Олдъс Хъксли. Прекрасният нов свят

превод: Виолета Чушкова
корица: Текла Алексиева

Физическият недостатък можеше да породи своего рода умствен излишък. Процесът, изглежда, бе обратим. За своите собствени цели умственият излишък можеше да породи доброволната слепота и глухота на съзнателната самота, изкуственото безсилие и аскетизма.

***

Дните минаваха. Успехът замая като шампанско главата на Бърнард и с течение на времето (Както щеше да направи и всяко друго опияняващо средство) напълно го сдобри с един свят, който дотогава му се виждаше твърде неудовлетворителен. Но щом този свят го признаваше за значим, тогава порядъкът в него бе приемлив. Но макар и помирен с този свят благодарение на успеха си, Бърнард не искаше да се отказва от привилегията да критикува този обществен порядък. Защото критиката засилваше усещането му за собствена важност, караше го да се чувства по-значим. Освен това той искрено вярваше, че има какво да се критикува. (Същевременно той харесваше най искрено и това, че се радва на успех и че може да бъде с което момиче си пожелае.) Пред онези, които го ухажваха сега […], Бърнард остро критикуваше общоприетите правила за поведение. Изслушваха го любезно. Ала зад гърба му хората клатеха глави. „този млад човек ще свърши зле“ – пророкуваха те с убеденост, която се подсилваше от намерението им в най-скоро време сами да се погрижат той да свърши зле. „Втори път няма да намери друг […], който да го отърве“ – казваха те. Но тъй като първият […] бе все още тук, те се разсипваха от любезности. И от техните ласкателства Бърнард се чувстваше определено исполин – исполин и същевременно олекнал от главозамайването, по-лек и от въздуха.

***

– А вашите възпитаници четат ли Шекспир? – попита Дивакът, когато на път към биохимичните лаборатории минаха покрай училищната библиотека.
– Не, разбира се – отвърна Директорката, като се изчерви.
– В библиотеката ни – обясни д-р Гафни – има само справочна литература. Ако нашите младежи се нуждаят от развлечения, могат да отидат на емоцино. Ние не ги насърчаваме да се отдават на самотни развлечения.

***

За Бърнард Дивакът в ролята на жертва притежаваше едно огромно предимство пред всички останали: той беше достъпен. Едно от основните предназначения на приятеля е да понася (в по-безобидна и символична форма) наказанията, които искаме, но не можем да наложим на враговете си.

***

Зъъп! Розовата обвивка се раздели като разполовена по средата ябълка. Рязко движение на ръцете, повдигане първо на десния крак, после на левия и долният гащеризон остана да лежи безжизнен на пода като спукан балон. Без да сваля обувките и късите чорапки, както и килната кръгла бяла шапчица, тя тръгна към него.
– Любими! Любими! Ако само ми го беше казал по-рано! – Тя протегна лице.
Но вместо и той да каже „Любима!“ и да протегне своите ръце, Дивакът заотстъпва в
ужас, като размахваше насреща й ръце, сякаш се опитваше да прогони някакъв досаден и опасен звяр. Четири стъпки назад и той се озова притиснат до стената.
– Миличък![…]
Дивакът я сграбчи за ръцете, откъсна ги от раменете си и я отблъсна грубо на една крачка разстояние.
– Ау, причиняваш ми болка, при… ооо! – Тя внезапно млъкна. От ужас забрави за болката. Отваряйки очи, тя бе зърнала лицето му – не, това не беше неговото, а бе лицето на някакъв свиреп непознат – бледо, изкривено, обезобразено от някаква луда, необяснима ярост. Втрещена, тя прошепна: – Какво ти е, Джон? – Той не отговори, а продължи да се взира в лицето й с тези очи на луд. Ръцете, които стискаха китките й, трепереха. Той дишаше тежко и неравномерно. Тя внезапно дочу съвсем тихото, едва доловимо, но всяващо ужас скърцане на зъбите му. – Какво ти е? – почти изпищя тя.
И сякаш събуден от този неин вик, той я улови за раменете и я разтърси.
– Блудница! – разкрещя се той. – Блудница! Долна развратница!
– О, недей, недееей! – От разтърсването гласът й звучеше гротескно пресеклив.
– Блудница!
– Моооля те!
– Безсрамна блудница!
[…]
Дивакът я отблъсна с такава сила, че тя се олюля и падна.
– Махай се! – закрещя той, надвесил се застрашително над нея. – Махай се от очите ми или ще те убия. – Той сви юмруци.
Линайна вдигна ръка, за да предпази лицето си.
– Моля те, Джон, недей…
– Хайде по-бързо!
Без да сваля ръка от лицето си, като следеше с обезумял поглед всяко негово движение, тя бързо стана и все така приведена, закрила глава, се втурна към банята.
Звънката плесница, с помощта на която бе ускорено тръгването й, прозвуча като пистолетен изстрел.

***

– […] нашият свят е различен от света на Отело. Не може да има таратайки без стомана – и не може да има трагедии без обществена неустойчивост. А сега светът е устойчив. Хората са щастливи – получават онова, което искат, и никога не искат онова, което не могат да получат. Те са заможни, здрави и читави, никога не боледуват, не се боят от смъртта, блажено невежи са по отношение на страстта и старостта, не се тормозят с разни майки и бащи, нямат съпруги, деца и любими, за които да се вълнуват много, те са така възпитани, че в действителност не могат да се държат другояче освен по правилата за обществено поведение. А ако нещо се обърка, тогава имат на разположение сома [фиктивен футуристичен наркотик; антидепресант, симулиращ щастие, без странични вредни ефекти, освен неосезаемо износване на организма. Д.К]. Която вие, господин Дивак, отивате и изхвърляте през прозореца в името на свободата. Свободата! – Той се изсмя. – Как можете да очаквате, че делтите ще знаят какво е това свобода! А сега да се надявате, че ще разберат „Отело“! Мило мое момче!
Дивакът помълча малко.
– И въпреки това – настоя той упорито – пиесата „Отело“ си я бива. Тя е по-добра от всички тези емоцилми.
– Разбира се, че е по-добра – съгласи се Контрольорът. – Но това е цената, която трябва да заплатим за устойчивостта. Човек трябва да избира между щастието и онова, което хората са наричали навремето „голямо изкуство“. Ние пожертвахме голямото изкуство. Вместо него си имаме емоцилмите и цветоухания орган.
– Но те не дават нищо на човека.
– Дават онова, което могат – осигуряват на публиката приятни усещания.
– Но те са „история, разказана от луд“. [„Макбет“. Б.пр.]
Контрольорът се изсмя.
– Май не сте много любезен към приятеля си – господин Уотсън. Един от нашите най-видни емоционални инженери…
– Той е прав – обади се мрачно Хелмхолц. – Защото написаното наистина е „разказано от луд“. Да пишеш, без да има какво да кажеш…
– Точно така. Това обаче изисква изключителна находчивост. Вие създавате таратайки от абсолютно минималното количество стомана – или на практика изграждате художествени произведения единствено от чисти усещания.
Дивакът поклати глава.
– Всичко това ми се струва ужасно.
– И това е естествено. В истинския си вид щастието винаги изглежда доста жалко в сравнение с прекалено пищното нещастие. И устойчивостта, разбира се, не е толкова зрелищна, колкото неустойчивостта. И в доволството няма и следа от блясъка на очарователната битка срещу неудачите, нищо от живописната схватка с изкушението или съдбоносното поражение, причинено от страст и съмнение. Щастието никога не е грандиозно зрелище.
– Сигурно не е – обади се Дивакът, след като дълго бе мълчал. – Но налага ли се да е чак толкова противно – с тези близнаци? – Той прекара длан по очите си, сякаш се опитваше да заличи от паметта си картините с онези дълги редици от еднояйчни дребосъци по монтажните ленти, онези тълпи от близнаци, застанали на опашка пред входа на гара Брентфорд, онези човешки личинки, събрали се в гъмжило край смъртното ложе на Линда [майката на Дивака; в „Прекрасният нов свят“(„ПНС“) думата „родител“ се е превърнала в цинизъм, защото хората вече се произвеждат по изкуствен начин, чрез механизиран процес на изкуствено оплождане и преточване на зародиша през различни вещества, докато той достигне определените за неговата социална каста качества; „смъртното ложе“ – в „ПНС“ хората изживяват последните дни от живота си в специализирани заведения, където те биват обслужвани със синтетични удоволствия (сома), като по този начин смъртта бива разглеждана като нещо съвсем естествено, лишено от всякакъв трагизъм; да се разглежда смъртта като трагедия в „ПНС“ е комично; „онези човешки личинки“ – това са деца – ученици по време на едно от обученията им; в „ПНС“ обучението на подрастващите се извършва чрез множество подсъзнателни внушения, нагледни примери, стимулиране на сетивата, докато определено качество не бъде свързана с определена емоция; друг от методите е хипнопедията – внушение по време на сън, чрез многократно повтаряне на прости фрази, които в бъдеще служат като вид морален кодекс на възрастния индивид, или истина, която дори и при крайни обстоятелства никога не бива подлага на съмнение. Д.К.] […] Ужасно!
– Но колко полезно! Разбирам, че не ви допадат партидите „Бокановски“ [бутилираните зародиши, наречени по името на човека, изобретил този метод за преточване и заводски тип производство на човешки същества. Д.К], но ви уверявам, че те са основата, върху която е изградено всичко останало. Те са жироскопът, който стабилизира ракетоплана на държавата по
неговия неотклонен курс. – Плътният глас развълнувано потрепваше, жестикулиращата ръка описваше цялото пространство и устрема на неудържимата машина; красноречието на Мустафа Монд [един от Вселенските контрольори] се извиси до синтетични стандарти.
– Все се питам – заговори Дивакът – защо изобщо произвеждате тези близнаци, като знаете, че можете да получите от бутилките каквото си поискате. Защо не правите само алфи-двоен плюс, щом веднъж вече сте се заловили с тази работа?
Мустафа Монд се засмя.
– Защото все още не ни се умира – отвърна той. – Ние вярваме в щастието и устойчивостта. Едно общество от алфи винаги ще бъде неустойчиво и нещастно. Представете си фабрика, чийто персонал се състои само от алфи – тоест от самостоятелни, независими индивиди с добра наследственост, които са обучени така, че да могат (в известни граници) да правят свободен избор и да поемат отговорности. Представете си го! – повтори той.
Дивакът се опита да си го представи, ала без особен успех.
– Абсурд е: ако човек е преточен като алфа и обучен като алфа, той ще полудее, ако трябва да върши работата на някой епсилон полуморон – направо ще полудее или ще започне да руши всичко около себе си. Алфите могат изцяло да бъдат приобщени към обществения живот, но само при условие, че ще вършат работа за алфи. Само от един епсилон може да се очакват жертви, свързани с работата на епсилоните, по простата причина, че за него те не представляват жертви – те са линията на най-малкото съпротивление. Неговото обучение е положило онези релси, по които трябва да се движи. За него няма спасение – той е обречен. Даже и след преточването му от бутилката той продължава да живее в нея – в невидимата бутилка на инфантилни и зародишни емоционални ограничения. Животът на всеки от нас, разбира се – продължи замислено Контрольорът, – преминава в бутилка. Но ако се случи да сме алфи, нашите бутилки са, относително казано, огромни. Ние бихме страдали непосилно, ако сме затворени в по-тясно пространство. Шампанскозаместителят на висшите касти не може да се налива в бутилките на нисшите касти. Това от теоретична гледна точка е очевидно. Но то бе доказано и на практика. Резултатът от кипърския експеримент бе убедителен.
– За какъв експеримент говорите? – попита Дивакът.
Мустафа Монд се усмихна.
– Ако ви харесва, наречете го експеримент по пребутилиране. Бил започнат през 473г. С.Н.Ф. [След Новия Форд]. Контрольорите очистили остров Кипър от всичките му тогавашни обитатели и го заселили наново със специално приготвена партида от двадесет и две хиляди алфи. Предадени им били всички селскостопански и промишлени съоръжения и били оставени сами да ръководят работите си. Полученият резултат съвпадал точно с теоретичните прогнози. Земята не била обработвана, във всички ферми имало стачки, законите не се зачитали, заповедите не изпълнявали; всички, които имали временно назначение за някаква черна работа, непрекъснато се занимавали с машинации, за да бъдат назначени на по-високи длъжности, а всички онези, които били назначени на високите длъжности, не подбирали средства за своите контра машинации, за да не ги загубят. Само след шест години при тях вече се водела истинска гражданска война. Когато деветнадесет от двадесет и две хилядите алфи били избити, оцелелите единодушно подали молби до Вселенските контрольори да поемат отново управлението на острова. Което те и направили. И това бил краят на единственото общество от алфи, което светът някога е виждал.
Дивакът въздъхна дълбоко.
Оптималният кастов състав на населението – продължи Мустафа Монд – се моделира на принципа на айсберга – осем девети под водолинията и една девета – над нея.
– А онези под водолинията щастливи ли са?
– По-щастливи от онези над нея. […]
– Въпреки противната си работа?
– Противна ли? Те не я имат за противна. Напротив – обичат си я. Смятат я за лека и детински проста. Никакво напрягане на ума или на мускулите. Седем часа и половина лек труд, който не изморява, а после – дажбата сома и игри, и свободно съвкупление, и емоцилми. Какво повече могат да искат? Наистина – добави той – биха могли да поискат намаляване на работното време. И ние, естествено, можем да им осигурим такова намаляване. От техническа гледна точка ще е съвсем просто да намалим до три-четири часа на ден работното време на всички нисши касти. Но дали това ще ги направи по-щастливи? Не, няма да ги направи. Подобен експеримент е бил проведен преди повече от век и половина. В цяла Ирландия бил въведен четиричасов работен ден. И какъв бил резултатът? Смут и рязко нарастване на консумацията на сома – нищо повече.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s