Карл Сейгън и Ан Друян. Сенките на забравените прадеди

  • “Осъзнаването, че имам слаби нерви, не ме кара да ги изпускам. Напротив, то би трябвало да ми помага да се въздържам и да ме принуждава да правя разлика между своята естествена раздразнителност и някое обосновано от морална гледна точка възмущение. И следователно не виждам как свободата ми би могла да бъде особено застрашена от това признание, нито пък от това каква светлина би могло да хвърли върху слабите ми нерви едно сравнение с животинския свят.”
    -Мери Мидглей
    Midglay, Mary. Beast and Man: The Roots of Human Nature
  • „Преди да се сгодя – пише Дарвин в своята автобиография, – баща ми ме посъветва старателно да крия съмненията си, тъй като познавал ужасните последици, които те биха могли да имат върху живота на едно семейство.“ Няколко седмици след сватбата, тя [Ема Уеджуд, съпругата на Дарвин] му пише:

    Дано придобитият от научните търсения навик да не вярваш в нищо, докато то не бъде доказано, не повлияе на разума ти и в други неща, които не подлежат на доказване по същия начин и които – ако са верни – вероятно са отвъд нашите способности да ги разберем.

    Години по-късно Дарвин ще напише следното в полето на това писмо:

    Когато умра, знай, че много пъти
    съм целувал и плакал над тези думи.

  • “…Защо не се случват по-ефективни, по-състрадателни мутации? Защо имунитетът към маларията трябва да води със себе си и мъките на анемията? Искаме да принудим еволюцията да стигне най-накрая дотам, закъдето е тръгнала, и да спре с тези безкрайни жестокости. Животът обаче просто не знае къде отива. Няма разум, който да се стреми към някаква цел. Този процес е точно обратното на теологията. Животът е “безпътен”, сляп и на това ниво определено не се интересува от справедливостта като идея. Той може да си позволи да прахосва свободно каквото му падне.”
  • “Големите месоядни изпитват удоволствие от заниманията си. (Това не е изключено и при едноклетъчните месоядни.) Те не ловуват, понеже имат академични познания върху храненето. Напротив – явно има някакво удоволствие в ловуването. Защото дебненето, преследването, осакатяването, убиването, разчленяването и изяждането са в основата на радостта от живота. Защото желанието е неустоимо. Дебели котки и мързеливи кучета, които са преситени с ордьоври и чиито гастрономични нужди са повече от задоволени, понякога все пак се поддават на древния зов и собственикът на домашния любимец намира в краката си гордо положен мъртъв гълъб или плъх. Тези механизми са вродени. Компютърът е предварително програмиран. Достатъчен е подходящ импулс, който да го активира. Ако ловните им инстинкти не намерят друг израз, кучето започва да гони пръчки и фризбита, а котката се хвърля върху паяжини или преследва кълбо прежда.”
  • “Женската синя чапла чува любовните викове на мъжкия. Възможно е няколко мъжкари да надават зов едновременно – към вятъра, или поне така изглежда на пръв поглед. Следвайки повика на сърцето си, тя долита и каца на някой клон в района. Мъжкият веднага започва да я ухажва. В момента, обаче, в който тя прояви интерес и се приближи, той внезапно променя намеренията си, става груб, отблъсква я и дори може да се случи да я нападне. Щом обезкуражената женска отлети, той отново започва да я зове – “неистово”, според думите на Нико Тинберген, който пръв описва живота на сините чапли. Ако тя реши да му даде втори шанс и долети отново, той може отново да я нападне. Постепенно – стига търпението на женската да не се изчерпа – непостоянната сръдливост на мъжкия отслабва и той дори може да се окаже готов да се чифтоса. Той е конфликтен и двойнствен. В главата му се смесват секс и агресия и объркването му е толкова голямо, че ако не е търпението на женската, този вид едва ли би могъл да се възпроизвежда. Ако някога е имало птичи кандидат за психотерапия, то нашето предложение е мъжката синя чапла. Подобно объркване в съзнанието обаче се среща при много видове и най-вече при мъжките индивиди. Сред тях има влечуги, птици и бозайници. Изглежда, някои от нервните схеми на агресивността се намират в опасна близост с тези на секса. Проявяващото се вследствие от това поведение се оказва странно познато. Но – разбира се – хората не са чапли.”
  • „При почти всички висши бозайници коитусът се осъществява, като мъжкият прониква във вагината на женската изотзад. Женската се навежда, за да помогне на мъжкия да се качи върху нея. Тя също така може да прави специални движения, за да улесни проникването, и тези движения също могат да станат част от символичния език на прелъстяването. Причината за наведената поза е отчасти да представи благоприятна геометрия за проникването, но от друга страна тя показва, че женската няма намерение да ходи никъде. Тя няма да избяга. При много други видове се наблюдава същото нещо. Мъжкият бръмбар започва да потропва любовно по черупката на женската – при различните видове се използват или крачката, или антените, или челюстите, или гениталиите – и тя на момента замръзва на място. Странната привлекателност, която имат за мъжете гротескно деформираните малки стъпала (в Китай в продължение на почти хиляда години) или много високите токчета (навсякъде в модерния Западен свят), както и традиционното ограничаващо женско облекло, или култът към женската безпомощност като общо – са прояви на същия символизъм при хората.“
  • Advertisements

    Вашият коментар

    Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

    WordPress.com лого

    You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

    Twitter picture

    You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

    Facebook photo

    You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

    Google+ photo

    You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

    Connecting to %s