Завръщането

Струва си да убиеш заради алтруизъм,
струва си да умреш заради егоизъм.
Агресия е да живееш.
Любовта е страх.

Като стресирано животно, сърцето ми бие в ритъма на някакво диско от началото на 90-те или края на 80-те. Давя се в цигарен дим и преглъщам отровата с малки глътки леденостудена бира, която изсипвам невротично в пресъхналото си гърло. Може би скоро и тук ще затворят, както затварят навсякъде по някое време късно вечер и учтиво те молят да си вървиш. Тогава аз пак ще тръгна. Желан единствено у дома, който настоятелно, но явно недостатъчно, отказвам да приема като свой. Нишката, по която създавам аргументи, е изтъкана от баналности, а не ми се иска да е тъй. А има ли как иначе? Да описвам опита си вече е почти излишно, а също така и крайно банално. Ако копнеете да го узнаете ще намерите начин. Но ако искате да ме разберете ще трябва да положите допълнително усилие. Тогава ще попаднете в един хаотичен въртоп от примерни отговори на въпроса „защо?“, а те, на свой ред, не се знае къде ще ви отведат. Естествено, дори самият аз, няма да ви дам верния отговор, но поне ви предоставям шанс да надникнете в един кратък фрагмент от мислите ми.

30.08.2010. Автогара София 01:00a.m.

Новото начало е изкуственият заек, който се плъзга успоредно на пистата и винаги е крачка напред от кучетата. По пътя към новото начало има много препятствия – жени, родители, образование, други кучета и т.н. Все ще се намери един проблем, който да спъне животното и да го отдалечи от върховната цел с още няколко отскока, поне докато то отново се изправи на крака и пак започне да бяга. Четири лапи, две разпънати назад и две разпънати напред, летят към своя илюзорен смисъл.

Не финалната линия, а проклетият заек! Винаги успява да се измъкне по някакви неведоми пътища. Бедният мозък на кучето не може да го проумее, дори и за победителя е непонятно. В такъв случай, дали пръв значи най-добър? И дали най-добър значи най-добър?

Две думи за театъра: всеки се справя с роля, приел случайно, някога. Няма режисьор, няма и постановка, но театърът продължава.

Гадно е да караш хора, които те обичат, да си мислят, че не може да разчиташ на тях. Гадно е да изтъкваш собствените им зависимости, заради някаква твоя скромност по прищявка.
Вече не си дете и всеки бонбон, който приемеш от непознат води до абсолютно осмислено самоизнасилване. А какво са приятелите, ако не бивши непознати?

Или заклеймяваш всички блага на света като твои по рождение, или цял живот харчиш чужди пари и ставаш длъжник на собствената си алчност. Да… На кого може да си длъжен, освен на себе си? Или това, или живей с вина за кражба и предателство.

Липсата на вина не е липса на случилото се.

Altruism is not worth dying for,
Egoism is not worth killing for.
Aggression is to fear.
Love is to live.

Идеите – откъде ли не; бъркалката – от мен.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s