Детето…

К’во да ти кажа, в живота има малки граници, които наричаме накратко ТЦУНДДЖИТЧУО. Има общо 29 подобни граници. Прекрачването на всяка от тях прави мъжа мъж. Тази сутрин не знам защо краката са ми черни, само знам, че снощи не прекрачих границата, не прекрачих границата. Малко преди да заспя навън беше светло, а преди това вместо такси си взехме бира и вървяхме до края на града, и като стигнахме края спряхме и тръгнахме назад. Може би пораствам. Може би оглупявам. А може и да вървя към светли бъднини. Звучи грозно, да. Наивничко и сивичко, и ръбатичко, като онзи блок, който обитаваха прадедите ни. А ние какво обитаваме сега? Къща? Улицата? Гори и паркове? Някой знае ли колко време ще ни отнеме да намерим дома? Колко пъти голямата стрелка ще се размине безмълвно с малката? Дума няма да си кажат, няма и да се докоснат. Строг ред до сетното тик, до сетното так. Типична комбинация на врели-некипели. Тази сутрин за закуска има лютиво кьопоолу, отново. Вадим го от хладилника и го оставяме да се сгрее под нашия топъл поглед. А аз те чакам, за да гледаме филм. Хубаво е да те чакат някъде и е хубаво да чакаш нещо, не да очакваш, а да чакаш, прави те някак по-мързелив, ленив. Натрупване, натрупване, нищо няма да правя дотогава, ще чакам, чакам своя полет. Този път не искам да се разбие, не искам, но ще бъде интересно ако стане така. Романтична смърт. Хванати ръка за ръка ще изгорим под пламъците на ракетното гориво. Или пък експлозията на двигателите ще ни разпръсне на хиляди малки парченца над някой оживен град. В тази нощ няма да включат неоновите светлини и няма да се забавляваме. Но на следващия ден чистачите ще изчистят, ще изринат разкъсаните ни черва от безлюдните улици и улиците пак ще се напълнят с жива плът, ще пеят и ще свирят пиянски песни след три дни, а в умовете на новите няма и следа да има от нашите аз. И така трябва, така е редно. Няма нищо срамно, нищо притеснително, просто продължаваме. Последното нещо, което изпитваме преди света да изчезне е болка и бам!, паф!, късо. Черната кутия, която е мозъка ни, моментално се форматира, заедно с всички идеи и спомени и любови. Материята бавно се отдалечава и отдалечава, става от мека по-мека, става течна, а после малки частици от нас се носят във въздуха, както е било преди. И някой жилищен блок ще ни надживее, и някой родител няма да знае какво криеше детето му под обвивката. И продължава.

…не съм аз.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s