако просто и единствено вярвате? Как е възможно да знаете отговорите, ако не задавате въпроси? Как може да разсъждавате, ако не разсъждавате?

Ето какво мисля. Тези, които изискват безкрайна аргументация (която, на мига щом пожелаят, отхвърлят с лека ръка) за доказване на очевидното, по една или друга причина се страхуват от същото това очевидно, и имат интерес да поддържат дистанция спрямо това очевидно, но с течение на времето те забравят, че същото това очевидно е олицетворение на живота и представлява универсална истина валидна за всичко живо и съществуващо, включително и тях самите. Не е възможно да се дистанцираш от това, което си и да бъдеш себе си, тоест тези хора избират смъртта пред живота, смърт за себе си приживе и смърт за поколенията след тях, а смъртта, тя е безразлична, тя не съществува вътре в себе си, може да бъде наблюдавана само отвън като миг, а също и като бавен процес, нейното царство не съществува, празнота, която не може да бъде обхваната нито с физически граници, нито с понятия. Може би затова подобен тип хора не изпитват угризения, че обричат всичко около себе си на ускорена гибел, така или иначе гибелта е неизбежна, какво значение има дали тя ще дойде по-рано или по-късно? Но тук се замислям за потенциалното бъдеще, което никога няма да бъде, мисля си за настоящето, колко красиви са осветените под ъгъл и разбутвани от вятъра зелени, светлозелени, жълти, понякога почти бели и почти черни цветове и листа на липата, представям си морето и неговите вълни, изгряващото слънце над тях, крясъците на ранобудните чайки, синьо-лилавите нюанси на утринното небе, пяната на вълните, която облизва босите ни крака, влажна целувка и ръка, заровена в пясъка, и друга – в косите ти… Всичко това. Струва ли си?

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s