Проза

Нека седнем и се облегнем,
да откъснем парче от моята плът,
да ядем от нея, а слънцето да ни грее,
това ще е наслада за мен, може би и за теб.

А плътта ми е някак безформена,
хаотична,
прилича на пюре от много плодове,
някои още неузрели, други загниващи вече.

Време във времето,
наполовина разцепено,
разделено от себе си,
копнеещо, стенещо
да бъде отново едно.
Едно кръгче,
като Луната,
с много дупки,
но цяло.

А там горе едни звезди са се събрали,
имитират всяка моя стъпка.
Когато и да погледна нагоре все са над мен,
пред мен,
зад мен.
Постоянно ме следят.
Ах, тези звезди!
Защо не си гледат техните планети?
Пука ли му на Слънцето за някакви си там
инопланетяни?
Да вземат пример от него.
Нищо, че е по-малко от тях.
Нямало опит…
Глупости!
То има повече опит от всички
влиятелни мъдреци на Земята,
живели в разни епохи,
взети заедно.
Но за звездите то все още е малко.
Каква наглост!
Колко надменно от страна на тези титани,
стари колкото милиони години!
Бог ще им прости…
Но как, по дяволите?
Та той е по-млад дори и от Слънцето.
Яд ме е…
яд ме е на… ядките!!!
които никога не могат да бъдат смляни.
Те все излизат цели и непокътнати накрая.
Уникално умение от тяхна страна
и също толкова унизително за тези, които се опитват
и не могат да ги унищожат.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s