Дните си текат

Дните си текат, а аз все още съм момче. Колко време трябва да мине, за да стана мъж? Какви грижи трябва да имам? Спомням си времето, когато почти нямах такива. Някъде около четвърти клас. След училище се прибирах за малко и веднага отивах да играя футбол с трима приятели. Не беше точно футбол, особено, когато нямаше други, но задобрявахме. Връщах се изтощен. Понякога стоях до късно из някоя от махалите на малкия град. Играехме други игри – например, истината или действието, в която аз така и не намирах смелост да се включвам активно, – разказвахме си също страшни истории за викане на духове и подобни. След цял ден игра, нямах търпение да сваля прогизналите си дрехи и да взема горещ душ. Спомням си как тогава между пръстите на краката ми често се събираха малки боклучета, намерили пътя си дотам благодарение на евтините некачествени гуменки и дупките по чорапите ми. След душа имах малко грижи, тъй като бях придобил навика да пиша половината от домашните си още в училище, веднага след като ни ги дават, направо в час, или по-късно, по време на почивката в стола. Така правех и с уроците – запомнях ги още в час, но ще е лъжа, ако кажа, че не съм чел доста вкъщи. Все пак, дори когато сме имали контролни и изпитвания, времето, което отделях за учене не ми беше никак неприятно, макар и често да се случваше късно вечер. Щом вече бях готов да си легна, аз се настанявах удобно под завивките и не след дълго започвах да си мисля за някоя Станислава или някоя Цвети, или Пепа – курвата на випуска (която едва ли по онова време – още никой от нас не предполагаше какво значи „випуск“ – наистина е била курва). Доколкото виждам назад в отражението си през останалото от спомените, никога не ми е липсвала романтична нагласа. Мъжът с неговия сексуален нагон и еротични фантазии е част от мен откакто се помня, от детската градина. Много често съм сънувал по-възрастни жени, макар съзнателно да съм се спирал в мечтите си на такива от моята възраст. Ако днес бях достатъчно наивен да приема теориите на Фройд за чиста монета, бих казал, че страдам от тежка форма на едипов комплекс, която безмилостно ръководи живота ми. Всъщност цялата работа започна оттам, че си зададох въпроса „Кога ще стана мъж най-после, по дяволите?“. Отговорът, този момент от моето съществуването, все още ми убягва. Убягва ми да бъда онзи мъж, който е толкова привлекателен за жените със своята последователност, със своята доминираща неотстъпчивост. Който е прав, дори когато говори нелогично. Който е силен и тежи на мястото си. Онзи, който винаги знае решението и за чийто извор на вдъхновение никой не подозира. Онзи, когото нямаше да мразя толкова много, ако сега беше тук. Понякога ми се отдава да бъда точно такъв, но образът така бързо се изплъзва от контурите на истинското ми лице, че после се съмнявам дали изобщо някога е бил там. Чакам момента, изпитанието, инициацията, а когато дойде… трудно е да се предвиди. Наблюдавал съм порастнали хора – с бради и мустаци, и дълбоки рани под дебелата им кожа, – които все още носят в поведението си фрагменти отпреди да проходят, изглупяват, без да им пука, че са отстъпили от позициите си. И все пак, кой се втурва в защита, когато знае, че да завоюваш е въпрос на игра?

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s