А този малък принц от коя ли планета идеше?

Бяхме двама. Седяхме си на една пейка в парка и си пийвахме биричка, обсъждахме задниците на момичетата, които минаваха покрай нас. Говорехме си за миналото и за неща отнесени, но обикновени, земни. Около нас всичко бе зелено, бяло, синьо… Лекият топъл полъх на вятъра разнасяше току-що откъснатите цветчета на дърветата, сякаш идваха не от близо разстояние над главите ни, а от далечна японска приказка.
Наоколо прелитаха различни видове птици, но най-впечатляващи бяха сивите гарвани. По маниерите им си личеше, че разбираха нашият интерес към тях. Стегнатите им осанки излъчваха интелигентност и човешка суета. Стори ми се, че те имат его подобно на нашето. Походката им бе или бавна и делова или спринт с подскоци, очите им – човешки. От едно високо дърво падна някакъв плод. Два гарвана се втурнаха на мига към него и по-бързият го взе. Всичко това си бе обикновено, земно. Естествено, просто природа. Друго едно нещо ме впечатли повече от гарваните.
Към нас се приближаваха с бавна лежерна стъпка мъж на средна възраст и вероятно сина му, около шестгодишен. Покрай нас минаваха хора с различни облекла. Изискани майки с прекрасните си деца, облечени в малки шарени дрешки. Но тези двамата си бяха най-обикновени. Пред нас имаше спретната градинка със сини цветя. Малчуганът пристъпи в нея и първоначално се подразних, че мачка толкова лекомислено хубавата зелена тревица. Баща му го последва, като стоеше изправен, а синът му се бе навел над цветята. Помислих си, „Мамка му, сега ще скъса някое от тези красиви цветя и ще наруши идилията, на която се наслаждавам“. Но моят събеседник забеляза друго. Детето помилваше цветята, галеше ги. То направи това отново с още няколко цвята преди да се изправи. Баща му го пове бавно напред като го държеше нежно за ръка. Детето помаха с другата си ръка на цветята, които досега милваше и им каза „Чао, чаооо“, помаха и на останалите.
Това толкова ме трогна, че се замислих: дали умираме бавно с всеки изминал миг от живота си? Или има нещо детско, добро и непринудено в нас, което не е задължително да губим с времето и не е нужно да крием от другите?

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s