THE EXTERNAL WORLD – DAVID OREILLY

Едно момченце се учи да свири на пиано. От селекцията на Future Shorts в Пловдив, януари 2012.

Томас Хобс. Левиатан (1651)

Глава XII. За религията

КАТО виждаме, че няма ни знак, ни плод от религията, освен само у човека, няма причина да се съмняваме, че семето на религията е също така само у хората; и се съдържа в някакво особено качество, или поне в забележителна степен от същото, нетипична за други живи същества.

И първо, то е особено спрямо природата на хората да изследват причините за събитията, които наблюдават, някои повече, други по-малко, но всеки човек толкова колкото да изпита любопитство в търсене на причините за собствената си добра или зла участ.

Второ, на фона на всяко нещо, което е имало начало, да мисли също, че то е имало и причина, която е предопределила същото да започне, когато е започнало, а не по-рано или по-късно.

Трето, докато няма друг вид блаженство за зверовете, освен това да се наслаждават на своята ежедневна храна, покой, и страсти; имайки малко или никаква представа за бъдното време, поради липса на наблюдателност и памет за реда, последствията, и зависимостите между нещата, които виждат; хората наблюдавали как едно събитие било произведено от друго, и запомнили в себе си предшествие и последствие; и когато не може да се увери сам за истинските причини на нещата (защото причините за добра и зла участ в по-голямата си част са невидими), човек предполага техните причини, или както предлага собственият му уклон, или се доверява на авторитета на други хора, такива, които смята за свои приятели или по-мъдри от него.

И двата типа първо предизвикват тревога. Защото, бидейки уверен, че щом има причини за всички неща, които са се случили досега, или ще се случат в бъдеще, не е възможно за човек, който продължително е полагал усилия да се предпази от злото, от което се бои, и да се сдобие с доброто, което е желал, да не бъде в постоянна тревога за бъдното време; затова всички хора, особено тези, които са прекалено предвидливи, са в състояние, подобно на това на Прометей. Защото както Прометей (чието тълкувание е благоразумният човек) е бил прикован към Кавказкия хълм, място с широк изглед, където имало един орел, хранещ се с черния му дроб, разкъсван през деня толкова, колкото щял да бъде възстановен през нощта: тъй че човекът, който гледа прекалено напред в грижата за бъдното време, притежава сърце, разяждано от страх от смъртта, бедност, или друго бедствие; и не намира отдих, нито отмора от своята тревожност, освен в съня.

Този вечен страх, който винаги съпровожда човечеството в неведението за причините, сякаш е на тъмно, и крайно необходимите нужди имат нещо за цел. Следователно, когато няма какво да се види, също така няма и какво да се обвини за нечия добра или зла участ, освен някоя сила или невидим деятел: и може би в този смисъл някои от старите поети казват, че боговете първоначално са били създадени от човешкия страх: което, говорейки за боговете (да речем, за многото богове на езичниците), е съвсем вярно. Но признаването на един Бог за вечен, безкраен и всемогъщ, може по-лесно да бъде извлечено от желанието на хората да знаят причините за природните тела, и техните съответни качества и начин на действие, отколкото от страха от онова, което е щяло да им се стовари в бъдното време. Защото този, който, изхождайки от каквото и да е видяно следствие, трябва да разсъди до следващата и непосредствена причина за същото, и оттам към причината за тази причина, и да се гмурне надълбоко в преследване на причини, най-накрая ще заключи, че (както дори нерелигиозните философи признават) трябва да има единствен Пръв Деец; тоест, първа и вечна причина за всички неща; което е онова което хората имат предвид под назоваването на Бог: и всичко това без мисъл за тяхната участ, грижата за чийто два възможни изхода води до страх и възпрепятства хората от търсенето на причините за други неща; и следователно дава повод за измислянето на толкова богове, колкото хора има, за да ги измислят.

Що се отнася до материята, или субстанцията на невидимите деятели, толкова бленувана, чрез естествено разсъждение тя не би се вписала в концепция, различна от тази на същата материя, от която е изградена човешката душа; а човешката душа е от същата субстанция, като онова, което се явява в съня на някой, който спи;  или в огледало – на някой, което е буден; хората, без да осъзнават, че подобни видения не са нищо повече от създания на фантазията, смятат, че това са реални и повърхностни субстанции, и по тази причина ги наричат привидения; както латините ги наричали imagines и umbrae и мислели, че това са духове (тоест, фини въздушни тела), и тези невидими деятели, които будили страх, освен, че се появявали по особен начин, също така и изчезвали, когато им е угодно. Но схващането, че подобни духове са безтелесни, или нематериални, никога не би могло да влезе в съзнанието на който и да е човек по природа; защото, макар хората да употребяват заедно думи с противоречиво значение, като дух и безтелесен, все пак те никога не биха могли да си представят нещо, което да им отговаря: и следователно, хора, който достигат, чрез съзерцание, до потвърждението за един безкраен, всемогъщ, и вечен Бог, избират по-скоро да изповядат убеждението, че Той е непонятен и отвъд техните разбирания, отколкото да определят Неговата природа като безтелесен дух, и след това да признаят, че това определение е неразбираемо: или ако го нарекат по подобен начин, не е догматично, с намерението да обявят Божествената Природа за разбираема, а го правят почтително, набожно, за да Го почетат, като Му препишат значимост, възможно най-далечна от неприличието на видимите тела.

После, за начинът, по който смятат, че тези невидими деятели са изваяли своите дела; тоест, какви непосредствени основания са използвали, за да ги причинят, хората, който не познават онова, което наричаме пораждащо (почти всички хора) нямат друго правило за предполагане, освен чрез наблюдение и запомняне на онова, което са видели да предхожда сходен резултат по друго време, или минали времена, като между предходното и последвалото събитие не се наблюдава никаква зависимост или връзка: и следователно, от сходни минали събития, те очакват сходни събития в бъдещето; и суеверно се надяват на добър или лош късмет, изхождайки от неща, които нямат никакво участие във формирането му: както атиняните, по време на войната при Лепанто, търсели друг Формио; Помпейската фракция по време на войната в Африка, друг Сципион; както и други прибягвали до подобни действия в най-различни случаи в течение на историята. По подобен маниер те приписвали успехи и несгоди на странични наблюдатели, на благословено или прокълнато място, на изречени думи, особено ако сред тях е името Господне, пленителни, и заклинателни (литургията на вещиците); до такава степен, че да вярват в силата им да превръщат камък в хляб, хляб в човек, или каквото и да било в нещо друго.

Трето, формата на преклонение, която хората проявяват естествено към невидими сили, не може да бъде различна от израза на почит, който биха употребили към други хора; дарове, молби, благодарности, телесно подчинение, мили обръщения, умерено поведение, предварително обмислени думи, клетви (взаимно уверяване за спазване на обещания), всичко това чрез заклинателно призоваване. Отвъд тази форма, разумът не открива нищо, а оставя хората или да се уповават на същото, или за бъдни церемонии да разчитат на онези, които смятат за по-мъдри от себе си.

Последно, що се отнася до начина, по който тези невидими сили обявяват пред хората нещата, които оттук насетне се очаква да се случат, особено засягащи тяхната добра или зла участ по принцип, или добър или лош успех в което и да е конкретно начинание, хората са, естествено, в недоумение; освен това, свикнали да се опират на догадки за бъдното от минали времена, те са изключително склонни, не само да приемат инцидентни неща, след една или две случайни прояви, за прогнози на подобни прояви занапред, но също и да се доверяват на подобните прогнози на други хора, от които веднъж са извличали добро мнение.

И в тези четири неща, вярата в привидения, неведението за вторични причини, посвещаването на онова, от което хората се боят, и приемането на случайни неща за прогнози, се е съдържало естественото семе на религията; което, по причина на различните прищевки, присъди, и страсти на неколцина души, е прираснало в церемонии, толкова различни една от друга, че тези, към които едни са привикнали, в очите на други, в по-голямата си част, изглеждат нелепи.

Тези семена са получили културно признание, посредством усилията на два типа хора. Едните са тези, които са ги подхранвали и препоръчвали, според собствената си изобретателност. Другите са го правели, чрез Божията воля и наставления. Но и двата типа хора са го правели с цел онези, които разчитат на тях, да бъдат по-податливи към подчинение, закони, мир, благотворителност, и гражданско общество. Така че религията от по-стар тип е част от човешката политика; и е преподавала част от дълга, който земните владетели изискват от своите поданици. А по-скорошният тип религия е божествена политика; и в себе си съдържа поучения за онези, които са решили да се предадат в служба на царството Господне. Всички основатели на Държави и местните им законодателите са от някогашния тип: от по-скорошният тип са Авраам, Моисей, и нашият благословен Спасител, чрез когото до нас са достигнали повелите на Божието царство.

А сред онази част от религията, която се състои от възгледи, засягащи природата на невидимите сили, едва ли се среща нещо именувано, което да не е било почитано сред народите, на едно или друго място, като бог или дявол; или според съчиненията на техните поети, да бъде одухотворено, населявано, или обладано от един или друг дух.

Безформената материя на света е бил бог, носещ името Хаос.

Небесата, океанът, планетите, огънят, земята, ветровете, са били толкова много богове.

Мъже, жени, птица, крокодил, теле, куче, змия, лук, праз, са били обожествявани. Освен това, хората запълвали почти всички места с духове, наричани демони: равнините, с Пан и неговите женски еквиваленти, или със сатири; горите, с фавни и нимфи; морето, с тритони и други нимфи; всяка река и фонтан, с призрак на негово име и с нимфи; всяка къща, с нейните лари, или домашни духове; всеки човек, с неговият гений; Адът, с привидения и призрачни стражи, като Харон, Цербер, и Фуриите; а през нощта, всички места, с ларви, лемури, призраци на мъртъвци, и цяло царство от феи и караконджули. Също така хората приписвали божественост, и издигали храмове, на най-обикновени явления и черти на характера; такива като време, нощ, ден, мир, съглашение, любов, съревнование, порядъчност, чест, здраве, упадък, треска, и подобни; и когато са се молили за или против тях, те са се молили сякаш над главите им са висели духовете на тези понятия, и са отпускали или задържали съответното добро или зло, за или против, което хората са се молили. Човекът призовавал също и собственото си остроумие, по името на Музите; собственото си неведение, по името на Фортуна; собствената си похот, по името на Купидон, собствения си гняв, по името на Фурии; личните си срамни части, по името на Приап; хората преписвали своя позор на инкуби и сукуби: дотолкова, че станало невъзможно поетът да описва лирическия си герои без да изтъкне влиянието на бог или дявол в действията му.

Същите автори на езическите религии, като наблюдавали вторичното поле за изява на религията, а именно човешкото невежество за причини, и оттам склонността на хората да приписват участта си на причини, между които очевидно не съществува зависимост, се възползвали от възможността да натрапят на същото това невежество, не вторични причини, а един вид вторични и съдействащи, министерски богове; приписвайки причината за плодовитостта на Венера, причината за изкуствата на Аполон, за ловкостта и занаятите – на Меркурий, за ветрове и бури – на Еол, и причините за техните последствия – на други богове;  до такава степен, че сред езическия свят имало такова разнообразие на богове, съответстващо на разнообразието от човешки занимания.

Що се отнася до богослужението, което хората естествено напасвали в приложение на своите богове, поименно, жертвоприношения, молитви, благодарности, и останалите споменати по-горе, същите езически законодатели добавили и свои изображения, както картини, така и скулптури, така че колкото по-невежо естество имали тези изображения (тоест, израз на по-голямата част от общия характер на хората), мислейки, че образите на съответните богове всъщност приютяват и техния дух, толкова по-вероятно било хората да изпитват страхопочитание към тях: и ги дарявали със земи, и сгради, и служители, и приходи, отделени от всяко друга сфера в човешкото ежедневие; тоест, идолите, изобразяващи съответните богове били осветени, станали свещени; както и пещери, долини, гори, планини, и цели острови; и хората им предали не само формите, едни на хора, други на зверове, трети на чудовища, но също така уменията и страстите на хора и зверове; като разум, говор, пол, похот, поколение, и  то не само чрез кръстосването на мъже и жени за възпроизводство на съответните богове, но също и чрез кръстосване на мъже и жени, с цел да бъдат заченати хибридни богове, земни наследници на небесата, като Бакхус, Херкулес, и други; освен, гняв, отмъщение и други страсти, присъщи на живите същества, и действията, произхождащи от тях, като измама, кражба, прелюбодейство, содомия, и всеки порок, който би могъл да се възприеме като следствие на властта или причина за удоволствие; всички подобни пороци сред хората са смятани по-скоро за противозаконни, отколкото за недостойни.

Последно, към прогнозите на бъдещето, които по природа не са повече от догадки, базирани на минал опит, и по свръхестествен начин, божествено откровение, същите автори на езическата религия, от части позовавайки се на престорен опит, от части на престорено откровение, добавили безброй други суеверни начини за пророкуване, и накарали хората да вярват, че трябва да търсят своите предопределения, понякога в мъглявите или безсмислени отговори на жреците на Делфи, Делос, Амон, и други известни оракули; чиито отговори умишлено били проектирани да бъдат двусмислени, за да притежават контрол над събитието и в двете възможни насоки на развитие; или нелепи, от опияняващите изпарения на местоположението, което много често е било пещера, изпълнена с изпарения на сяра: понякога хората търсели своето предопределение сред заветите на гадатели, чиито пророчества, като тези на Нострадамус (наличните фрагменти, от чиито книги, сега изглежда са творения на по-късни времена), били съставени от книжа, прославяни по времето на Римската република: понякога в незначителните речи на умопобъркани хора, предполагаемо обладани от божествен дух, което обладаване наричали ентусиазъм; а този тип гадателски събития били отчитани като теомантия, или пророкуване: понякога според положението на звездите, по време на раждането, наречено изготвяне на хороскопи, и зачитано като част от съдебната астрология: понякога в човешките страхове и надежди, наречено тумомантия, или орисничество: понякога в предсказанията на вещици, които разигравали сцени на общение с мъртвите, което се нарича некромантия, врачуване, и вещерство, и не е нищо повече от хитра измама и наговорено мошеничество: понякога в произволния полет или хранене на птици, наречено авгурия: понякога по вътрешностите на жертвени животни, наричано харуспиция: понякога в сънищата: понякога по граченето на гарвани и чуруликането на птици: понякога по чертите на лицето, наричано метопоскопия; или чрез хиромантия по линиите на ръката, в неофициалната реч наричано омина: понякога според чудовища или необичайни събития; като слънчеви затъмнения, комети, редки метеори, земетресения, наводнения, чудати отрочета, и подобни, които хората нарекли portenta и ostenta, защото вярвали, че тези събития предвещават или предричат скорошни велики катаклизми: понякога чрез най-обикновен лотариен принцип, като подхвърляне на монета; броене дупките на сито; произволно четене на стихове от Омир и Вергилий; и безброй други самонадеяни и напразни начинания. Толкова е лесно хората да се подведат и да повярват на всичко, изречено от преструващи се гадатели, които имат влияние над тях; и умеят, с благи думи и ловкост, да придобият надмощие над хорските страхове и невежество.

Първите учредители и законодатели на Държави сред езичниците, чиито интереси опирали единствено до това да държат хората в подчинение и състояние на мир, се погрижили за всеки аспект на религията: първо, да втълпят в съзнанието на хората убеждението, че онези наставления, които те предават относно религията, може би не произхождат от държавния апарат, а са продиктувани от някой бог или друг дух; или че те самите са от по-висше естество в сравнение с простосмъртните, че техните закони са общопризнати по достойнство; така Нума Помпилий претендирал, че научил церемониите, които учредил сред римляните от нимфата Егерия, а първият крал и основател на кралство Перу твърдял, че той и жена му са деца на слънцето; а Мохамед, за да положи основите на своята нова религия, твърдял, че общува със Светия Дух под формата на див гълъб. Второ, управниците се погрижили да внушат идеята, че същите неща, които не са угодни на боговете, били забранени и от закона. Трето, погрижили се да определят церемонии, молитви, жертвоприношения, и фестивали, чрез които се вярвало, че се умилостивява гневът на боговете; и че злополучието по време на война, заразните епидемии, земетресенията, и несгодата в живота на всеки идвали от гнева на боговете; а гневът им – от пренебрегване на преклонението, или забравяне, или погрешното изпълнение на някоя точка от религиозния обред. И въпреки че по времето на древните римляни не било забранено да се отрича онова, което поетите писали за болките и удоволствията след този живот, нещо, което великите авторитети и харизматични личности на това общество осмивали открито в своите публични речи, всеки пак вярването в задгробния живот било винаги много по-високо ценено, отколкото неговата противоположност.

И посредством тези, и ред подобни общоприети норми, управляващите осъзнали в интерес на своята цел, която била мирът в Държавата, че обикновените хора, обвиняващи за нещастието си собственото си невниманието или погрешното изпълнение на церемониите, или неподчинението си на законите, били по-малко склонни към бунт срещу държавната власт. И докато били развличани от пищността и забавленията на фестивалите и обществените игри, провеждани в чест на боговете, не се нуждаели от нищо друго освен от хляб, който застраховал началството от негодувание, ропот и размирици срещу него. И така, римляните, които били завладели по-голямата част на познатия тогава свят, не изпитвали скрупули от това да толерират която и да е религия вътре в самия Рим, освен ако тя не съдържала някакво несъответствие с държавната управа; нито четем, че тогава някоя религия е била забранена, освен тази на евреите, които (бидейки богоизбрания народ) смятали за незаконно да признаят подчинението си на който и да било смъртен цезар или която и да е държава. И така, виждате как религията на езичниците била част от римската политика.

Но там, където Господ лично, посредством свръхестествено откровение, е посял религията, там той също е основал и частно кралство, и е дал закони, не само за приемливото поведение спрямо него, но и за отношенията между хората; следователно в царството Господне, политиката и гражданските закони са част от религията; и следователно отличаването на преходната от духовната власт няма място там. Вярно е, че Господ е владетел на всичко земно; така Той може да бъде и владетел на конкретен и избран народ. Защото няма противоречия в отношение, че той, който владее главното командване на цялата армия, е трябвало освен това да оглави един особен строй и частно общество. Бог е владетел на цялата земя, заради Своята мощ, но на Своя избран народ, Той е владетел, според изпълнението на обет. За по-широки разсъждения върху царството Господне, относно естеството и завета, съм отделил друго място в предстоящото изложение.

От разпространението на религията, не е трудно да разберем причините за превъплъщението на същото явление в първоначалните му семена и принципи; които са само възгледите за божество, и невидими сили и свръхестествено; премахването на тези семена от човешката природа е невъзможно, но е видимо, че нови религии вероятно отново ще поникнат от тях, подхранвани от културата на такива хора, за чиито цели са привични.

Виждайки, че всяка формирана религия е основана върху доверието, което множеството изпитва в една единствена личност, за когото вярват не само че е мъдър мъж и се труди за осигуряване на тяхното щастие, но също и свещено лице, което Господ лично е удостоил с привилегията да обяви Божията воля по свръхестествен начин, по необходимост следва, че онези които имат контрол над религията притежават или мъдростта на тези мъже, тяхната искреност, или предполагаемата им любов, или ще бъдат неспособни да покажат какъвто и да е видим признак на божествено откровение, и съответно религията, която те желаят да подкрепят трябва да бъде сезирана и (без страх от негодуванието на народа) опровергана и отхвърлена.

Това, което отнема репутацията на мъдростта от онзи, който формира религия, или добавя към нея, когато вече е формирана, е налагането на вяра от противоречия: защото двете страни на едно противоречие не могат едновременно да бъдат верни, и следователно подсказват, че вярата в тях е довод в полза на невежеството, което разобличава автора, и го дискредитира във всеки аспект освен ако той не докаже произход от свръхестествено откровение: откровение, което човек може да има спрямо много неща отгоре, но не и спрямо естествения порядък.

Това, което отнема репутацията на искреността е вършенето или говоренето на такива неща, които се явяват примери, че самите служители на религията не вярват в онова, в което внушават вяра на другите хора; всички подобни действия и думи се обявяват за скандални, защото те са спънки, които карат човек да пропадне по пътя на религията: като неправда, жестокост, нечестивост, сребролюбие, и охолство. Кой би повярвал, че онзи, който обикновено върши такива неща, произлизащи от изброените, вярва, че съществува невидима сила, към която изпитва страхопочитание, докато той самия сплашва другите с наказание, при това за много по-незначителни провинения?

Това, което отнема репутацията на любовта е разкриването на лични цели: докато вярата, която защитниците на религията изискват от другите допринася, или така изглежда, за постигането на суверенитет, блага, достойнство, или сигурни удоволствия само или специално за тях. Предполага се, че щом извличат полза от онова, което хората жънат, те го правят за себе си, а не защото обичат другите.

Последно, свидетелството, което би могло да се представи в защита на божественото призвание е единствено изпълняването на чудеса, или верни пророчества (което също е чудо), или необикновено блаженство. И следователно, към онези позиции на религията, които са били общоприети, като свидетелство за подобни чудеса, тези, които са присъединени като одобряващи тяхното призвание не заради някакви чудеса, се сдобиват с не по-голяма вяра от онова, което са научили от обичаите и законите на местата, където е бил положено тяхното образование. Защото, както от естествените неща разумните хора изискват естествени примери и доказателства, така от свръхестествените неща те изискват свръхестествени доказателства (каквито са чудесата) преди да се съгласят вътрешно и от сърце.

Всички причини за отслабването на човешката вяра излизат наяве в следните примери. Първо, имаме примерът за децата на Израел, които, когато Моисей, доказал призванието си чрез извършването на чудеса, и чрез щастливото им извеждане от Египет, отсъствал в продължение само на четиридесет дни, отхвърлят почитането на истинския Бог, който той им препоръчва, и, изготвяйки [Изход, xxxii. 1,2] златен телец за техния бог, отново се отдават на идолопоклонничеството на египтяните, от които те толкова наскоро били избавени. И отново, след Моисей, Аарон, Иисус Навин, и след смъртта на онова поколение, станало свидетел на великите Господни дела в Израел, друго поколение последвало и то служело на Баал. [Съдии, ii. 11] Щом Чудесата се проваляли, вярата също се проваляла.

Отново, когато синовете на Самуил, назначени от своите бащи-съдии в Беер Шева, получавали подкупи и съдели несправедливо, хората на Израел отказали повече Бог да бъде техен владетел в смисъл различен от този, по който Той е владетел на други хора, и съответно на всеослушание призовали Самуил да им избере владетел по примера на народите. [Самуил, xiii. 3] Щом правосъдието се провалило, вярата също се провалила, дотолкова, че те снели своя Бог от длъжността да ги управлява.

И докато в процеса на посяването на християнската религия, оракулите прекратили дейност във всички части на Римската империя, и броят на християните чудодейно се покачвал с всеки изминал ден и на всяко място, посредством проповедите на Апостолите и Евангелистите, една огромна част от този успех може резонно да бъде приписана на презрението, което местните жреци по това време си били навлекли, чрез своите нечистота, сребролюбие, и суетене между различните господари. Също така религията на Римската Църква бе частично прекратена поради същата причина в Англия и много други части на християнския свят, заради провалените достойнства на своите свещенослужители, предизвикали сред хората провал на вярата, и частично, заради схоластичното привнасяне на философията и доктрината на Аристотел в религията; откъдето съответно произлизат толкова много противоречия и абсурди, че довеждат на духовенството славата едновременно на невежи и мошенически намерения, предразполагайки хората да ги отхвърлят, независимо дали против волята на собствените си монарси, както във Франция и Холандия, или с тяхна помощ, както в Англия.

Последно, сред точките, обявени от Църквата на Рим като необходими за спасението, съществуват толкова много очевидно в изгода на Папата и  много от духовно подчинените му, пребиваващи в територии на други християнски владетели, които, ако не бе взаимното съперничество между тези владетели, биха могли без война или допълнителни усложнения да отхвърлят всяка чужда власт, толкова лесно, както е била отхвърлена в Англия. Та кой не вижда в чия полза е гласувано да се вярва, че един владетел не се сдобива с властта, дадена му от Христа, освен ако не е коронован от епископ? Че един крал, ако е свещеник, не може да се ожени? Че независимо дали един владетел е роден в законен брак, или не, той трябва да бъде съден от властта, концентрирана в Рим? Че поданиците могат да бъдат освободени от своите задължения, ако съдът в Рим отсъди, че владетелят е еретик? Че един крал, като Хилдерих Френски, може да бъде детрониран от един Папа, като Папа Захарий, без причина, и кралството му раздадено на един от неговите подчинени? Че духовниците, и монасите, в която и да е страна, трябва да бъдат извън обсега на правораздаването на техните крале в случаи на извършени престъпления? Та кой не вижда в чия полза допринасят таксите от частни богослужения, и долините на чистилището, с такива примери за личен интерес достатъчни да умъртвят и най-живата вяра, ако, както казах, висшето държавно ръководство и обичаите не ги поддържаха повече от всяко мнение, относно светостта, мъдростта и неподкупността на техните учители? Така че бих приписал всички промени в световната религия на една и съща причина, и това са противните свещенослужители: и не само сред католиците, но дори и в онази Църква, която инициира по-голямата част от реформацията.

Източник: oregonstate.edu/instruct/phl302/texts/hobbes/leviathan-b.html#CHAPTERXII
Превод: Димитър Кръстев.

Писателят

Майка ми, от съседното помещение: „Ама какво толкова четеш до 3 през нощта? Защо не спиш цяла нощ и щракаш само на тоя телефон? – Тук пояснявам: за по-лесно, когато желая да запиша някоя мисъл, си водя записки на телефона, докато лежа, иглежда тогава мислите изобилстват. – Цяла нощ не съм мигнала, а ей го, вече трябва да ставам за работа…“

При което аз отговарям: „Ти изобщо не искаш и да знаеш как стават тия неща, нали? Какво си мислила досега? Става писателят в 8, мие си зъбите, закусва, в 9 без 15 сяда да пише нещо велико до 12, тогава спира 20 минути за обедна почивка, след което продължава да пише нещо велико до 5, 5 и половина, максимум до 6 е приключил с писането, след това слиза на долния етаж, взима си душ, след душа си сипва манджа, сяда на масата, налива си ракия, и с баща му гледат гледат телевизия: новини и турски сериали, чак до шоуто на слави, после, по време на втората реклама на господари на ефира, писателят отива до тоалетна, като междувременно си мие зъбите отново, измива и чинията от манджата, заедно с приборите, връща се на масата, радва се, последно за деня, на някакъв изкуствен смях и някакви изкуствени аплодисменти, синтетична аналогова имитация на хумор и справедливост, допива си ракията, казва лека нощ на мама и на тати, и точно след 2 минути приятен унес, от будна фаза на спане преминава в нощен режим, седем часа хъркане, около общо 18 минути сънуване на адреналинки, разни веждати ханъми и глобални катастрофи, 2 пъти ставане до тоалетна, веднъж за 3 минути по малка нужда, после по голяма за 20 – вечеря (2 порции свински кокали и боб + десерт: евтина тортичка или 20 мандарини + задължително, 200гр. слънчоглед), бърз работен обяд (сандвичи без подробности) и закуска със сирене, задължително сирене, омразното, пресолено, накиснато до пръсване с вода, но сухо щом го сложиш в устата, сирене!, и хляб, да, много хляб, на парцали, намачкани лайняни парцали, и най-накрая, когато писателят отново сънува, блажен съзнаван сън, над който той има пълен контрол, необезспокояван от наглото лайно, което преди по-малко от час се бе покачило от края на дебелото му черво чак до началото на хранопровода, и, пропълзявайки през носа му, се промъкна до мозъка, откъдето избута сладкия сън в бездната на безвремието, и сега, когато той, великият писател, едва успя да възкреси блаженството на съня от вледеняващия мрак на небитието, та макар и в една пошла, вулгарна, цинична, не особено кавалерска фантазия – но каква фантазия! – толкова ярка, толкова пъстра, толкова истинск.. АЛАРМА!!!… Рязко събуждане! Прекалено прекалено неприятно, трае не повече от 15 секунди, и рязко прекъсната еякулация точно в последния миг, точно когато адреналинките… и двете… И след тази величествена отмора, с нови сили, въображение, пълно с нови сюжети и теми, писателят се хвърля стремглаво в колелото на творческия цикъл, и дните се превръщат в месеци, сезони, години, години, и погребения, и покупки, безцелни покупки, угощения и запои, прощални запои и лично-сакрални запои, трапези, погребения, години, за да изпълни с прекрасни букви и фрази новите страници на великото произведение, opus magnuma на живота си, откровението на телевизионния зрител, пароксим на прекъснатата еякулация, катарзис на преждевременния алкохолизъм, така ли смяташ, майко, че стават тия неща? Ха – творчество! Ха – образование! Ха – интереси! Ха – лудост, шизофрения, излагация, хи-хи!“

Точно така й го зададох въпроса на майка ми, а тя… взе, че припадна и пропусна работния ден. И така експлозивно, като пияни пеперуди, заедно прескочихме, в името на един наш собствен ден, омагьосаната спирала на разяждащия, математически неизбежен, всепоглъщащ, огнен стълб.

A Simple-Minded Lust for Intermediates

For more than century top scientists all over the world have argued that there seem to exist some close ties of relationship between adult humans and babies*. This theory, however, has been proclaimed outrageous and utterly false by various religious authorities. „It’s more than clear,” states a man of great faith, „gradual modification of living beings, especially adult men, is impossible! It’s written in the Holy Book, God created man in His own image, and we all know: God is not a baby! How dare you, dirty naturalists, compare the Almighty with such a filthy, vicious, disgusting creature!“

*Baby-adult is a factually inadequate analogy to, say, chimp-human, but nevertheless it makes an important point in the face of people who believe in faith-based bullshit. According to data based on scientific research, all living things happen to be, to a relevant degree, cousins that spring all from a single common ancestor. Accidentally, chimps and bonoboes being the closest to humans. Chimpanzees don’t evolve into humans, but we do share a common ancestor, as we do with gorillas, and whales, and rabbits, and trees, and all known kinds of bacteria, and all known forms of life, extinct or still existing. You can always check out the Tree of Life for yourself.

„Adults and babies have nothing in common“, continues pleading another man of great faith. „You say that adults originate from babies then HWERE IS THE INTERMEDIATE FORM, huh? Looks like you’ve got a missing link, scientist! He-he!“

Indeed, that kind of a sarcastic remark has been a spoke in the wheel of science for decades. Moreover, sophisticated theologians finalize the case with absolute certainty resting their study and conclusions on a slightly unfalsifiable fact recorded thousands of years ago and reliably present today in copies of ancient divinely-inspired documents. These particular documents, known as scriptures state: the whole Universe, and all living things in it, are repeatedly created [every single day anew,] by God himself, for eternity. [ Furthermore], every [adult] human being is granted a highly complicated set of memories [and ideas] by which one could falsely conclude that one has actually been alive on the previous day, [but don't get fooled!,] these are put there by God, on purpose, in order to test your faith.

It’s all an intelligent design. Thus proving that adult men and babies have absolutely nothing in common.

Nevertheless, trough all that time since Darwin, religious leaders and their humble followers have been ready to strike a compromising bargain with science if just scientists were to dig up the mysterious missing link. (And this bargain should not be confused with another one that includes using the latest products of technology.)

„Hwere is the half-adult, half-baby?“ – ask the faithful.

„And don’t bring me some Archaeopteryx, or Ambulocetus, or Tiktaalik, or various hominids, or any of the following list of transitional fossils! These don’t mean nothing to me! I ask a simple question and I demand a simple explanation: HOW DO BABIES TURN TO ADULTS?!“ – cleverly inquires a prominent man of great faith.

Well, now, that kind of injustice will be no more! After a long period of excavations in the area of Texas, USA, paleontologists have stumbled upon the long-looked-for fossil of what they call Infantohaggard. Bio-engineers have recreated a computerized image of this extinct species.

(former) missing link between babies and adults

Disclaimer: The author of this article would like all readers to excuse his over-usage of „babies“ and also would like to assure all of you that no babies, nor any other mammals, were hurt during the process of photoshopping, however, the same does not apply for evolution. So, next time, you know hwat is to blame.

The Four Horsemen

Злият Натуралист изрекъл следните думи с проникновен патос:

„В изказването „не вярвам на точно тази църква, но вярвам в Бог“, „не вярвам на точно тази врачка, но вярвам в свръхестественото“ има точно толкова здрав разум колкото в „не вярвам на Джордж Лукас, но вярвам в Джаба Хътянина“. Не вярвам на илюзионистите, но вярвам в илюзията… FUCKING GENIUS!“

„И все пак Злият Натуралист тайничко вярва, че Джаба ще му донесе подарък за Хътьоледа.“ – прошепнал умилително оптимистът.

„Човек сам си е Вселена!“ – възкликнал солипсистът.

„Всеки има право на мнение“ – добавил предпазливо релативистът.

„Мхм. МХМ!!“ – кимала тълпата нечленоразделно, но одобрително.

„Хи-хи-хи-хи! Ей ся ше ви еба майката на всичките“ – продумал тихо през зъби светият отец в пристъп на откровение, докато скришом наблюдавал цялото шествие на безопасно разстояние от висините на своята камбанария и прочиствал нежно дулото на своя снайпер.

„Ппллльок!“ -изклокочил мозъкът на Злия Натуралист. Сухожилията му омекнали, тялото му се свлякло, гъста пурпурна течност бликнала от нищожен, почти невидим процеп в главата му.

„БОЖИЯТ ГНЯВ!!!“ – прогърмял гласът на тълпата. Всеки уверявал ближния си, че току що е станал свидетел на чудо. „Божието възмездие!“ – така нарекли чудото. Тръпка на страхопочитание преминала през общия гръбнак на тълпата. И всеки се завърнал кротко към своите ежедневни дела. И оттук насетне на този ден чествали чудото…

А богатството на светия отец растяло ли растяло, правопропорционално на смирението на тълпата . Една сутрин крехките църковни заграждения чудодейно се били превърнали в огромен стоманен похлупак. Минарето на далечна джамия излетяло с гръм и трясък от своите основи и описало странна гигааантска парабола, сякаш проектирана по умисъл. И всички били равни, всички били свободни, в миг на мощно божествено озарение.

И така, дядо, свършва приказката за Денят преди Сътворението.

Заключи триумфално зеленобрадият старец, а после отново описа параболата нагледно с петте си ръце. Хилядите очи на внучето му засияха от неописуем възторг.

Аргументът на сляпото момиче

Извиненте за сравнението, може би за някои ще прозвучи прекалено цинично, но пред себе си съм длъжен да го заявя, сигурно сте забелязали, в конкурсите за таланти винаги има поне по едно сляпо момиче, е, в писателската си кариера, аз се чувствам като това сляпо момиче, осъзнавам таланта си, но въпреки това, някак скрито се надявам, че ще бъда избран заради слепотата си, заради собствения си изключителен недъг, който ме отличава от другите и ме извежда на преден план пред останалите претенденти, същият недъг, който ме държи на дъното сред обществото, ще засегна някаква частица на превъзходство у своите читатели и ще предизвикам съответната вина и съжаление у тях.

Щрихи към едно по-хуманно утре в личен план: или, За големите изпитания на малките радости

Страх от тъмното. За кой ли път. Страх, че някой чужд се вмъква в моето пространство. Кучетата лаят. Предупреждават. Страх ме е да изляза и да проверя каква е причината за техния лай, страх ме е да мина през тъмната стая, придърпвам непрозрачното перде на мястото на прозиращото, не смея да погледна към тъмнината зад стъклото на прозореца, имам усещането, че там се крие нечие лице, готово да се втренчи в мен и в моите действия. Може би кучетата лаят заради мен, заради светлината, която се промъква зад завесите на моята стая, заради музиката, която несъзнателно усилих, за да се самоуспокоя и да разсея страховете. Въпреки всичко, което знам, въпреки обективната реалност, не мога да се отърся от страховете, имам нужда от светлина, от ден, от контакт с друг човек, някой, който да не мисли за тези неща, някой, който да разсее мислите ми към незначимото, или привидно незначимо, непредсказуемото разнообразие на живяното ежедневие ни прави безстрашни, осъзнавам. Като дете имах подобни страхове, които тогава не възприемах като нещо, което ми липсва, опитвах се да избягам от тях, съвсем погрешно, притичвах набързо през външния двор, където бе паркирана колата ни, обзет от страх, че там отдолу, в тъмното, под колата, има нещо, което ме наблюдава. Често се застоявах навън с мои връстници и някои от по-големите до след полунощ, сядахме в кръг или едни срещу други и си разказвахме страшни истории, по-скоро едни разказваха, а аз, и може би други като мен, поглъщах, абсорбирах детайлите за Малката Бисквитка, за огледалата, за ритуалите, за Дама Пика, за мъртвите деца, за духовете… Дори сега, докато пиша тези редове, ме побиват тръпки. Не е ли глупаво? Отново попаднах в капана на Страха. Страх от непознатото, който иначе, обективно погледнато, е тъй непрактичен и изпълнен с песимизъм към бъдещето (да, смея да кажа непрактичен, точно преодоляването на този страх сега ни дели от стените на първобитната пещера, обграждащи студения мрак вътре в нея). Не мога просто да си внуша, че не ме е страх, трябва да знам защо и как, трябва да знам, че там няма нищо стряскащо, нищо брутално, нищо, настроено насилствено срещу мен, няма пришълци, които желаят да ми направят дисекция с месна упойка, няма тормоз; е, може би има някое паяче, или друго насекомо, което ще притича набързо през краката ми и ще доловя резките му движения едва за миг с периферното си зрение (какви ли истории си разказват малките паячета за нас хората?), или може би въздушното течение от отварянето на вратата ще бутне някое зле закрепено украшение или лист хартия от някоя етажерка, листът ще изшумоли и ще ме стресне, но ще знам, това не е духът на някакъв покоен садист, това е просто лист, задвижен от естествени центробежни сили, предизвикани от мен самия, ще знам, че там няма нищо друго, няма скрити неща, необясними и враждебни, всъщност оттук идва страхът, от това, че виждаме непознатото като враг, когато то трябва да бъде наш пръв приятел, като нужда за оцеляването ни. Ето така вече звучи по-добре, научно, природосъобразно. Нашата цел е да се възползваме максимално от непознатото, а това няма как да стане, ако не смеем да го доближим и да опитаме да го опознаем. Сега съм по-спокоен. Отивам да експериментирам, да откривам, ще измина дългия път през тъмната стая с цел да се изпикая през терасата, с цел облекчение и за да разбера защо лаят кучетата. Тръгвам…

Страхът от тъмното е страх от себе си. Той се лекува с присъствието на домашни любимци или присъствие на близки хора, общо взето с присъствие на доверие в лицето на нещо живо, или изобщо живота, извън себе си. Личността, като такава, за да не се самоунищожи, има нужда от постоянно напомняне за цената на собственото си съществуване, има нужда от постоянни комплименти, благодарности и ухажване, за да цъфти и просъществува, това, което е вътре в нас не е достатъчно да ни поддържа живи, човекът не е и не може да бъде самоцел, човекът е цел на човечеството, просто понякога човечеството не разбира целите си. Признанието отвън гарантира сила отвътре. Писането е добро. Текстът се превръща в отделна личност. Реализацията на изкуство и наука е вид комплимент, който сами отправяме към себе си. Чуждото мнение е най-питателната храна, като не визирам случаите, в които то може да бъде и силна отрова, но отровата идва предимно от Вътре, суетата е нашият живителен резервоар, той трябва да бъде перманентно зареждан с преструвки и оптимистични заблуди до сетния ни дъх. Общуването може да изтощава и пренатоварва, може да отегчава пъргавият ум и да го възпрепятства във вечните му походи в търсене на обединяващи детайли, но общуването е самият смисъл в своята пълнота и повърхностност, самотният човек никога не може да почувства щастието и радостта, така както ако има с кого да ги сподели. Изобщо, нищо, освен болка и отчуждение, не може да бъде изпитано без сътрудническа намеса.

Ще цитирам една любима реплика от български филм, „Аз не искам да съм реален, искам да съм кристален, искам да излъчвам светлина…!“. Смятам, че точно сега, в този момент, владея отговора за този болезнен зов, и той не е в думите на един – забележете! – действително практикуващ тлъст психиатър, който ще ви посъветва да се обърнете към вярата или някое подобно пристрастяващо и фалшиво лайно, отговорът е съвсем прост – за да бъдеш кристален преодоляваш себе си. Като птиче перо и като река, лекомислен, над вглъбяване и мании. Тогава всичко хубаво се случва без дори да си го пожелал. Тогава умееш да се насладиш със слънчева усмивка, с надменен присмех, дори на страданието, гнусотията и нищетата, които, разбира се, ще се случат; нетърпими са опитите да преодолееш едно от лицата на живота, но да запазиш останалото: утопия, напълно непостижима.

Всичко или всичко, всичко и нищо. Математиката на щастието е отвъд всяко логическо съждение, отвъд способностите ни за изразяване в символи, тя е навсякъде, не може да бъде обхваната и приведена в наличност пред нас, в ръцете ни, защото ние не сме възможни извън нея, съществуваме вътре в нея и чрез нея. Вечността никога няма да бъде и не е била, защото вечността е единствено сега. Въздържайте се от подобни изказвания, ако желаете да не изглеждате смешни в очите на другите, в очите, запазени за телевизионни програми, но ако го чувствате, ако го разбирате, не се въздържайте, никак не се въздържайте. Банално? Да. Най-баналното е най-вдъхновяващото, тогава когато е изречено с убеждение. Очевидно, доказателства за правотата на очевидното има навсякъде около нас, включително и вътре в нас. Почти като цитат от философски текст. Тоест, почти като празнословие. Може би. Дори да е така, нямам идея в чий текст съм го прочел. Чета го в момента, от извора, черпя думи от морето на блаженото съзнаване. Оправданията похабяват магията на единомислието. Мога да мина и без тях, щом не ви искам пари.

психо-натиск от старици
алчни неблагодарни
вкиснати твари
кръвопийци на артистични
душици

*

мизерията ме кара да мечтая,
a охолството – да действам
мечтите се забравят,
действията се помнят и оценяват
открих нов връх
и след миг го покорих.

*

вече няколко пъти
човечеството е изчезвало като вид
и животът след него е продължавал.

Исус – но истински
държи реч
в една банална житейска ситуация
пред публика
пред кондукторката
когато всички мълчат
той говори
най-добрата сцена за изява
и след това хората говорят
ражда се нов образ.

Есен

В един момент ставаш по-голям от възможностите си. Решаваш, че всичко, което направиш или помислиш не си струва. Езикът ти е въшка. Дребен кръвопиец. Стрелките дърпат напред, а ти изоставаш. Всъщност ти си стрелката, която само се върти в кръг около оста си, а от циферблата не помръдва и на милиметър. Цялото ти познание е ограничено в похлупак. Едно тънко стъкълце го предпазва от вятър и дъжд. Някои виждат през стъклото като през лупа, а други виждат единствено цифрите от 1 до 12, които никога не се променят и не са интересни. Нека преминем на следващата поредица от цифри.

Дайте ми всичко, от което нямам нужда. Дайте ми живота, за да го смажа и унижа.

А слънцето изгря и предизвика усмивка у нея. Луната я възбуди до безкрайност. Звездите я погълнаха.

Аз съм на земята, мила, и те гледам отдолу. Една точка те наблюдава.

Експлодирах и се превърнах в запетая точно преди миг. И ето сега първата буква след запетаята е готова да излезе на този свят. Първата буква е „о„, втора буква няма да има, по всичко личи, че и трета не следва. Преминаваме направо на четвъртата буква, която за огромна изненада отново е „о„.

Вече стоя един, два, три, …, дванадесет часа така и умувам. Има ли число от едно до дванайсе, което да не е свещено? И всеки ден е празник. Цялата математика е окупирана. Всяко близко пространство. Търсим спасение винаги в далечното. Микроскопично спасение. Nanosalvation. Ето това вече е признак за лицемерие.

Излекувай параноята ми, Майко на майките, неназована от никого чиста, млечна, топла светлина. Излекувай ме, вехнещ лист и ти мътна вода.

Страхът от отхвърляне

Доста жалко, че трябва да се крия от себе си в такъв специален крив творчески момент. Кой знае, може би щеше да излезе нещо добро? А може би така е по-разбираем, точно защото всичко е толкова неразбираемо.

Алкохолът не е необходимост, а просто специален ефект. Сега го осъзнавам напълно. Поредният префърцунен аксесоар на трагичния герой. Смехотворен опит за привличане на вниманието на сляпата и глуха публика. Ако не беше така досега да съм отворил виното. Но знам, че отворя ли го сега ще проваля една внимателно планувана вечер. И все пак, някак не вярвам тази вечер да я бъде. Както се съмнявам и в сбъдването на много други вечери. Конкретно, на още една подобна. Изискана вечеря на свещи в скъп ресторант. Ще облека новата си риза. Колко ли такива моменти ще останат неродени и ще изгният в мислите ми заедно с мислите за нея? А коя е тя? Върху това вече не желая да разсъждавам, защото зная, че утре или някога тя ще чете тези редове. Или по-скоро онази ще ги чете, същата, която ме отвращава и дразни, онази – да не казвам чуждата – вътре в нея. Не ме е страх от теб, а от себе си. Втълпявам си, че съм способен да помета всичко заради твоя инат, или заради някакъв вътрешен мой гняв, който няма нищо общо с теб и путкинските ти номера, натурален гняв, садистичен и демоничен. В подобен пристъп ярка ослепителна светлина огрява съзнанието ми, за един миг всичко е тихо, а след това тъмен и плътен облак сее разруха и вече нищо не е забавно. Случвало се е преди. Опасявам се – и точно там е проблема – не ми пука за последиците. Държа на рационалното, но в крайна сметка какво по-рационално има от смъртта и разрухата? Какво по-естествено има от хаоса? е логичният въпрос с кристално ясен отговор – знак на съгласие.

Мислите, тези мисли, се натрупват и биват забравяни, натрупват се и биват забравяни, но все пак се натрупват и съществуват; продължават да се натрупват. Докъде ще ме отведе всичко това? Знам. И всички около мен започват да разбират. Не го крия и не ме е срам. Малко… всъщност изобщо, никак не ме е срам, че мисля само за себе си в подобен критичен момент. Как ще се спаси тя – това си е неин проблем. Аз изчезвам и тя е спасена. Единственото решение. Единственото банално решение.

А какво стана с мечтите ни? Какво стана с обичам те и прекрасните оргазми? Какво стана с бъдещето? За тези неща мълчим. И така докато не ги отминем с преструвка. Но те, уви, ще ни отминат най-безсърдечно, без дори да трепнат, защото без нас те са мъртви. А жива ли е надеждата и какво е тя? Кой плаща за нея? Ако е подарък – от кого? На кого сме длъжни заради нея? Какво печели този, който направи хиляда първи крачки? Защото другият отсреща все ни изглежда като нелепа статуя – студен и недостижим. Кой, този път, ще сложи край и ново начало? И двамата знаем много добре. Леко позабравен герой излиза отново на сцената. Страхът от отхвърляне се казва той и стъпва тихо, защото не носи обувки. Той е блед и болнав. Никому ненужен малък гнусен натрапник. И все пак наш пръв приятел. От ранното детство. Винаги се завръща, отново и отново. Със зачервени бузки от срам, нервозен и невзрачен.

Нямаме пари за цигари и бира

Нямаме пари за цигари и бира и всички сме много изнервени. Никотинът и алкохолът са гадни наркотици. Сега ги ненавиждам. Останал ми е малко тютюн. Свих си цигара, но нямам желание да я изпуша цялата. След две дръпки съм малко по-спокоен, но желая да се избавя напълно от тази зависимост, гади ми се. Желая да съм независим. Загасих цигарата. Изгаря ме жажда. Ще я утоля с вода. Как да обясня на другите, че те също са зависими? Чувствам се зле. Факта, че не го крия и го записвам ме кара да се чувствам по-добре… Пия малко вода, гади ми се, уморен съм, горещо ми е, имам усещането, че ме наблюдават, крия се зад завесите. Започнах да чета една книга. Четенето ми доставя удоволствие, но също ме изморява. Днес няма работа. Чакам нещо да ме разсее. Залавям се отново с книгата. Минавам три реда, после половината страница, без да разбирам какво чета, унасям се бавно, заспивам с книгата в ръка. Веднага се понасям сред хаотични видения, сънища, вдъхновени от прочетено, изживяно, видяно, тук и там. След около 20 минути се събуждам внезапно с разтуптяно сърце, телефона ми звъни, тя ме търси, вече пътува към мен. Забравям какво съм сънувал, остават само бледи усещания за нещо отдавна изживяно. Замислям се: какъв е смисълът на всичко това? Не намирам отговор, чувам само звуците от гукането на гълъбите в двора, наблюдавам планината от прозореца на стаята си на втория етаж. Там някъде един приятел падна от скала и загина на 19 години. Какъв смисъл имаше това? Може би и други хора мислят за него в този момент. Може би родителите. Веднага се отвращавам от първите набези на съжалението. Не, няма да му позволя да нахлуе! Не ще съжалявам и не ще допусна долни състрадателни емоции да ръководят живота ми! Не и към хора, с които не съм близък, не и защото споделяме една и съща загуба, но по различен начин. Аз не видях смисъл и дори се усмихвам, защото намирам всичко това за абсурдно, нелепо, а нелепото е смешно. Нима съм звяр, чудовище, затова, че имам волята да продължа? Нима не сме всички зверове? Нима е нужно да го уточняваме? Да, смятам, че е нужно. Всички сме зверове. На думи често обръщаме света с краката нагоре. Наричаме святото ерес, а ереста – свято, доброто е зло, невежеството е мъдро, слабостта е сила, робството – свобода, случайността – Бог и съдба. Всички имаме нужда от нещо свежо, нужда от спокойствие, а навсякъде ни дебнат прастаро коварство и недоверие. Дебнат ни най-вече когато оставаме насаме със себе си, повече отколкото на улицата, дори предполагам и повече отколкото на фронта. Ала всяко поле е бойно поле. Ние носим войната вътре в себе си и няма как да се помирим със себе си, без да унищожим част от себе си. И за да не изглеждаме глупаво, бързаме първо да унищожим онази част, в която сме влюбени, само така можем да бъдем разумни, разумни, но празни.

22.06.2011

10 мотива за фабрикуване на фалшиви исторически документи

Няколко думи за теологията и авторът на книгата Jesus, Interrupted

Авторът на книгата, която цитирам по-долу, Bart D. Ehrman, години наред е бил обикновен дълбоко вярващ религиозен човек. Израстнал е в консервативната среда на евангелизма. Но е имал една страст – да чете повече. Записва се в семинария, откъдето прилежността в учението го води в катедрата по теология на университета Принстън. Там той се запознава с „по-либерално“ настроени колеги, които някак са успели да преборят втълпеният страх от фактите. Ehrman с неохота започва да води нелесна битка срещу собствените си убеждения. Учудва го поведението на пасторите, които за разлика от по-нисшите църковни служители преминават през курс на специализирано изучаване на „светите“ текстове и задължително се запознават с множеството противоречиви факти около тях, но по неведоми причини по време на проповед всички практикуващи тази професия забравят за тях.

Аз лично смятам, че теологията е една от най-безсмислените университетски специалности, един от възможно най-непрактичните и нерационални избори, на които е способен един объркан кандидат-студент. Всички тези разговори за религия, разбъркани с малко философия и история, са чиста загуба на време и не водят човечеството доникъде. Не намирам никаква здрава и сериозна мисъл в това да посветиш десетки години от живота си на академична кариера, чиято цел е да изучава древни писания за свръхестествени явления, които са точно толкова истински колкото явленията и древните текстове от Властелина на пръстените. Това е най-точното сравнение, за което мога да се сетя, теолозите са зарибени по фентъзи тухли, ама адски много. Според мен всеки, свързан мисловно по някакъв начин с религията, е свързан към една огромна шега, чието безотговорно отношение към заобикалящия ни свят и случващото се около нас в действителност, притежава потенциала да унищожи физически реалността, за сметка на илюзията, която така и така никога не е съществувала. Но в цялата тази игра, теолозите имат своята съществена роля. Тези от вас, които са гледали филма (или чели комикса) В като Вендета си спомнят ролята на съвестното ченге, което предпочете фактите пред убежденията. Именно теологията е така към религията, както полицията е към държавната система, тя е нещо като олицетворение на съвестта и обществената отговорност, но тъй като отговорността притежава това свойство на частност, да бъде винаги лична и никога споделена, то за щастие в исторически план от време на време се намират отделни личности, които се борят против корупцията на системата отвътре навън. Разбира се, тежестта, която те доброволно поемат, трудно може да бъде оправдана рационално, но някои просто я наричат с думите истина и свобода.

Motivations for Producing Forgeries *

* Текстът е на английски, защото не ми се занимаваше да превеждам.

From a wide range of ancient sources it is clear that the intention of a literary forgery was to deceive readers into thinking that someone other than the actual author had written the book. But what motivated authors to do this? Why didn’t they just write books using their own names?

There were many motivations for pagan, Jewish, and Christian authors to forge literary texts. Here are ten:

1. To make a profit. The two greatest libraries in the ancient world were located in the cities of Alexandria and Pergamum. Acquiring books for a library collection in antiquity was very different from today. Since books were copied by hand, different copies of the same book might differ, sometimes sizably, from one another, so the most important libraries preferred to have an original of a book, rather than a later copy that might have mistakes in it. According to Galen, this led entrepreneurial types to create “original” copies of the classics to sell to the libraries of Alexandria and Pergamum. If librarians were paying cash on the head for original copies of treatises of the philosopher Aristotle, you’d be amazed how many original copies of treatises of Aristotle would start to turn up. So far as I can tell, the profit motive did not have any effect on early Christian writings, since these were not sold in the marketplace until much later times.

2. To oppose an enemy. Sometimes a literary work would be forged in order to make a personal enemy look bad. A Greek historian of philosophy, Diogenes Laertius, indicates that a philosopher named Diotemus forged and then circulated fifty obscene letters in the name of his philosophical nemesis Epicurus. This obviously did not do wonders for Epicurus’s reputation. I have sometimes wondered if something of the sort is happening in one of the more peculiar forgeries of early Christianity. The fourth-century heresy hunter Epiphanius indicated that he had read a book allegedly used by a group of highly immoral Christian heretics known as the Phibionites. This book, The Greater Questions of Mary, allegedly contained a bizarre account of Jesus and Mary Magdalene, in which Jesus takes Mary up to a high mountain and in her presence pulls a woman out of his side (much as God made Eve from the rib of Adam) and begins having sexual intercourse with her. When he comes to climax, however, he pulls out of her, collects his semen in his hand, and eats it, telling Mary, “Thus must we do, to live.” Mary, understandably enough, faints on the spot (Epiphanius, The Panarion, book 26). This strange tale is found nowhere outside of Epiphanius, who is famous for making up a lot of his “information” about heretics. I’ve often wondered whether he made this whole account up, claimed to have found it in one of the Phibionites’ books, but fabricated it himself out of whole cloth. If so, in a sense he forged a Phibionite book in the name of Mary in order to make his heretical opponents look very bad indeed.

3. To oppose a particular point of view. If I’m right about Epiphanius and The Greater Questions of Mary, then part of his motivation would have been to oppose a view, the Phibionite heresy, that he found noxious. Similar motivations can be found in the cases of a large number of other Christian forgeries. In addition to 1 and 2 Corinthians in the New Testament, we have from outside the New Testament a 3 Corinthians.15 This book was clearly written in the second century, as it opposes certain heretical views known from that time, which propose that Jesus was not a real fl esh-and-blood human being and that his followers would not actually be resurrected in the flesh. According to this author, they would be resurrected, as he states in no uncertain terms—while claiming to be the apostle Paul. It may seem odd to try to counteract a false teaching by assuming a false identity, but there it is. It happened a lot in the forgeries of the early Christian tradition.

4. To defend one’s own tradition as divinely inspired. There is an ancient collection of writings known as the Sibylline oracles.16 The Sibyl was reputed to be an ancient pagan prophetess, inspired by the Greek god Apollo. Our surviving oracles, however, are mostly written by Jews. In them the prophetess, allegedly living long before the events she predicts, discusses the future events of history — and she is always right, since the actual author is living after these events — and confirms the validity of important Jewish beliefs and practices. Not to be outdone, later Christians took some of these oracles and inserted references to the coming of Christ in them, so that now this pagan prophetess accurately foresees the coming of the Messiah. What better testimony to the divine truthfulness of one’s religion than the prophecies allegedly delivered by the inspired spokesperson of one’s enemies?

5. Out of humility? It is commonly argued by scholars of the New Testament that members of certain philosophical schools would write treatises in the name of their master-teacher and sign his name to their own work as a gesture of humility, since one’s own thoughts are simply the extension of what the master himself said. This is said to be particularly true of a group of philosophers known as the Pythagoreans, named after the great Greek philosopher Pythagoras. There is, however, serious dispute as to whether the Pythagorean philosophers who claimed to be Pythagoras actually did it out of humility: no statements to that effect can be found in their own writings, only in the writings of authors writing centuries later.17 These Pythagoreans may have been inspired by other motives.

6. Out of love for an authority figure. In a similar vein, we do have one author from antiquity who claimed to have forged his work as an act of love and reverence. This is a most unusual situation, one in which a forger was caught red-handed. The story is told by the early third- entury church father Tertullian, who indicates that the well-known stories of Paul and his female disciple Thecla, famous as a model disciple throughout the Middle Ages, were forged by a leader of a church in Asia Minor, and that he was discovered in the act and deposed from his church office as a result. In his self-defense the forger claimed that he had written his work “out of love for Paul.”18 It is not clear exactly what he meant by that, but it may mean that his devotion to Paul led him to invent a tale in Paul’s name to capture some of what he took to be the apostle’s most important teachings and views. Actually, the teachings and views found in the surviving Acts of Paul and Thecla are not at all what Paul taught: among other things, we learn from this narrative that Paul proclaimed that eternal life would come not to those who believed in Jesus’ death and resurrection, as Paul himself proclaimed, but to those who followed Jesus in remaining sexually abstinent—even if they were married.

7. To see if you could get away with it. There were some ancient forgers who created their work simply in order to see if they could pull the wool over other peoples’ eyes. The technical term for this is “mystification.” The most famous instance, told by Diogenes Laertius, is of an author named Dionysius who set out to fool one of his sworn enemies, Heraclides of Pontus, by forging a play in the name of the famous tragedian Sophocles. Heraclides was fooled and quoted the play as authentic. Dionysius then uncovered his deceit—but Heraclides refused to believe him. And so Dionysius pointed out that if you took the first letters of several lines of the text and wrote them out as words (an acrostic), they spelled the name of Dionysius’s boyfriend. Heraclides claimed that it was just a coincidence, until Dionysius showed that later in the text were two other acrostics, one that spelled the message “an old monkey isn’t caught in a trap; oh yes, he is caught at last, but it takes time,” and another that said, “Heraclides is ignorant of letters and is not ashamed of his ignorance.”19 I don’t know of any certain instances of mystification among early Christian forgers.

8. To supplement the tradition. Especially in early Christianity there were lots of instances in which forgers would provide “authoritative” writings that would supplement what was thought to be lacking in the tradition. For example, the author of Colossians 4:17 (Paul?) tells his readers that they are also to read the letter sent to the Christians in the town of Laodicea. We don’t have an authentic letter of Paul to the Laodiceans, however. No surprise, then, that in the second century a couple of such letters turned up, forged in Paul’s name to supply the lack.20 Another example: it is well known that the Gospels of the New Testament say virtually nothing about Jesus’ early life. This had some early Christians puzzled, and in the second century, accounts of Jesus as a boy started cropping up. The most famous of these was claimed to have been written by someone named Thomas, a name that means “the twin.” This may be a reference to the tradition known from Syrian Christians that Jesus’ own brother, Jude, was in fact his twin brother, “Judas Thomas.” In any event, it is an intriguing narrative of the adventures of the young Jesus, starting when he was a five-year-old.21

9. To counter other forgeries. One of the least studied phenomena of early Christian forgery is the production of forged texts designed to counter the positions staked out in other forgeries. In the early fourth century, according to the church father Eusebius, an anti-Christian pagan forgery was produced called the Acts of Pilate. Apparently this narrative told the story of Jesus’ trial and execution from a Roman point of view, to show that Jesus fully deserved what he got. This was a widely read document: the Roman emperor Maximin Daia issued a decree that it was to be read by schoolboys learning their letters (Eusebius, Church History 9.5). Soon afterward, however, a Christian document that was also known as the Acts of Pilate made its appearance. In this account Pilate is in complete sympathy with Jesus and fervently tries to release him as innocent of all charges.22 The Christian version appears to have been written to counter the pagan one. This phenomenon of Christian counterforgery appears to have been fairly widespread. There was a text written in the fourth century called the Apostolic Constitutions. It claims to have been written by the twelve apostles after the death of Jesus, even though the apostles had been dead for three hundred years by the time it was written. Among the many remarkable features of this book is its insistence that Christians not read books that falsely claim to be written by apostles (Apostolic Constitutions 6.16). There is something similar even within the New Testament: the author of the book of 2 Thessalonians warns his readers not to be upset by a letter allegedly by Paul (that is, a letter forged in Paul’s name; 2 Thessalonians 2:2). But as we will see in a moment, there are good reasons for thinking that 2 Thessalonians itself is a pseudepigraphic book, putatively by Paul but not actually written by him.

10. To provide authority for one’s own views. This is the motivation that I think is by far the most common in early Christian forgeries. There were lots of hristians in the early centuries of the church who claimed numerous points of view, most of which came to be branded as heresies. Yet all of these Christians claimed to represent the views of Jesus and his disciples. How could you demonstrate that your views were apostolic, in order to, say, convince potential converts? The easiest way was to write a book, claim that it had been written by an apostle, and to put it in circulation. Every group of early Christians had access to writings allegedly written by the apostles. Most of these writings were forgeries.

Източник: Bart D. Ehrman. Jesus, Interrupted: Revealing the Hidden Contradictions in the Bible & Why We Don’t Know About Them. Chapter IV: Who Wrote the Bible. Page: 116-121. HarperCollins, 2009.

Без обвинения, без извинения, с цяла вина

Чудя се защо когато някой заяви очевидното хората неохотно очакват от него да подкрепи твърдението си с безброй много примери и доказателства, или пък едва ли не с ритуално поведение, за да го приемат не на шега, а когато друг изрече една налудничава шега същите хора се втурват най-всеотдайно на поклонения, създават традиции и приемат, с цялата сериозност, на която са способни, казаното за абсолютна истина? Кое има по-голямо значение – кой какво казва или какво казват за него (и кой го казва)? Наистина ли начинът, по който казваме нещата може да бъде по-важен от самите неща, които казваме и мислим? Би било доста противно ако е така, но в това се таят и достойнствата на най-смелите действия, които изискват подготовка и отпускане, задължително в тази последователност, иначе смелостта би се изравнила с чиста проба глупост.

Вярата. Нима тя, същата тази, която ни кара да обичаме безусловно, не ни подтиква към безмозъчни престъпления и жестокости? Нима вярата е по-свята от собственото си отрицание и нима тя би просъществувала дори няколко дни без него? Как може да сте сигурни, че не ви лъжат и мамят, и експлоатират най-користно, ако просто и единствено вярвате? Как е възможно да знаете отговорите, ако не задавате въпроси? Как може да разсъждавате, ако не разсъждавате?

Ето какво мисля. Тези, които изискват безкрайна аргументация (която, на мига щом пожелаят, отхвърлят с лека ръка) за доказване на очевидното, по една или друга причина се страхуват от същото това очевидно, и имат интерес да поддържат дистанция спрямо това очевидно, но с течение на времето те забравят, че същото това очевидно е олицетворение на живота и представлява универсална истина валидна за всичко живо и съществуващо, включително и тях самите. Не е възможно да се дистанцираш от това, което си и да бъдеш себе си, тоест тези хора избират смъртта пред живота, смърт за себе си приживе и смърт за поколенията след тях, а смъртта, тя е безразлична, тя не съществува вътре в себе си, може да бъде наблюдавана само отвън като миг, а също и като бавен процес, нейното царство не съществува, празнота, която не може да бъде обхваната нито с физически граници, нито с понятия. Може би затова подобен тип хора не изпитват угризения, че обричат всичко около себе си на ускорена гибел, така или иначе гибелта е неизбежна, какво значение има дали тя ще дойде по-рано или по-късно? Но тук се замислям за потенциалното бъдеще, което никога няма да бъде, мисля си за настоящето, колко красиви са осветените под ъгъл и разбутвани от вятъра зелени, светлозелени, жълти, понякога почти бели и почти черни цветове и листа на липата, представям си морето и неговите вълни, изгряващото слънце над тях, крясъците на ранобудните чайки, синьо-лилавите нюанси на утринното небе, пяната на вълните, която облизва босите ни крака, влажна целувка и ръка, заровена в пясъка, и друга – в косите ти… Всичко това. Струва ли си?

За тази вечер го дават 55° по Етанол. На места ще превали и малко газирано.

Страхът е реакция на разума

Страхът е реакция на разума. Рационална емоция. Любовта не е рационална. Онзи, който иска да обича трябва да е готов да се превърне в глупак, а онзи, който не иска да бъде прецакан – да живее в постоянен страх. Страхът говори за света, в който живеем, а любовта – за лъжите, които измисляме, за да живеем по-лесно. Рационално и нерационално. Две противоположни водещи сили. Едната е в основата на съмнението, другата е в основата на вярата. Едната е практична – търси отговори, като задава безкрай много въпроси. Другата претендира, че знае отговорите без да задава въпроси. Абсолютната истина не подлежи на съмнение, само „малките“, практични истини. Ала абсолютна истина не съществува. Аз избирам да не вярвам в нея, тя е само малка и практична. Колкото е по-малка, толкова е по-силна и аз с удоволствие ставам глупак за нея, защото иначе по какъв друг начин бих могъл?

Значи ти приемаш позицията на страха, така ли? – попита някой.

Ако бях политик или футболен запалянко сигурно щях да си наложа да заемам нечия страна, но, по стечение на обстоятелствата, не съм нито едно от двете и дори се гордея с това. Както искаш го приемай. Има ли напълно безсмислени неща на света, сред тях са любовта и вярата. Не казвам, че хората, които ги практикуват са лоши или добри, не, казвам само, че са идиоти. Искрено вярващият човек трябва да има поне смелостта да нарече себе си „идиот“, иначе от него и дупка не става.

Като заключение можем ли да направим извода, че идиот и страхливец са два коренно различни характера?

Абсолютно. Също така можем да добавим и че всички хора изпитват вродена симпатия към идиота.

Сигурно защото знаят, че той си заминава пръв, преди тях?

Просто се огледай и не е нужно да ме питаш.

А няма ли някаква стратегически силна комбинация между двата характера? Нещо като „страхлив идиот“?

Страхливият идиот губи на секундата. Козовете крие идиотският страхливец. С малко късмет той може да прави каквото си иска и да живее над 80 години.

Говориш на сляпо.

Просто спекулирам. Това е право на всеки, който ходи по земята. А сега излизам навън да се поразходя сам.

Трябва да продължим разговора.

Ще го продължим, когато има още пиене.

Мисли, хванати в капан, в средата на едно просто изречение. Какво повече от това е живота и какво повече са всички езици?

Детето…

К’во да ти кажа, в живота има малки граници, които наричаме накратко ТЦУНДДЖИТЧУО. Има общо 29 подобни граници. Прекрачването на всяка от тях прави мъжа мъж. Тази сутрин не знам защо краката са ми черни, само знам, че снощи не прекрачих границата, не прекрачих границата. Малко преди да заспя навън беше светло, а преди това вместо такси си взехме бира и вървяхме до края на града, и като стигнахме края спряхме и тръгнахме назад. Може би пораствам. Може би оглупявам. А може и да вървя към светли бъднини. Звучи грозно, да. Наивничко и сивичко, и ръбатичко, като онзи блок, който обитаваха прадедите ни. А ние какво обитаваме сега? Къща? Улицата? Гори и паркове? Някой знае ли колко време ще ни отнеме да намерим дома? Колко пъти голямата стрелка ще се размине безмълвно с малката? Дума няма да си кажат, няма и да се докоснат. Строг ред до сетното тик, до сетното так. Типична комбинация на врели-некипели. Тази сутрин за закуска има лютиво кьопоолу, отново. Вадим го от хладилника и го оставяме да се сгрее под нашия топъл поглед. А аз те чакам, за да гледаме филм. Хубаво е да те чакат някъде и е хубаво да чакаш нещо, не да очакваш, а да чакаш, прави те някак по-мързелив, ленив. Натрупване, натрупване, нищо няма да правя дотогава, ще чакам, чакам своя полет. Този път не искам да се разбие, не искам, но ще бъде интересно ако стане така. Романтична смърт. Хванати ръка за ръка ще изгорим под пламъците на ракетното гориво. Или пък експлозията на двигателите ще ни разпръсне на хиляди малки парченца над някой оживен град. В тази нощ няма да включат неоновите светлини и няма да се забавляваме. Но на следващия ден чистачите ще изчистят, ще изринат разкъсаните ни черва от безлюдните улици и улиците пак ще се напълнят с жива плът, ще пеят и ще свирят пиянски песни след три дни, а в умовете на новите няма и следа да има от нашите аз. И така трябва, така е редно. Няма нищо срамно, нищо притеснително, просто продължаваме. Последното нещо, което изпитваме преди света да изчезне е болка и бам!, паф!, късо. Черната кутия, която е мозъка ни, моментално се форматира, заедно с всички идеи и спомени и любови. Материята бавно се отдалечава и отдалечава, става от мека по-мека, става течна, а после малки частици от нас се носят във въздуха, както е било преди. И някой жилищен блок ще ни надживее, и някой родител няма да знае какво криеше детето му под обвивката. И продължава.

…не съм аз.

like a photon in the dark
like a dandelion seed over the ocean
I never learned to maintain a starting ground
and never learned to finish
just floating now

Чудеса за продан