ние оценяваме нещо, когато го имаме, противно на логиката, че го оценяваме, когато го загубим. именно затова го искаме – за да го имаме. не е срамно да искаш. завистта и ревността са естествени реакции. да обвиняваш някой, че е проявил завист е все едно да го обвиняваш в това, че се е изсрал. или по-точно, да обвиняваш някого е все едно да го обвиняваш в това, че е срал. всички го правим, всички серем понякога. като раздаваме грехове наляво и надясно, ние просто лепим брошури с огледални образи на самите себе си. от друга страна е също толкова глупаво и да се самообвиняваме. да съжаляваш е все едно да се разстреляш и да продължиш да водиш живота си като мъртвец. кой има нужда от съжаление? имаме нужда от щастие. пари, секс, дроги – в това число и алкохол, най-вече (и понеже за момента е легален си струва да бъде изтъкнат и пропагандиран в свободното на думи интернет-пространство) – тези неща генерират щастието. кой как ще се сдобие с тях си е негов проблем. именно разрушителната завист на едни кара други да пазят начините си в тайна. това не е протест срещу законите или държавата. законите винаги трябва да са налице, за да има ред. винаги някой ще бъде по-високо от друг и ще има повече привилегии по пътя към щастието. равенството никога не е било цел и никога няма да бъде, защото буквално равенството е зло, то си противоречи със свободата, а свобода е върховният идеал, към който праведните мъжки индивиди се стремят.