За правото ни да умираме

В памет на Цецкинио, един от най-забавните хора, които познавах и Юли, когото познавах само за един магически ден.

С уважение към родителите и опечалените.

 

Първо, искам да уточня, че аз не съм нито борец (врата ми е прекалено тънък за това), нито защитник (съвестта не ми го позволява), а просто един изтъкващ очевидното млад ерудиран човек. Ерудиран значи такъв, който се стреми към познание, обича да чете, да се самообразова, или нещо такова. За целта – да изтъкна очевидното, – бих могъл да използвам сложни научни и дори правови термини, но няма да го направя, може би и отчасти, защото всъщност не мога чак толкова ерудирано. Тогава какво да правя? Ами, ще използвам най-простата логика. Нищо повече, засега. Знам, че на моя страна стоят множество отлично обосновани и опитно-доказани готови твърдения, но знам също, че в тъмното светкат лукавите очички на много повече подобни такива, които твърдят противното и са или недоказани, или фалшифицирани. Затова просто ще пропусна тази част (като мислено анихилирам тези вечно противоречащи си твърдения, каквито и да са те) и изобщо няма да спомена нито един от двата вида аргументи „категорично за и категорично против”.

Наскоро почина един мой много добър приятел. Той обичаше хумора и затова си позволявам да говоря за неговата излключително нелепа смърт в това есе. Излишно е да казвам колко много добри моменти сме имали заедно, колко много сме се смяли взаимно на идиотските си шеги и ето го сега, ненавършил 20, на дъното на някакъв гроб в някакъв гниещ ковчег, защото паднал от 30-тина-метрова скала на дъното на някаква пропаст, докато се разхождали с приятели в гората. Абсурдно. Но не чак толкова, защото е действителност. На никой не му беше смешно, най-малкото на цял един град, начело с роднините, приятелите и близките на загиналото момче. Но дотук с обясненията за тъгата на хора, които не познавам и с които нямам намерение да се сближавам. Отвратих се от всичките банални коментарчета, клипчета със снимки (които съм сигурен, че вече има, но не възнамерявам да гледам) и надписи „Почивай в мир!!…..;(” наляво и надясно в интернет пространството; отвратих се от милите реплики, които си представих, че са се отправяли по негов адрес; от обвиненията на онези, които са били на погребението към другите, които не са били; от истеричния плач и тем подобни. Отвратих се. Въпреки че осъзнавам – това са едни хора изгубили безвъзвратно своето дете и едни деца загубили нелепо своя приятел. И аз плаках. Не веднага като разбрах, а може би седмица след това. Оставих го да се трупа, без да говоря за това. Изведнъж всичко се разля навън, чувствах се беззащитен и крайно тъжен, и се чувствах добре, че плача, все едно излях някаква отрова извън кръвта си. А добре че имаше и гърди, на които да се опра. Защото ако се замислим за какво служи скръбта – тя хич не е практична, но действително има едно благотворно въздействие и то е – да сближава хората. Скръбта има социализираща функция. По време на скръб всички са равни и еднакво слаби и някак си стават по-близки едни към други, когато споделят скръбта си. Този, който не споделя бива отхвърлен, разбира се. Но рано или късно, дори и най-безчувствените тъжат, съвсем без да знаят защо. Но явно причината е споменът, защото когато си спомниш – сълзите вече напират, а щом изречеш спомена на глас – сълзите вече се превръщат в рев.

Искам да обърна внимание на факта, че едно 19-годишно момче падна от скала и това доведе до неговата смърт. А смъртта е краят. Той вече не съществува. Колкото и свещи да палим, неговият дух си замина с последната искра електричество в мозъка му. Колкото и да се молим, отправяме молитвите си единствено към себе си и за себе си.

Какво трябва да направи законът тук? Може би правилното решение е да забранят скалите.

Да, някои от вас вече се досетиха за същината на това есе и доволно потръпват, докато препрочитат предното изречение. Други сигурно ме мислят за прекалено циничен и вече ме мразят. А пък аз знам какво говоря и съм уверен в това, което казвам.

Помислете логично. Всеки знае, че да убиваш, да крадеш, да насилваш, да лъжеш, да клеветничиш, да мамиш (в това число да ясновидстваш, да правиш хороскопи, да натрапваш религии и тем подобни) е лошо, и хората, които го правят заслужават, ако не болка, парична санкция, лишаване от свобода, то най-малкото – смъмряне и една добронамерена поучителна забележка. Е, като казвам „всеки знае” трябва да се подразбира, естестествено, че изключвам онези, които поради генетични недоразумения имат по-високи нива на [нещо-си] в мозъка, откъдето следват анормални изменения в химичния състав на нервната им система, които по невидими с просто око причини ги правят violently happy. Всички тези, нещастни по рождение, претенденти за участие в общочовешкия генетичен фонд, все някога биват елиминирани от играта, чрез естествен подбор, който понякога е толкова естествен, колкото може да бъде естествена и една изкуствено създадена („за да помага“) обществена институция, като лудницата или затвора.

„Хероинът кара зависимият от него ползвател да краде, убива, лъже, мами и насилва, за да си набави пари за следващата доза неописуемо божествено щастие“, казва дежурното мнение. Но нека помислим логично и направим една стъпка – от гнева и саморазправата, които току-що ни дръпнаха рязко назад – напред и обратно към реалността. Как е възможно един хероинозависим да скалъпи сложна схема за измама? Не говорим за малолетни тийнейджърки, нито за Кърт Кобейн, защото той, колкото и да е виновен за милионите продажби на музикална стока, толкова е и изкупил тази вина, понеже ХЕЙ! ТОЙ Е МЪРТЪВ. Колкото и да го плюят разни жалки завистници с мазни коси, дето разбират от брутал блек метъл, той е все така мъртъв и не носи отговорност за малоумните тенденции на огромната индустрия, имаща за цел да изсмуче дори и последната капчица оригиналност на всичко велико, до което се докопа. И все пак (и аз не знам как стигнах чак дотук в размислите си за очевидното, но това очевидно е очевидно), хилядократно по-добре е днешните младежи да носят скъсани дънки, кецове, раирани ризи и дълги коси (колкото и ретроградно и/или утопично да звучи), да пушат трева и да слушат Нирвана, отколкото да носят лачени обувчици, ризки със светещи надписи, дънки със светещи надписи, да мажат пъпките си с антиестетически количества фон-дьо-тен, да шмъркат амфети и да слушат всичко завършващо на „-ана”, но не и Нирвана, слава богу не и Нирвана. Всъщност, гоооооолямата идея на това есе (или каквото е там) е че няма голямо зло дори в амфетите и чалгата, стига да не се пробутват на сила от по-големи батковци на деца, които все още не знаят за какво се използват тези неща и до какво води тяхната продължителна употреба. Няма нищо лошо в доброволната употреба и доброволното притежание на каквато и да е субстанция от един зрял и осъзнат индивид, стига той или тя да: 1) не гради империи и монополи от многобройни продажби на субстанцията; 2) не смесва субстанцията със злокачаствени вещества, които изменят нейния първичен състав и първоначално въздействие върху организма, и след това да я предлага напред-назад; 3) особено нередно е да я предлага на деца, умствено-изостанали или да убеждава епилептици и сърдечно болни, че ако пробват веднъж нищо няма да им стане; 4) също така (хайде стига с това лицемерие, моля ви се!) не е редно да се предлага нещо „за лечение“ или пък като „път към върховната истината”, когато става въпрос за чисто и просто напушване, надрусване, напиване или по-общо, метафорично разбиване или разцепване, в което главна роля имат изменените – усилени или липсващи – сетива (с други думи, когато нещо се предлага натрапчиво и се рекламира с безкрайно повтаряне на две-три ключови думи, значи се опитват да ви излъжат най-нагло и без никакъв стил); 5) изхождайки от 1) – крайно нередно (чети – наредено) е този, който притежава монопола над субстанцията да се стреми към високи позиции на властта, чрез които да обслужва собствени интереси, да изменя добри работещи закони, да въвежда забрани от подтика на интересите и страха от загубата на властта, да строи хотели в защитени местности и тем подобни; но, разбира се, всички тези лудории са едно съвсем естествено следствие на хищническата ни природа и стремежът ни да се покажем по-добри и по-можещи, което в един свят на материята може би ще рече – по-имащи. И това тук вече е трудното. Трябва да се признае. По-лесно е да даваш, по-трудно е да имаш/ взимаш.

В 100% от случаите смъртта е нещастен случай. Независимо дали потърпевшият е невинно дете или опасен гангстер, за близките и роднините на загиналия тази смърт винаги носи нещастие и болка. Ако човек има правото да живее, то не следва ли, че има и правото да умира? Ами, че този въпрос е крайно глупав и неуместен. Всеки умира. Това е крайната цел на живота. Целият живот е нещо като едно удължено умиране. По време на това умиране би трябвало да имаме избор, ако желаем да съкратим собствения си (забележете: нашият единствен собствен и никога нечий друг!) живот с някоя и друга година, нали? Както казах в началото, аз не съм борец. Има безброй начини да се надрусаш легално и винаги ще има. Аз може би съм въздържател, но дори и да не съм, кому е нужно да се оправдавам? Има безброй начини да се самоубиеш или да умреш случайно. Защо не забранят белината, ами я рекламират по телевизията? Преди години имаше случай, в който едно момиче се самоуби, като се нагълта с белина. Нейното погребение беше последното, на което съм ходил и смятам, че се нагледах достатъчно. Тогава може би съм бил на 12, а тя беше на 14, доколкото помня. Защо не забранят захарта, по дяволите?? Колко хора умират годишно от нея. Все ми говорят за някакви акули, мечки и вълци. Къде ги тия животни? Авджиите са анти-природа, анти-естествени науки и все си  изсмукват измислени причини от пръстите, за да се възползват от повода, че са повече, имат пушки и са се натъкнали на може би последния мършав и изплашен вълк в гората. Какво мъжествено има в това – хайка путьовци. Някъде бях чел или гледал, че така прехвалените смъртни случаи от атака на акула, били 10 пъти по-малко на година от случаите на смъртоносно задавяне с фъстък (ако някой се сеща откъде е примера, нека ми пише, за да вмъкна препратка, понеже сега не се сещам). Защо не наложат монопол на мазните затлъстяващи и еднотипни хамбургери? Ъъ, чакайте… това вече го има. Има толкова много хапчета в аптеките, толкова много алкохол и цигари по магазините, толкова много отровни боклуци по кофите, толкова много високи скали, толкова  много дупки по пътищата, толкова много дълбоки води, толкови много остри ножове, толкова много пушки, бомби, юмруци, бухалки, толкова много. Има безброй начини да посрещнеш смъртта, било то по свой избор, по нечий друг избор, или по невнимание.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s