Нищо свято – безкрайният кръговрат на правдата и фалша

Без значение дали се борим открито срещу фалша и лицемерието, ние непосредствено култивираме такива в собственото си поведение. Трудно е да се различи дали фалшивостта на едно мнение се крие в неговата повтаряемост при споделяне с други хора или напротив – в неговата изменчивост. Една приемлива повтаряемост може да означава, противоречивост, многосмислие, безличие. С други думи, достъпност за по-голям брой хора. Докато измяната на мнението спрямо конкретния човек създава на момента по-добра химия между двамата комуникатори, лично отношение, уникалност, близост (но наблягам, приложима само за този (тип) човек). Като се замислим какво предпочитаме да чуваме, излиза, че резултатът е именно измененото мнение, което никой друг, освен нас, не е чувал досега и няма да чуе, освен от нас. Тук е момента да вмъкна още един въпрос, който се надявам да остане без директен отговор. Желанието да бъдеш приятно заблуден. Дали е по-силно изразено при единия пол или е еднакво при всички хора и би могло да се нарече слабост не на пола, а на самия човек? Според мен е различно изразено в различни аспекти между двата пола, но общо взето, не съм установил степента на разпределението, може би е поравно.

Все пак е странно как ненавиждаме лицемерието, но ценим високо хората, които имат лично, специално отношение към нас. А може би, не го ненавиждаме… или пък -> лицемерие е точно противоположното, предателство на личното отношение и споделяне на едно и също мнение пред много души? Тогава излиза, че най-лицемерни са хората, които превръщат лични каузи в ОБЩОЧОВЕШКИ! Абсурдно, нали?! Та това са всички онези наши лични герои. Това са Исус, Буда, Левски. Нима те са лицемери? Карл Сейгън и скептиците хуманисти… всичко що е свято… изглежда не е свято! Изглежда, в един момент, след велика саможертва, ние се явяваме назидатели на същите онези хора, които ни боготворят. Всеки от нас е лицемер, без да иска. Говорим едно и също, дори от гроба, но в личен разговор нас ни няма. Историята показва, че безкрайното убеждение е похвално.

Опитвам се да спазвам строга и скучна мярка за откровеност (звучи като термин от НПК). По възможност без преувеличение. Суха баналност, измъкната от ежедневието. Какво откриваме в този изказ? Самокритика, унижение… На кой му пука? Малоценност… И след това какво остава? Разбира се, остават само позитиви. Изпразване. Лека умора. Сънливост. Лепкава мисъл. И се унасям дълбоко, дълбоко в покоите си, където ме чакат две родопски одеяла, разкъсан чаршаф, изтърбушен дюшек и възглавница с дузина окапали косми по нея. Приятни сънища… В една такава обстановка приятните сънища са по-скоро беда и следобедно разочарование, отколкото лукс. Но какво ми е на мен, само ви заблуждавам. Нали пак ще спя до късно… Всъщност всичко е…
всичко е…
всичко.

Стига човек да не цикли твърде дълго време на едно място, ВСИЧКО му е наред.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s