Сектата на второто пришествие в Чикаго

Когато искам да илюстрирам силата на со­циалното одобрение, давам един любим при­мер. Предпочитам го заради няколко предим­ства: той чудесно илюстрира слабо използвания метод на наблюдението отвътре, при кое­то изследователят проследява даден процес, като сам се потапя в неговата естествена сре­да; той осигурява информация, която е от ин­терес за толкова разнолика група като исто­рици, психолози, теолози; и най-важното, той показва как принципът на социалното одо­брение може да бъде използван върху нас, при това не от други хора, а от нас самите, за да превърнем в истина в своите очи онова, което ни се иска да бъде истина.

Историята е стара, случвала се е неведнъж в миналото, осеяно с безброй религиозни дви­жения. Всевъзможни секти и култове са про­рокували, че в определен ден ще дойде време за спасение и голяма радост за онези, които вярват в доктрината на групата. И винаги се пред­сказва, че идването на това време ще бъде ознаменувано от важно и неоспоримо събитие -най-често катастрофалния край на света. Раз­бира се, тези предсказания неизменно са се оказвали погрешни. За голям ужас на членове­те на такива групи, краят нито веднъж не идва в уреченото време.

Но историята разказва, че веднага след оче­видния провал на пророчеството винаги се случва едно и също. Вместо групата да се раз­падне обезверена, убежденията на нейните чле­нове стават още по-силни. С риск от всеобщи подигравки, те тръгват по улиците, разпрост­ранявайки публично своята догма с усърдие, умножено, а не намалено от безспорното оп­ровержение на най-важното, в което вярват. Та­ка се случва през II в. с монтаниститс в Тур­ция, през XVI в. с анабаптистите в Холандия, със сабатистите в Измир през XVII в., с миле-ритите в Америка през XIX в. Така трябвало да се случи, според трима учени, и със съвре­менния култ на второто пришествие в Чикаго. Учените – Лион Фестингър, Хенри Рийкън и Станли Шахтър, – които по това време били колеги в университета в Минесота, чули за чи­кагската секта и сметнали, че това е удобен слу­чай за провеждане на изследване от непосред­ствена близост. Тяхното решение да осъщест­вят проучването, като се присъединят към гру­пата инкогнито, в ролята на новопокръстени, и да внедрят в нея и други наблюдатели сре­щу заплащане, дало изключително богата ин­формация от първа ръка за случилото се пре­ди и след деня на предречената катастрофа.

Сектата била малобройна, не повече от 30 души. Водачите били мъж и жена на средна възраст, наречени условно от изследователи­те д-р Томас Армстронг и г-жа Мариан Кийч. Доктор Армстронг, лекар от медицинска служба в колеж, хранел дългогодишен инте­рес към мистицизма, окултизма и летящите чинии. По тези въпроси той бил уважаван ав­торитет в групата. Въпреки това г-жа Кийч била центърът на внимание и на активност. В началото на същата година тя била започ­нала да получава послания от духовни същес­тва от друга планета, които наричала Пази­телите. Именно посланията на тези същест­ва, които Мариан Кийч приемала и регистри­рала на хартия чрез „автоматично писане“, оформяли ядрото на религиозната система на сектата. Учението на Пазителите било доня­къде свързано с традиционната християнска доктрина. Нищо чудно, че накрая един от Па­зителите, Сананда, „разкрил“, че е настоящо­то въплъщение на Христос.

Посланията на Пазителите, които винаги били обект на дискусии и интерпретации в гру­пата, придобили ново значение, когато започ­нали да предсказват предстояща огромна ка­тастрофа – потоп, който щял да започне в за­падното полукълбо и постепенно да погълне целия свят. Естествено членовете на сектата били предупредени първи, а по-нататък друго послание ги уверило, че те и всички онези, ко­ито вярвали в „поученията“, изпращани чрез г-жа Кийч, ще оцелеят. Точно преди бедстви­ето съществата от Космоса щели да дойдат и с летящи чинии да пренесат вярващите на безопасно място, най-вероятно на друга плане­та. Почти никакви подробности не се знаели за спасителната операция, освен това, че вяр­ващите трябвало да се подготвят, като запом­нят определени пароли („Оставих си шапка­та вкъщи“, „Какъв е твоят въпрос?“, „Аз сам съм си слуга“), а също и като отстранят мета­ла от дрехите си, защото носенето или прена­сянето на метал правело пътуването с летя­ща чиния „изключително опасно“.

Докато Фестингър, Рийкън и Шахтър наб­людавали подготовката през седмиците преди датата на потопа, те с особен интерес отбеля­зали два важни аспекта от поведението на сек­тата. Първо, степента на безрезервна вяра и все-отдайност била станала много висока. В очак­ване да напуснат обречената Земя, много от членовете на групата предприели необратими стъпки. Повечето от тях се били натъкнали на силна съпротива от страна на семействата и приятелите си, но независимо от всичко оста­нали верни на своите убеждения, най-често за сметка на благоразположението и обичта на тези близки. Всъщност няколко от членовете на сектата били заплашвани от съседите или от семействата си, че срещу тях ще бъдат из­ползвани законови мерки, за да ги обявят за психично болни. Сестрата на доктор Армстронг например подала иск двете му малки деца да му бъдат отнети. Много от вярващите напус­нали работа или изоставили следването си, за да посветят цялото си време на сектата. Ня­кои дори раздали или изхвърлили личните си вещи, като смятали, че съвсем скоро вече ня­ма да са им нужни. Това били все хора, чиято увереност, че знаят истината, им позволила да устоят на огромния социален, икономичес­ки и юридически натиск и чиято преданост към догмата растяла с всяко преодоляно пре­пятствие.

Втори важен аспект от действията на вяр­ващите преди очаквания потоп била особена­та форма на бездействие, която ги обхванала. За хора, толкова безрезервно убедени в истин­ността на своите вярвания, те не правели поч­ти нищо, за да ги разпространяват. Въпреки че първоначално разгласили новината за предс­тоящата катастрофа, не били предприети ни­какви опити да се набират последователи. Те нямали нищо против да вдигнат тревога и да посъветват онези, които се отзоват по собстве­на инициатива, но това било всичко. Нежела­нието на групата да полага усилия за набиране на привърженици се проявявало и по много дру­ги начини, освен в липсата на лична инициа­тива. Пазела се тайна, допълнителните екзем­пляри от „поученията“ били изгорени. Не се позволявало съдържанието на редица частни записи да бъде обсъждано с външни лица (за­писите били толкова тайни, че дори отдавна посветени нямали право да си водят бележки по тях). Избягвана била публичността. С наб­лижаването на уречения ден на бедствието все повече и повече репортери от телевизията, ра­диото и пресата се трупали около главната квартира в дома на Кийч. Повечето от тези хора били прогонвани или игнорирани. Най-честият отговор на техните въпроси бил: „Без коментар.“ Въпреки че за известно време то­ва ги обезкуражило, представителите на медиите се появили отново, когато доктор Арм-стронг бил уволнен от поста си в медицинския екип на колежа заради своята религиозна дей­ност. Даже се наложило един особено настой­чив репортер да бъде заплашен със съдебен процес. Вярващите били принудени да отб­лъснат подобна обсада и в навечерието на по­топа, когато цяла армия репортери ги прес­ледвала и им досаждала, за да изкопчи някак­ва информация. Впоследствие изследователи­те пишат с уважение за твърдата съпротива на групата срещу публичността и приобщава­нето на нови членове: „Изложени на шумна­та вълна на публичността, те по всякакъв на­чин избягваха славата; предоставени им бяха десетки възможности да проповядват публич­но, но те продължиха да странят и да се обг­ръщат в тайна, като се държаха с почти висо­комерно безразличие.“

Накрая, когато всички репортери и канди­дати за покръстване напуснали къщата, вярва­щите започнали своите последни приготовле­ния за пристигането на космическия кораб, ко­ето се очаквало да стане в полунощ. Видяното от фестингър, Рийкън и Шахтър сигурно им е изглеждало като театър на абсурда. Обикно­вени във всяко едно друго отношение хора -домакини, студенти, един гимназист, издател, лекар, продавач в железария и майка му – най-сериозно взимали участие в трагикомедията. Те изпълнявали нарежданията, давани им от двамата членове на сектата, които периодич­но влизали в контакт с Пазителите. Писме­ните послания от Сананда, които получавала Мариан Кийч, сега били съпроводени от нарежданията на „Създателя“, които достигали до вярващите с гласа на „Бърта“, бивша коз-метичка. Те усърдно репетирали своите реп­лики – повтаряли в хор отговорите, които трябвало да дадат преди влизането в спаси­телния кораб: „Аз сам съм си слуга“, „Аз сам съм си водач“. Съвсем сериозно обсъждали да­ли телефонното обаждане от някой си Капи­тан Видео – космически герой от телевизио­нен сериал по това време – е правилно изтъл­кувано като шега, или е кодирано послание от техните спасители. И всички имали подхо­дящо облекло. Заради предупреждението да не носят нищо метално на кораба, вярващите би­ли с дрехи, от които били отстранени всички метални части. Металните капси от обувки­те им също били свалени. Жените били без сутиени или носели сутиени без метални закоп-чалки. Мъжете махнали циповете на пантало­ните си и ги препасали с въже вместо колан.

Фанатизмът на групата по отношение на премахването на всичко метално бил изпитан лично от един от изследователите, който двай­сет и пет минути преди полунощ казал, че е забравил да махне ципа на панталона си. По думите на тримата наблюдатели: „това предиз­вика почти паническа реакция.“ Той бил из-тикан бързо в спалнята, където доктор Армстронг, почти без да изпуска от поглед часов­ника, срязал ципа с бръснарско ножче и издър­пал металната тока с клещи. След спешната операция ученият се върнал в хола вече без ме­тал по себе си, но пък доста по-блед от преди.

Когато часът за тяхното отпътуване на­ближил съвсем, вярващите потънали в безмълвно очакване. Благодарение на присъст­вието на учените ние притежаваме подробно описание на събитията, протекли през този кратък период от живота на групата.

Последните десет минути в хола бяха напрег­нати за всички. Не им оставаше нищо друго, освен да седят и да чакат с връхните дрехи в ръце. Тиктакането на двата часовника се чу­ваше ясно е напрегнатата тишина; единият беше с десет минути по-напред от другия. Ко­гато стрелките на онзи, които беше по-нап­ред, посочиха дванайсет часа и пет минути, един от наблюдателите отбеляза факта гласно. Последва хоров отговор, че полунощ още не е дошла. Боб Истман потвърди, че ве­рен е изоставащият часовник. Той сам го бил сверил същия следобед. И имало още четири минути до полунощ.

Тези четири минути прелитаха в пълна ти­шина с изключение па една-единствена реп­лика. Когато [по-бавният] часовник над ка­мината показваше само минута преди очак­ваното пристигане на летящата чиния, Мариан възкликна пискливо: „Нито един план не се е провалял!“ Часовникът отмери звучно дванайсет и всеки удар болезнено отекваше в тишината на очакването. Вярващите не пом­ръднаха.

Човек би очаквал някаква видима реакция. По­лунощ отмина, но нищо не се случи. До са­мия катаклизъм оставаха вече не повече от седем часа. Реакция от страна на хората в стаята нямаше. Никакви думи, никакъв звук. Хората седяха като приковани, лицата им бя­ха застинали и безизразни. Марк Поуст беше единственият, който помръдна. Той легна на дивана със затворени очи, но без да спи. По-късно, когато го заговориха, той отговори ед­носрично, но пак не помръдна. Другите също не дадоха израз на чувствата си. Едва по-къс­но стана ясно, че са преживели тежък удар. Постепенно и болезнено атмосферата на от­чаяние и объркване обхвана групата. Те отно­во четяха предсказанията и свързаните с тях послания. Доктор Армстронг и г-жа Кийч неспирно  отвърждаваха вярата си. Вярващи­те умуваха над предсказанията и отхвърляха обяснение след обяснение. Някъде към 4 часа през нощта г-жа Кийч не издържа и се разпла­ка горчиво. Хлипайки, тя каза, че знае, че има някои, които са се усъмнили, но групата тряб­ва да даде светлина тъкмо на онези, които най-много се нуждаят от нея, и трябва да останат сплотени. Останалата част от вярващите също губеше търпение. Очевидно всички бяха разтърсени и едва удържаха съл­зите си. Наближаваше 4,30, а все още не бяха намерили начин да се справят с разочарова­нието. Вече повечето хора открито говореха за несъстоялата се среща в полунощ. Група­та изглеждаше пред разпадане.

Докато сянката на съмнението надвисва-ла над групата и увереността на вярващите се пропуквала, изследователите станали свиде­тели на две забележителни събития, последвали едно след друго. Първото се случило око­ло 4,45, когато ръката на Мариан Кийч треп­нала и започнала да „пише автоматично“ тек­ста на свещено послание свише. Когато го про­чели на глас, то се оказало хитро обяснение па събитията от тази нощ: „Малката група, която стоеше в усамотение цяла нощ, разпръс­на толкова много светлина, че Бог спаси све­та от унищожение.“ Въпреки че било добре оформено и дало резултат, това обяснение са­мо по себе си не било напълно удовлетворява­що. Например след като го чул един от чле­новете на сектата само станал, сложил си шапката и палтото и излязъл. Необходимо би­ло още нещо, което да върне на вярващите си­лата на предишните им убеждения.

И точно в този момент се случило второто събитие, което задоволило тази необходимост. Думите на присъстващите още веднъж ни да­ват живо описание на случилото се онази нощ. 

Атмосферата в групата рязко се промени, как­то и поведението на хората. Само няколко минути след като беше прочела съобщение­то, обясняващо защо нищо не се беше случи­ло, г-жа Кийч получи ново послание, което я напътстваше да даде публичност на обясне­нието. Тя взе телефона и започна да набира номера на местен вестник. Докато чакаше да се свърже, някой попита: „Мариан, сега ли звъ­ниш на вестник за първи път?“ Отговорът й последва незабавно: „Да, това е първият път, когато се обаждам. Никога досега не е имало нещо, което да трябва да им кажа, но сега чувствам, че е належащо.“ Цялата група ся­каш изпитваше същото. Веднага щом Мари­ан приключи с разговора, останалите членове на групата се заеха да звънят по вестници, телеграфни агенции, радиостанции, национал­ни ежедневници, за да разгласят обяснение­то защо потопът не се е състоял. В желани­ето си да разпространят словото бързо и повсеместно, сега вярващите разкриха пред ши­роката публика неща, които доскоро се пазе­ха в дълбока тайна. Ако само допреди някол­ко часа те избягваха репортерите и внимани-ето на пресата се възприемаше болезнено, се­га вярващите жадно го търсеха.

Променила се не само политиката по отношение на тайната и публичността, но и отношението на групата към приемането на нови членове. Ако хората, които преди искали да се присъединят, били игнорирани, връща­ни или към тях се отнасяли доста небрежно, след тази нощ нещата напълно се променили. Всички, които изявили желание, били до­пускани, на зададените въпроси се отговаряло, били правени опити да се разпространява учението сред посетителите. Безпрецедентна­та готовност на членовете на сектата да набират нови последователи била може би най-добре демонстрирана, когато на следващата нощ дошли девет ученика от гимназията, за да се срещнат с мисис Кийч.

Те я намериха до телефона, потънала в раз­говор за летящите чинии с някой, когото по-късно каза, че смятала за същество от кос­моса. В огромното си желание да продължи да разговаря с него и в същото време нетър­пелива да посрещне новите си гости, Мариан просто включи и тях в разговора и повече от час говореше ту с гостите в стаята, ту с „космическото същество“ на другия край на линията. Толкова беше решена да разпрост­ранява учението, че не  можеше да пропусне никой от двата сгодни случая.

На какво се дължи радикалният обрат в поведението на вярващите? В рамките само на няколко часа те преминали от едната към другата крайност – от затвореност и потай­ност към широко и пламенно разпростране­ние на Словото. И кое ги е накарало да избе­рат точно този най-неподходящ момент – за­ради неосъществения потоп невярващите най-вероятно биха се отнесли към групата и ней­ната догма с присмех?

Решаващият миг бил някъде през „нощта на потопа“, когато ставало все по-ясно, че про­рочеството няма да се изпълни. Странното е, че членовете на сектата били подтикнати да разпространяват своята вяра не от първоначал­ното чувство на увереност, а тъкмо от обрат­ното – от нахлулата в съзнанието им несигур­ност. От все по-ясното разбиране, че ако пред­сказанията за космическия кораб и потопа са погрешни, то такава трябва да е и цялата сис­тема на вярата, на която те се основават. За онези, които се скупчили в стаята на Кийч, та­зи все по-вероятна възможност трябва да е из­глеждала ужасяваща.

Членовете на групата били стигнали твър­де далеч и били жертвали твърде много, за да си позволят да видят своята вяра унищожена. Срамът, икономическите щети, подигравки­те щели да бъдат пряко силите им. Всеобща­та нужда у сектантите да се придържат към своите вярвания, прозвучава трогателно в тех­ните собствени думи. Млада майка с триго­дишно дете казва; „Трябваше да вярвам, че по­топът идва на двадесет и първи, защото изхарчих всичките си пари. Напуснах работа, на­пуснах и компютърния курс… Трябваше да вярвам.“ А ето и думите на доктор Армстронг към един от изследователите четири часа след неосъщественото пристигане на съществата с летящата чиния: 

Аз трябваше да извървя дълъг път. Отказах се от всичко. Прекъснах всички връзки. Изго­рих всички мостове. Обърнах гръб на света. Не мога да си позволя да се съмнявам. Трябва да вярвам. И няма никаква друга истина.

Представете си само колко притиснати са се чувствали доктор Армстронг и неговите по­следователи с наближаването на утрото. Тол­кова голяма била тяхната отдаденост на вяра­та, че никаква друга истина не можели да до­пуснат. И все пак материалната реалност току-що била нанесла по техните убеждения без­жалостен удар: никакъв космически кораб не се бил приземил, никакви космически същест­ва не почукали на вратата, никакъв потоп не настъпил, нищо не се случило така, както би­ло предсказано. И след като всяка приемлива форма на истината била подкопана от матери­алните доказателства, не оставала никаква дру­га възможност за групата да се измъкне от затрудненото положение освен една. Те тряб­вало да намерят друг вид доказателство за ва­лидността на техните вярвания: социалното одобрение.

Точно това обяснява техния внезапен об­рат от тайнството на съзаклятието към рев­ностното мисионерство. Това обяснява и точ­ния момент на обрата – тъкмо когато прякото опровержение на техните убеждения ги е направило по-неубедителни за външни лица. Рискът да се превърнат в обект на подиграв­ки и презрение от страна на невярващите трябвало да бъде поет, защото публичността и включването в групата на нови членове би­ли единствената останала надежда. Ако мо­жели да разпространят Словото, да информи­рат неинформираните, да убедят скептиците и ако при това успеели да спечелят нови по­пълнения, техните заплашени, но скъпи за тях убеждения биха станали по-истинни. Принци­път на социалното одобрение гласи: колкото повече са хората, които смятат една идея за правилна, толкова по-правилна ще е тази идея. Задачата на групата била ясна: тъй ка­то действителността не можело да бъде про­менена, трябвало да се въздейства на предс­тавата. Убеждавай – и сам ще бъдеш убеден!

 

Вероятно поради не добре овладяното разочарование, с което подходили към задачата, вярващи­те претърпели пълен неуспех в опитите да увели­чат своята численост. Нито един човек не се при­съединил към тях. В такъв момент, изправена както пред провала и на практика, и в предста­вите, сектата бързо се разпаднала. За по-малко от три седмици след датата, насрочена за пото­па, членовете на групата вече се били разпръс­нали и поддържали спорадични отношения един с друг. В заключение – и с ирония по отношение на предсказанието – може да се каже, че единст­вената жертва на „потопа“ била въпросната сек­та. Съвсем не е задължително обаче неосъществени­те предсказания на групи, очакващи деня на Страш­ния съд, да водят непременно до техния разпад. Ко­гато тези групи са били способни да изградят об­ществена подкрепа за своите вярвания, те са се раз­раствали и са процъфтявали. Например холанд­ските анабаптисти, които очаквали края на све­та през 1533 г., след като видели как годината минава и заминава без катаклизми, станали фа­натични търсачи на последователи, като влага­ли в тази кауза огромна енергия. Казват, че един изключително красноречив мисионер, Якоб ван Кампен, покръстил сто души за един ден. Лави­нообразно нарастващата обществена подкрепа за анабаптистите била толкова мощна, че бързо надмогнала опровергаващата я действителност и превърнала две-трети от населението от голе­мите градове на Холандия в последователи на движението.

Източник: Робърт Чалдини, Влиянието: психология на убеждаването, Изток-Запад, 2005, стр. 202-16; превод Христина Буюклиева
Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s