Мишел дьо Монтен. Опити. Книга I. Глава XX

Детайл от портрет на Мишел дьо Монтен. Източник: The Bridgeman Art Library

Детайл от портрет на Мишел дьо Монтен. The Bridgeman Art Library.

_____________________________________________

Да се учиш на любов към мъдростта

значи да се учиш да умираш*

Цицерон казва, че да философстваш не значи друго, освен да се подготвяш за смъртта. Още повече, че всяко самоизследване и размишление неминуемо от­вежда душата извън нас и я отделя от тялото, което пък е някакво опознаване и наподобяване на смъртта; казано накратко — всяка мъдрост и всички разсъжде­ния в света се свеждат в края на краищата до това да се научим да не се страхуваме от смъртта. И действително или нашият разум се подиграва с нас, или ако не е така, той се стреми към удовлетворяване на желанията ни и цялата негова дейност е насочена единствено към това да живеем добре и в доволство — както е казано в Светото писание. Всички на този свят са убедени, че нашата крайна цел е удоволствието и спорът е само за това по какъв начин трябва да се постигне то – едно противно твърдение всеки би отхвърлил начаса, – защо­то кой ще слуша оня, който се заема да твърди, че на­шата крайна цел са мъката и страданието? Разногласията между философските школи в този слу­чай са чисто словесни. Нека отминем бързо тези твърде изкусни празнословия (Сенека, Epistulae, 117, 30). Тук има повече упоритост и препирни, откол­кото подобава на хора с такова високо призвание. Впро­чем за какъвто и да се представя човекът, той винаги играе себе си. Каквото и да казват — дори в самата добродетел крайната цел е наслаждението. На мен ми харесва да дразня с тази дума слуха на ония, които не я обичат. И когато тя наистина означава някакво висше удоволствие и пълна удовлетвореност, тогава наслаждението е задължено на добродетелта повече, отколкото на каквото и да е друго. Ставайки все по-живо, по-вълнуващо, по-силно и по-мъжествено, то става от това наистина по-сладостно. И би трябвало да го назоваваме някак по-подходящо, по-благо и по-естествено, а не с това грубо име, което сме му дали. Колкото се отнася до низшата наслада, ако тя изобщо заслужава хубаво име, тя трябва да бъде назована така само заради съпоставката й с истинската наслада, а не поради някакво превъзходство. Намирам, че тоя род наслаждение е съпроводено с неприятности и пречки повече, отколкото добродетелта. Освен това то е по-мимолетно, по-леко и по-неустойчиво; то е съпътствано с бдения, с въздържане, с трудности, с пот и кръв. Освен всичко това, то носи страдания от най-различен характер и най-сетне такова тежко пресищане, което е равно на наказание. Ние допускаме голяма грешка, като смятаме, че неудобствата, които го съпровождат, служат, за да изострят и засилят сладостта му — както в природата противоположното влива живот в проти­воположното, и като казваме, преминавайки към добро­детелта, че я съпровождат същите трудности и лише­ния, които я правят строга и непостижима; защото тук много повече, отколкото при низшето наслажде­ние те облагородяват, изострят и повишават божестве­ното и съвършено удоволствие, с което тя ни дарява. Наистина твърде недостоен за добродетелта е оня, който поставя на везни жертвите, които тя изисква от нас, и плодовете, които ни дарява, без да може да си предста­ви нито нейните милости, нито ползата от нея. Ония, които ни убеждават, че достигането на добродетелта е нещо мъчително и трудно и че само нейното обладание е приятно, ни казват все едно, че тя винаги е неприятна. Защото с кое човешко средство може да се достигне нейното пълно обладание? Най-съвършените хора са се задоволявали само с това да мечтаят за нея и да я до­ближат, без да могат да я постигнат напълно. Тия, които говорят така, се заблуждават, тъй като при всичките ни познати удоволствия самото преследване на добродетелта ни носи наслада. Стремлението към нея се поражда от представата ни за качеството на нещата, до които тя се отнася, защото това всъщност е една голяма част от нашето действие и едносъщност с нея. Щастието и блаженството, които струят от добродетел­та, заливат с ярка светлина всички нейни притежания — от самото й начало до последния й предел. Едно от най-големите й благодеяния е презрението към смъртта — средство, което придава на нашия живот спокойствие и ни позволява да вкусим от неговите чисти и сладки радости; без него всяко друго наслаждение угасва. Ето защо всички философски учения се кръстосват и сливат в тази точка — да ни научат да презираме смърт­та. И макар всички те единогласно да ни предписват презрение към страданието, нищетата и другите несго­ди, на които е подложен човешкият живот, все пак това не трябва да бъде нашата основна грижа — както поради това, че тези несгоди не са така неизбежни (по-голямата част от хората прекарват живота си, без да вкусят от бедността, а други — без да знаят какво е страдание и болест, какъвто е например музикантът Ксенофил, който доживял сто и шест години, без да се разболее), така и поради това, че когато краят ни е мъчителен, ние можем, ако пожелаем, да прибегнем към смъртта и така да сложим край на всички наши несгоди. Що се отнася до смъртта, тя е неизбежна:

Съдбата тласка всички към край един
и рано или късно изтегляме
ний жребия за ладията,
носеща към вечността отвъдна
(Хораций, Carmina, II, 3, 25—28),

от което следва, че ако смъртта ни внушава страх, то това е източник на непрекъснати страдания, които не могат да бъдат облекчени с нищо. Страхът се прокрадва към нас откъде ли не. Ние можем да обръщаме поглед насам и натам колкото си щем, като че се намираме в някакво подозрително място: която вечно е надвиснала над нас, както камъкът над Тантал (Цицерон, De finibus, I, 18, 60). Нашите парламенти често изпращат престъпниците за изпълнение на смъртната им присъда на самото местопрестъпление. Заведете тези престъпници, докато отиват там, в най-хубавите къщи, нагостете ги с най-хубавите ястия и напитки, каквито те пожелаят,

Ни сицилийските
блюда за него ще са вкусни,
нито ще върнат съня му песни
на птици и китара
(Хораций, Carmina, III, 1, 18—21),

мислите ли, че ще изпитат някаква наслада от това и че набелязаният край на тяхното пътешествие, който те винаги имат пред очите си, не ще развали и притъпи вкуса им към целия тоя разкош?

Слуша за пътя и своя живот с дължината му мери, дните тревожен брои и мъчи го бъдната гибел
(Клавдиан, In Rufinum, II, 137—138).

Крайната точка на нашия жизнен път е смъртта — неиз­бежният предел на всички наши стремления; и ако тя ни внушава ужас, бихме ли могли тогава да направим макар и една стъпка напред, без да треперим като от треска? Лекарството на невежия е да не мисли за нея. Но каква животинска слепота е нужна само, за да живееш в такова заслепение! Такива хора обяздят магарето откъм опашката —

Там, където е всъщност място на главата, поставя
краката
(Лукреций, За природата на нещата, IV, 472).

И нищо чудно в това, че те често попадат в клопка. Те се страхуват дори да произнесат думата смърт и повечето от тях, щом я чуят, започват да се кръстят — сякаш че чуват името на дявола. И понеже винаги при завеща­нията се споменава тази дума, не очаквайте от такива хора да направят завещанието си, преди лекарят да е произнесъл последната присъда над тях. И само един бог знае в какво състояние се намира разсъдъкът им в момента, когато, люшкани от предсмъртни мъки и страх, те се заемат да го стъкмяват.

Тъй като тази сричка твърде много е дразнела слуха на римляните и в нейното звучене имало нещо зловещо, те се научили или да я избягват, или да я перифразират. Вместо да кажат: «той умря», казвали «той престана да живее» или «той си изживя дните». Доколкото тук се споменава животът, макар и отминалият, това им е носело утеха. От тях ние сме заимствали: «покой­ният господин Жан». В някои случаи, както казват, думата е по-скъпа от парите. Аз съм се родил между единадесет и дванадесет часа на обед в последния ден на февруари хиляда петстотин и трета година, както изчисляваме годините сега, започвайки годината с януари. Точно преди петнадесет дни навърших три­десет и девет години — остават ми да живея поне още толкова. Би било обаче глупост от моя страна да си забранявам да мисля за едно такова далечно нещо като моята смърт. Та какво! Нали всички, и млади, и стари, влизат в гроба? Никой не напуска света по друг начин, щом като веднъж се е появил на него. Ще добавим оба­че, че не ще се намери нито един грохнал старец, който, споменавайки името на Матусал, да не мисли, че ще живее поне още двадесетина години. Но, жалък глупецо (какво си ти друго!), кой е определил срока на твоя живот? Ти се осланяш на приказките на лекарите. Вгле­дай се по-добре в това, което е около теб и в собствения си опит! Ако изхождаме от естествения ход на нещата, ти живееш така дълго благодарение на особеното благово­ление на съдбата. Ти си прехвърлил определения за живота срок. И за да се убедиш в това, преброй колко твои познати са умрели преди твоята възраст — те ще излязат повече от ония, които са доживели до твоите години, направи списък и на всички, които са покрили името си със слава — обзалагам се, че тези от тях, които са умрели, преди да навършат тридесет и пет години, са повече от умрелите след тази възраст. Напълно благоразумно и благочестиво е за образец на човешкия живот да се вземе животът на Исус Христос, а той е завършил живота си на тридесет и три години. Най-великият, а всъщност съвсем обикновен човек, Александър, също така е умрял на тази възраст.

И с какви ли не начини разполага смъртта, за да ни изненада!

Не можеш всеки час да предвидиш ти от що да бягаш.
(Хораций, Carmina, II, 13—14)

Аз оставям настрана треската и гръдната болест. Но кой е можел да помисли някога, че Бретанският херцог е щял да бъде смазан от тълпата — както се случи с него при идването на моя съсед папа Клемент в Лион? Не видяхме ли как един от нашите крале бе убит, когато се забавляваше? Един от неговите предци пък умря, разкъсан от глиган. Есхил, на когото било предска­зано, че ще умре от събарянето на къща, е можел да се пази колкото си ще — той умрял от костенурка, из­тървана от летящ над него орел. Друг грък умрял от задавяне със семки от грозде. Един император умира, наранявайки се с гребена. Емилий Лепид — като се удря в прага на собствената си къща, а Ауфидий — удряйки се във вратата при влизане в заседателната зала. В прегръдките на жени завършили своя живот: преторът Корнелий Гал, Тигелин, началникът на град­ската стража в Рим, Людовико, синът на Гвидо Гонзаго, Мантуанският маркиз, а също така — това са още по-горчиви примери — Спевзип, философът от школата на Платон, и един от нашите папи. Злочестият Бебий, съдията, дал едноседмичен срок на една от съдещите се страни и в същия момент предал богу дух, защото се бил свършил срокът на неговия живот. Така умрял и Гай Юлий — лекар, който склопил очи, когато намазвал очите на един свой пациент. И ако трябва да дам пример с мои близки — моят брат капитан Сен Мартен, двадесет и три годишен, който вече беше дал до­статъчно доказателства за своите способности, играей­ки на ръчна топка, получи силен удар малко под дясното ухо, без каквато и да е видима контузия или рана. Тогава той не легна, нито дори седна да си почине. Но след пет-шест часа умря от апоплексия, причинена от удара. Възможно ли е при тези така чести и толкова обикновени случаи да се отървем от мисълта за смърт­та и да смятаме, че тя не може да ни хване всеки момент за гушата?

Все ми е едно, ще кажете вие, по какъв начин ще стане това, само и само да не се мъча. Аз държа на същото и не съм човек, който се дърпа назад, когато се търси на­чин за спасение от удар — дори това да е под кожата на телето. Защото на мен ми е достатъчно да прекарвам дните си спокойно и ще избера най-добрата роля, която ми се предлага, колкото да е скромна и колкото малко почит да ми носи тя:

бих предпочел да изглеждам ленивец или
пък безумец,
щом като моите грешки ме мамят или забавляват, пред това да ги виждам и туй да ме сърди.
(Хораций, Epistulae, II, 2, 126—128)

Ho би било безумие да се мисли, че по тоя път можеш да преминеш отвъд. Хората отиват, връщат се, тъпчат на едно място, танцуват, а за смъртта ни помен. Всичко това е добре. Но когато тя връхлети или върху тях са­мите, или върху жените им, децата им, приятелите им, когато ги изненада и свари беззащитни — какви мъки, какви стонове, каква ярост и какво отчаяние! Виждали ли сте някога такъв човек — колко е сломен, обър­кан, променен! За това би трябвало да се помисли по-рано. А онова животинско безгрижие — ако то би мог­ло да се загнезди в главата на един разумен човек (което според мен е абсолютно невъзможно), ни продава твърде скъпо своите продукти. Ако смъртта бе някакъв неприятел, от когото можем да избягаме, аз бих препоръчал средството на страхливите. Но тъй като от нея не можем да се изплъзнем, защото тя настига всеки беглец — бил той страхливец или достоен човек,

Смъртта беглеца също преследва и
без милост не щади краката,
нито гърба на младеж несмела
(Хораций, Carmina, III, 2, 14—16),

и тъй като никаква броня не може да ни предпази от нея,
Нека се скрие под мед и желязо той предвидливо,
въпреки всичко Смъртта ще го измъкне оттам
(Проперций, IV, 18, 25—26),

нека се научим да я посрещаме твърдо и готови за бор­ба с нея. И за да й отнемем най-големия коз срещу нас, нека изберем път, пряко противоположен на обикнове­ния! Нека я лишим от нейната загадъчност, да говорим за нея, да свикнем с нея! Да мислим често за нея! Всеки момент да я извикваме във въображението си, и то с всичките нейни лица. Ако под нас се препъне кон, ако падне керемида, ако дори се убодем на игла, винаги да си повтаряме: «Добре, ами ако това бе самата смърт?» По този начин ние ще укрепнем, ще станем по-твърди. На празненства и веселия нека неизменно да звучи този припев, напомнящ ни за нашата съдба; да не се отда­ваме до такава степен на удоволствието, че да не про­блясва от време на време у нас мисълта по колко на­чина тази наша веселост може да завърши със смърт и колко неочаквани удари я заплашват! Така са постъпвали египтяните, които по време на тържества наред с най-хубавите гостби внасяли скелета на умрял човек — като едно предупреждение към пируващите,

Ти си мисли, че за теб всеки нов ден ще бъде
последен.
По-драг ще дойде часът, за който не си се надявал.
(Хораций, Epistulae, I, 4, 13—14)

Нa нас не ни е известно къде ни очаква смъртта, затова нека я очакваме навсякъде. Да размишляваш за смъртта значи да размишляваш за свободата. Който се е на­учил да умира, той се е отучил да бъде роб. Готовността ни да умрем ни избавя от всяко подчинение и принуда. Няма никакво зло в живота за този, който добре е разбрал, че лишаването от живот не е никакво зло. Когато при Павел Емилий се явил пратеникът на нещастния македонски цар — негов пленник, дошъл с молба царят да не бъде воден след триумфалната колесница, той отговорил: «Нека той отправи тази молба към се­бе си.»

Наистина трудно е да постигнеш нещо в една работа само с умение и сръчност, ако природата не те е нада­рила поне малко за това. По природа аз не съм меланхолик, но съм склонен към мечтателност. И нищо не заема така цялостно мисълта ми, както представите ми за смъртта; дори в най-безгрижната възраст на моя живот,

В своите пролетни дни бе моят цъфнал живот
(Катул, 68, 16),

когато сред жени и забави някой помислеше за мене, че се измъчвам от ревност или от загубването на някаква надежда, аз бивах погълнат от мисли за един свой по­знат, умрял неотдавна от треска, който се разболял на връщане от едно такова празненство, изпълнен с нега,

любов и възбуждение, също както аз сега.
И в ушите ми непрекъснато звучеше:
Днес става вчера и пак да го върнем вече не можем.
(Лукреций, За природата на нещата, III, 915)

Ho при тези мисли не бърчех чело повече, отколкото при други. Впрочем невъзможно е, когато те за първи път възникнат, да не ни причинят болка. Но като си ги припомняме все повече и повече, ние несъмнено свик­ваме с тях. В противен случай — така поне става с ме­не — изпитваме непрекъснат страх и трескава лудост; защото никой никога не е имал толкова малко доверие в своя живот, както аз, никой никога не е разчитал така малко на неговата продължителност. И нито доброто здраве, на което се радвам досега и което много рядко се разклаща, може да ми вдъхне надежда в това, нито пък болестите да я убият. И непрекъснато си шепна: «Всичко, което ще се случи един ден, може да се слу­чи и сега». Разбира се, случайностите и опасностите малко или почти никак не ни приближават към нашия край; и ако си представим колко други нещастия виснат на главата ни освен това, което ни заплашва най-много, ще се убедим, че смъртта е винаги близо до нас — и когато сме весели, и когато говорим в треска, и в морето, и вкъщи, и при сражения, и при почивка. Всички са еднакво крехки, всички са еднакво не­сигурни за утрешния ден. (Сенека, Epistulae, 91, 16) Винаги ми се струва, че не ще успея да завърша това, с което съм се захванал, до идването на смъртта ми, макар за това да ми е нужен само един час. Един мой познат, като прелистваше тия дни книжата ми, попадна на една бележка, отнасяща се за нещо, което аз съм искал да бъде изпълнено след смъртта ми. Раз­казах му случая, както си беше: намирайки се на повече от една левга разстояние от къщи, съвсем здрав и чи­тав, аз бях побързал да си запиша това, което ми бе дошло наум, защото не бях сигурен дали ще успея да се прибера. Носейки в главата си такива мисли и загнез­двайки ги дълбоко в съзнанието си, аз винаги съм под­готвен за това, което може да се случи с мене всеки момент. Затова, колкото и внезапно да ме споходи смъртта, тя не ще ме изненада.

Трябва винаги да бъдем обути и готови за път — докол­кото това зависи от нас, и най-важното — в часа на тръгването да не се окажем заети с нещо друго освен със себе си.

В този къс живот ний защо ламтим за много?
(Хораций, Carmina, II, 16, 17—18)

Защото и без това грижи у нас, колкото щеш. Един се оплаква не толкова от смъртта, колкото от това, че не ще може да завърши с блестяща победа започнатото; друг — че ще напусне тоя свят, преди да е задомил дъщеря си или преди да е дал образование на децата си; един плаче заради разлъката с жена си, друг — със сина си, понеже те са им били най-голямата утеха в живота.

Що се отнася до мен, аз мога с божия помощ да напусна тоя свят, когато той пожелае, без да съжалявам за как­вото и да било освен за самия живот, ако раздялата ми с него е мъчителна. Аз съм се освободил от всякакви връзки; простил съм се с всички освен със себе си. Никой досега не се е подготвял така безупречно и така цялостно да напусне света и никой не се е откъсвал от него така абсолютно, както, струва ми се, аз.

О нещастният аз, те казват, един ден единствен грабна враждебно от мен на живота всички наслади.
(Видоизменен цитат от Лукреций, За природата на нещата, III, 898—899)

А ето какво казва строителят:

Остава прекъснато дело след мене,
страшно зеят мощни стени.
(Вергилий, Енеида, IV, 88—89)

Човек не трябва да проектира нищо за далечно бъдеще или поне не бива да се измъчва предварително заради това, че не ще може да види края на започнатото. Ние сме се родили, за да действаме.

Нека сред труд и дела да ме завари смъртта.
(Овидий, Amores, II, 10, 36)

Аз желая човекът да работи непрекъснато и да изпъл­нява задълженията си към живота, докато може; и нека смъртта ме завари, когато садя зеле — нехаен за нея и още по-нехаен към недовършената си градина. Аз видях как умираше един човек, като се сърдеше непрекъснато за това, че съдбата му била прекъснала четенето на историята за петнадесетия или шестнаде­сетия от нашите крале.

Те не добавят това: че тебе не те надживява също така и страстта към тези блага на земята.
(Лукреций, За природата на нещата, III, 900—901)

Трябва да се избавим от тия невежествени и вредни на­строения. И както разполагаме гробовете край черкви­те или сред най-посещаваните места в градовете, за да привикват, по думите на Ликург, хората от просто­людието, жените и децата да не се плашат от мъртъв­ците, а гледката на човешки останки, на погребения и гробове постоянно да ни напомня за нашата съдба

Някога бе обичай със убийства да търсят забава, сбрани на пир мъжете, да смесват виното със гледки страшни на битки свирепи. И често връз техните
чаши,
падаха мъртви тела и трапезата плуваше в кърви
(Силий Италик, Bellum Punicum, XI, 51—54);

и както египтяните след пирове показвали на присъстващите огромни изображения на смъртта, при което някой извиквал: «Пий и се весели, защото, кога­то умреш, ще приличаш на това!» — така и аз привик­вам не само да мисля за смъртта, но и непрекъснато да говоря за нея. И няма нещо, което да слушам с такъв интерес, както разказите за смъртта на хора — какво са казали, умирайки, какви са били лицата им, как са се държали; така внимателно следя и историческите разкази, в които става дума за това. Проявявам го как­то с множеството примери, с които си служа, така и с изключителното си пристрастие към тези неща. Ако пишех книги, бих съставил сборник с описания на раз­лични случаи на смърт, придружен с коментарии. Кой­то учи хората да умират, той ги учи да живеят. Дикеарх е съставил такъв сборник, но той се е ръково­дел от друга, по-малко полезна цел. Ще ми кажат, че действителността е много по-страшна от нашата представа за нея и че не ще се намери такъв изкусен фехтовчик, който да не загуби дух, когато се стигне дотам. Нека да говори кой каквото иска, но предварителният размисъл за смъртта е нещо наистина полезно. И после — нима е нищо да стигнеш до своя край без страх и треперене? Нещо повече — природата сама ни подава ръка и ни вдъхва смелост. Ако смъртта е кратка и стремителна, ние нямаме време да се стра­хуваме; а ако е друга, забелязал съм в себе си, колкото повече болестта ме обзема, толкова по-естествено и някак от само себе си се прониквам от чувство на пре­небрежение към живота. За мен е много по-трудно да приема мисълта за смъртта, когато съм здрав и читав, отколкото когато ме люлее треска. Доколкото вече не държа дотам за радостите на живота, понеже започвам да не се ползвам и да не се наслаждавам от тях, аз гледам на смъртта с много по-неизплашени очи. Това ме кара да се надявам, че колкото повече се отдалечавам от живота и се приближавам към смъртта, толкова по-лесно ще приема тяхната размяна. Убеждавай­ки се по различен повод в правотата на Цезаровите ду­ми, че често пъти нещата отдалеч ни изглеждат значи­телно по-големи, отколкото отблизо, аз откривам по същия начин, че здрав се боя много повече от боле­стите, отколкото болен. Бодростта, радостта и силата ме карат да си представям противоположното състоя­ние толкова различно от състоянието, в което се нами­рам, че започвам да преувеличавам във въображението си неприятностите от болестта и те ми се струват потежки, отколкото когато ми дойдат на главата. Надя­вам се, че и при смъртта положението ми ще бъде такова.

Нека се вгледаме сега в ония обичайни отклонения и промени, които стават с нас, когато природата ни ли­шава от усещането за нашето разрушение и смърт. Какво остава у един старец от неговите младежки сили, от неговия изминат живот?

Дял от живота какъв стареца чака, уви?
(Максимиан (или Псевдо-Гал), I, 16)

Когато един остарял и грохнал вече войник от охраната на Цезар срещнал на улицата своя господар и му поискал отпуск, за да умре, последният, вглеждайки се в немощните му движения, отвърнал шеговито: «И ти мислиш, че още живееш!» Не вярвам, че някой от нас би могъл да понесе такава промяна в себе си, ако тя станеше изведнъж. Но животът, водейки ни за ръка, привеждайки ни леко и неусетно по наклонената плоскост, малко по малко, стъпка по стъпка, ни довежда до това жалко състояние, заставяйки ни да свикнем с него; така ние не усещаме никакво душевно сътресение, когато младостта умре в нас; а това всъщност е смърт, по-жестока от смъртта на един чезнещ живот или от смъртта на нашата старост — доколкото скокът от битието старост към небитието не е толкова мъчителен, както скокът от едно спокойно и цъфтящо състояние към едно състояние на мъки и страдания. Прегърбеното и нагърчено тяло не е в състояние да носи тежкия си товар; същото е и с нашата душа. Тя трябва да се укрепи и издигне, за да може да се срещне с такъв силен противник. Защото както е невъзможно да остане спокойна, когато смъртта е пред нея, така и когато се освободи от страха, тя добива правото да се гордее (макар това да надхвърля човешките възможности), че у нея не е останало никакво място за безпокойство, тревога, страх, дори за най-малкото огорчение.

Заплахата във погледа на
властника него не плаши,
нито южнякът, буря водещ над Адрия,
или ръката мощна на Юпитер.
(Хораций, Carmina, III, 3, 3—6)

Тя е станала господарка на своите страсти и желания, тя властва над нуждата, унижението, нищетата, над всички оскърбления на съдбата. Нека кой както може да се добере до това предимство; в него е истинската и пълна свобода, която ни позволява да презираме насилието и произвола и да се присмиваме на затворите и оковите:

«По моята воля
стража свирепа ще бди над теб, окован във вериги.»
«Искам ли, бог всемогъщ свободата пак ще ми върне.
Мисли това: «Ще умра. А смъртта е предел
на нещата.»
(Хораций, Epistulae, I, 16, 76—78)

Нищо по-привлекателно за човека не е имало в нашата религия от презрението към живота. Към това ни зове не само разумът, който казва: защо да се боим да загубим нещо, загубата на което не предизвиква у нас съжаление, но и следното: щом като сме застрашени от толкова вида смърт, не е ли по-мъчително да треперим – от всички тях, отколкото да възприемем само една единствена? Какво значение има кога ще дойде смъртта, щом като тя е неизбежна? Някой казал на Сократ: «тридесетте тирани те осъдиха на смърт», а той отговорил: «тях пък на смърт е осъдила природата». Каква безсмислица е да се измъчваме заради прехода към онова състояние, в което няма да чувстваме никакви мъки!

Както раждането ни е донесло раждането на всичко, което ни обкръжава, така и смъртта ни носи смъртта на всичко около нас. Да плачеш, че няма да те има след сто години, е същото, както да плачеш, че не си бил преди сто години. Смъртта на едно нещо дава живота на друго. По същия начин, както плачем пред смъртта, ние сме плакали и при раждането си — същите усилия ни е коствала появата на този свят, по същия труден начин сме отхвърлили от себе си предишната обвивка. Онова, което става само веднъж, не трябва да бъде мъчително. Има ли смисъл така дълго да трепери човек пред нещо, което протича толкова кратко! Все едно — и дългият, и краткият живот завършват със смърт. Животът, бил той дълъг или кратък, няма никакво значение за тези, които вече не съществуват. Аристотел казва, че по река Хипанис се срещат насекоми, които живеят само един ден. Ония от тях, които умират в осем часа сутринта, умират млади, а които умират в пет часа след обед, умират в преклонна възраст. Кой не ще се смее, ако наречем едните щастливи, а другите нещастни? Не по-малко смешно е, ако започнем да сравняваме нашия живот с вечността или пък с живота на планините, на реките, на звездите, на дърветата или дори на някои животни. Всъщност самата природа ни принуждава да напуснем света. «Идете си — казва тя — така, както сте дошли на тоя свят! Същият преход, който някога сте направили неусетно и без страдания от небитието към живота, направете и от живота към небитието! Вашата смърт е една необходима частица в световния порядък; тя е частица от живота на вселената.

Този живот от ръка на ръка помежду си предават смъртните люде тъй, както бегачите факла горяща.
(Лукреций, За природата на нещата, II, 76 и 79)

Бих ли променила заради вас тази удивителна връзка между нещата? Щом като смъртта е необходимо условие за вашата поява на света, тя е частица от самите вас; следователно вие бягате от себе си. Вашето битие, на което се радвате, е разделено по еднакво между живота и смъртта. Денят на вашето раждане ви води към живота толкова, колкото и към смъртта.

Къса пръв часът, със живот дарил ни.
(Сенека, Hercules furens, III, 874)

Раждане значи смърт — че края в началото крий си.
(Манилий, Astronomica, IV, 16)

Всеки преживян от вас миг вие открадвате от живота; той е за сметка на живота. Непрекъснатото дело на вашия живот е непрекъснато изграждане на смъртта. Пребивавайки в живота, вие пребивавате в смъртта, защото смъртта ще остане след вас само когато напуснете живота.

Или ако по ви харесва — вие ставате мъртви след живота, ала живеейки, вие умирате. Но смъртта поразява много по-силно, по-остро и по-дълбоко умиращия, отколкото умрелия.

Ако сте съумели да извлечете от живота достатъчно полза, вие сте му се наситили; идете си доволни от това!

И като сит сътрапезник живота защо не напуснеш?
(Лукреций, III, 938)

Ако не сте успели да се възползвате от него, ако сте го изживели безполезно, какво ви струва неговата загуба? За какво ви е той повече?

Защо ти се иска да имаш
повече дни, да ги губиш и пръскаш без полза и радост?
(Лукреций, III, 941—942)

Сам по себе си животът не е нито добро, нито зло; той е вместилище и на едното, и на другото в зависимост от това, в какво сте го превърнали. И ако сте живели само един-единствен ден, вие сте видели всичко. Единият ден е като всички други дни. Няма никаква друга светлина и никаква друга тъмнина. Слънцето, луната, звездите, устройството на света — на всичко това са се радвали вашите предшественици, ще му се радват и вашите потомци:

Тях и ваш’те бащи са виждали: пак тях ще виждат вашите внуци.
(Манилий, Astronomica, I, 522—523)

И в най-лошия случай всички действия на моята комедия, каквото и да е разпределението им, колкото и раз­нообразни да са, протичат в една година. Ако сте се вгледали в кръговрата на четирите годишни времена на живота, вие сте забелязали, че те обхващат детството, юношеството, зрелостта и старостта. Изредят ли се те, неговият път е извървян. И не остава нищо друго, освен да се започне отначало. Така ще бъде винаги:

Все във същия кръг обикаляме, вечно сме в него.
(Лукреций, III, 1080)

В своите ланшни следи годината пак се търкулва.
(Вергилий, Georgica, II, 402)

Аз нямам намерение да ви измислям други развлечения.

Нищо не мога да дам от себе си ново, което ти да харесаш: едно и също е винаги всичко.
(Лукреций, III, 944—945)

Освободете място за другите, както други са освободили място за вас! Равенството е първата крачка към справедливостта. Може ли някой да се оплаче, че е обречен, когато всички са обречени? Колкото и да живеете, вие не ще съкратите времето, през което ще бъдете мъртви; всичко тук е напразно: вие ще останете в това състояние, което ви внушава ужас толкова, колкото и ако бяхте умрели още като кърмаче.

Нека със дълъг живот години стотици надвиеш, въпреки всичко смъртта ще остане винаги вечна.
(Неточен цитат от Лукреций, III, 1090—1091)

И ще ви приведа в такова състояние, когато няма да изпитвате никакво недоволство.

Знай, че когато умреш, друг «аз» вместо теб не ще има, който, жив над мъртвец, да плаче за твоята гибел в скръб безнадеждна.
(Видоизменен цитат от Лукреций, III, 885—887)

Нито пък ще желаете живота, за който така много съжалявате.

Никой не мисли тогаз за себе си или живота, нито мъка за нас у нас самите остава,
(Лукреций, III, 919 и 922)

Страхът от смъртта трябва да бъде по-малък от нищото, ако съществува нещо по-малко от него.

Тъй и смъртта за нас не може нищо да значи, щом е по-малка от туй, което си мислим за нищо,
(Лукреций, III, 926—927)

Тя не се отнася до вас — нито когато сме мъртви, нито когато сме живи: когато сте живи, защото съществу­вате; когато сте мъртви, защото ви няма вече.» «Никой не умира, преди да е настъпил неговият час. Времето след вас не ви принадлежи, както не ви принадлежи и времето, преди да се родите. То е вече извън вас.

Виж как значение няма за нас отлетялата древност много години назад във вечното време
(Лукреций, III, 927—973)

Където свърши вашият живот, там изтича той целият. Стойността на живота не се измерва с неговата продъл­жителност, а с това, как сте го използвали. Някой е живял дълго, но малко. Не се бавете, докато сте тук! Не числото на годините, а вашата воля определя про­дължителността на живота ви. Мислите ли, че някога не ще стигнете там, закъдето сте тръгнали, без да спирате? Имало ли е някога път, който да не свършва? И ако намерите утеха в компанията, с която вървите, не е ли това пътят на всички хора?

Всички неща, изживели си дните, след тебе ща дойдат.
(Лукреций, III, 968)

He трепти ли всичко c вашия трепет? Има ли нещо, което да не остарява заедно с вас? Хиляди хора, хиляди животни, хиляди други същества умират в същия миг, в който умирате вие.

Тъй не минава ни нощ, ни ден подир нея изгрява, в който не се чува плач, примесен със писъци детски, спътник на мрачната смърт и на гробното шествие черно.
(Лукреций, II, 578—580)

Каква полза да се дърпаш от онова, което така или иначе не ще избегнеш? Вие сте виждали много хора, умрели тъкмо на време, избавяйки се чрез смъртта от големи страдания. Но виждали ли сте поне един, на когото смъртта да е причинила същите страдания? Не е много разумно да осъждаш онова, което не си изпитал сам, нито някой друг го е изпитал. Защо се оплакваш и от мен, и от съдбата? Нима сме несправед­ливи към тебе? Ти ли трябва да управляваш нас или ние тебе? Твоят живот завършва, преди да са се свър­шили дните ти. Малкият човек е също така цял като човек, както и големият.

Нито хората, нито техния живот можеш да измериш с лакти. Хирон отказва безсмъртието, научавайки от своя баща Сатурн — самия бог на безкрайното времетраене, какви са неговите свойства. Помислете наистина какво означава това «вечен живот» и вие ще разберете колко по-мъчителен и по-непоносим би бил той от живота, който съм му дала. Ако вие не разполагате със смъртта, вие щяхте да ме обсипете с проклятия заради това, че съм ви лишила от нея. Аз нарочно съм примесила в нея малко горчивина, за да ви попреча да не я прегърнете така жадно и безразсъдно, виждайки удобния изход чрез нея. За да създам у вас умереност — нито да се отвращавате от живота, нито да бягате от смъртта, аз съм направила вкуса и на едното, и на другото умерен — колкото сладък, толкова и горчив. Аз внуших на Талес — първия от вашите мъдреци, че и да живееш, и да умреш е едно и също. Затова, когато някой го попитал защо все пак той не умира, той мъдро отвърнал: «Защото е все едно.»

Водата, земята, въздухът, огънят и всичко, от което се състои моето здание, са средства колкото на живота, толкова и на смъртта. Защо се страхуваш от последния си ден? Той не допринася повече за твоята смърт, отколкото и останалите дни. Последната крачка не създава умората, тя само ни дава възможност да я почувстваме. Всички дни те водят към смъртта и само последният те довежда до нея.»

Такива са добрите наставления на нашата майка — природата. Често съм си мислил за това — защо на война смъртта, все едно дали се отнася за нас или за някой друг, ни се струва далеч по-нестрашна от смъртта вкъщи; ако не беше така, армията щеше да се състои само от ревльовци и от лекари. Освен това, след като смъртта е една и съща, защо селяните и хората от простолюдието я посрещат много по-твърдо от всички останали? Предполагам, че в действителност тук работата се състои в опечалените лица и страшната обстановка, с която я обграждаме, неща, които ни внушават много повече страх, отколкото самата смърт. Ние виждаме една съвсем нова картина — викове на майки, на жени, на деца, смутени и объркани посетители, присъствие на много слуги с бледи и разплакани лица, затъмнена стая, запалени свещи, до възглавниците — лекари и свещеници; с една дума — наоколо само ужас и уплаха. И ето ни — живи още, а обвити в саван и погребани. Децата се плашат дори от другарчетата си, когато ги видят с маски; същото е и с нас. Трябва да се свали маската както от нещата, така и от хората. И когато тази маска е свалена, ние ще видим под нея същата онази смърт, която неотдавна нашият слуга или нашата камериерка са понесли без страх. Щастлива е смъртта, която не дава време за такива тежки приго­товления.

1542 г.

Източник на текста:

Мишел дьо Монтен. Опити. Книга I, Глава XX. ИК „Наука и изкуство“, София 1979.
Превод от френски: Тодор Чакъров.
Превод на латинските текстове: Анна Николова-Бурова.

Сканиране, оформление и допълнителни корекции: Димитър Кръстев.

* Това заглавие е моя приумица. Реших да комбинирам заглавието от оригиналния превод на български („За това, че да философстваш значи да се учиш да умираш“) и заглавието от превода на английски („That to Study Philosophy is to Learn to Die“), като имах предвид първичния смисъл на думата „философия“ (гр. φιλοσοφια – любов към мъдростта).

Advertisements

One thought on “Мишел дьо Монтен. Опити. Книга I. Глава XX

  1. Мисля, че е от Добрин Добрев /без да зная кой е той/:
    „Да се страхуваме от бъдещото ни несъществуване е също толкова ирационално, колкото да се страхуваме, че не сме съществували преди да се родим“.

    А пропо, твърде дълго, не го четох.

    Like

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s