Искам да ти призная, също така, че аз имам един комплекс за малоценност, върху който може би за пръв път разсъждавам сериозно. Проблемът е че желая да доминирам, а се чувствам доминиран. Хората не ме изслушват, не ме уважават. Позволяват си да ми заповядват или да ми повишават тон. Позволяват си да мислят, че могат да ме прецакат. Блогът ми е следствие на този комплекс. Там пиша с надеждата, че някой друг може да ме нарече „бог“. Но през цялото време едно нещо ми е убягвало. Забравял съм, че за да изпитват уважение към мен трябва да им внуша страх. А всъщност аз ненавиждам агресията. В мен няма капка агресия. И друг път съм го писал. И дори сега, когато осъзнавам какво ми липсва, за да ме уважават, не желая да се променям. Предпочитам нещата да си останат така. Следва един извод, за който също не се бях замислял преди. Моят начин да се наложа, да спечеля доверие, да се харесам е като предизвикам съжаление, равно на съчувствие, равно на състрадание. Замислих се кое е по-велико: страданието или величието? И си отговорих: величието може да се величае колкото си иска, но няма как да бъде известно като такова, ако преди това не изстрада пътя до собственото си популяризиране.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s