За Вселената и пет миещи мечки

If you should keep the truth for yourself… think about it… yes… that truth, what would it be about?

Когато идваш насам носи си чувството за хумор – единствения пропуск за Вселената, в която живеем.
Време. Скорост. Път. Късмети от баница.
Губиш разсъдъка си. След това го намираш задрямал в крайпътна канавка на магистралата.
Изпиваш всичкия алкохол на света или той те изпива. Намираш жената и тя те намира. Правите секс и след това палиш цигара. Всичко друго е фалш. Това е истинаТА.
Кратък епизод от комедия. Всяка друга комедия е жалка, но твоята има достойнство, въпреки извращенията в нея. Всяка чужда дума е грешна, но тази, която излиза от твоята уста е правилна. Не говорим за истина, а за право.
Съмняваш се, но не позволяваш на другите да го знаят. Всички серат, но кой говори за собствените си лайна пред аудитория? Превърни неуспеха си в табу, а успеха – в култ.
Култ за себе си. И към себе си.
Търсим Пътя във Времето, а ние сме просто Енергия, произведена от Масата на нашето тяло и един миг Светлина.
А сега разбра ли? Едва ли.
Едва + едва + едва… се отнася към Истината, както капка + капка + капка… към чаша вода. Изпии водата, за да я осъзнаеш.
Не „наука”, а „осъзнаване” – това е правилното понятие.
Говорим си за едно и също, но ти не ме разбираш. Забрави думите. Докосни ме.
Хоризонта, който виждахме пред нас в края на Пътя, скриваше истинската дължина на пътя. Намерихме себе си, задрямали в една канавка. Събудихме себе си. Вдигнахме себе си на крака. Хванахме себе си през рамо и се понесохме по магистралата. Вървяхме така, сключили полупрегръдка със себе си. Нямаше кой да ни каже колко много остава до края на пътя и до нашата цел, докато сами не разбрахме колко малко остава. Не бяхме изморени. В града никой не ни очакваше, но всички ни гледаха. Човек, хванал себе си през рамо и до него – човек, хванал себе си през рамо. Направихме четири стъпки и вече бяхме с една стъпка по-близо до целта. „Ако бях сам – казах си аз – щяха да са ми нужни по-малко усилия, за да стигна тази цел.” А тя беше един кладенец. Знаехме, че там водата се е събирала с времето едва-едва. Дойдохме, за да я изпием. Цялата. В нея плуваха труповете на пет миещи мечки.
За нас бяха без значение мястото, целта и средствата. Направихме го заради себе си. Изпихме водата, измила труповете на пет миещи мечки.
Когато се прибрах се изкъпах и след това легнах да спя. В съня си разбрах колко е трудно да поддържаш реалността. Намерих едно кълбо и го направих земно. Така създадох Земното кълбо. Намерих една „мъртва” протеинова молекула. Поставих я върху Земното кълбо. Дадох й четири милиарда години и така създадох човека. Той стана. Огледа се. Вдигна глава и каза: „Земното кълбо е малко.” Каза също, че аз съм създал Земното кълбо и се втурна да доказва защо не е така. С неимоверни усилия той успя да докаже, че греши. Човекът бе наказан от мен с изгнание в гроб – същият, който бе изкопал, за да зарови труповете на пет миещи мечки.
„Най-големия убиец е този, който е измислил Смъртта”, помисли си сатирикът на хомо-теистис.
Това бе последната ми среща с човека, когото създадох. Той е достоен за презрение, защото забрави, че аз съм го създал.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s