Трептения на личността

Отровата бавно води ме до крах,
отвътре червеят безмилостно яде ме,
сякаш съм извършил смъртен грях.

Не мога да помръдна.
Градът, хората,
всички тези образи, предмети.
Като кинолента,
на черен фон,
сблъскват се в едно.

Няма яснота,
глуха слепота,
затварям се
и пак стоят отворени
дверите на моето сърце
за сезоните и дъждовете.

Има край,
всичко има край,
но по-добре е да не знаеш.

Прилив след прилив,
това е важното –
движение,
после отливът отмива,
отмива и отминава,
но слънцето не гасне,
то гори,
дори
и във тъмата.

Светлината лекува слепотата,
а лудостта кое лекува?
Туй що лекува самотата.

И грее там,
и дъжд и сняг,
ледът най-после се топи.
И какво остава?
Пием капки от вода,
събрана в нашите души.

Объркване.
Повтаряй си:
„Аз съм искрен и добронамерен.“
Или пък
вдигни високо своя среден пръст.
Няма да сгрешиш.
Рано или късно ти няма да си себе си.
Няма да си вечното „a + b + c“.
Има още много символи,
много азбуки.
Какво е над тях
и какво е след тях?
И аз искам да знам,
но уви –
мързи ме.
Днес.
Утре не.
Грешка!
Днес е утре,
винаги,
днес е утре!

следва продължение…

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s